Уилбър Смит
Речният бог (114)

На разсъмване напуснахме убежището си в скалите и се спуснахме надолу към тази коварна долина. В подножието й открихме труповете на хора и коне.

Между камъните и сипеите започнахме да търсим каквото бе останало от запасите ни. За моя голяма радост намерих медицинското си сандъче непокътнато, въпреки че бе пълно с вода. Извадих съдържанието му и го оставих да се суши на слънцето, докато направя кожени презрамки, с които да го нося на гърба си.

През това време Мемнон отряза парчета месо от трупа на един кон. Събра съчки, изхвърлени от пороя, и започна да пече месото. Когато се нахранихме, прибрахме останалото месо и потеглихме.

Пътуването скоро се превърна в кошмар. Изкачвахме стръмни хълмове и се спускахме в клисурите отвъд тях. Тази пустош, изглежда, нямаше край, а изранените ни крака, обути в сандали, ни боляха при всяка крачка. През нощта треперехме около малките огньове, запалени от изхвърлени от реката съчки.

На втория ден разбрахме, че сме загубили пътя и се лутаме. Бях убеден, че сме обречени да умрем в тези ужасни планини. Тогава чухме реката и когато се изкачихме до седлото между два високи върха, видяхме Нил да се извива в дефилето. Това не бе всичко. На бреговете видяхме струпани разноцветни палатки, а между тях се движеха хора.

— Цивилизовани хора — казах моментално аз. — Защото дрехите им са изтъкани.

— А това са коне — съгласи се Мемнон, сочейки към животните, завързани извън лагера.

— Погледни нататък! — посочи Танус. — Сигурно могат да обработват метал. — Бе забелязал блясъка на мечове и върховете на стрели.

— Трябва да разберем кои са тези хора. — Бях впечатлен от това какво племе може да живее на такава негостоприемна земя.

— Може да ни прережат гърлата — изръмжа приятелят ми. — Какво те кара да вярваш, че тези планинци не са жестоки като земята, на която живеят?

По-късно разбрахме, че са етиопци.

— Конете им са превъзходни — прошепна Мемнон. — Нашите не са толкова високи. Трябва да слезем долу и да ги разгледаме.

Принцът страстно обичаше конете.

— Господарят Танус е прав. — Предупреждението му възбуди моята обикновено благоразумна природа. — Може да са опасни диваци, нищо, че са облечени в цивилизовани дрехи.

Седнахме на склона и поспорихме известно време, но накрая любопитството ни надделя и се спуснахме надолу по дефилето.

Когато се приближихме, видяхме, че са високи, добре сложени хора, по-едри от египтяните. Косата им бе гъста, тъмна и къдрава. Мъжете носеха бради, докато ние египтяните се бръснехме. Бяха облечени в дълги до земята дрехи, вероятно изтъкани от вълна и ярко оцветени. Ние ходим голи до кръста, а нашите препаски обикновено са чисто бели. Те носеха меки кожени ботуши, противоположно на нашите сандали.

Жените, които видяхме, работеха пред палатките. Лицата им не бяха покрити. Пееха и си подвикваха на непознат за нас език. Имаха мелодични гласове и се смееха, докато носеха вода, стояха клекнали до огньовете и мелеха зърно с воденични камъни.

Група мъже играеха на някаква игра, която много напомняше на бао. Те се обзалагаха и спореха над играта с камъчета. По едно време двама от тях скочиха и извадиха изкривени ножове от коланите си. Изправиха се един срещу друг, ръмжейки като котараци.

Тогава трети мъж, който седеше сам, се надигна и се протегна като мързелив леопард. Отиде до тях и с меча си изби ножовете от ръцете им. Двамата противници веднага се успокоиха и се оттеглиха. Помирителят им явно бе главатар на племето. Бе висок, жилав мъж, а брадата му бе дълга и гъста като на планински козел. Носът му бе извит над плътни устни. Помислих си, че сигурно смърди като козлите, които Танус бе убил.

Неочаквано той ме стисна за ръката и прошепна:

— Виж това!

Техният главатар носеше богато украсена дреха. Робата му бе на червени и сини райета. На ушите си имаше обици, чиито камъни светеха като луна. Но явно не това го бе впечатлило.

— Меча му! — изсъска Танус. — Погледни меча.

Сега го забелязах. Бе по-дълъг от нашите, а дръжката му бе от чисто злато и обсипана със скъпоценни камъни. Явно този шедьовър бе отнел дълги години труд на своя майстор.

Но не украсата бе привлякла вниманието на Танус. Острието на меча не бе нито от бронз, нито от червена мед. Цветът бе странен, сребристосин, като люспите на костура в Нил. Бе инкрустиран със злато, сякаш за да подчертае неговата уникалност.

— Какво е това? — прошепна той. — Какъв метал?

— Не зная.

Главатарят отново седна пред шатрата си, но този път положи меча в скута си и с продълговато парче вулканичен камък започна да точи острието. Металът издаваше звънтящ звук при всяко докосване до камъка. Бронзът не издаваше такива звуци.

— Искам го — прошепна Танус. — Няма да се успокоя, докато не получа този меч.

Погледнах го сепнато, никога не бях долавял такава настойчивост в гласа му. Видях, че наистина е решил това, което казваше. Беше обладан от внезапна непреодолима страст.

— Не можем да оставаме повече тук — тихо му казах аз. — Ще ни открият. — Хванах го за ръката, но той не помръдна. Бе се загледал в меча.

— Хайде да погледнем конете им — настоях аз.

Накрая той ми позволи да го поведа нататък. С другата си ръка се държах за Мемнон. Когато отидохме на безопасно разстояние, заобиколихме лагера им и се промъкнахме към конете.

Разгледах ги отблизо и бях завладян от същата страст, каквато се бе породила у Танус към синия меч. Бяха много различни от хиксоските. Имаха горди глави и широки ноздри. Те бяха признак на издръжливост. Очите им бяха разположени по-високо в черепа и бяха по-изпъкнали. Имаха прекрасни умни, кафяви очи.

— Красиви са — прошепна Мемнон зад мен. — Виж как държат главите си и извивката на шиите им.

Танус мечтаеше за меча, а ние желаехме конете със същата страст.

— Трябва ни само един такъв жребец да го заведем при нашите кобили. — Молех се аз на бога, който би ни чул. Бих заменил надеждата си за вечен живот само за един кон. Един от конярите погледна в нашата посока, сетне каза нещо на мъжа до него. Този път не бе нужно да настоявам и тримата се свихме зад камъните, които ни прикриваха, и запълзяхме. Надолу по реката намерихме друго скрито място и моментално започнахме да спорим. Заговорихме едновременно и никой не слушаше останалите двама.

— Ще отида и ще му предложа хиляда дебена злато — кълнеше се Танус. — Този меч трябва да стане мой.

— Той ще те убие. Не видя ли как го гали, сякаш е първородният му син?

— Тези коне! — чудеше се Мемнон. — Никога не съм виждал такава красота. Колесницата на Хор сигурно се тегли от такива коне.

— Ами ако ни нападнат? — предупредих го аз. — Те са кръвожадни диваци. Ще те изкормят, преди да си отвориш устата да им кажеш дума. Още повече, какво можеш да им предложиш в замяна. Те ще забележат, че не носим нищо.

— Може да откраднем три коня тази вечер и да избягаме в равнината — предложи Мемнон, но аз остро му отвърнах:

— Ти си принцът на Египет, а не някакъв крадец.

Той се усмихна.

— За един от тези коне, бих прерязвал гърла като най-злия разбойник в Тива.

Докато спорехме, изведнъж дочухме гласове. Потърсихме по-надеждно убежище и се скрихме.

Гласовете се усилиха. Появиха се няколко жени. Те спряха под нас до брега на реката. Трите бяха възрастни, а едната беше момиче. Жените носеха сиви роби и черни кърпи на главите си. Помислих, че са слугини или бавачки. Тогава не знаех, че са тъмничарки, защото се отнасяха с необичайно внимание към момичето.

То бе високо и стройно и когато пристъпваше, напомняше на бамбуково стебло, подухвано от вятъра. Носеше синя къса роба, изтъкана от вълна, която не покриваше коленете й. Въпреки че бе обута в меки къси ботуши, забелязах, че краката й са стройни и дълги. Жените спряха точно под нашето скривалище и една от възрастните започна да съблича момичето. Другите две напълниха гърнетата, които носеха на главите си, с вода от Нил. Течението все още бе много бързо и никой не би могъл безопасно да навлезе в реката. Явно те възнамеряваха да изкъпят момичето с тези съдове.

Едната жена свали дрехата на момичето и то остана голо на брега. Чух как Мемнон ахна. Погледнах към него. Бе забравил напълно решението си да краде коне.

Докато двете жени поливаха момичето, третата я търкаше със сгъната кърпа. Момичето бе вдигнало ръце над главата си и бавно се въртеше, за да могат да измият всяка част на тялото й. Тя се смееше и пищеше от студената вода.

Косата й бе гъста и на ситни къдрици и цветът на кожата й бе тъмен. Чертите й бяха деликатни, а носът — прав. Устните й бяха плътни, а очите й бяха големи и тъмни. Миглите й бяха толкова гъсти, че се сливаха в една тъмна линия. Беше красива. Познавах само една жена, която бе по-хубава от нея.

Неочаквано тя каза нещо на жените. Те се отстраниха и тя започна да се катери, за да се прикрие от компаньонките си, но ние все още я виждахме. Тя бързо се огледа, но не ни забеляза. Явно студената вода й бе въздействала, защото бързо клекна.

Мемнон тихо изръмжа. Силното желание му бе причинило болка. Момичето скочи на крака и погледна право към него. Принцът бе застанал малко встрани от нас. Тя го забеляза.

Двамата се гледаха. Момичето трепереше, тъмните й очи бяха огромни. Очаквах тя да побегне или изпищи. Вместо това погледна назад, за да е сигурна, че жените не са я последвали. Сетне отново се обърна към Мемнон и с тих мил глас попита нещо и протегна ръка към него.

— Не те разбирам — прошепна той и разтвори ръце.

Момичето пристъпи към него и повтори въпроса нетърпеливо. Когато Мемнон поклати глава, тя го хвана за ръката и я разтърси. Гласът й се извиси развълнувано, докато му говореше нещо.

— Масара!

Една от жените я бе чула.

— Масара!

Явно така се казваше момичето, защото направи знак на Мемнон да мълчи и да си отиде.

Обаче трите жени вече се изкачваха по склона. Бяха разтревожени. Заобиколиха скалата и спряха, когато видяха принца.

За момент никой не помръдна, сетне трите жени изпищяха едновременно. Голото момиче, изглежда, се канеше да се спусне към Мемнон, но жените я уловиха. Сега и четирите крещяха, а момичето се опитваше да се отскубне и да побегне.

— Време е да се връщаме — дръпна ме за ръката Танус.

От лагера се разнасяха гласовете на много мъже. Бяха чули писъците на жените. Когато спрях и погледнах назад, забелязах, че наближават мястото до реката. Открих, че Мемнон не ни е последвал, а се опитва да помогне на момичето.

Жените бяха силни и здраво го държаха, като викаха още по-силно. Въпреки че Масара отчаяно се опитваше да се освободи, той не можеше да я изтръгне от тях.

— Танус! — викнах аз. — Мемнон е в опасност.

Ние се върнахме, здраво го хванахме от двете страни и го задърпахме. Той пристъпваше неохотно.

— Ще се върна за теб — викна към момичето, докато бягахме. — Бъди смела! Ще се върна!

Когато някой ми каже, че любовта от пръв поглед не съществува, аз се усмихвам и си спомням деня, в който Мемнон срещна Масара.

Загубихме ценно време, когато се върнахме за принца, и щом поехме по една козя пътека нагоре по склона, нашите преследвачи почти ни настигнаха. Една стрела прелетя над рамото на Мемнон и ние се затичахме още по-силно.

Движехме се един след друг. Пръв бе Мемнон, след него Танус, а аз бях последен, защото медицинското сандъче на гърба ми тежеше. Още една стрела прелетя над главите ни, последвана от трета, която се заби в сандъчето с такава сила, че залитнах. Но то бе спряло стрелата, която иначе би се забила в тялото ми.

— Хайде, Таита — викна Танус. — Хвърли проклетата си кутия, или ще те заловят.

Двамата с Мемнон бяха на петдесет крачки пред мен, но аз не можех да се откажа от скъпоценното си сандъче. В следващия момент ме уцели друга стрела, но този път нямах късмет. Улучи ме в бедрото и аз паднах на пътеката.

Претърколих се до седнало положение и погледнах с ужас към тръстиковата стрела, която стърчеше от крака ми. Сетне погледнах назад към преследвачите ни. Брадатият главатар с робата на райета ги предвождаше и бе изпреварил останалите със стотина крачки. Изкачваше се по пътеката с големи крачки.

— Таита! — викна Танус. — Добре ли си?

Той бе спрял и гледаше разтревожено назад. Мемнон бе избързал напред и не се виждаше.

— Ранен съм! — викнах аз. — Остави ме. Не мога да те последвам.

Без да се колебае нито миг, Танус се втурна към мен. Етиопският главатар го забеляза и изрева нещо. Извади синия меч и го размаха, докато се изкачваше нагоре по склона.

Приятелят ми стигна до мен и се опита да ме повдигне.

— Безсмислено е. Ранен съм тежко. Спасявай се — казах му аз, но етиопецът почти ни бе достигнал.

Танус ме пусна и извади своя меч.

Двамата се втурнаха един към друг. Нямаше никакво съмнение за изхода от схватката, Танус бе силен и опитен с меча. Когато убиеше главатаря, ние щяхме да бъдем обречени, защото не можехме да очакваме милост от етиопците.

Мъжът вдигна меча над главата си и замахна към главата на Танус. Не му липсваше смелост. Знаех, че Танус щеше да парира удара с бърз контраудар към гърлото му. Това бе един от любимите му удари.

Двете остриета се срещнаха, но не се чу звън. Синият меч пречупи бронзовия на две. От някога смъртоносното оръжие на Танус сега в ръката му остана само дръжката.

Той бе смаян от лекотата, с която етиопецът го обезоръжи и не реагира бързо на следващия му удар. Отскочи назад, но синьото острие рани голите му гърди.

— Бягай, Танус! — викнах аз. — Или ще убие и двама ни.

Етиопецът отново се втурна към него, но аз седях по средата на тясната пътека. Бе принуден да ме прескочи, за да достигне Танус. Хванах го с двете си ръце през коленете и го повалих.

Той се опита да забие меча си в корема ми, но аз така рязко се извърнах, че и двамата се затъркаляхме надолу по сипея. Докато се търкаляхме, хвърлих последен поглед към Танус, който надничаше надолу от пътеката, и отчаяно извиках:

— Бягай! Погрижи се за Мемнон!

Сипеят бе опасен като плаващ пясък и човек не можеше да спре. Двамата бяхме запратени в различни посоки, но продължавахме да се премятаме по сипея. Бях натъртен, почти бях загубил съзнание, когато груби ръце ме хванаха за краката. Над главата ми се разнесоха проклятия.

Главатарят им ги възпря, преди да ме убият и хвърлят тялото ми в реката. Той бе покрит с прах, както и аз, робата му бе разкъсана, но все още стискаше синия меч в ръката си. Каза нещо на хората си. Те започнаха да ме влачат към лагера. Отчаяно започнах да се оглеждам и забелязах медицинското си сандъче върху скалите. Кожените презрамки се бяха скъсали.

— Донесете това — заповядах аз на мъжете с достойнство и посочих сандъчето.

Те се изсмяха на моето нахалство, но главатарят им заповяда да го вземат.

Двама мъже трябваше да ме поддържат, защото куцах заради стрелата, забита в бедрото ми. Всяка крачка ми причиняваше ужасна болка и когато пристигнахме в лагера, те грубо ме блъснаха на земята. Сетне започнаха да спорят дълго и яростно. Явно бяха озадачени за произхода ми и се чудеха какво да правят с мен. От време на време някой от тях се приближаваше към мен и ме ритваше в ребрата, докато ми задаваше въпроси. Лежах тихо, за да не ги предизвиквам.

Когато мъжете, които преследваха Танус и Мемнон, се завърнаха в лагера с празни ръце, настъпи объркване. Аз се успокоих при мисълта, че двамата са успели да им избягат.

След малко те си спомниха за мен и се върнаха да дадат израз на раздразнението си с още ритници и удари. Накрая главатарят им нареди да престанат и повечето загубиха интерес към мен и се разпръснаха. Оставиха ме да лежа на земята, покрит с прах и синини, със стрела все още забита в крака ми.

Етиопецът отново седна пред шатрата. Докато точеше острието на меча си, той ме поглеждаше. От време на време разменяше с мъжете си по няколко думи, но опасността за мен явно бе отминала.

Внимателно прецених момента и се обърнах направо към него. Посочих медицинското си сандъче, което бе захвърлено в една от палатките, и го помолих:

— Трябва ми сандъчето, за да превържа раната си.

По знаците, които му правех, главатарят разбра какво искам. Той заповяда на хората си да донесат сандъчето. Накара ги да го положат пред него и отвори капака. Започна да рови, разглеждайки внимателно всяко нещо. Когато нещо привлечеше вниманието му, го вдигаше и задаваше въпрос. Аз се опитвах да му отговоря със знаци.

Изглежда, това го задоволи: освен скалпелите сандъчето не съдържаше опасни оръжия. Не съм сигурен, дали той разбра, че това са медицински инструменти. Сетне със знаци се опитах да му покажа от какво се нуждая, сочейки крака си. Той застана до мен с меч в ръката, давайки ми да разбера, че всяка измама от моя страна ще ми коства главата, но ми позволи да използвам инструментите.

Стрелата се бе забила под такъв ъгъл, че ми бе трудно да я извадя. А болката, която сам си причинявах, на няколко пъти ме докара до състояние на припадък.

Накрая, целият облян в пот, бях готов да изтръгна острието на стрелата със специалните лъжици. Мъжете от лагера се бяха струпали около мен и наблюдаваха хирургическите ми способности с голям интерес.

Хванах здраво лъжиците, сложих между зъбите си дървена палка и здраво я захапах, сетне издърпах острието от раната. Последваха учудени викове. Явно никой от тях не бе виждал стрела да бъде извадена с такава лекота и без последствия за ранения. Бяха още по-впечатлени от умението ми, когато превързвах раната с ленен бинт.

При всички народи, дори най-примитивните, лечителят е на почит и уважение. Аз бях показал моето умение по най-убедителен начин и положението ми в етиопския лагер бързо се промени.

По заповед на главатаря бях пренесен в една от шатрите и положен на сламеник. Медицинското ми сандъче бе поставено до главата ми, а една от жените ми донесе храна.

На сутринта, когато шатрите бяха сгънати, бях положен на носилка, прикачена към един от конете в дългия керван. Бях смаян, когато по слънцето се ориентирах, че отново се отправяме към планините. Разбрах, че няма вече никога да видя своя народ. Лечителските ми способности вероятно спасиха живота ми, но вероятно заради тях никога нямаше да ме освободят. Разбрах, че сега наистина съм роб.