Уилбър Смит
Речният бог (14)

Празненствата завършиха в храма на Озирис. Имах отново чувството, че в претъпкания двор се е събрало цялото население на Великата Тива. Бях притиснат от всички страни и в непоносимата жега едва дишах.

Последните две денонощия почти не бях мигнал от тревоги и напрежение и сега с мъка се държах на краката си. Не стига, че не знаех нищо за съдбата на Танус, ами и господарят Интеф ме натовари с непосилната задача да подготвя сватбеното тържество на фараона и новата му избраница — задължение, което, сами разбирате, ми беше повече от противно. Държаха ме настрана от господарката ми, а това вече не можех да понеса. Дори и момчетата около мен се бяха разтревожили за здравето ми. Говореха, че никога досега красотата и самочувствието ми не са били така накърнени.

На два пъти, докато слушах безкрайната реч на фараона, усещах как се олюлявам. Успях да надвия умората и стоически изслушах докрай празните приказки и полуистините, с които той се мъчеше да представи положението в царството и да поуспокои тълпата.

Както можеше да се очаква, нито веднъж в речта си не спомена пряко за червения фараон на север и за гражданската война, в която бяхме въвлечени. Само от време на време намекваше за нея с мъгляви изрази като: „в тези тежки времена“ и „родоотстъпнически метеж“, но нищо повече. След като говори известно време, на мен изведнъж ми мина през ума, че с тази реч той всъщност отговаря на въпросите, които Танус беше поставил в обръщението си към него.

Вярно, че и сега говореше с присъщата си нерешителност, без да казва нищо съществено, но самият факт, че си бе взел бележка от словата на Танус, бе достатъчен да наостря уши. Запробивах си път с надеждата да намеря по-удобно местенце, откъдето да наблюдавам трона. Фараонът се спря на царящото безочие и непослушание сред робите, както и изобщо на непочтителното поведение на низшите класи. Това беше също въпрос, засегнат в речта на моя приятел, и на мен ми се стори доста забавно да чуя как нашият владетел възнамерява да го разреши.

— От днес — тържествено заяви той, — робовладелецът ще има право да наказва с петдесет удара с камшик провинилия се роб, без да трябва за това да се обръща към местния съдия.

Усмихнах се при мисълта как само преди дванадесет години същият този владетел едва не съсипа из основи държавата си с една своя прокламация, имаща тъкмо противоположния смисъл. Воден от младежкия си идеализъм и в желанието си да превърне всеки жител на Египет в свободен човек, още от деня, в който се възкачи на престола, той се бе захванал с тежката задача да премахне вековната и достойна за възхищение институция на робството.

Дори и след толкова време още не мога да проумея откъде му беше хрумнала подобна лудост. Макар и аз самият да съм роб, искрено вярвам, че именно робството и подчинението на мнозинството пред малцинството са онази могъща сила, върху която се крепи величието на народите. Тълпата никога не би могла да се управлява сама. Властта трябва да бъде предадена в ръцете на онези, които са родени и призвани за нея. Свободата не е право, а привилегия. Масите се нуждаят от силен господар, защото ако няма кой да ги направлява, би настъпила анархия. Именно абсолютната власт на монарха, робството и съсловното разделение на обществото са стълбовете, върху които се опира системата, превърнала ни в цивилизовани хора.

И което е най-интересно, самите роби се бяха разбунтували при мисълта, че ще им бъде наложена свободата. Аз самият бях твърде млад по онова време, но заедно с всички останали истински се тревожех, че ще трябва да се разделя с топлото си и уютно жилище в двореца на господаря, за да се ровя из купчините смет, борейки се със събратята си за коричка хляб. По-добре е да имаш лош господар, отколкото да нямаш господар изобщо.

Разбира се, лудата постъпка на владетеля ни хвърли цялото царство в невероятен хаос. Войската беше само на крачка от открит бунт. И ако червеният фараон на Севера се беше възползвал от случая, то историята навярно би поела в друга посока. В крайна сметка фараонът ни отмени нелепия си указ за освобождаването на робите и успя да се задържи на трона. И ето, че само след малко повече от десет години не друг, а той се обявяваше за по-строги наказания за непослушния роб. Беше тъй типично за неговия колеблив и непостоянен характер, че не можах да се сдържа и трябваше да се почеша по веждата, за да прикрия първата си усмивка от два дни насам.

— Практиката младежи да се осакатяват сами, за да избегнат военната служба, ще бъде прекратена и забравена в най-скоро време — продължаваше да нарежда фараонът. — Всеки, който е здрав и силен, но не е влязъл във войската заради изкуствено придобит недъг, ще се яви на съд пред комисия от трима офицери, единият от които трябва да бъде с ранг от стотник нагоре.

Този път трябваше да му призная, че е улучил. Много ми се щеше да видя как Менсет и Собек размахват отрязаните си пръсти пред очите на някой кален в битките ветеран. Представям си само с какво съчувствие би ги изгледал и двамата!

— Извършителят на подобно нарушение ще бъде заставен да заплати хиляда златни пръстена.

Кълна се в дебелото шкембе на Сет, това щеше да даде добър урок на двамата фукльовци, които дълго щяха да убеждават баща си да си бръкне в кесията, за да им изплати дълговете.

Въпреки всичките ми тревоги необяснимо защо, докато слушах речта, започнах да изпитвам някакво облекчение. Особено когато той мина на следващия въпрос:

— От днес нататък на проститутките ще бъде забранено да се отдават на своите занимания, където и да било, освен по местата, специално определени за целта от местните управители. Всяко нарушение ще бъде наказвано с глоба от десет златни пръстена.

Този път едва се сдържах да не избухна в смях. Като някакъв всеобщ наставник Танус щеше да превърне всички тиванци в почтени люде. Чудех се как ли моряците и войниците ще възприемат подобна намеса в личния им живот. След като преди малко фараонът ни тъй неочаквано загатна, че притежава трезв разум, ето че отново заплува във водите на фантазиите. Само един пълен глупак би се заел да усмирява със закон плътските влечения на хората.

Не вярвах и думичка на това, което той толкова тържествено заявяваше, че ще направи, но в същото време ме обземаше необикновено вълнение. Явно беше, че фараонът не е пропуснал нито един от въпросите, които Танус засегна в обръщението си. В такъв случай, чудех се, би ли могъл да го обвини, че е подстрекавал народа към бунт?

Но той още не беше свършил:

— Беше ми доложено, че някои държавни чиновници са злоупотребили с доверието, което съм им оказал. Въпросните чиновници, натоварени със събирането на данъците и преразпределението на обществените средства, ще бъдат призовани да дадат отчет за всички суми, преминали през ръцете им. Онези, които се окажат виновни в присвояване на държавно имущество или във взимане на подкупи, ще бъдат осъдени незабавно на смърт чрез удушаване.

Тълпата се размърда и разшумя, сякаш не вярваше на ушите си. Щеше ли царят да посмее наистина да прекрати своеволията на бирниците?

Изведнъж от дъното на залата се разнесе нечий вик:

— Фараонът е велик! Да живее фараонът!

Думите бяха подети от множеството и скоро целият храм се разтресе от радостни възгласи. Навярно царят не си беше и представял, че един ден народът с такъв ентусиазъм ще посрещне думите му и ще повтаря името му. Колкото и далеч да стоях от трона, не можех да не забележа огромното удоволствие, което се изписа по лицето му. Меланхоличното му изражение се беше стопило и двойната корона сякаш изведнъж се оказваше по-лека. Рекох си, че може би това ще спаси Танус.

Тълпата най-после утихна и тогава, с присъщия си стил, фараонът се постара да развали цялото впечатление от последното си изказване:

— С разследванията сред държавните чиновници ще се заеме благородният господар Интеф, на когото оказвам безрезервно доверие. Негова ще е цялата отговорност, а за да бъде с развързани ръце, той ще получи всички необходими правомощия, включително и да разполага с живота и смъртта на моите поданици.

Само тук-там се дочуха нечии вяли възгласи на едва прикрито разочарование, колкото никой да не ме чуе как се подсмивам на тази вездесъща глупост. Току-що фараонът заръча на една изгладняла лисица да преброи кокошките в курника му. Не ми се мислеше каква забава щеше да е за господаря Интеф да се разпорежда с царската хазна. Не ми се мислеше и колко бързо държавното богатство щеше да смени своя притежател, как господарят ми тихомълком ще отнеме всички незаконни спестявания на бирниците, за да ги прибере за себе си!

Фараонът притежаваше рядката дарба да обърква всичко и със завидно самообладание сам да се подиграва с благородните си начинания. Тъкмо се чудех каква ли друга недомислица ще изрече и той не ме разочарова.

— От известно време съм загрижен от голямото безредие и беззаконие, които властват в Горното царство и поставят живота и имуществото на почтените граждани в постоянна опасност. Направил съм всичко необходимо въпросът да бъде обсъден в подходящ момент. Но съвсем неотдавна някои имаха безочието злонамерено да се възползват от създалата се ситуация и оправдавайки се със същото това безредие и беззаконие, в удобно за тях време да подтикнат населението към бунт. За целта те не се спряха пред нищо и опорочиха празненствата в чест на самия Озирис, навярно водени от желанието да използват божествената му милост за свое прикритие. Но и боговете не могат да скрият от нас измяната, богохулството, както и опита за покушение срещу божествената личност на фараона.

При тези думи той направи многозначителна пауза. На всички беше ясно, че става дума за Танус, което пък за пореден път ме накара да се усъмня в благоразумието на своя владетел. Един силен фараон никога не би представял аргументи пред народа си, нито пък би търсил неговото съгласие и одобрение по какъвто и да било въпрос. Той просто ще оповести наложената от самия него присъда и с това всичко ще се свърши.

— Говоря, разбира се, за Танус, господаря Хараб, който изпълняваше ролята на великия бог Хор в представлението в чест на Озирис. В момента той е арестуван по обвинение в подстрекателство към бунт. Моите съветници обаче са на различно мнение относно неговата лична вина. Някои биха желали той да получи най-тежкото наказание…

В този миг господарят Интеф, който стоеше в краката на фараона, леко се обърна настрани, за да не може никой да срещне погледа му. Това само потвърди предположенията ми, че именно той най-горещо е настоявал Танус да бъде екзекутиран.

— … но също така някои вярват, че обръщението му в действителност е било внушено свише и не Танус, господарят Хараб, е говорил пред нас, а самият бог Хор. Ако случаят наистина е такъв, то тогава ние в нищо не можем да обвиним онзи смъртен, когото боговете са избрали за свой посредник.

Разсъжденията му не бяха лишени от логика, но кой фараон, достоен за своята корона, ще седне да обяснява подобни неща на тълпа от прости войници, моряци и земеделци, от търговци, слуги и роби, повечето от които още не могат да се отърсят от махмурлука си или да се съвземат след толкова бурни нощи? Докато размишлявах над този въпрос, фараонът се обърна към началника на стражата. Беше същият онзи Нетер, който арестува Танус. Сега той бързо се запъти към светилището в дъното на храма, за да се появи след миг заедно с арестувания.

При вида на моя приятел сърцето ми радостно подскочи. С очите си се уверих, че нито ръцете му са вързани, нито краката му са оковани във вериги, което ме обнадежди. Не носеше оръжие, нито знаците на воинското си достойнство, но макар и само по бяла препаска, с елегантната си походка той показваше, че не се страхува от нищо. Освен почти зарасналия белег от меча на Расфер на челото му, никъде другаде не се виждаха следи от изтезания. А щом не го бяха измъчвали, значи все пак имаше надежда. Все още никой не се държеше с него като с осъден.

Ала само след миг думите на царя ме хвърлиха в дълбоко отчаяние. Танус направи задължителния поклон пред трона на владетеля, но когато се изправи, фараонът само го удостои с ледения си поглед и тържествено обяви на всеослушание:

— Танус, господарю Хараб, ти си обвинен в измяна и бунт срещу владетеля. Признавам те за виновен и в двете. Осъждам те на смърт чрез удушаване, както винаги се е постъпвало с предателите.

В мига, в който Нетер нахлузи въжето на врата на Танус, за да покаже на всички, че този човек е осъден на смърт, сред множеството се понесе силен ропот. Някаква жена заплака на глас и скоро целият храм се изпълни с ридания, сякаш се изпращаше мъртвец. Никога преди не се е случвало народът да посрещне така изпълнението на нечия смъртна присъда. И нищо не можеше по-красноречиво да покаже каква всеобща любов обгражда Танус. Аз самият също не можах да се сдържа и заплаках.

Стражите се нахвърлиха върху тълпата, опитвайки се да въдворят тишина, но напразно. Докато те раздаваха правосъдие на всички страни, аз се провикнах:

— Милост, велики фараоне! Милост за благородния Танус!

Някой от войниците ме удари по главата и аз се строполих на земята. Околните подеха възгласа ми:

— Умоляваме те, божествени Мамос, бъди милостив!

С големи усилия стражите все пак накараха множеството да замлъкне, макар тук и там някоя жена да продължаваше отчаяно да хлипа.

Едва когато фараонът отново извиси глас, всички притихнахме, за да чуем каква ще бъде следващата му дума.

— Осъденият се оплака публично от беззаконието в моето царство. Той поиска от своя владетел да стъпче разбойническите шайки, които върлуват из страната. Осъдения вие всички славите като голям герой и твърдите, че е велик воин. Ако е така, то тогава кой друг би бил по-подходящ да изпълни онова, за което той самият говори.

Наоколо настъпи пълно объркване. Никой не продумваше, а аз самият набързо избърсах сълзите с ръка и напрегнато се заслушах да чуя какво ще последва.

— Ето защо смъртната присъда ще се отложи с две години. Ако осъденият наистина е говорил от името на Хор, то божеството ще му помогне да изпълни моята заповед.

Настъпи гробно мълчание. Изглежда, никой не можеше да проумее чутото. Но в същото време дълбоко в душата ми сред отчаянието отново се зароди надеждата.

Фараонът даде знак на един от велможите си да пристъпи напред и да му поднесе табла, върху която стоеше малка синя статуетка. Той пое статуетката и я вдигна високо.

— Връчвам на господаря Хараб синия ястреб — печата на фараоните. Докато печатът е в неговите ръце, той ще може да набира толкова войници и оръжия, колкото смята, че са му нужни, за да изпълни повелята ми. Ще има пълната свобода да действа и никой няма право да го възпира. В продължение на две години ще бъде под покровителството на царя и ще отговаря единствено пред него. Когато този срок изтече, в последния ден на следващите празненства в чест на Озирис, той ще се яви отново пред мен и ще носи около врата си същия този клуп. Ако не е успял да изпълни дълга си, клупът ще бъде затегнат и той ще бъде удушен на същото това място, където стои сега. Но ако го е изпълнил, то тогава аз самият ще му сваля въжето от врата и на негово място ще окача верига от чисто злато.

Така и никой не помръдна при тези думи. Всички гледахме със затаен дъх как фараонът премества жезъла и камшика в ръцете си.

— Танус, господарю Хараб, нареждам ти да прочистиш Горен Египет от разбойниците и крадците, които измъчват страната. До две години ти трябва да си върнал мира и спокойствието в Египет. Ако не успееш, те очаква смърт.

Мощен рев се разнесе из тълпата. Сякаш някаква огромна вълна се беше разбила върху скалите. Уви, всички се радваха преждевременно! Задачата, която фараонът бе поставил на приятеля ми, беше прекалено тежка за един смъртен. Облакът на смъртта, който беше надвиснал над главата на Танус, не се беше разсеял. Точно след две години, в разцвета на своята младост, казах си с горчивина, той щеше да умре на същото това място, където стоеше сега.