Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Древния Египет (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
River God, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
artdido (2013)
Редакция
maskara (2014)

Издание:

Уилбър Смит. Речният бог. Книга първа

Първо издание.

Редактор: Лилия Анастасова

Художник: Росица Крамен

Технически редактор: Мария Белова

Коректор: Лилия Анастасова

ИК „Ведрина“, София, 1994

Печатница „Балканпрес“, София

ISBN: 954–404–059–5

 

 

Издание:

Уилбър Смит. Речният бог. Книга втора

Първо издание.

Превод: Борис Тодоров, Мария Ракъджиева

Редактор: Лилия Анастасова

Художник: Росица Крамен

Технически редактор: Мария Белова

Коректор: Лилия Анастасова

ИК „Ведрина“, София, 1994

Печатница „Балканпрес“, София

ISBN: 954–404–059–5

История

  1. — Добавяне

Колкото повече слизахме на юг, толкова повече и зеленината около нас намаляваше. Пустинята ни притискаше отвсякъде. Полетата отстъпваха пред пясъците и камъните и понякога черните гранитни скали надвисваха току над водите на Нил.

По реката имаше една теснина, може би най-опасната — там, където на човек му се свива сърцето от страх пред силата на боговете, — която се наричаше Портата на Хапи. Иначе спокойната река сякаш полудяваше, когато преминаваше между високите, заострени канари: водите й се разшумяваха, понасяха се в бесен танц и поглъщаха всичко в страховитите си водовъртежи.

Малко след Портата на Хапи беше и самият остров Елефантина — най-голямата от няколкото тесни скалисти ивици, които изникваха насред Нил и я разсичаха на отделни ръкави.

Погледнати отстрани, по-малките островчета приличаха на някакъв рибен пасаж, подгонен от хищна акула — Елефантина. От двете страни на реката бреговете й се задушаваха от пясъците на пустинята. На запад дюните на Сахара искряха в ярко оранжево, нажежени като пещ от безмилостното слънце, което само бедуините бяха способни да понасят. На изток Арабската пустиня тънеше в безкрайна сивота, само тук-там разнообразявана от черните хълмове, които играеха своя тайнствен танц сред миражите. Двете пустини имаха нещо общо — и двете убиваха хора.

Остров Елефантина беше тъкмо обратното — зеленината му сияеше наоколо като скъпоценен камък. Името му идваше, от една страна, от големите, гладки гранитни блокове, които го наобикаляха отвсякъде и напомняха на стадо слонове, а от друга — от търговията със слонова кост, която вече цяло хилядолетие процъфтяваше по тези места заради близостта им със страната Куш.

Почти целият остров се заемаше от царския дворец. Някои се шегуваха, че фараонът избрал това затънтено място за своя резиденция не за друго, а за да стои колкото се може по-далеч от червения самозванец на север.

Реката, която като с непристъпна стена опасваше острова от всички страни, го предпазваше от нападения, но иначе градът отдавна се беше разпрострял по двата й бряга. След Великата Тива Елефантина беше най-големият и най-населен град в Горен Египет и можеше да съперничи дори с Мемфис, столицата на червения самозванец по Делтата.

Елефантина беше и единственото място в цял Египет, обрасло с толкова много дървета и зеленина. Хилядолетия наред разливите на Нил бяха донасяли със себе си семената им, които покълваха сред плодородните наноси, подарени пак от реката, и сега островът приличаше на някакъв огромен храст.

Последния път, когато идвах от името на господаря Интеф да наглеждам нивото на водите, се бях задържал доста месеци в Елефантина. Със съдействието на главния градинар бях описал растенията, виреещи из царските градини, заедно с всичко, което се знаеше за тях, и сега можех да ги соча едно по едно на господарката си. Така например в Елефантина имаше такива фикуси, каквито не можеха да се срещнат никъде другаде из Египет. Плодовете им се раждаха не по клоните, а по самото стъбло, а корените им излизаха над земята и се преплитаха един в друг като огромни змии. В градината растяха дърветата с драконова кръв, наречени така заради специфичния червен сок, който се отделяше от кората им. Редом с тях се разлистваха кушитски смоковници и още стотици различни храсти и дървета, които покриваха целия остров с благотворната си сянка.

Самият дворец беше построен върху скала. Под дебелия пласт наносна почва целият остров представляваше огромна гранитна маса. Винаги съм се чудел защо всички фараони са отделяли толкова години от живота си и толкова много от богатствата си, за да построят огромните си гробници от мрамор и гранит, а иначе са се задоволявали да живеят в постройки от слама и кал. В сравнение с великолепната гробница на фараона Мамос, която строях в Карнак, дворецът бе твърде скромен за владетел. Дори липсата на цялостен план, на симетрия и фактът, че из целия дворцов комплекс не се виждаше поне една права линия, бяха достатъчни на всеки математик или архитект като мен да настръхне от възмущение, като ги види. Признавам, че това стълпотворение от глинени къщурки и шарени покриви криеше известно очарование, но пак изпитвах дълбокото желание да извадя метъра и отвеса и да пооправя, каквото мога.

Щом слязохме на брега, ни показаха помещенията, отредени за господарката ми и прислугата й. Естествено намирахме се в женското отделение, разположено в самия северен край на острова, но обширните стаи и скъпите мебели в тях подсказваха, че сме си спечелили благоволението не само на царя, но и на дворцовия му управител. Защото всичко зависеше единствено от Атон, а и той, както много други, не можеше да устои на завладяващия чар на господарката ми и сега се държеше като неин най-искрен почитател.

Благодарение на него ни бяха отделени дванадесетина просторни и проветриви стаи заедно с отделен двор и кухня. Една странична врата във външната стена водеше право към речния бряг и малкия каменен кей наблизо. Затова и още при пристигането ни побързах да купя малка плоскодънна лодка, с която щяхме да ходим на риба или на лов за патици.

Но иначе домът ни, колкото и да беше удобен, не ни се нравеше. Затова веднага се заехме сами да го пооправим и поукрасим. С помощта на моя стар приятел, главния градинар, прекопах и засадих с цветя малката ни градинка, като дори построих сламена беседка, в която през деня да се крием от слънцето и където да държа ловните си соколи.

Построих и помпа, която да пълни с вода от реката изкуствените езерца в градинката — едното с рибки, а другото с водни лилии. Специално за оттичането на водата в тях изкопах и облицовах с керамични плочки отделна канавка, която минаваше право през спалнята на господарката ми и през външната стена се спускаше обратно към реката. От кедрово дърво направих специален стол с дупка в средата, който сложих над въпросната канавка, в един от ъглите, заграден за целта с параван. Каквото и да паднеше през дупката, водата щеше да го отнесе далеч отвъд пределите на харема. Господарката ми толкова се зарадва на това изобретение, че занапред прекарваше върху стола двойно повече време, отколкото й беше нужно, за да си свърши работата.

При идването ни червените глинени стени на дома ни бяха съвършено голи. Двамата с господарката ми решихме, че не можем да ги оставим така, и скицирахме по някоя фреска за всяка от тях. След това с помощта на изрязани шаблони нанесох контурите върху стените, а Лострис и робините й ги оцветиха. Фреските представляваха или сцени от живота на боговете, или въображаеми природни пейзажи, изпълнени с разни чудновати птици и животни. Разбира се, не е нужно да ви казвам, че докато скицирах богинята Изида, използвах за модел самата Лострис. Сигурно няма да ви учуди и ако научите, че в почти всяка картина централно място заемаше не друг, а богът Хор, и че незнайно защо, по настояване на господарката ми, той беше ослепително рус, а в лице все ми напомняше на някого.

Фреските се превърнаха в истинска сензация и всички царски съпруги се изредиха да ни гостуват, да пийнат малко шербет и да се полюбуват на рисунките. Скоро рисуването на стени се превърна в мода и аз отново станах търсена личност — този път да помагам със съветите си на царствените ни съседки, които също бяха решили да украсяват домовете си. Разбира се, всичко това срещу подходящо заплащане. Ето как почти случайно открихме нов начин за запознанство и спечелване на приятели.

Скоро и самият фараон научи за промените в дома ни и дойде да ги разгледа. Лострис му направи удоволствието лично да го разведе из жилището си, а той не пропусна да забележи „онзи“ стол, с който тя толкова се гордееше. За да задоволи любопитството му, господарката ми дори не се поколеба да му покаже как се използва.

Изглежда, още беше твърде наивна и не разбираше какво въздействие оказва върху съпруга си с тази постъпка. Но само по погледа му на мен ми стана ясно, че ще е доста трудно да удължа срока след деветдесетте дни.

След обиколката си фараонът седна за малко в сенчестата беседка, за да си изпие виното и да се посмее на шегите, с които господарката ми го забавляваше. Преди да си тръгне, той не забрави да се обърне и към мен:

— Таита, ще ми построиш и на мен водна градина с беседка — е, разбира се, доста по-голяма. А докато си зает с това, можеш да ми направиш и един стол като онзи.

След това ме извика да го изпратя, уж за да обсъдим бъдещата му градина, но всъщност, както сами се досещате, за съвсем друго. Едва изчака да излезем, за да заговори:

— Миналата нощ сънувах господарката ти, а на сутринта, като се събудих, открих, че съм свършил върху чаршафите. Не ми се беше случвало от момчешките години. Това момиче не ме оставя на мира нито през деня, нито през нощта. Според мен няма начин да не ми роди син. Дори мисля, че вече няма защо да отлагаме. Как смяташ, докторе, не съм ли вече готов да опитам?

— Съветвам те на всяка цена да спазиш деветдесетте дни, Ваше Величество. Да поемаме всякакъв риск, преди да е изтекъл този срок, мисля, че би било лудост.

Да обвинявам царя си в лудост, бе нечувана дързост, но нямаше как другояче да постъпя.

— Би било твърде неразумно да пропиляваме всичко само защото не сме се стърпели няколко дни.

В крайна сметка успях да го убедя в своето и фараонът си тръгна по-нещастен от всякога.

Щом се прибрах при господарката, първата ми работа беше да я предупредя за намеренията на царя. Явно тя се беше примирила с това, защото не се разтревожи особено. Вече беше приела ролята си на любимка, а обещанието ми, че някой ден затворничеството й ще свърши, й вдъхваше надежда и тя по-леко приемаше всичко. В интерес на истината животът ни на острова далеч не изглеждаше затворнически. Ние, египтяните, сме най-цивилизованите хора на земята и освен всичко друго се държим добре с жените си. Чувал съм, че другаде, например при хуритите, кушитите и либийците мъжете се отнасят с жените и дъщерите си далеч по-жестоко и безчовечно.

Либийците превръщат харема си в същински затвор. На жените е забранено дори да гледат чужди мъже. В неестествената си ревност съпрузите стигат дотам, че не допускат в харема даже кучета и котки, ако са мъжки.

Хуритите са още по-зле. Жените им не само трябва да ходят облечени от главата до петите, но и да си закриват лицата, независимо дали се намират в харема или не. Само съпругът има право да вижда лицето на съпругата си.

Ала най-ужасни са дивите племена в Куш. Когато момичетата им достигнат зрялост, те ги обрязват по най-жесток начин. Отрязват им клитора и малките срамни устни, така че да ги лишат от всякакво сексуално желание. По този начин на никоя от тях няма да й мине през ума да изневерява на мъжа си.

Знам, че не е за вярване, но съм бил свидетел на това с очите си. Три от робините на господарката ми са били хванати от ловците на роби след пубертета и по тях ясно личаха следите от ножовете на собствените им бащи. Имал съм случай да прегледам зеещите дупки, останали им за спомен от тази жестокост, и трябва да отбележа, че рядко ми се е случвало да бъда така засегнат в лекарското си достойнство, както при вида на това кощунство с природата. Освен всичко друго подобно обрязване не е добро и за мъжа, защото лишава жената от най-привлекателните й страни и я превръща в едно безполово, недостъпно и пресметливо чудовище.

Но ние, египтяните, почитаме своите жени и се отнасяме с тях, ако не като с равни, то поне с уважение и зачитане. Никой мъж няма право да бие жена си без позволение от съда. В същото време той трябва да я храни и облича винаги според собственото си положение в обществото. Една царска съпруга или пък жената на богат аристократ не е длъжна да прекарва цялото си време в двореца, но стига да е със свитата си, спокойно може да се разхожда из града или извън него. Никой не я принуждава да прикрива своите прелести. Напротив, според модата на деня или по собствено желание тя винаги може да седне на съпружеската трапеза с открито лице и разголени гърди, за да забавлява гостите с приказките или песните си.

Жената може да притежава роби, земя и всичко друго отделно от своя съпруг, макар и да няма никакви права върху децата си. Може да лови риба или дивеч, дори да стреля с лък. Единствено чисто мъжките дейности като борбата и владеенето на меча са й забранени. Е, има и други неща, които не й се позволяват — например да се занимава с право, с архитектура и така нататък. Но всяка знатна дама е обект на всеобщо уважение, притежава законни права и собствено достойнство. Разбира се, това не се отнася до наложничките и жените от простолюдието. С тях обществото се отнася като с добитъка.

И така, с моята господарка бяхме свободни да обикаляме на воля градовете-близнаци от двете страни на реката и цялата местност наоколо. Господарката Лострис скоро си спечели симпатиите на народа и при преминаването й по улиците около нея постоянно се тълпяха най-различни хора, които търсеха благословията й или пък се надяваха на малко щедрост. Красотата и грацията й не оставяха никого безразличен. По нейно нареждане винаги носех със себе си голяма торба със сладкиши, с които тя тъпчеше устата на всеки недохранен малчуган, когото срещнехме по пътя си. Затова и постоянно бяхме наобиколени от деца, които винаги искаха още.

Господарката ми много обичаше да се задържа пред входа на някоя бедна колиба, за да се поразговори с домакинята, или пък да приседне на сянка под някое дърво насред полето и да чуе болките и тревогите на отрудения селянин насреща си. При първа възможност повтаряше всичко, което е научила, на фараона с молба той да оправи нещата. И често той даваше своето съгласие, независимо какво точно се иска от него. Така сред народа името на Лострис се разнесе като име на приятел и закрилник. Дори да се случеше да минем през най-бедните и тъжни квартали на града, ни посрещаха и изпращаха с радост.

Понякога с малката лодчица ходехме за риба в някое от езерцата, които придошлият Нил оставяше след себе си, или пък да поставяме мамци за патици. Направих специален лък за господарката си. Сами разбирате, че в сравнение с огромния Ланата, който бях измайсторил за Танус, този изглеждаше като детска играчка, но затова пък беше твърде удобен за лов на патици. Господарката Лострис боравеше с лъка по-изкусно от много мъже и обикновено още с излитането на стрелата й аз знаех, че попадението е точно, и скачах във водата, за да донеса ударената птица.

Всеки път, когато царят отиваше на лов със соколи, господарката ми беше сред поканените да го придружат. Докато се прикривахме зад високите тръстики, аз я следвах плътно с двойката си ловни соколи, кацнали на ръката ми. Щом забележехме някоя чапла да се покаже над папирусовите стъбла, господарката ми поемаше някоя от птиците, целуваше я по качулката и й заръчваше: „Бъди бърза и точна, красавице!“ След което й сваляше качулката, за да открие хищните й жълти очи, и я пускаше.

Като омагьосани наблюдавахме как соколът първо се издига високо над своята жертва, а после прибира сърповидните си криле и като стрела, свистяща във въздуха, се спуска върху й. Дори от двеста стъпки разстояние до нас съвсем ясно идваше звукът от сблъсъка. Насред синьото небе се разхвърчаваха няколко сивкави пера, които скоро се разнасяха като пушек от речния бриз. Соколът сграбчваше плячката си с извитите си нокти и я хвърляше в краката ни. Господарката ми извикваше победоносно, а аз хуквах да прикотквам обратно птицата си, да сипя похвали, а след това да й давам за награда главата на чаплата.

Аз обичам всички живи твари на земята и във водата, а съм сигурен, че и господарката ми е като мен. Затова винаги съм се чудел откъде идва това увлечение по лова. И никога не съм намерил отговор на въпроса си. Може би просто хората са най-закоравелите хищници на земята. Чувстваме се привързани към сокола заради красотата и бързината му. В нашите очи чаплата и дивата гъска са създадени от боговете единствено за да бъдат негова плячка. По същия начин мислим, че и на човека му е позволено да разполага с всички живи създания по своя угода. Боговете са ни вдъхнали жестоките инстинкти и ние не можем да се освободим от тях.

Още щом физическите сили й го позволяваха, бях предложил на малката Лострис да ни придружава двамата с Танус при ловните ни експедиции. Може би само за да прикрие омразата си към бащата на момчето, но господарят Интеф никога не се противопостави на това.

Преди години още двамата с приятеля ми се бяхме натъкнали на изоставена рибарска колибка на брега на голямото блато край Карнак. От колибата до началото на пустинята не беше далеч, така че използвайки я за изходен пункт, ние винаги можехме да избираме дали да поемем към лагуната за риба или на лов за патици, или да вземем със себе си соколите и да навлезем сред пясъците в търсене на дропли.

В началото Танус никак не се радваше на компанията на това деветгодишно дете, което с плоските си гърди и кокалестата си фигура приличаше повече на момче. Но скоро свикна с него и дори откри, че е доста удобно да има кого да командва и кой да му върши досадните дребни работи из импровизирания ни лагер.

Така от малка Лострис се научи да живее сред природата. Можеше да посочи по име всяка риба или птица, а с харпуна и лъка боравеше не по-зле от всеки друг. Накрая Танус започна толкова да се гордее с нея, че понякога се чудех аз или той всъщност я беше довел при нас.

Лострис ни придружаваше почти навсякъде. Така например тя бе заедно с нас, когато из скалистите хълмове над долината преследвахме един лъв, нападащ добитъка. Звярът беше едър мъжкар, покрит с белези, с огромна черна грива, която се вееше на вятъра като житна нива, и рев, напомнящ небесен гръм. Беше убил поредната си жертва и ние пуснахме след него сюрия кучета, които най-накрая го притиснаха в дъното на едно скалисто дефиле. Щом се появихме, лъвът с два-три размаха си разчисти път сред кучетата и се втурна право срещу нас.

Господарката ми дори не помръдна при вида на разярения звяр и стиснала малкия си лък, остана само на крачка зад Танус. Разбира се, лъвът беше убит от Танус, който прати с огромния Ланата една стрела право в разтворената му паст, но никой не можеше да отрече смелостта на Лострис.

Може би едва тогава младежът си даде сметка за чувствата, които изпитва към нея. За господарката ми обаче ловът винаги е бил неизменно свързан със спомени за нейния възлюбен. Затова и страстта й по това мъжко занимание никога не угасна. С времето двамата с Танус я бяхме научили да уважава и обича животните, но и да няма угризения за това, че упражнява над тях правата си, дадени й от боговете. Защото всички живи твари са създадени, за да се трудят вместо нас, да ни хранят и да ни служат за развлечение.

По същия начин, по който ние се разпореждаме с животните, и фараонът се разпорежда с нас. Ние сме неговото послушно стадо и никой мъж или жена не може да му се противопоставя. Така че точно на деветдесетата нощ фараонът изпрати Атон да му заведе господарката ми.