Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Древния Египет (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
River God, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
artdido (2013)
Редакция
maskara (2014)

Издание:

Уилбър Смит. Речният бог. Книга първа

Първо издание.

Редактор: Лилия Анастасова

Художник: Росица Крамен

Технически редактор: Мария Белова

Коректор: Лилия Анастасова

ИК „Ведрина“, София, 1994

Печатница „Балканпрес“, София

ISBN: 954–404–059–5

 

 

Издание:

Уилбър Смит. Речният бог. Книга втора

Първо издание.

Превод: Борис Тодоров, Мария Ракъджиева

Редактор: Лилия Анастасова

Художник: Росица Крамен

Технически редактор: Мария Белова

Коректор: Лилия Анастасова

ИК „Ведрина“, София, 1994

Печатница „Балканпрес“, София

ISBN: 954–404–059–5

История

  1. — Добавяне

Независимо от задълженията си във войската, включващи надзираването на строежа на новата флотилия, Танус се бе заел да възстанови бащините си имения, които най-после наследи.

По тези въпроси той непрекъснато се съветваше с мен. Не бе изненадващо, че именията не бяха плячкосвани, докато бяха притежание на господаря Интеф, следователно процъфтяваха и бяха в добро състояние. По такъв начин Танус за едни ден се превърна в един от най-богатите мъже на Горното царство. Въпреки че се опитах да го разубедя, той харчеше голяма част от богатството си за заплати и за нови униформи на войниците си. Те го обичаха още повече за тази му щедрост.

Това разточителство като че ли не бе достатъчно. Той изпрати Кратас, Ремрем и Астес да съберат всички инвалиди и слепи ветерани, които сега преживяваха от просия по улиците на Тива. Настани тази сган в една от вилите, която бе част от наследството му, и въпреки че дори помията и кухненските отпадъци щяха да са твърде много за тях, той ги хранеше с месо, пшеничени питки и бира. Обикновените войници го поздравяваха по улиците и пиеха за негово здраве по кръчмите.

Когато разказах на господарката за лудото му разточителство, тя така се въодушеви, че похарчи стотици златни дебена за закупуването и обзавеждането на дузина сгради, които превърна в болници и приюти за бедните хора в Тива. Бях предназначил златото за инвестиране в търговията със зърно и въпреки че кършех ръце и я молех да се откаже от намеренията си, тя не се трогна и не се вразуми.

Излишно е да казвам, че многострадалният роб Таита бе този, който трябваше да се справя с ежедневните грижи по последното безумие на господарката, въпреки че тя посещаваше благотворителните си домове всеки ден. Така всеки безделник и пияница в града можеше да получи безплатно ядене и удобно легло. И това не бе всичко: можеха да поемат купичката си със супа от ръцете на самата господарка, а гнойните им рани да бъдат излекувани от най-изтъкнатите лекари в Египет.

Успях да намеря няколко безработни писари и разочаровани жреци, които обичаха народа повече от златото. Господарката ги взе на служба при себе си. С тях ходехме на нощен лов по глухите улички и бедняшките квартали и прибирахме сирачетата. Бяха мръсни, пълни с паразити диваци и малцина от тях идваха с нас по собствена воля. Трябваше да ги гоним и улавяме като диви котки. Докато ги къпехме и бръснехме косите им, които бяха толкова пълни с въшки и гниди, че бе невъзможно да вкараш гребен в тях, бях хапан и изподраскван жестоко.

Настанявахме ги в един от новите приюти на господарката. Там жреците започваха трудния процес на тяхното опитомяване, докато писарите поставяха началото на дългия път на тяхното образование. Повечето от нашите пленници бягаха още през първите няколко дни и се завръщаха в канавките, където им беше мястото. Обаче някои оставаха в приюта. Тяхното бавно преобразяване от животни в човешки същества радваше господарката и й доставяше голямо удоволствие.

Всичките ми протести срещу начина, по който тя пропиляваше нашите богатства, бяха напразни, и аз се заклех, че ако ме балсамират и легна в гробницата преди определеното ми време, вина за това ще имат тези двама млади идиоти, които бях взел под крилото си и които пренебрегваха съветите ми.

Излишно е да казвам, че господарката, а не мен благославяха вдовици и инвалиди и й поднасяха своите жалки дарове от диви цветя, евтини гердани и парцаливи свитъци с лошо написани текстове от „Книгата на мъртвите“. Докато се разхождаше по улиците, обикновените хора вдигаха децата си за благословията й и се опитваха да докоснат подгъва на дрехата й, сякаш бе богиня. Тя целуваше мръсните бебета въпреки предупрежденията ми за опасност от зараза. Разпръскваше медни монети на скитниците с такава лекота, както дърветата есенно време се разделят с листата си.

— Това е моят град — казваше ми тя. — О, Таита, мисълта да се върна в Елефантина ме ужасява! Не искам да напускам моята красива Тива.

— Градът ли не искаш да напуснеш — попитах аз, — или някой недодялан войник, който живее тук?

Тя ме плесна, но съвсем леко.

— За теб няма нищо свято, дори чистата и истинска любов! Въпреки всичките ти свитъци и възвишете ти език ти си оставаш варварин.