Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Древния Египет (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
River God, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
artdido (2013)
Редакция
maskara (2014)

Издание:

Уилбър Смит. Речният бог. Книга първа

Първо издание.

Редактор: Лилия Анастасова

Художник: Росица Крамен

Технически редактор: Мария Белова

Коректор: Лилия Анастасова

ИК „Ведрина“, София, 1994

Печатница „Балканпрес“, София

ISBN: 954–404–059–5

 

 

Издание:

Уилбър Смит. Речният бог. Книга втора

Първо издание.

Превод: Борис Тодоров, Мария Ракъджиева

Редактор: Лилия Анастасова

Художник: Росица Крамен

Технически редактор: Мария Белова

Коректор: Лилия Анастасова

ИК „Ведрина“, София, 1994

Печатница „Балканпрес“, София

ISBN: 954–404–059–5

История

  1. — Добавяне

Успях да удържа на обещанието си пред Лострис още същата вечер, когато проведохме генералната репетиция. Преди началото й намерих начин да оставя двамата влюбени насаме почти цял час.

В ограденото пространство около храма на Озирис, където щеше да се играе произведението ми, бях наредил палатки, които да служат като гримьорни за главните изпълнители. Умишлено избрах за палатката на Лострис място, малко встрани от останалите, допълнително скрито и от огромните колони, които подпираха покрива на храма. Докато аз стоях да пазя на входа й, Танус тихомълком се вмъкна под платнището от обратната страна.

Опитвах се да не подслушвам радостните им възгласи при първата прегръдка, нито нежното им гукане, сподавения смях или тихите пъшкания и въздишки при сдържаните милувки, които си заразменяха по-нататък. Макар и да знаех, че никога не бих се намесил, за да го предотвратя, бях убеден, че те няма да отидат твърде далеч. Доста по-късно и Лострис, и Танус ми го потвърдиха. В деня на сватбата си господарката ми е била все още девствена. Ако някой от нас само знаеше колко близо е този сватбен ден, чудя се как ли щяхме всички ние да се държим в този миг.

Макар много добре да знаех, че с всяка минута, прекарана от двамата сами в палатката, се увеличава опасността за всички ни, не ми даваше сърце да ги разделя. Колкото и да ме пареше гърбът от камшика на Расфер, колкото и в блатото на душата ми, където се мъчех да скрия своите долни мисли и инстинкти, да гореше завистта ми към влюбените, пак ги оставих заедно доста по-дълго, отколкото трябваше.

Така и не чух господаря Интеф. Той винаги искаше сандалите му да са от най-мека ярешка кожа, така че да приглушават стъпките му. Движеше се безшумно като сянка и немалко придворни или роби са опитвали камшика на Расфер или смъртоносния му клуп заради непредпазливите слова, които са изпуснали из залите и коридорите на двореца при призрачните скитания на господаря. С годините аз самият бях развил някакъв инстинкт, който ми позволяваше повечето пъти да усетя присъствието му, преди да се е показал от тъмното. Тази вечер обаче ме изненадаха. Обърнах се, а господарят ми вече беше само на няколко крачки от мен — високата му, слаба фигура като смъртоносна кобра се промъкваше между колоните.

— Господарю Интеф! — извиках аз толкова високо, че сам се стреснах от гласа си. — Каква чест е за нас да присъстваш на репетицията. Ще ти бъда дълбоко признателен за всякакви съвети и предложения… — говорех каквото ми дойдеше на ума, за да прикрия смущението си и да предупредя влюбените в палатката зад мен.

И в двете успях повече, отколкото сам очаквах. Двамата се разделиха бързо, стреснати от неочаквания гост, и аз усетих как въздухът под краката ми леко се раздвижва, когато Танус вдигна и пусна платнището, за да се скрие там, откъдето се беше появил.

Във всеки друг момент господарят Интеф щеше да разбере измамата, която, да си призная, беше доста неумела. Беше способен да чете по лицето ми със същата лекота, с която аз чета йероглифите по стените на храмовете или своите излияния върху този папирус, и никога не бих успял да прикрия нещо от него, но онази вечер той беше заслепен от гняв и беше дошъл само да ме смъмри за поредното ми провинение. В държанието му обаче непознатият не би открил злобата, която го гризеше отвътре. Господарят ми е най-опасен точно когато говори мило и раздава усмивки.

— Скъпи Таита — почти шептеше той. — Какво чуват ушите ми? От първото действие на утрешното представление си отменил сцените, които наредих да бъдат включени. Никога не би ми минало през ума, че можеш да се покажеш толкова самонадеян. И ето, че бих целия този път в жегата само да се уверя със собствените си очи, дали наистина е така.

Знаех, че е безсмислено да се правя на неразбрал и смирено склоних глава, опитвайки се да изглеждам дълбоко разочарован.

— Грешиш, господарю. Не съм аз този, който нареди да се извършат въпросните промени. Беше Негово Светейшество, главният жрец в храма на Озирис…

Но той не ме изслуша докрай.

— Да, разбира се, че е бил той, но не и преди ти да го подкокоросаш. Мислиш, че не сте ми ясни двамата с този дърт фъфльо? През целия му живот не му е хрумнало нещо по-оригинално, докато при теб е точно обратното.

— Господарю! — не се съгласявах аз.

— Какво измисли този път? Пак ли някой от онези сънища, които боговете ти пращат точно когато най-много ти изнася? — попита господарят ми, а тихият му глас ми напомни за шумоленето на свещените кобри, изпълващи целия храм.

— Господарю! — правех се на невинен, макар че на лековерния жрец бях пробутал тъкмо историята за това, как самият Озирис, приел образа на черен гарван, ме е посетил в съня ми, за да се жалва от проливането на кръв в храма му.

Жрецът не беше обелил и дума против реалистичната сценка, която господарят Интеф искаше да вмъкне в представлението, за да зарадва фараона. Реших да прибягна до сънищата едва след като разбрах, че за нищо на света не бих могъл да разубедя господаря си. Би ми било направо непоносимо да участвам в ужасиите, които той беше заповядал да се извършат в първото действие. Разбира се, знам, че някои дивашки народи на изток извършват човешки жертвоприношения пред боговете си. Чувал съм за каситите, които живеят между Тигър и Ефрат, че имали обичай да хвърлят новородени в горящи пещи. Хора, пътували с търговските кервани из онези далечни страни, са ми разправяли за жестокостите, които се извършвали в името на божествата, като например избиването на девици с надеждата за добра реколта или обезглавяването на военнопленници пред статуята на триглавия им бог.

Но ние, египтяните, сме цивилизован народ и почитаме богове, въплъщаващи мъдростта и справедливостта, а не кръвожадни чудовища. Бях се опитал да убедя в това господаря си. Посочих му, че досега един-единствен път фараон е извършил човешко жертвоприношение: когато в храма на Сет Менотеп[1] е прерязал гърлата на седемте разбунтували се принца и е разсякъл на парчета телата им, за да ги изпрати до управителите на всяка от номите като предупреждение. Историята още помнеше, и то с отвращение това деяние. Менотеп и до днес е известен като „Кървавият цар“.

— Но това не е човешко жертвоприношение — възрази господарят ми. — А просто екзекуция на човек, който си я заслужил, само че извършена по различен начин. Не можеш да отречеш, скъпи Таита, че смъртното наказание винаги е било съставна, и то твърде важна част в нашето правосъдие. Тод е крадец. Взимал е от царската хазна и затова трябва да умре, дори само като назидание за останалите.

Звучеше доста убедително, само дето много добре знаех, че той не се интересува ни най-малко от възцаряването на справедливостта, ами просто гледа да опази собствените си съкровища и да направи впечатление на фараона, който много обичаше театъра и подобните религиозни сценки. Така че не ми оставаше друго, освен да посънувам малко вместо добрия стар жрец. Но ето, че господарят Интеф отново ми разкри прекрасните си зъби в завладяваща усмивка, от която кръвта ми се вледени, а космите по врата ми настръхнаха.

— Един малък съвет — приближи той лице до моето. — Предлагам ти тази нощ да те споходи нов сън и богът, който те е навестил миналия път, да си промени мнението относно предложените от мен сцени и да се откаже от инструкциите си към главния жрец. Ако ли пък случайно боговете замълчат, нищо чудно пак да му се отвори работа на Расфер — можеш да вярваш на думите ми.

След това господарят ми се обърна, оставяйки ме едновременно повече от радостен, задето не е разкрил любовниците, и доста покрусен, че ще трябва да се примиря с грозното зрелище, което настояваше да покажем пред публиката.

Все пак репетицията малко ме посъживи, защото представлението се очертаваше доста успешно. Лострис беше обзета от такова щастие и вдъхновение след срещата си с Танус, че в очите ми изглеждаше наистина божествена, а младежът със своята младост и сила беше същинско въплъщение на Хор.

Естествено излизането на сцената на моя Озирис доста ме смущаваше, като се замислех за участта, която господарят Интеф му беше отредил. Ролята на Озирис се играеше от красив мъж на средна възраст, който заемаше висок пост в двореца, преди да го заловят, че бърка в хазната на господаря Интеф, за да издържа някаква млада и скъпа куртизанка, в която бил влюбен. Никак не се гордеех с факта, че именно моята проверка на сметките разкри на бял свят злоупотребите му.

Господарят ми го беше освободил от тъмницата, където той очакваше присъдата си, за да изиграе бога на подземния свят. Беше му обещал, че ако се справи с ролята си на Озирис, повече няма да се занимава със случая. Нищо неподозиращият Тод не знаеше каква заплаха се крие в това предложение и затова сега участваше в репетицията с нескрит ентусиазъм, вярвайки, че ще бъде помилван. Нямаше как да знае, че междувременно господарят ми тайно е подписал смъртната му присъда и я е предал на Расфер, който освен че изпълняваше функциите на царски джелатин, но и беше моят избор за бога Сет в скромната ни пиеска, макар че идеята за двойната му роля вечерта на официалното представление пред фараона принадлежеше изключително на господаря ми. И затова, колкото и да бе подходящ за ролята на Сет Расфер, дълбоко съжалявах, че съм избрал точно него. Докато ги наблюдавах двамата с Тод как репетират първата сцена, неволно потръпвах при мисълта за това, което ще се случи на другия ден.

След репетицията имах приятното задължение да придружа господарката си обратно до двора на женските покои. Превъзбудена, тя не спираше да говори за невероятните събития, които се бяха случили през деня, както и за ролята, която Танус беше изиграл в тях.

— Видя ли го как само призова великия бог Хор и той мигновено му се притича на помощ? Сигурно Хор му е обещал пълната си подкрепа, не мислиш ли? И никога няма да позволи да ни се случи зло, вече съм убедена в това.

Така тя продължи през целия път с щастливите си измислици. Нито дума повече за раздяла и самоубийство. Как бързо се обръща вятърът на любовта!

— След всичко, което Танус извърши днес, след като спаси царската ладия, навярно си е спечелил благоволението на фараона, не мислиш ли, Таита? И така, щом се радва на благоразположението както на бога, така и на фараона, баща ми никога не би успял да го изпрати надалеч, нали, Таита?

Трябваше да се съгласявам с всяка от мечтите й за безгрижното бъдеще и не ми бе позволено да си тръгна, преди да запомня поне дузина любовни послания до Танус, които да му предам лично.

Когато най-накрая изтощен се прибрах в стаята си, се оказа, че и там напразно се надявам да намеря почивка. Почти всички роби се бяха насъбрали да ме чакат, не по-малко развълнувани и словоохотливи от господарката ми. И те искаха да чуят мнението ми за събитията от деня и най-вече за това, как Танус е спасил царската ладия и колко важно би могло да се окаже това. Бяха се скупчили около мен на терасата над реката и докато хранех домашните си любимци, всеки от тях се опитваше да привлече вниманието ми.

— Стари братко, вярно ли е, че Танус е извикал самия бог на помощ и Хорус се е намесил веднага? Ти видял ли си го с очите си? Някои твърдят дори, че самият бог се е появил в образа на сокол и е кръжал над главата му, за да го закриля. Вярно ли е?

— Вярно ли е, Ах, че фараонът е обявил Танус за Спътник на фараона и му е дал петстотин акра плодородна земя на брега на реката като награда?

— Стари братко, говорят, че оракулът от храма в пустинята на Тот, бога на мъдростта, е направил хороскоп на Танус. Оракулът казал, че той ще бъде най-великият боец в историята на Египет и че някой ден фараонът ще му окаже почести по-високи, отколкото на всеки друг.

Сега ми е забавно да си спомням за тези брътвежи и да си казвам как и най-невероятните предположения се сбъдват. Но тогава просто отпратих натрапниците си с престорена строгост.

Докато се опитвах да заспя, се замислих над това, че населението на Луксор и Карнак е приело Танус дълбоко в сърцата си, но и че това може да му донесе повече неприятности, отколкото радости. Славата и популярността неизменно пораждат завист сред върхушката, а и симпатиите на тълпата са непостоянни и лесно се насочват от един към друг. Хората често изпитват удоволствие от това да осмеят и да свалят от пиедестала идолите, които са им омръзнали, удоволствие не по-малко от онова, когато са ги издигали.

Много по-сигурно и безопасно е да живееш тихо и незабележимо — тъй както винаги съм се опитвал да живея аз.

Бележки

[1] Менотеп — Ментухотеп I или II, според различни справочници, е бил фараонът на Тина, който около 2040 г. пр. Христа разгромява Хераклеополския претендент и създава Средното царство. Нищо чудно обаче легендата за седемте принца да е плод на авторовата фантазия. — Б.пр.