Уилбър Смит
Речният бог (51)

Морските съдове, които се бяха насъбрали в пристанищата на Елефантина, бяха толкова многобройни, че сякаш някой беше построил мост над реката. Господарката ми се пошегува, че човек би могъл да прекоси Нил, без да си намокри краката, само като прескача от една палуба на друга.

Заедно с целия двор вече бяхме по ладиите и чакахме по мраморните стълби на двореца да се появи и самият фараон. При появата му всички го приветствахме и щом той се качи на огромната си ладия, стотици тръби дадоха сигнала за тръгване. Всички ладии се обърнаха на север и подети от мощното течение, отплавахме.

Откакто Ах-Хор беше унищожил Свраките, се дишаше по-леко. Минехме ли покрай някое село, жителите му веднага се изсипваха на брега, за да приветстват фараона. Той седеше на обичайното си място — на палубата, за да могат всички да го видят. Около нас постоянно се вееха палмови клонки и се разнасяше възглас: „Да поживят боговете нашия фараон!“ Всъщност хората поздравяваха не само своя владетел, но и реката, носеща корабите му върху могъщата си снага, защото именно в нея се криеше обещанието за щастие и благоденствие.

На два пъти по време на пътуването фараонът заедно с цялата си свита слизаше на брега, за да види с очите си грамадите от човешки глави, които Ах-Хор беше оставил покрай пътищата, за да се знае откъде е минал безмилостният му меч. И на двете места хората бяха започнали да гледат на тях като на свещени. Бяха излъскали грижливо всеки череп, сякаш беше от слонова кост, и бяха укрепили купчините глави с глина. Също така се бяха погрижили да построят и олтари, които вече си имаха и своите жреци.

Господарката ми се почувства задължена да дари по един златен пръстен и на двете „светилища“, които естествено бяха добре дошли за самоназначилите им се пазачи. Колкото и да се опитвах да я опазя от такива глупави постъпки, все не успявах. Лострис не можеше да осъзнае истинската стойност на богатството, което неуморно трупах за нея. Ако не бях аз да я наглеждам, навярно всичкото й злато щеше да отиде в гушите на ненаситните жреци или у бедните, които винаги искат повече, отколкото можеш да им дадеш.

На десетата нощ, откакто бяхме напуснали Елефантина, се разположихме на лагер върху един живописен нос, вдаден навътре в реката. В забавленията за вечерта се предвиждаше да участва и най-известният разказвач в страната, а господарката ми обича легендите. Двамата очаквахме с нетърпение да дойде часът на това забавление и още от тръгването ни от острова говорихме едва ли не само за него. За мое най-голямо разочарование точно същата вечер господарката Лострис заяви, че е неразположена и няма да може да слуша разказвача. Настояваше аз сам да отида и да взема със себе си и робините, но на мен и през ум не би ми минало да я оставя сама, когато е болна. Дадох й да пийне нещо топло и легнах на пода до леглото й.

На сутринта, докато се мъчех да я събудя, се разтревожих още повече. Обикновено тя скачаше от леглото, доволна, че започва новият ден, в който ще се случат толкова хубави неща. Но тази сутрин се зави презглава и с отпаднал глас ми изрече:

— Остави ме да поспя още малко. Много ми е тежко. Чувствам се като старица.

— Царят нареди всички да сме по корабите отрано. Не можем да закъсняваме. Ще ти донеса нещо да пиеш.

Сипах топла вода, примесена със специални билки, които сам бях откъснал при последното пълнолуние, за да бъде най-силно действието им.

— Стига си вдигал врява — сопна ми се господарката.

Аз не й позволих да заспи отново. Накарах я да стане и й дадох да изпие отварата. По гримасата, която направи, разбрах, че творението ми не й е харесало особено. Дори ме обвини, че се опитвам да я отровя. В следващия миг повърна на пода. Това ни изненада. Двамата се загледахме, без да знаем какво да кажем.

— Какво ми има, Таита? — промълви господарката ми. — Досега никога не ми се е случвало подобно нещо.

Едва тогава разбрах каква е болестта й.

— Бурята! — извиках аз. — Гробницата! Танус!

Тя ме изгледа за миг, без да разбира, но скоро на лицето й изгря щастлива усмивка.

— Аз чакам дете! — възкликна тя.

— По-тихо, господарке — помолих я.

— Дете от Танус! Нося сина на Танус!

Нямаше от кого другиго да бъде, тъй като държах фараона далеч от нея.

— О, Таита — радваше се тя, като повдигна нощницата си и огледа с нескрита възхита плоския си корем. — Само си помисли! Едно такова малко, също като Танус, и вече расте в корема ми. Знаех си, че преживяване като онова в гробницата не може да остане незабелязано от боговете. Решили са да ми оставят спомен от него за цял живот.

— Много бързаш — предупредих я аз. — Може просто да имаш колики. Трябва да ти взема проба и чак след това ще сме сигурни.

— Не ми трябват никакви проби. Дълбоко в сърцето си знам, че е така.

— И все пак ще ти направя едно малко изследване — настоях аз и отидох да взема нощното й гърне.

Част от урината й смесих с нилска вода. Напълних две гърнета с черна пръст и в тях сложих по пет семена пшеница. В едното гърне налях чиста нилска вода, а в другото — от така приготвената смес. След това изтичах до тръстиките край лагера и улових десет жаби. За разлика от онези жизнерадостни и подскачащи жълто-зелени същества, които сме свикнали да срещаме, тези бяха лигави и черни. Заради вечно ококорените им очи децата ги наричат звездобройци. Разделих жабите на две и ги затворих в отделни гърнета. В едното налях чиста нилска вода, а в другото — пак от интимната смес на господарката. На другата сутрин, като се затворихме в кабината на господарката ми, отворихме и четирите делви, за да видим какво е станало.

Семето, полято с урината на Лострис, беше покълнало. При петте звездобройци, които бяха в чистата вода, не се бе случило нищо интересно, но петте щастливки в съседното гърне бяха нароили тънки сребристи спирали, покрити с мънички черни яйца.

— Казвах ли ти аз! — гордо отбеляза господарката ми. — О, благодаря на боговете! Никога досега не ми се е случвало нещо толкова прекрасно.

— Ще трябва веднага да говоря с Атон — мрачно я прекъснах аз. — Още тази нощ ще споделиш леглото на фараона.

В погледа й видях такова изумление, че трябваше да й обясня нещата по-просто.

— Дори и фараонът, дето вярва на почти всичките глупости, които му говоря, няма да се съгласи, че си забременяла ей тъй от вятъра. Трябва навреме да му намерим подходящ баща на това наше копеленце.

Вече считах детето едва ли не за свое. Колкото и да се опитвах да го прикрия, и аз бях не по-малко щастлив от самата Лострис.

— Да не съм те чула втори път да го наричаш копеле — ядоса се тя. — Той ще стане истински принц.

— Ще стане принц, но само ако му намеря някой царствен татко. Готви се, още сега отивам да говоря с фараона.