Уилбър Смит
Речният бог (109)

Когато флотата ни премина през петия праг, цялата земя на Куш бе открита за нас.

Сега, когато плавахме нагоре по реката с помощта на шилуките, колесниците ни свободно се носеха по двата бряга и се завръщаха с нови роби и слонова кост.

Скоро достигнахме широк приток, вливащ се в основното течение от изток. Стичаше се едва-едва, но шилуките ни увериха, че през този сезон притокът, който те наричаха Атбара, ще се превърне в стремителен поток и водите му ще засилят прилива на Нил.

Царица Лострис изпрати златотърсачи да следват течението на Атбара, докъдето е възможно. Флотилията ни отплава на юг, като по пътя си ловяхме още роби.

Аз се тревожех и се опитах да го предотвратя, но колесницата на Мемнон оглавяваше често бясно препускащите колесници. Естествено бях се погрижил да го заобикалят добри воини, но рискът в африканската пустош съществуваше постоянно, а той бе малко момче.

Смятах, че трябва да прекарва повече време с мен на палубата на „Дъхът на Хор“, а не да се забавлява с такива като Кратас и Ремрем. Тези двама грубияни не се грижеха нито за своята, нито за безопасността на принца. Подтикваха го към облози и насърчаваха дръзките му постижения. Скоро стана безразсъден като тях и когато се завръщаше от тези набези, изпитваше голямо удоволствие да ме ужасява, като ми разказва за своите лудории.

Когато протестирах пред Танус, той само се изсмя.

— Ако ще носи един ден двойната корона, трябва да се научи да презира опасността и да командва армията.

Господарката ми се съгласи с Танус за подготовката на Мемнон. Аз трябваше да се задоволявам с времето, което все още можех да прекарвам сам с моя принц.

Поне имах двете малки принцеси. Техути и Беката ставаха все по-очарователни и аз бях техен роб във всяко отношение. Поради особените обстоятелства бях по-близо до тях, отколкото истинския им баща. Първата дума на Беката бе „Тата“, а Техути отказваше да заспи, докато не й разкажа приказка. Тя линееше, когато имах други задължения и се отдалечавах от флотилията. Смятам, че това бе най-щастливият период от живота ми. Чувствах се в центъра на семейството си и сигурен в привързаността им.

Щастието също се усмихна на моя народ. Скоро един от златотърсачите се завърна от експедиция нагоре по Атбара. Коленичи пред царица Лострис и положи малка кожена торбичка пред краката й. Когато тя му заповяда, отвори торбичката и изсипа светещи камъчета. Някои бяха малки като песъчинки, а други — големи колкото нокътя на палеца ми. Всички светеха с особен блясък, който не можеше да бъде сгрешен.

Златарите бяха повикани и те заработиха с пещите и глинените си съдове за разтапяне на метал. Накрая обявиха, че това наистина е чисто злато. Двамата с Танус яздихме нагоре покрай Атбара до мястото, където бе открито златото. Помогнах за планирането на местата, където да бъдат изкопавани чакълени ями по течението на реката, и използвахме много роби от племената динка и мандари, които носеха кошници с чакъл на зидарите, направили дупки в гранитния склон над реката.

Нарисувах на моята господарка дълги редици черни роби: мокрите им кожи блестяха на слънцето, докато се изкачваха по склона на хълма с тежки кошници върху главите. Когато се завърнахме при корабите, донесохме петстотин дебена претопено злато.