Уилбър Смит
Речният бог (54)

Както всяка година от векове насам празненствата завършиха в храма на Озирис, където се беше събрало огромно множество, за да чуе речта на владетеля.

Фараонът седеше на високия си трон върху издигнатата площадка срещу входа на светилището, за да може да го вижда всеки. На главата си носеше двойната корона, а в ръце държеше жезъла и камшика.

Този път обаче имаше известна промяна, която се дължеше най-вече на мен. Беше ми хрумнало нещо доста практично, което фараонът се показа достатъчно благоразумен да приеме. По мой съвет беше заповядал покрай три от стените на вътрешния двор да бъдат издигнати дървени скели, които бяха подредени една пред друга по височина и стигаха до половината стена. Така осигурявахме на няколкото хиляди знатни жители на Тива удобни места, от които можеше свободно да се наблюдава царският трон и нямаше опасност да се пропусне нещо от церемонията. Пак по мое предложение пейките бяха покрити с шарени платове и палмови листа, за да не се вижда колко са грозни. Подобни конструкции се появяваха за пръв път в страната пи. По-късно те щяха да станат нещо обичайно. И до днес те са известни като „пейките на Таита“.

Около тях се започна люта битка кой къде ще седне, но аз успях да запазя най-удобните места за господарката и за себе си. Седяхме точно срещу трона, малко по-високо от фараона и спокойно наблюдавахме целия вътрешен двор. Бях се погрижил за господарката Лострис да има и отделна кожена възглавница, а също кошница с плодове и сладки и по една делва шербет и бира, с които да се подкрепяме по време на безкрайната и изтощителна церемония.

Около нас се бяха насъбрали най-видните мъже в царството заедно с натруфените си жени. Военачалниците носеха златните си камшици и гордо развяваха над главите си знамената на дружините си. До тях по дървените трибуни се нареждаха представителите на занаятчийските гилдии, богатите търговци, жреците и пратениците на васалните царства, изобщо всички, които имаха някакво влияние в царството.

Точно срещу трона, подредени подобно на кубчетата, с които си играят децата, се разтваряха един в друг външните дворове на храма. Входовете на всички обаче бяха наредени в толкова съвършена права линия, че ако някой богомолец се намираше на Алеята на овните, то той, макар и от четиристотин крачки разстояние, пак би могъл да наблюдава фараона на високия му трон.

Простолюдието бе изпълнило дворовете, някои тъпчеха свещената алея, а други — градините около храма. Макар да бях прекарал почти целия си живот в Тива, очите ми за пръв път виждаха такова стълпотворение. Беше невъзможно да се установи точният брой на зрителите, но нищо чудно да е имало около двеста хиляди души. И цялото това множество вдигаше такъв шум около себе си, та имах чувството, че съм пчеличка, попаднала сред огромен кошер.

Около самия трон се бяха наредили най-влиятелните мъже в царството, чиито глави бяха на височината на царските нозе. Разбира се, един от тях беше и главният жрец на Озирис. Предната година старецът, заемал този пост, се беше разделил със света на живите и бе поел по дългия път през подземния свят към полетата на вечния рай далеч на запад. Новият главен жрец беше значително по-млад от него и по-решителен. Можех да съм сигурен, че няма да се остави тъй лесно на господаря Интеф да го води за носа. Всъщност той вече го беше доказал, съдействайки ми за някои промени в пиесата, които му бях предложил, докато надзиравах строежа на дървените скели.

Разбира се, сред тази малка групичка най-голямо впечатление правеше великият владетел, който с царственото си излъчване засенчваше самия фараон. Всички погледи бяха насочени към господаря Интеф. Високата, стройна фигура и гордата му осанка имаха с какво да привлекат окото, а с тежките вериги злато около врата приличаше на бог, слязъл за миг сред хората. Само на няколко крачки зад него се бе изправил страшният Расфер.

Церемонията беше открита от господаря Интеф, който излезе пред всички, за да прочете традиционното обръщение от страна на двата града към фараона. Докато говореше, аз хвърлих един поглед към господарката си. Макар да не ми беше приятно да слушам словата на баща й, бях изненадан от омразата, изписана на лицето й. Господарката ми дори не се опитваше да прикрие чувствата, които изпитваше към собствения си баща. Искаше ми се да й дам знак, че така всички ще разберат какво чувства, но се въздържах, за да не привлека още повече вниманието на околните.

Великият владетел не бързаше да свършва. Надълго и нашироко се хвалеше с вярната си служба към фараона и многобройните услуги, които му бил направил през последните две години. Най-накрая на тълпата й омръзна да слуша хвалбите му и се разшумя. От толкова много тела, наблъскани едно до друго под парещите лъчи на слънцето, жегата ставаше още по-непоносима и на няколко пъти видях да припадат жени и възрастни хора.

Когато най-сетне господарят Интеф свърши, се изправи главният жрец. Вече стана пладне, а той продължаваше да разказва за делата на светите братства в Тива. Докато говореше, около нас ставаше още по-горещо. Дори и благовонните масла не можеха повече да прикриват миризмата на хилядите неизмити тела. Аз извадих копринена кърпа, напоена с парфюм, и я подадох на господарката си.

Публиката въздъхна с облекчение, когато най-сетне, благославяйки царя от името на Озирис, и главният жрец завърши тирадата си. Той направи нисък поклон и с присъщото си достойнство се върна на мястото си зад великия владетел. За пръв път, откакто беше започнала церемонията, тълпата утихна. Всички забравиха за скуката и досадата и с интерес зачакаха какво ще каже фараонът.

Той се вдигна от трона си. Не можех да не се възхитя на този възрастен човек, който цяла сутрин не се беше помръднал, а като каменна статуя бе изслушал речите на поданиците си. Фараонът простря ръце в знак, че благославя насъбралото се множество, но точно в този миг ритуалът беше нарушен от нечия внезапна поява. Всички — жреци, благородници и простолюдие, бяха като че ли еднакво смаяни от това, което последва. Бях един от малкото, които не се изненадаха, и то, разбира се, защото именно аз се бях погрижил за неочакваната промяна в церемонията.

Изведнъж тежките медни врати на светилището широко се разтвориха. Изглеждаше така, сякаш го бяха сторили сами, без да ги докосне човешка ръка.

Като повей на вятъра из тълпата се разнесоха безброй въздишки. Една жена дори изпищя от ужас и всички бяха обхванати от суеверен страх. Някои коленичиха на земята, други вдигнаха ръце над главите си, сякаш искаха да се предпазят от немия невидима сила; трети закриха лицата си, да не би да ослепеят, защото очите им са зърнали нещо, което не е писано на смъртните да видят.

Защото току-що от светилището беше излязъл един бог — огромен и ужасен, покрит от главата до петите с тежкото си наметало, което се развяваше на вятъра. Шлемът му бе украсен с пера от чапла, а лицето му сякаш беше от метал — наполовина човешко, наполовина като на орел — с дълъг, закривен клюн и тъмни цепки вместо очи.

— Ах-Хор! — извика някаква жена и припадна върху каменните плочи.

— Ах-Хор! — поде множеството. — Това е самият бог!

Като големи вълни редица след редица падаха на колене и се кланяха на своя покровител. Дори публиката по трибуните коленичи върху дъските, а сред нея мнозина направиха знака срещу злото. Дори и групичката благородници около трона не устоя и също се сниши доземи пред новодошлия. В целия храм само двама души останаха на крака: фараонът, неподвижен като статуя на стъпалата пред трона си, и великият владетел до него, който не загуби самообладанието си.

Ах-Хор прекоси двора и застана срещу царя. Изгледа го от главата до петите, но фараонът дори не потрепна. Лицето му беше покрито с бял грим и затова не можех да кажа дали е пребледнял, но по непознатия блясък в очите му бях сигурен, че го обзема или страхопочитание, или дълбок ужас.

— Кой си ти? — запита фараонът. — Човек ли си или само безплътен дух? Защо прекъсваш нашия тържествен ритуал?

Гласът му прозвуча силен и ясен и не открих в него уплаха или колебание. Не можех да не отдам дължимото на нашия владетел. Остарял и може би прекалено лековерен, той не беше изгубил нищо от някогашната си смелост. Можеше да се изправи срещу всеки човек, срещу всеки бог и като истински войник да не отстъпи нито крачка.

Ах-Хор му отговори със същия глас, с който толкова често беше повеждал войниците си в кръвопролитните сражения и който сега прокънтя между каменните колони.

— Велики фараоне, не съм никакъв дух, а обикновен смъртен. Аз съм твой покорен поданик и се явявам пред теб, защото такава беше повелята ти. Явявам се тук и сега, за да докажа пред всички, че съм изпълнил дълга си пред теб, че съм изпълнил това, което ти ми заповяда на същия този ден преди две години.

Свали шлема от главата си и огнените къдрици свободно паднаха на раменете му. Всички присъстващи мигом го разпознаха и сред тълпата се разнесе такъв страхотен рев, че чак стените на храма се затресоха.

— Господарят Танус! Танус! Танус!

И от всички естествено най-силно крещеше господарката ми.

— Танус! Ах-Хор! Ах-Хор! — двете имена се повтаряха едновременно и се разбиваха като огромна вълна в каменните стени.

— Излязъл е от гроба! Върнал се е сред нас като истински бог!

Трябваше Танус да извади меча си и да го вдигне високо над главата си, за да се въдвори отново тишина.

— Велики Египте, мога ли да говоря?

Нищо чудно след всичко това царят наистина да бе изгубил дар слово, защото само показа с жезъла и камшика си, че го слуша, и се отпусна уморено на трона си.

Младият мъж заговори кратко и ясно, а силният му глас се чуваше далеч извън вътрешния двор.

— Преди две години ти поиска от мен да унищожа отровните гнезда на разбойниците и крадците, които застрашаваха живота на самото царство. За целта дори ми повери царския печат на ястреба.

Танус бръкна под наметалото си и извади синята статуетка, за да я положи в краката на владетеля. Върна се обратно на мястото си и продължи:

— За да ми е по-лесно да изпълня царската ти заповед, се престорих на мъртъв и погребах мумията на друг човек в собствената си гробница.

— Бак-Хер! — извика нечий глас от тълпата и множеството отново зашумя, докато той не извади меча си повторно.

— Поведох хиляда души от дружината на Сините крокодили в самото сърце на пустинята и излових Свраките в собствените им крепости. Избих ги без никаква милост и оставих отрязаните им глави по пътищата.

— Бак-Хер! — изрева тълпата. — Истина говори. Ах-Хор извърши всичко това.

И младият мъж отново трябваше да иска тишина.

— Сломих мощта на разбойническите главатари. Изклах хората им до крак. В цял Египет е останал още един-единствен човек, който се зове Сврака.

Този път никой не се обади, защото всички напрегнато очакваха да разберат какво ще последва. Дори фараонът не сдържа нетърпението си:

— Говори, Танус, когото всички вече знаят като брат на Хор. Назови ми този човек. Нека чуя името му, за да се стовари върху главата му гневът на фараона.

— Той се крие под името Ах-Сет — извика в отговор Танус. — Защото злините, които е извършил, могат да се сравняват само с тези на божествения му брат, властелина на мрака.

— Кажи ми истинското му име — заповяда му фараонът, като от вълнение отново стана от трона си. — Назови и последния от Свраките!

Но младият мъж не отговори веднага. Бавно обходи с поглед публиката. Когато очите му се срещнаха с моите, аз съвсем незабележимо му кимнах. Той не даде вид, че ме е видял, и се обърна към входа на светилището.

Понеже вниманието на всички беше приковано единствено в господаря Танус, като че ли никой не забеляза как от храма безшумно се изнизаха въоръжени мъже. Въпреки тежките им щитове и шлемовете, които почти скриваха лицата им, не ми беше трудно да разпозная повечето от тях. Отпред вървяха Ремрем и Астес, а след тях още петдесет бойци от дружината на Сините крокодили. Само за миг те наобиколиха царския трон, а съвсем незабелязано Ремрем и Астес се промъкнаха зад гърба на господаря Интеф. Щом заеха местата си, Танус отново взе думата.

— Аз ще назова този Ах-Сет пред теб, божествени фараоне. Сега той седи най-безсрамно в сянката на величествения ти трон. — И Танус посочи с меча си. — Ето го, окичил се със Златото на похвалата, което да скрие предателската му душа. Единственият спътник на фараона, който обаче се постара да превърне царството му в свърталище за разбойниците и убийците. Ах-Сет, номархът на Тива, великият владетел на Горен Египет.

В храма настъпи гробно мълчание. Сред публиката имаше хиляди, които бяха понесли безчинствата на господаря Интеф и без съмнение го мразеха от дъното на душата си. Но никой от тях не посмя да изрази радостта си. Всеки знаеше колко ужасен би бил гневът му и как би си отмъстил на този, който открито се обяви срещу него. Страхът ни обгръщаше от всички страни. За всеки беше ясно, че дори и името, което Танус си беше извоювал с легендарните си подвизи, не бе достатъчно, за да повярва фараонът на обвинението му. Против господаря Интеф бяха нужни доказателства и докато фараонът не ги чуеше, всеки, изправил се срещу великия владетел, щеше да бъде жестоко наказан.

В настъпилата гробна тишина се разнесе презрителният смях на господаря Интеф. Той махна пренебрежително на Танус и се обърна към царя:

— Пустинното слънце го е оставило без ум. Бедното момче съвсем се е побъркало. В думите му не се съдържа и капчица истина. Би трябвало да се разгневя на такова безочливо оскърбление, но по-скоро се натъжавам, че един иначе достоен мъж може да падне толкова ниско — проплака той и верноподанически вдигна ръце към фараона. — През целия си живот предано съм служил на своя фараон и на своя народ. Мисля, че досега името ми е неопетнено и ще е под достойнството ми да отвръщам на подобно обвинение. Никога не съм се страхувал от справедливостта на божествения ни владетел и се надявам делата ми да говорят вместо мен.

Под тежкия грим върху лицето на фараона се изписа дълбоко недоумение. Стоеше сбърчил вежди, а устните му леко трепереха, без да знаят какво точно да кажат. Уви, боговете не го бяха дарили с бърз и остър ум! След известно време той като че ли реши каква да бъде съдбовната му присъда, но тъкмо да отвори уста, Танус го изпревари и посочи с меча си входа на светилището.

През разтворените врати се зададе нова върволица хора, толкова необичайни на вид, че дори фараонът остана с отворена уста. Начело вървеше Кратас, който беше вдигнал предпазителя на шлема си и държеше меч в дясната си ръка. Онези, които го следваха, бяха със завързани ръце, боси и гологлави и носеха само препаски. Приличаха на роби, които господарят им води за продан на пазара.

Аз самият не откъсвах поглед от господаря Интеф и видях стъписването, което се изписа на лицето му. При вида на пленниците той неволно отстъпи назад, сякаш някой го беше ударил. Явно ги познаваше всички, но сигурно ги беше мислил за мъртви. Почти незабележимо извъртя глава към една малка, губеща се под ленените покривала вратичка в стената — единствения изход за бягство. Но Ремрем проследи погледа му и пристъпи вдясно, за да му затвори пътя. Като разбра, че така няма да се спаси, господарят Интеф отново се обърна към царя и високо вдигна глава.

Шестимата завързани пленници се наредиха пред трона и по заповед на Кратас коленичиха и сведоха покорно лица към земята.

— Кои са тези нещастни създания? — попита фараонът, а Танус се надвеси над първия от тях, сграбчи го и го вдигна на крака. Лицето на пленника беше осеяно с дупки от шарка, а сляпото му око блестеше на слънцето като сребро.

— Божественият фараон попита кой си — тихо изрече Танус. — Няма ли да отговориш на въпроса му?

— Велики Египте, казвам се Шуфти — рече разбойникът. — Допреди време бях главатар на Свраките, но Ах-Хор унищожи цялата ми банда в изоставения град Галала.

— Кажи на царя си кой ти беше повелител тогава.

— Повелител ми беше Ах-Сет — отговори Шуфти. — Клел съм се във вярност към него и съм му плащал като данък една четвърт от плячката си. В замяна на това той ме пазеше от закона и ми даваше сведения за всички мои жертви.

— Покажи на царя кой е Ах-Сет! — заповяда му Танус.

Шуфти пристъпи напред, застана лице в лице с господаря Интеф и го заплю.

— Ето това е Ах-Сет! И нека червеи гризат трупа му!

Кратас го отведе настрана, а Танус нареди на следващия разбойник да се изправи.

— Кажи на царя кой си.

— Казвам се Ахеку. Бях главатар на Свраките, но вече всичките ми хора са мъртви.

— Кой ти беше повелител? На кого плащаше данък? — попита го младият мъж.

— Повелител ми беше господарят Интеф. Част от плячката ми отиваше в хазната на великия владетел.

Великият владетел слушаше невъзмутимо отправените му обвинения, без да им отговаря. През цялото време, докато разбойническите главатари повтаряха все едно и също, той дори не се опита да протестира.

— Господарят Интеф беше моят повелител. Господарят Интеф е Ах-Сет.

Наоколо цареше потискаща тишина, по-мъчителна и от горещината. Някои наблюдаваха разбойниците с ужас и неприкрита омраза, други стояха объркани и невярващи. Но никой не се осмеляваше да надигне глас срещу господаря Интеф, преди да е чул какво ще каже фараонът.

Срещу великия владетел се изправи и последният от пленените главатари. Той беше висок, строен мъж, със стегнати мускули, почернял от слънцето. Личеше си, че във вените му тече кръв на бедуин, защото очите му бяха черни като въглен, а носът — крив като орлов клюн. Носеше дълга брада, а в погледа му се четеше гордост и надменност.

— Името ми е Басти — гласът му звучеше по-ясно от тези на събратята му преди него. — Наричат ме Басти Жестокия, макар да не знам защо — усмихна се той на зловещото си чувство за хумор. — Бях един от главатарите на Свраките, докато Ах-Хор не изби хората ми. Мой повелител беше господарят Интеф.

За разлика от другите той не беше отведен веднага настрана. Танус имаше да го пита още нещо.

— Кажи на царя познаваше ли ти Пианки, господаря Хараб, който навремето беше един от знатните люде в Тива?

— Познавах го, и то добре, защото съм си имал вземане-даване с него.

— И в какво се изразяваше то? — попита го младежът.

— Разграбвах керваните му. Изгарях реколтата му. Нападнах мините му в Сестра и след като се забавлявах до смърт с миньорите му, никой повече не посмя да си покаже носа там. Изгорих му къщите. Пращах хората си в градовете да говорят лошо за него, така че да опетня името му пред народа и владетеля. Помогнах на други, които искаха смъртта му, докато накрая той сам не посегна към чашата с отрова.

Докато фараонът слушаше всичко това, камшикът в ръката му затрепери, а едната му вежда заигра в нервен тик, какъвто съм забелязвал и преди у него като израз на дълбока мъка.

— Кой ти заповяда всичко това?

— Всичко това вършех по нареждане на господаря Интеф, който ме възнагради за услугите ми с цял тах чисто злато.

— Какво се надяваше да спечели господарят Интеф от разоряването на господаря Хараб?

Басти се усмихна и сви рамене.

— Господарят Интеф сега е велик владетел, а Пианки, господарят Хараб е мъртъв. Според мен господарят Интеф получи точно каквото искаше.

— Ще потвърдиш ли, че никога не съм ти обещавал помилване или каквото и да било друго в замяна на признанията ти? Ясно ли ти е, че при всички случаи те чака само смърт?

— Смърт ли? — засмя се Басти. — Никога не съм се страхувал от нея. Тя е брашното на хляба, който цял живот съм месил. След като съм нахранил толкова други, защо да не опитам и аз от него?

Дали беше смел човек, или просто е бил глупак, така и не разбрах. Но аз не му се възхищавах, нито почувствах някакво съчувствие към него. Именно към хора като Пианки, господаря Хараб, и сина му Танус винаги е тегнело сърцето ми и само тях можех истински да уважавам.

В очите на моя приятел също нямаше и капчица милост. Знаех, че и той изпитва към разбойника същите чувства като мен, а видях как ръката му побелява, докато стиска дръжката на меча.

— Отведете го! Нека царят реши каква да бъде съдбата му.

Беше му трудно, но все пак успя да се овладее и да коленичи пред фараона.

— Направих всичко, което ти искаше от мен, божествени Мамос, владетелю на цял Кемит. Сега очаквам новите ти заповеди.

Порази ме достойнството, с което Танус се държеше пред лицето на смъртта.

В храма продължаваше да цари пълна тишина. Господарката ми дишаше тежко до мен. В един момент грабна ръката ми и силно я стисна.

Най-накрая фараонът заговори. Какво беше учудването ми обаче, когато усетих нерешителността в гласа му. На него просто му се искаше обвиненията срещу господаря Интеф да не се окажат верни. Нали толкова години му се беше доверявал за всичко.

— Господарю Интеф, ти чу обвиненията, отправени към теб. Как ще се защитиш?

— Божествени фараоне, можем ли да ги наречем обвинения? За мен това са просто фантазиите на младеж, разяждан от завист и амбиция. Да не забравяме, че баща му е престъпник и предател. Мотивите на господаря Танус са повече от ясни. По една или друга причина той е решил, че предателят Пианки е могъл да стане велик владетел на мое място, и желае да припише на мен вината за разорението му.

Само едно махване с ръка беше достатъчно на господаря Интеф да унищожи всичко, което Танус бе подготвял повече от година. Думите му прозвучаха точно на място и явно съмненията на царя само се подсилиха. Дори не му беше и минавало през ума, че господарят Интеф може да го лъже, и сега отново бе готов да му повярва.

— Ами какво ще кажеш за свидетелството на разбойническите главатари? — най-сетне попита фараонът. — Как ще им отговориш на тях?

— На разбойническите главатари ли? — зачуди се господарят Интеф. — Та те не са ли просто едни жалки престъпници? Не признават ли сами, че цял живот са крали, убивали, изнасилвали жени и деца? Да търсим истина в словата им, е все едно да търсим чест и достойнство у животните на полето. — Господарят Интеф посочи с пръст пленниците, които наистина бяха полуголи и навързани като добитък. — Погледни ги само. Велики Мамос! Не са ли точно това хората, които ще се продадат за шепа злато или пък ще кажат това, което им се нареди, само и само да отърват кожата си? Нима ще повярваш на тях, а не на човека, който цял живот ти е служил вярно?

При тези думи царят неволно кимна. Той винаги беше чувствал великия владетел за свой приятел, беше го удостоявал с почести и подаръци; можеше ли сега да не се вслуша в гласа му?

— Това, което казваш, е истина. Ти винаги си ми служил честно и безкористно. А за тези хора честта и достойнството са непознати. Възможно е наистина да говорят каквото им е било казано.

Господарят Интеф усети, че везните се накланят в негова полза, и бързо се възползва от това.

— Досега слушахме само думи и нищо друго. Но такива тежки обвинения трябва да бъдат подкрепени с доказателства. Има ли в цял Египет поне един човек, който да изложи истински доказателства против мен? Ако има, нека излезе отпред. Аз ще отговоря на всичко, в което ме обвини. Но ако никой не притежава нищо срещу мен, тогава на кого да отговарям?

Виждаше се, че думите му съвсем объркват фараона.

Той обходи с поглед присъстващите в храма, сякаш се надяваше да открие с очите си доказателствата, за които говореше господарят Интеф. Най-накрая се обърна към Танус:

— Господарю Танус, с какво, освен с показанията на тези престъпници, можеш да подкрепиш обвиненията си?

— Звярът добре е прикрил следите си — призна младежът — и се е прибрал в леговището си, което никой не може да открие. Аз нямам никакви веществени доказателства срещу господаря Интеф, но може би някой друг ще ни каже нещо по въпроса. Някой, който ще добие повече смелост след това, което се чу днес. Молбата ми е, Велики Египте, попитай народа си няма ли да се намери кой да ни помогне с нещо, за да разрешим въпроса.

— Фараоне, това е подло — изведнъж се разгорещи господарят Интеф. — Така всички мои врагове могат да се възползват от случая, за да ме оклеветят пред теб и пред народа.

Но фараонът му даде знак да замълчи.

— Който даде лъжливи показания, ще го заплати с главата си — увери той владетеля и се обърна към тълпата: — Поданици! Граждани на Тива! Всички чухте обвиненията, които бяха отправени срещу моя верен и обичан владетел. Има ли сред вас някой, който да притежава доказателства в подкрепа на господаря Танус? Може ли някой от вас да свидетелства срещу господаря Интеф? Ако е така, то призовавам ви да говорите.

Преди да се осъзная какво върша, вече бях скочил на крака и извиках толкова силно, че сам се стреснах от гласа си:

— Аз съм Таита и навремето бях роб на господаря Интеф. Аз имам да покажа нещо на Ваше Величество.

Фараонът ме изгледа от трона си и леко се намръщи:

— Да, знам те кой си, лекарю Таита. Можеш да излезеш отпред.

Докато слизах от дървените трибуни, за да застана пред царя, за миг погледът ми срещна този на господаря Интеф и едва не се спънах. Сякаш омразата, която той изпитваше към мен, беше приела плът и искаше на всяка цена да ми прегради пътя.

— Божествени фараоне, това е просто някакъв си роб — хладно отбеляза господарят Интеф. — Нима може да се вярва на думата на един роб, когато свидетелства срещу висш държавен служител и при това благородник!

При тези думи целият потреперих. Трудно ми беше да забравя страха, който толкова години бях изпитвал пред господаря си. Но в този миг усетих ръката на Танус върху рамото си. Беше просто едно докосване, но то бе достатъчно, за да ми вдъхне кураж. Господарят Интеф обаче забеляза жеста и не пропусна да посочи на царя:

— Този роб е под прякото влияние на моя обвинител. Това е още една от обучените маймунки на господаря Танус — думите му канеха като мед из устата. — Нахалството му не знае граници. В законите се предвиждат наказания…

Но фараонът нервно размаха камшика в ръка и му даде знак да млъкне.

— Твърде много разчиташ на доброто ми мнение за теб, господарю Интеф. Аз съм този, който тълкува законите тук. В тях се предвиждат наказания както за роби, така и за знатни. Няма да е зле да си го припомниш.

Господарят Интеф покорно сведе глава и замълча. Но по лицето му се изписа страх, защото разбираше в каква опасност е попаднал.

Най-после царят се обърна към мен:

— Намираме се при странни обстоятелства и ще трябва да прибегнем към необичайно решение. Но така или иначе, робе Таита, ако думите ти се окажат измислица или ако не разполагаш с никакви доказателства в тяхна подкрепа, да знаеш, че те чака въжето.

Подобни перспективи никак не ме блазнеха, а и смразяващият поглед на господаря Интеф беше достатъчен да започна леко да заеквам.

— Докато принадлежах на великия владетел, той ме използваше за пратеник при разбойническите главатари. Познавам всички тези мъже. — Показах аз с ръка пленниците, които стояха близо до трона под зоркия поглед на Кратас. — Именно аз им носех заповедите на господаря Интеф.

— Това е лъжа! Само празни приказки без никакви доказателства — грубо ме прекъсна той, но усетих тревогата в гласа му. — Как ще го докажеш?

— Тишина! — викна фараонът, който започваше да се дразни от невъздържания владетел. — Ще изслушаме докрай показанията на роба Таита.

През цялото време той не сваляше поглед от мен, което ми вдъхваше смелост.

— Пак аз носех и заповедите до Басти Жестокия. Господарят ми искаше от него да съсипе из основи владенията на Пианки, господаря Хараб. По онова време бях довереник на господаря Интеф и знаех, че се стреми към поста на велик владетел. Всичко, което искаше, беше изпълнено. Господарят Хараб не само че беше разорен, но и загуби обичта и доверието на фараона, заради което и сам посегна на живота си. Аз, Таита, се заклевам, че всичко, което казах досега, е истина.

— Така е — потвърди Басти Жестокия и протегна завързаните си ръце към трона. — Всичко, което говори Таита, е самата истина.

— Бак-Хер! — в хор го подкрепиха и останалите пленени главатари. — Истина е. Таита говори истината.

— И все пак това са само думи — разсъждаваше царят. — А господарят Интеф поиска доказателства. Аз, твоят владетел, също искам доказателства.

— Половината си живот съм прекарал като писар и ковчежник на великия владетел. Водел съм му всички сметки. Отбелязвал съм всеки разход, всеки приход. Пресмятал съм данъците, които главатарите на Свраките плащаха на господаря Интеф, и пак аз съм поемал грижата богатството да остане скрито от бирника.

— Можеш ли да ми покажеш тези сметки, Таита? — заинтересува се фараонът, зарадван при мисълта за толкова много злато. Доста лесно бях успял да привлека вниманието му.

— Не, за жалост не мога. Сметките винаги са оставали у господаря Интеф.

Фараонът дори не се помъчи да прикрие разочарованието си и аз вече нямах накъде да отстъпвам.

— Не Мога да ти покажа сметките, но навярно бих могъл да те заведа до тайната съкровищница, където великият владетел пази откраднатото от теб и от поданиците ти. Защото не друг, а пак аз му я построих, за да скрия там дела, който господарят ми получаваше от плячката на разбойниците. Аз единствен имах достъп до това скривалище, за което не подозираше никой.

Това беше достатъчно да привлече отново вниманието на царя. Той се размърда нетърпеливо върху трона си, като в същото време усещах как погледите на всички в храма са приковани в мен. Аз внимателно следях господаря Интеф. За да не ме видят околните, гледах не точно към него, а към отражението му в лъскавите медни крила на портата на храма. Те дори уголемяваха едрата му фигура и можех да различа всяка промяна в изражението му, всяко едно волно или неволно движение.

Бях поел огромен риск. Нищо не ми гарантираше, че съкровището още се намира в старото скривалище. За последните две години бившият ми господар можеше да го е преместил. Но пък, от друга страна, и за него ще е било трудно да се реши на подобна стъпка, която го излагаше на не по-малка опасност, отколкото ако оставеше златото на мястото му. За целта му трябваше някой нов довереник, а господарят Интеф винаги е бил подозрителен човек. Освен това доскоро той ме бе мислил за мъртъв и нищо чудно да е сметнал, че не си струва труда да се правят промени, когато най-опасният свидетел вече го няма.

Пресметнах, че шансовете ми са, общо взето, равни и че мога да рискувам живота си. Сега внимавах единствено как ще реагира отражението на господаря Интеф. Сърцето ми силно затуптя и ми идеше да полетя в небесата от радост. Защото по лицето на моя най-върл враг се изписа страх, което означаваше, че съм улучил право в целта. Съкровището си беше там, където го бях оставил. Щях да заведа фараона да види с очите си какво огромно състояние е натрупал господарят Интеф за негова сметка.

Но бившият ми господар нямаше да се остави тъй лесно. Прекалено бързо се радвах на победата си. Пред очите ми той направи някакъв жест, който не можах веднага да проумея. И докато осъзная какво става, вече като че ли беше твърде късно.

Съвсем бях забравил за Расфер. Но ето, че той само беше чакал господарят Интеф да му даде знак, за да изскочи като хрътка от сянката, в която се беше спотаил, и да се хвърли отгоре ми. Толкова изненадващо беше нападението му, че дори не можах да реагирам. Деляха ни само десетина крачки, колкото му бяха нужни, за да извади меча от ножницата си.

Между мен и Расфер стояха двама от войниците на Кратас, но те бяха обърнати с гръб към моя нападател и така и не разбраха как бяха пометени от исполинската му сила. Единият от тях изгуби равновесие и се строполи точно в краката на Танус, преграждайки му пътя. Бях оставен сам на съдбата си, напълно беззащитен пред разбеснелия се звяр, който заплашително размахваше меча над главата си. Сигурно имаше намерение да разцепи главата ми, а на мен не ми оставаше нищо друго, освен да вдигна ръце в отчаян опит да уловя острието във въздуха. От ужас се бях заковал на мястото си.

Така и не видях какво направи Танус. До такава степен бях хипнотизиран от Расфер, че изобщо не поглеждах наоколо. Времето сякаш беше спряло и предметите се движеха едва-едва пред очите ми, когато изведнъж осъзнах, че нещо се върти във въздуха и че това е мечът на приятеля ми. При всяко извъртане около оста си гладкото острие проблясваше на слънчевата светлина като светкавица преди буря. Явно обаче Танус не бе имал време да се съсредоточи, защото мечът се удари в главата на Расфер с дръжката напред и не успя да го убие на място. Чу се как вратът на негодника изпращя, главата му се килна назад и се показа само бялото на очите му.

Расфер така и не успя да нанесе смъртоносния си удар. Краката му се подкосиха и огромното му тяло се строполи на земята. Мечът излетя от ръката му, направи няколко кръга във въздуха, с все сила се заби в трона на фараона и затрепери. Царят не вярваше на очите си. Острието го беше докоснало по ръката и пред ужасените и погледи върху белите му дрехи покапа алена кръв.

Танус пръв наруши настъпилото мълчание:

— Велики Египте, ти добре видя кой заповяда на този звяр да нападне. Знаеш на чия глава щеше да тежи покушението срещу божествената ти личност.

Прескочи поваления от Расфер войник, сграбчи господаря Интеф за ръката и я изви. Той извика от болка и падна на колене върху земята.

— Наистина не вярвах. — Фараонът изгледа с неприкрита тъга своя велик владетел. — Цял живот съм ти имал вяра за всичко, а ти ми се подигра.

— Велики Египте, изслушай ме! — замоли го с жален глас господарят Интеф, но царят се обърна на другата страна.

— Слушах те достатъчно. — И даде знак на Танус. — Нека хората ти го пазят, но се дръжте с него, както подобава с истински благородник, защото вината му не е доказана напълно.

Фараонът трябваше да се обърне и към множеството, което през цялото време беше ням свидетел на грозните сцени насред храма.

— Свидетели сме на необичайни събития. Засега обаче ще отложа своята присъда, тъй като трябва да видя какви доказателства ще ми предложи робът Таита. Народът на Тива ще се събере отново, за да чуе решението ми, тук, на същото място, утре по обяд. Казах.