Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Древния Египет (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
River God, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
artdido (2013)
Редакция
maskara (2014)

Издание:

Уилбър Смит. Речният бог. Книга първа

Първо издание.

Редактор: Лилия Анастасова

Художник: Росица Крамен

Технически редактор: Мария Белова

Коректор: Лилия Анастасова

ИК „Ведрина“, София, 1994

Печатница „Балканпрес“, София

ISBN: 954–404–059–5

 

 

Издание:

Уилбър Смит. Речният бог. Книга втора

Първо издание.

Превод: Борис Тодоров, Мария Ракъджиева

Редактор: Лилия Анастасова

Художник: Росица Крамен

Технически редактор: Мария Белова

Коректор: Лилия Анастасова

ИК „Ведрина“, София, 1994

Печатница „Балканпрес“, София

ISBN: 954–404–059–5

История

  1. — Добавяне

На петия ден от празненствата в чест на Озирис фараонът пристигна в Карнак от двореца си на острова Елефантина, който се намираше на десет дни път с бързоходен кораб. Идваше тържествено, придружен от цялата си свита, защото щеше да бъде начело на всички останали церемонии в чест на божеството.

Отрядът на Танус беше напуснал Карнак три дни по-рано и се беше насочил нагоре по реката, за да посрещне голямата флотилия и да я ескортира при останалата част от пътуването й. Нито Лострис, нито аз го бяхме виждали, откакто се бяхме разделили след големия лов на хипопотами, така че и за двама ни беше голяма радост да зърнем галерата му да се задава от завоя на реката, носеща се като птица по течението и издула платна от силния пустинен вятър. „Дъхът на Хор“ водеше флотилията, която идваше след него.

Лострис беше заедно със свитата на великия владетел и стоеше зад двамата си братя Менсет и Собек. Двете момчета бяха хубави и представителни на вид, но твърде много ми напомняха за баща си, за да са ми приятни. На по-големия от тях — Менсет, нямах никакво доверие, а и другият все него гледаше.

Аз самият се намирах по-назад — сред многобройните придворни и по-нискостоящи служители, откъдето можех да наблюдавам едновременно Лострис и господаря Интеф. Видях например как вратът на господарката ми се изчервява от радост и вълнение, когато на кърмата на „Дъхът на Хор“ се показа едрата фигура на Танус. Металните плочки, върху бронята му от крокодилска кожа заблестяха на слънцето, а щраусовите пера върху шлема му гордо се развяха от вятъра.

Тя чак подскачаше от вълнение и размахваше тънките си ръчички високо над главата си, но виковете и жестовете й се изгубваха сред рева на огромната тълпа, струпала се от двете страни на реката, за да приветства своя фараон. Тива е най-многолюдният град в света и по моите изчисления поне четвърт милион души бяха дошли да посрещнат фараона.

Танус гледаше право напред, като държеше извадения си от ножницата му меч за поздрав. Останалите лодки от отряда му следваха „Дъхът на Хор“, разгърнати в строй чапла, наречен тъй на името на птиците, които разперват по подобен начин крилете си, когато при залез-слънце се прибират по гнездата си. Всички знамена и бойни трофеи се развяваха високо с цветовете на дъгата. Гледката беше толкова внушителна, че тълпата по брега не спираше да поздравява корабите и да им маха с ръце.

След известно време се показа и първата галера от главната част на флотилията. На нея бяха аристократите от обкръжението на фараона с жените им. След това се показа друга, а отзад идеха галери и лодки от всякакъв вид и големина. Те се носеха като кошер пчели по течението. Някои бяха товарни съдове и върху тях бяха слугите и робите от двореца заедно с всевъзможните боклуци и джунджурии, които дворът носеше със себе си; имаше и лодки с добитък и птици за кухнята, както и весело нашарени ладии, които или пренасяха съкровищата и мебелите от двореца, или пък возеха разни благородни и не чак толкова люде, които се принуждаваха през цялото пътуване да се лашкат на всички страни и блъскат едни други, без да им мине дори през ум да установят някаква дисциплина. Какъв контраст само между тази пасмина и зрелището, което ни показа Танусовата флотилия с геометрично построения си боен ред, който устояваше с лекота дори на бързото течение на Нил!

Най-накрая тромаво се заклатушка и ладията на фараона и крясъците на тълпата се издигнаха до небето. Огромният плавателен съд, най-големият, построен от човешка ръка, бавно се насочваше към каменния кей пред двореца на моя господар, където всички го очаквахме.

Имах достатъчно време, за да го огледам и да се замисля колко много напомня тази ладия — с размерите, формата и начина, по който я управляват, на днешното състояние на родния Египет — Египет, такъв какъвто беше в дванадесетата година от управлението на фараона Мамос, осми с това име и също така осми в рода си — най-слабият владетел от тази слаба династия, която от десетилетия едва се крепеше. Царската ладия беше на дължина колкото пет бойни галери, но височината и ширината й бяха в такава лоша пропорция, че дразнеха естетическия ми вкус. Огромният корпус на кораба бе нашарен с ярки цветове, каквато беше модата тогава, а главата на Озирис, поставена на носа, беше обкована с истинско злато. Но с приближаването му можеше добре да се види, че шарките са избледнели, а отстрани коритото на много места се е покрило с кафяви ивици от изпражненията на екипажа.

Насред палубата се издигаше висока кабина — личните покои на фараона, която беше съвсем необмислено построена от тежки кедрови дъски и до такава степен я бяха наблъскали с обемисти мебели и предмети, че затрудняваше плаването на ладията. На върха на смехотворната постройка, зад натруфените перила, обкичени със свежи лилии, под балдахин от грижливо ощавени кожи на газели, майсторски съшити една за друга и покрити с изрисуваните образи на най-главните божества, сам и величествен седеше фараонът. На краката си носеше сандали от златен филигран, а робата му беше от толкова изящен лен, че отразяваше слънчевата светлина както летните облаци. На главата му бе високата двойна корона: бялата на Горен Египет с главата на богинята-лешояд Нехбет, и червената — с главата на богинята-кобра Буто, покровителка на Делтата.

Въпреки че носеше червената корона, истината беше, че този обичан наш владетел беше изгубил Делтата преди десетина години. В нашето бурно време Долен Египет се управляваше от друг фараон, който също носеше двойната корона — такава, каквато му се искаше да бъде. Той бе смъртен враг на нашия владетел и постоянните му войни срещу нас изстискваха и от двете царства златото и кръвта на младежите им. Египет беше разделен и разкъсван от вътрешни борби. Повече от хиляда години история всеки път се е получавало така, когато мантията на фараона се е носела от слаби мъже. Властта се нуждаеше от мъж, силен, смел и мъдър, който да държи здраво в ръцете си двете царства.

За да обърне тромавия съд при това течение и да го насочи към кея пред двореца, капитанът би трябвало преди това да се доближи повече до отсрещния бряг. Така той би могъл да използва цялата ширина на Нил и би завил с лекота. Но явно не бе преценил правилно силата на вятъра и на течението и затова започна да обръща, както си беше по средата на реката. Ладията започна величествено да се извръща, килвайки се тежко на една страна, защото горещият пустинен вятър беше подхванал високата кабина върху палубата като платно. Половин дузина мъже се бяха разшетали по долната палуба и така здраво налагаха гребците, че чак на брега се дочуваше плющенето на камшиците върху голите гърбове.

Настървявани от ударите, гребците натискаха върху веслата, колкото сили имаха, и около кораба водата сякаш закипя. По сто весла от двете страни и всяко се блъскаше с другото, без да има кой да определи някакъв ритъм. Ругатните и крясъците на гребците се смесваха с наставленията на четиримата кормчии, които се бореха с дългото кормилно гребло отзад. В същото време на кърмата Нембет, престарелият адмирал, който беше капитан на кораба, или рошеше с пръсти дългата си, сива брада, или пляскаше с ръце, обхванат от безпомощно вълнение.

Високо над тази врява и суматоха седеше фараонът, неподвижен като статуя, откъснат от живота край себе си. Да, наистина това беше нашият Египет.

В един момент обаче се оказа, че ладията излиза извън контрол и притисната като в капан от силното течение и силния насрещен вятър, вместо да се приближи успоредно към брега, тя започна да се извръща перпендикулярно на каменния кей и да се насочва право срещу нас. И капитанът, и екипажът изглеждаха безпомощни както да изпълнят докрай маневрата и да обърнат ладията успоредно на течението, така и да я спрат, преди да се е врязала в гранитните блокове.

Когато множеството разбра какво ще се случи, радостните възгласи на брега утихнаха и от двете страни на Нил се възцари гробно мълчание, а виковете и врявата по палубите на огромната ладия се засилиха.

Но после внезапно всички погледи се обърнаха надолу по течението, където „Дъхът на Хор“, изоставяйки строя, начело на който стоеше, се обърна назад и с помощта на веслата си, разперени във въздуха като криле, се понесе срещу ладията. Греблата се спускаха във водата и се издигаха над нея, завъртаха се във въздуха и отново се потапяха — и всичко това в съвършен синхрон. С такава скорост галерата се беше насочила право срещу носа на царската ладия, че хората поеха дълбоко въздух от вълнение и наоколо сякаш се понесе шепотът на вятъра из тръстиките. Изглеждаше, че сблъсъкът между двата кораба е неизбежен, но в последния момент Танус вдигна високо юмрук над главата си. Като един човек и двете редици гребци обърнаха пълен назад, а човекът на кормилото го натисна с все сила, за да спре инерцията.

„Дъхът на Хор“ се закова на място, а след това полека заотстъпва назад пред тромавия ход на ладията.

Двата съда се докоснаха толкова леко, сякаш са се целунали, и за миг кърмата на „Дъхът на Хор“ почти се изравни с главната палуба на ладията.

Тогава Танус застана върху фалшборда на високата кърма. Беше свалил сандалите и бронята и захвърлил оръжията си, а около кръста си беше завързал тънко ленено въже. После той скочи над бездната между двата кораба.

Сякаш събудена от дрямка, тълпата мигновено се раздвижи. Ако сред нея се намираше, макар и един, който да не познава Танус, от този миг той никога нямаше да го забрави. Разбира се, младежът вече си беше спечелил известна слава във войните срещу легионите на узурпатора от Долен Египет. Единствено войниците му обаче познаваха неговата смелост. А чутото никога няма такава тежест, каквато има видяното със собствените очи.

И така, пред погледите на фараона, на царската флотилия и на цялото население на Карнак той прескочи от едната палуба на другата с ловкостта на леопард.

— Танус! — сигурен съм, че господарката ми Лострис първа извика името му, но аз веднага я последвах.

— Танус — изревах и скоро всички около мен подеха: „Танус! Танус! Танус!“, сякаш пееха възхвала на някое новоизгряло божество.

Щом скочи върху палубата на царската ладия, Танус веднага хукна към носа й и започна да издърпва въжето. За него войниците от галерата бяха завързали друго, по-дебело, което преметнаха през борда. Потънал в пот, той се бореше с тежестта му и лека-полека го изтегляше върху палубата.

Най-сетне някои от екипажа на ладията разбраха какво се опитва да направи той и се втурнаха да му помагат. Под наставленията на Танус те три пъти опасаха с дебелото въже бушприта и когато го затегнаха на възел, младият офицер даде сигнал на своята галера да се отдалечи.

„Дъхът на Хор“ се понесе по течението, набирайки бързо скорост. Ала внезапно въжето се опъна докрай и тежестта на огромния кораб за малко да обърне леката галера. За миг ми мина през ума, че наистина е възможно тя да се прекатури и потопи, но Танус беше предвидил изненадващото дръпване и даде знак на екипажа да омекотят силата му, като загребат в обратна посока.

Макар да беше потънала толкова, че през кърмата й навлизаше зелена вода, тя удържа, издигна се и въжето отново се опъна докрай. За известно време нямаше видима промяна. С нищожната си тежест галерата не можеше и да помръдне огромната ладия. Двата съда се бяха счепкали един за друг, без да могат нито да надделеят, нито да се отскубнат, както крокодилът, захапал едър бивол, няма сили да го завлече под водата. Тогава Танус, както беше застанал на носа на ладията, се обърна към дезорганизирания екипаж. Направи някакъв жест, с който да привлече вниманието, и на кораба се получи невероятното. Всички притаиха дъх в очакване на неговите команди.

Нембет беше човекът, който командваше цялата флота на фараона и носеше званието Велик лъв на Египет. Дълги години той беше един от най-влиятелните мъже в царството, но сега беше стар и безсилен. Танус го беше победил в необявения двубой без никакви усилия, сякаш това беше най-естественото нещо на света, и сега целият екипаж на ладията очакваше нарежданията му.

— Давайте! — даде знак той на гребците на бакборда и те превиха гърбове и тежко натиснаха веслата.

— Пълен назад! — удари той с юмрук по дъските на предпазната ограда и мъжете зацепиха водата с острите върхове на греблата. Танус пристъпи към края на палубата и започна да дава сигнали на кормчията на „Дъхът на Хор“, като умело съумяваше да координира усилията и на двата екипажа. И все пак царската ладия продължаваше да се приближава до кея — всеки миг очаквахме да се блъсне в гранитните блокове.

Най-накрая огромният й корпус започна да поддава. Повлечен от галерата, шареният нос леко се завъртя срещу течението. Тълпата замлъкна и наоколо отново настъпи тревожна тишина — всички очаквахме със свити сърца огромният съд да се разцепи в каменния пристан. Ако това се случеше, без съмнение цялата вина щеше да бъде прехвърлена върху Танус. Той беше поел командването от ръцете на престарелия адмирал и заедно с това отговорността и за неговите грешки. Удареше ли се корабът в пристана, то фараонът щеше да бъде пометен заедно с трона си от мястото, на което седеше, двойната му корона най-вероятно би изхвърчала през борда, а покрай нея и цялото му владетелско достойнство; царската ладия щеше да потъне под краката му, а него самия щяха да го вадят като мокро кученце от реката пред погледите на поданиците му. Тогава не само господарят Интеф, но и лично засегнатият адмирал Нембет щяха да се постараят гневът на фараона да се излее върху този млад и самонадеян офицер.

Стоях безпомощен и треперех за приятеля си, но не щеш ли, случи се някакво чудо. Ладията вече се беше доближила толкова много до брега, че самият Танус се намираше на съвсем малко разстояние от мен и ясно го чух как възкликва:

— Велики Хоре, помогни ми!

Според мен няма никакво съмнение, че боговете имат навика да се намесват в хорските дела. Танус е човек на Хор, а Хор е богът на вятъра.

В продължение на три дни пустинният вятър не беше престанал да ни навява отчаянието на Сахара от запад. През цялото това време той нито за миг не бе намалил силата си, почти напомняща на буря, но ето, че тъкмо в този миг реши да спре. Не беше просто да затихне малко — вятърът изчезна, и то напълно. Вълните по повърхността на реката се изгубиха, а палмите по бреговете, чиито листа допреди малко се развяваха на всички посоки, замръзнаха на място.

Щом вятърът така внезапно разтвори ноктите, с които се беше вкопчил в ладията, тя съвсем спокойно възвърна равновесието си и послушно се остави на „Дъхът на Хор“ да я води. Тежкият й нос се насочи срещу течението и тя се обърна успоредно на пристана в същия миг, когато страничният й борд се удари о камъните. Течението на Нил уби скоростта й и тя застана неподвижно край брега.

Последна команда от страна на Танус и преди корабът да се е извъртял откъм кърмата, въжетата бяха хвърлени на кея, където бързо се намериха сръчни ръце да ги омотаят около каменните кнехтове. Сякаш беше някое перце, паднало върху повърхността на водата, величественият кораб спокойно зае мястото си на кея и нито тронът, върху който седеше фараонът, нито високата корона на главата му пострадаха при спирането му на котва.

Ние, зяпачите, от своя страна избухнахме в радостни възгласи за прослава на случилото се и да си призная, името на Танус повече се задържаше върху езиците ни, отколкото това на фараона. Скромен, а и твърде предпазлив, Танус и не помисли да отвърне на поздравите. Да привлича повече вниманието на народа, което трябваше да бъде насочено изключително към дългоочаквания владетел, би било наистина лудост и със сигурност би накарало фараонът да не прекалява с благоразположението си. Нашият владетел винаги се е показвал пословично ревнив, що се отнася до царското му достойнство. Така че Танус извика скришом „Дъхът на Хор“ и когато пирогата се скри от погледите ни зад огромния корпус на царската ладия, скочи обратно на палубата й, напускайки сцената, върху която току-що бе спечелил такъв успех, за да я остави на своя цар.

Но това не беше достатъчно да разведри намръщеното от гняв и тревога лице на стария адмирал Нембет, Великия лъв на Египет, който пристъпваше след фараона и можех да бъда сигурен, че отсега нататък Танус си е спечелил нов и силен неприятел.