Уилбър Смит
Речният бог (11)

На сутринта едва успях да се надигна от леглото. Струваше ми се, че само съм затворил очи и е трябвало пак да ги отварям. Образът ми в бронзовото огледало насреща не ме радваше никак, а очите ми бяха зачервени. Набързо се гримирах, колкото да прикрия каквото мога от печалното си състояние — покрих сенките под очите си с дебел пласт черен прах, а бледото си лице — с антимонова пудра. Двама от робите ми сресаха косата, и то толкова добре, че докато изтичам до личния кей на великия владетел, където стоеше закотвена голямата царска ладия, и настроението ми вече се беше пооправило.

Бях от последните дошли на кея, но като че ли никой не забеляза закъснението ми, дори и господарката Лострис, която вече се беше качила на палубата. За миг се спрях да я погледна.

Беше поканена да пътува заедно с жените на фараона. В тях се включваха не само съпругите му, но и многобройните му наложнички, както и всичките му дъщери. Именно последните бяха най-важната причина фараонът да е нещастен: толкова много дъщери — от едва прохождащи до моми за женене, а сред тях нямаше нито един син. Как щеше да се запази безсмъртието на фараона, ако нямаше кой да продължи мъжката му линия?

Трудно беше да се повярва, ме Лострис също като мен е спала само час-два, защото отдалеч изглеждаше свежа и жизнена като пустинните рози в градината ми. Дори сред толкова красавици, подбирани специално от пратениците на фараона или пък изпращани като данък от сатрапите на пограничните области, Лострис беше като лястовица, попаднала сред ято дребни пустинни чучулиги.

Погледнах и за Танус, но флотилията му отдавна беше отплавала нагоре по течението, готова да ескортира ладията на фараона при преминаването на реката. Слънцето блестеше толкова силно, че беше невъзможно човек да си задържи погледа нататък.

В този миг се дочуха барабаните и тълпата се обърна, за да види как фараонът тържествено слиза от двореца към ладията.

Тази сутрин на главата си той носеше само намеса — леката корона от колосан и нагънат ленен плат, която се държеше с помощта на златната лента на уреуса. На челото му стоеше диадема — златна кобра с блестящи очи от гранат. Кобрата символизира властта на фараона над живота и смъртта на неговите поданици. Той не носеше жезъла и камшика, а само златния си скиптър. След двойната корона тази диадема беше най-ценното от всички царски съкровища и се говореше, че е на повече от хиляда години.

Въпреки тържествеността на случая фараонът не носеше грим. На безпощадните лъчи на слънцето Мамос не привличаше погледа с нищо. Той представляваше просто някакво низше божество, отдавна забравило младостта си, с малко закръглено шкембенце, което подскачаше над полата, и многобройни бръчки по лицето, породени от постоянните тревоги.

Минавайки покрай мен, той явно ме позна, защото леко ми кимна. Аз веднага се проснах върху камъните, при което той спря и ми даде знак да се приближа. Допълзях до него и три пъти ударих с чело земята в краката му.

— Не си ли ти, Таита, поетът? — попита ме той с тънкия си гласец.

— Аз съм Таита, робът, Ваше Величество — отговорих му. Понякога човек трябва да се покаже преди всичко скромен. — Но също така съм и посредствен драскач.

— Е, Таита, миналата вечер „драскачествата“ ти произведоха доста добро впечатление. Никога не ми се е случвало да се забавлявам толкова. Ще издам указ, с който „посредственото“ ти творение занапред ще се превърне в официалната версия.

Той обяви това достатъчно високо, за да го чуе целият двор, и при думите му лицето на господаря Интеф, който вървеше малко след него, засия от удоволствие. Тъй като аз бях негов роб, честта бе по-скоро за него, отколкото за мен. Но фараонът все още не беше свършил със скромната ми особа.

— Кажи ми, робе Таита, не беше ли ти същият онзи лекар, който наскоро ми предписа рецептата си?

— Ваше Величество, наистина аз съм онзи твой покорен роб, който има смелостта да се занимава и с медицина.

— Тогава кога очакваш най-сетне лечението ти да даде ефект? — попита тихо, така че само аз да чуя въпроса му.

— Ваше Величество, събитието ще се случи точно девет месеца, след като изпълниш всички условия, които ти поставих. — И щом вече разговаряхме като лекар и пациент, осмелих се и аз да го попитам: — А ти спазваш ли диетата, която ти предписах?

— Кълна се в дебелите цици на Изида — възкликна той, като неочаквано ми намигна, — така съм се натъпкал с бичи ташаци, че се чудя как още не съм почнал да муча, щом някое стадо крави мине покрай двореца.

Фараонът беше в добро настроение и аз си позволих дори малка шега.

— А фараонът не е ли успял още да намери телицата, за която му говорих?

— Уви, докторе, не се оказа толкова лесно, колкото изглежда. Най-хубавите цветя обикновено биват посетени първи от пчелите. Доколкото си спомням, ти сам подчерта, че трябва да е недокосната, нали така?

— Да е девствена и недокосната от мъжка ръка и да не е изминала година от разцъфтяването на червената й луна — бързо допълних, така че рецептата ми да стане възможно най-трудна за изпълнение. — Срещнал ли си някоя, която да отговаря на това описание, Ваше Величество?

Изражението му отново се промени и той се усмихна замислено. Тъй като обикновено на лицето му се четеше меланхолия, тази усмивка ме изненада.

— Ще видим — промърмори той, — ще видим.

След това се обърна и се покатери по стълбата на палубата. Господарят Интеф се изравни с мен и ми направи знак да застана плътно до него. Така и аз се качих на палубата.

През нощта вятърът беше утихнал, тъмните води на реката бяха застинали и само течението нарушаваше спокойствието им със своите вълни и водовъртежи. При тези условия дори Нембет би могъл с лекота да премине реката, но въпреки това флотилията на Танус така се беше подредила, сякаш началникът й се готвеше отново да му се притече на помощ.

Веднага щом се качихме на палубата, господарят Интеф ме дръпна настрана.

— Все още не си изгубил способността си да ме изненадваш, скъпи — прошепна той и ме стисна за ръката. — И то точно когато започвах сериозно да се съмнявам в лоялността ти.

Тази внезапна проява на добронамереност ме свари съвсем неподготвен, защото още ме пареха белезите от Расферовия камшик. Наведох глава, за да не вижда лицето ми, и зачаках той да ми подскаже за какво става дума, преди да съм направил някоя грешка. Не ми се наложи да чакам дълго.

— Аз да бях седнал, никога нямаше да напиша за Танус по-подходящо обръщение към фараона. Там, където оня глупак Расфер се провали позорно, ти успя.

Едва сега всичко си дойде на мястото. Той мислеше, че аз съм авторът на брътвежите на Танус и че съм ги написал, за да услужа на господаря си. Явно не беше чул предупредителните ми викове в храма, иначе мнението му сигурно щеше да бъде съвсем друго.

— Щастлив съм, че ти си щастлив — прошепнах му в отговор. Изпитах невъобразимо облекчение. Привилегированото ми положение още не беше заплашено. В този миг не мислех за собствената си кожа — така де, не мислех само за нея, а за Танус и Лострис. При онези буреносни облаци, които надвисваха над главите им, и двамата щяха да имат изключителна нужда от помощта и закрилата ми. Благодарен бях, че все още можех да им помогна.

— Смятах го за свой дълг и нищо повече — допълних, като още не знаех какъв късмет съм извадил.

— Сам ще се убедиш, че умея щедро да се отблагодарявам — продължи господарят Интеф. — Спомняш ли си онова парче земя край канала, зад храма на Тот; навремето доста го обсъждахме.

— Да, господарю, спомням си го.

И двамата знаехме много добре, че вече десет години мечтаех за въпросното място. Би било прекрасно убежище за един писател, който иска да твори на спокойствие.

— От днес е твое. Още на следващото заседание в двореца можеш да ми донесеш попълнен нужния акт, за да го подпиша.

Да си призная, начинът, по който встъпвах във владение на тъй желания имот, не само че ме изненадваше, но и малко ме плашеше: излизаше, че съм спечелил благоволението на господаря си с цената на предателство, вярно измислено, но все пак предателство спрямо най-добрия си приятел. За миг дори се замислих дали да не откажа подаръка — но само за миг. И докато се оправя след преживяния шок, вече бяхме прекосили реката и навлизахме в устието на канала, които водеше през долината към големия погребален комплекс на фараона Мамос.

Аз самият бях ръководил прокопаването на канала с почти символичната помощ на царските архитекти. Практически отдавна бях подготвил цялата сложна операция по пренасянето тялото на фараона от мястото, където той щеше да се прости със земния живот, до погребалния комплекс, където трупът му трябваше да бъде мумифициран.

Когато го проектирах, изхождах от мисълта, че обичният ни фараон ще се раздели с човешката си същност някъде в двореца си на малкото и живописно островче Елефантина. Следователно тялото му щеше да бъде пренесено до гробницата по реката с царската ладия. Бях проектирал канала достатъчно широк, за да маневрира спокойно в него толкова огромен съд като нея. И сега тя се провря леко, като меч, който се прибира в ножницата си.

Прав като острието на камата ми, каналът прорязваше черната глинеста почва на крайречната долина, две хиляди крачки навътре, за да достигне подножието на голите пустинни хълмове. Десетки хиляди роби бяха работили с години да го прокопаят и да усмирят с каменни диги водите му. Щом ладията се вмъкна в канала, от двата бряга се завтекоха двеста по-яки роби. Грабнаха въжетата, които им подхвърлиха от носа, и плавно я задърпаха навътре към сушата. Докато вървяха в стройни редици напред, те подеха тъжните песни, с които придружаваха всекидневния си труд. Селяните, които работеха до канала, оставиха всичко и хукнаха да ни посрещат. Стълпиха се покрай брега и докато величествената ладия отминаваше, се разнасяха приветствия и благословии към фараона, съпроводени с ентусиазирани ръкомахания.

Най-сетне достигнахме каменния кей пред строящия се храм, където робите завързаха здраво въжетата за коловете. Толкова прецизен беше моят проект, че стълбата, по която се слизаше от палубата на брега, се оказваше точно срещу главната порта на храма.

Щом огромната ладия се успокои и застана неподвижно, един войник се изправи на носа и наду с все сила своя рог от газела. Решетката, която затваряше храма, бавно се издигна и пред очите ни се разкри царският саркофаг. Около него се бяха насъбрали балсаматорите, облечени в пурпурни роби, а зад тях, в редица — петдесетте жреци на Озирис.

Те подеха тържествена песен и започнаха да бутат огромния саркофаг. Понеже още не му бяха монтирани колелата, използваха дървени греди, които нареждаха по пътя към ладията. Бяха си наумили на всяка цена да го качат на палубата. Фараонът пляскаше възторжено с ръце и с нетърпение чакаше да се приближат, за да разгледа отблизо необикновеното съоръжение.

Аз лично нямах нищо общо с тази приумица. Всичко беше дело единствено на жреците. Достатъчно е да отбележа само, че на ярката слънчева светлина златното покритие на саркофага блестеше толкова силно, че дразнеше окото не по-малко и от самата му форма. Под тежестта му жреците едва си поемаха дъх и докато успеят да го вдигнат на палубата, се обляха в пот. Дори огромната лодка се заклати под непредвидения товар. С това злато можеше да се купи жито, с което да се напълнят всички хамбари в Горното царство; то щеше да стигне за построяването и екипирането на поне петдесет бойни флотилии, като при това би останало и за заплата на войниците за десет години напред. Неспособният човек често прибягва до блясъка и разкоша, за да прикрие своята некадърност. С този материал аз бих направил нещо съвсем различно.

Това безвкусно съоръжение беше направено не с друга цел, а единствено за да бъде погребано за вечни времена заедно с покойния фараон. И въпреки че за да види то бял свят, беше разорено цялото царство, господарят ни преливаше от щастие при вида му.

По предложение на господаря Интеф фараонът се изкатери върху платформата, която трябваше да носи саркофага, и се разположи на мястото му. Изразяваше възторга си, без да се замисля за царското си достойнство. С известно съчувствие трябваше да си кажа, че навярно през целия му живот не му се е случвал друг подобен повод за радост. Смъртта представляваше кулминацията в неговото съществуване и по-голямата част от жизнените му сили бяха насочени единствено към нея.

Воден от някаква детинска приумица, той даде знак на господаря Интеф да се присъедини към него върху платформата, след което заоглежда тълпата около себе си, сякаш искаше да покани още някого. Изглежда, откри, когото търсеше, защото леко се наведе към великия владетел и му пошушна нещо.

Господарят Интеф се усмихна и като проследи погледа на фараона, се обърна към господарката Лострис. Показа й с жест, че трябва и тя да се качи при тях. Това явно доста я смути, защото, колкото и необичайно да беше за нея, се изчерви под грима си. Все пак успя да се овладее и грациозно се покатери върху платформата, привличайки погледите на всички върху себе си.

Коленичи пред фараона и на три пъти докосна с глава дъските. И тогава, пред очите на жреците и на целия двор, той извърши нещо невероятно. Хвана Лострис за ръката, помогна й да се изправи и я покани да седне до него. Всички бяха удивени — това беше извън всякакъв протокол и никой не се сещаше някога да е имало подобен прецедент.

Случи се и още нещо, което обаче никой друг, освен мен не разбра. Когато бях по-млад, в мъжкото отделение на двореца живееше един стар и глух роб, с когото се бяхме сприятелили. Той ме научи да разчитам човешката реч само по движението на устните. За мен това умение се оказа много полезно. Можех да проследя нечий разговор чак от другия край на помещение, в което беше много шумно.

И ето, че сега фараонът най-любезно се обърна към господарката Лострис:

— Дори и на дневна светлина ти си не по-малко красива от богинята Изида на пламъка на факлите в храма.

Стоях като зашеметен, сякаш някой ме беше ударил. Идеше ми да си заскубя косите от отчаяние — сляп ли бях, или просто по природа съм пълен глупак? Сигурно всеки щеше да разбере накъде ще се наклони съдбата след всичко, което аз самият бях наговорил на владетеля си.

Съветът, който дадох на фараона, съвсем естествено насочи вниманието му към господарката Лострис. Сякаш някакъв злонамерен импулс на подсъзнанието ми беше направил всичко възможно да му я посоча нея за майка на първородния му син. Най-красивата девойка в страната, чиято червена луна да е разцъфтяла преди не повече от година. И, разбира се, като й възложих главната роля на представлението, само я показах на царя във възможно най-привлекателната й светлина.

Всичко, което изведнъж осъзнах, че предстои да се случи, беше изцяло по моя вина, като че ли нарочно го бях наредил така. И което беше още по-лошо, вече нищо не можех да променя. Стоях като ударен от гръм и дотолкова бях изпълнен с угризения, че бях загубил дар слово.

Потните жреци се захванаха да свалят златния саркофаг обратно на брега, след което, последвани от тълпата, се насочиха към входа на храма. Множеството ме повлече със себе си и аз, ща не ща, се понесох напред като лист по течението, без сам да знам накъде отивам. Преди да успея да се окопитя, вече бях в предния двор на храма. Запробивах си път напред, ръгайки здраво с лакти онези пред мен, с надеждата да достигна саркофага, преди той да е преминал главния вход на погребалния храм.

Някои от жреците бутаха огромната маса, а други прибираха дървените греди, за да ги подложат отпред под саркофага. Щом достигнаха онази част от двора, която все още не беше застлана с плочи, всички се спряха. Докато жреците слагаха слама пред гредите, за да омекотят преминаването по неравния терен, аз се промъкнах зад лъвските статуи покрай алеята и бързо се изравних с групата им. Един от жреците понечи да ми препречи пътя, но аз така го изгледах, че и лъвовете щяха да си умрат от страх, ако ме видеха. Беше достатъчно да му изсъскам само една дума — от онези, които рядко се чуват из храмовете, — за да го накарам да се отдръпне и да ме пусне.

Когато най-сетне настигнах саркофага, се оказах точно под Лострис. Бях толкова близо до нея, че можех да я докосна. Така съвсем спокойно щях да подслушам разговора й с фараона. Още от първите думи ми стана ясно, че господарката си е възвърнала самообладанието и се опитва да се държи възможно най-любезно с него. От първоначалното й смущение при тъй неочаквания интерес, който той прояви към нея, не беше останала и следа. Спомних си, че предишната вечер тя самата беше мечтала да разговаря с фараона, надявайки се да спечели височайшата му благословия за брака си с Танус. Тогава всичко ми се бе сторило просто момичешки фантазии, но сега желанието й се сбъдваше. Обаче тя не предполагаше каква опасност я грози, а аз не можех да я предупредя.

Ако случайно от написаното досега в тази хроника сте заключили, че господарката ми Лострис е някакво вятърничаво дете, в чиято главица се мътят само романтични истории и което съвсем лекомислено гледа на живота, то тогава аз съм се провалил напълно в усилията си правдиво да опиша събитията. Макар и млада, тя можеше да изненада всеки с несвойствената за възрастта си зрялост. Под слънчевите лъчи на нашия Египет момичетата бързо разцъфтяват. А освен това господарката ми беше усърдна ученичка, с бистър ум и природна интелигентност — качества, които бе успяла да развие благодарение на мен. С помощта на моите уроци тя беше достигнала дотам, че можеше да обсъжда с жреците и най-мъглявите въпроси на религиозните догми или да спори с дворцовите адвокати по такива сложни материи като поземлените актове и дори изключително тежкия и сложен Закон за напояването, който урежда използването водите на Нил. Беше изчела многобройните свитъци, които се намираха в дворцовата библиотека. Сред тях имаше и неколкостотин, написани от мен самия — като се започне с медицинските ми трактати и се свърши с последните ми опити върху тактиката на речните войни, без да забравяме астрономическите ми наблюдения, които усърдно записвах заедно с имената и природата на всички небесни тела; както и наръчниците ми по оръжейничество, земеделие или дресировка на соколи. Беше способна дори да спори с мен по принципите в архитектурата, които аз бях измислил, и да ги сравнява с постиженията на великия Имхотеп.

И така, тя притежаваше завидни познания за света, можеше да разговаря съвсем спокойно, на каквато и да е тема — от астрология до военна тактика, от политика и строителство на храмове до измерването и регулацията водите на Нил — всички въпроси, които вълнуваха фараона. Освен това господарката ми имаше дарбата да измисля рими и гатанки, както и да съчинява забавни каламбури, а речникът й беше почти толкова богат, колкото и моя. Накратко, ако някой любознателен мъж си търси интересен събеседник, в нейно лице той би открил точно каквото му трябва. Ще прибавя, че притежаваше и изключително чувство за хумор. Гласът й беше прекрасен, а смехът й — завладяващ. Нито човек, нито бог можеше да устои на чара й, особено ако някой баща без син видеше в нея обещание за наследник.

Трябваше да я предупредя, но как един роб ще дръзне да се намеси в делата на толкова високостоящи особи? Затова само нервно подтичвах отстрани и слушах как господарката Лострис с омайващия си глас забавлява фараона.

Обясняваше му как погребалният комплекс бил така построен, че да се радва на всички възможни благотворни влияния на небесните тела, а именно на луната и на зодиакалното съзвездие, под чийто знак фараонът се е родил. Разбира се, тя просто повтаряше онова, което беше чула от мен, защото така бях проектирал храма, че да е насочен спрямо звездите. Но тя говореше толкова убедително, че в един миг се улових как аз самият така внимателно слушам обясненията й, сякаш ги чувам за пръв път.

Шествието мина между колоните, заграждащи вътрешния двор, и продължи нататък през колонадата на преддверието, покрай здраво залостените и зорко охранявани шест съкровищници, където се изработваха и пазеха погребалните дарове, които фараонът щеше да отнесе със себе си в гроба. В дъното на преддверието се разтваряше двукрила врата от акациево дърво, изографисана с изображенията на всички богове от пантеона. Зад нея се криеше домът на покойниците, където някога тялото на нашия владетел щеше да бъде балсамирано.

Щом влязохме в това свято място, той слезе от носилката и отиде да разгледа каменната маса, върху която някой ден щеше да легне, за да го превърнат в мумия. За разлика от балсамирането на простосмъртните царското мумифициране продължава точно седемдесет дни. Масата представляваше един огромен дялан блок от диорит, три крачки дълъг и две — широк. Камъкът беше издълбан, за да се намести там главата на фараона, освен това имаше каналчета, по които щяха да се оттекат кръвта и останалите телесни течности, щом скалпелите на балсаматорите разрежат плътта.

Край масата стоеше главният балсаматор, готов да обясни на фараона целия процес по мумифицирането. В негово лице той откри внимателен слушател, защото господарят ни се интересуваше и от най-малките подробности. По едно време се уплаших да не би отново да забрави за достойнството си и воден от детско любопитство, да се закатери по диоритения блок, за да разбере дали дупките пасват на тялото му — нищо чудно погребалната маса да му е изглеждала като нова дреха, която следва да се пробва.

За щастие се въздържа от подобна постъпка и се задоволи да изслуша подробните обяснения, как щял да бъде направен първият разрез — от гърлото до слабините му — и как вътрешностите му щели да бъдат извадени и подредени една до друга — черен дроб, бял дроб, стомах, черва… Сърцето, като огнище на божествената искра, щяло да остане на мястото си непокътнато, както и бъбреците, понеже са свързани с водата, а следователно и с Нил — непресъхващия извор на живота.

Като изслуша тази съдържателна лекция, фараонът внимателно разгледа четирите вази, които щяха някога да съхраняват вътрешностите му. И четирите стояха върху по-малък каменен блок встрани. Бяха направени от млечнобял, почти прозрачен алабастър. Върху запушалките им бяха изобразени някои от боговете-животни: Анубис — чакалът, Сухос — крокодилът, Тот — ибисът и Сехмет — лъвицата. Те щяха да пазят божествените органи на фараона, докато той не възкръснеше за вечния живот.

На същата маса, върху която стояха вазите, балсаматорите бяха подредили и всичките си инструменти заедно с цял куп допълнителни гърнета и амфори, в които държаха солите, смолите и останалите вещества, необходими за мумифицирането. Фараонът беше като омагьосан от лъскавите бронзови скалпели, чието предназначение беше да му разпорят корема, и когато балсаматорът му показа и заострена метална кукичка, с която само чакаше да му бръкне в носа, за да извади мозъка му, той не можа да се сдържи и ахна, като в същото време пое зловещия инструмент в ръка с истинско благоговение.

Когато фараонът най-сетне научи всичко, което желаеше, за балсамирането, господарката Лострис насочи вниманието му към стенописите и релефите, покриващи стените на храма. Още не бяха съвсем готови, но и така можеха да възхитят зрителя с идеите си и майсторството на изпълнителя. Повечето от първоначалните скици бяха излезли изпод моята ръка, а и останалите, нарисувани от дворцовите художници, също минаваха през мен. После биваха нанасяни с въглен върху стените. Недостатъците им поправях пак аз, като правех нужните корекции на око. И сега цял екип от каменоделци се беше заел да издълбае изображенията в пясъчника, а след тях чакаха реда си онези, които трябваше да оцветят вече готовия релеф.

Основният цвят, на който бях спрял избора си, беше синият във всичките му оттенъци: в цвета на синигера, на небето, на Нил при изгрев, на цветчетата на пустинната орхидея и дори в почти сребристия отблясък на речния костур, който се мята в мрежата на рибаря. Не бях забравил и другите цветове, особено червеното и жълтото, които египтяните обичат толкова много.

Фараонът, придружен от господаря Интеф, който беше в качеството си на Пазител на царските гробници, обиколи високите стени, коментирайки на висок глас видяното. Разбира се, че бях избрал за тема на стените „Книгата на мъртвите“^[1]: бях нарисувал карта на дългия път, който сянката на фараона трябва да измине, преди да стигне до подземния свят, заедно с всички опасности и изпитания по него.

Господарят се спря задълго пред изображението на бога Тот с птичата му глава и дългия, извит клюн на ибис. Божеството държеше сърцето на фараона върху едното блюдо на своите везни, върху другото беше положено перцето на правдата. Ако сърцето се окажеше нечисто, то щеше да натежи и божественият съдия мигновено щеше да го хвърли на чудовището с глава на крокодил, което само чакаше в краката му да го разкъса. Фараонът тихичко си повтори онази молитва от „Книгата на мъртвите“, която трябваше да го предпази от подобно нещастие, и мина на следващата картина.

Стана почти пладне, когато той завърши инспекцията на погребалния храм и поведе свитата си към двора. Там, на откритото, вече го чакаше пищно угощение, подготвено от дворцовите готвачи.

— Ела и седни при мен, за да продължим разговора си за звездите! — Отново наруши протокола и покани господарката Лострис да заеме място до него, пренебрегвайки по този начин дори главните си жени. По време на обяда той почти не обръщаше внимание на околните и се прехласваше по господарката ми. От своя страна тя вече се държеше съвсем свойски и не само фараонът, но и всички останали, които я слушаха, бяха като омаяни от думите й или пък се заливаха от смях на шегите й.

Разбира се, аз нямах право да се храня на една маса с господарите, нито пък ми се предостави случай да предупредя Лострис, че не бива да прекалява с любезността си към фараона. Успях да си намеря хубаво местенце в краката на един от каменните лъвове, откъдето можех да наблюдавам всичко, което се случваше на дългата маса. Скоро открих, че господарят Интеф също не изпуска от очи фараона: беше се отдръпнал малко назад и безмилостният му поглед се беше впил в него. Приличаше ми на красив, но смъртоносен паяк, който дебне жертвата си, застинал насред паяжината си. По едно време високо над главите ни прелетя някаква жълтоклюна каня, чийто крясък ми прозвуча като подигравателен смях. Бързо нарисувах във въздуха знака срещу злите сили, защото можех ли да знам кое от божествата е приело образа на неканената птица, за да се намеси в дребните игри на смъртните…

При нас е прието следобед дворът да отпочине час-два, особено сега, когато дневната жега е най-силна. Но фараонът беше толкова развълнуван, че не искаше и да чуе.

— А сега ще обиколим съкровищниците — обяви той тържествено.

Свитата му се насочи към първата от тях и пазачите пред входа й го поздравиха, преди да разтворят широко вратите пред него.

Така бях предвидил шестте помещения, че в тях хем да се съхранява огромното съкровище, което фараонът бе започнал да трупа за своето погребение още от първия си ден на престола, хем да има къде да работят майсторите-занаятчии, чиято задача беше да увеличават още повече богатствата на господаря си.

В залата, в която влязохме, беше събрано всичкото бойно и ловно оръжие на фараона. Част от него беше пригодена за бой, а друга бе чисто церемониална, защото в Отвъдното фараонът ни щеше да има нужда и от двете. Със съдействието на господаря Интеф бях наредил така нещата, че при влизането на фараона златарите да са си по местата и той да може да се полюбува на сръчността им.

Владетелят ни бавно се разхождаше между пейките и задаваше на благородниците и жреците въпроси относно начина на изработване на оръжие. Понеже никой от тях нямаше и най-малка представа, всички те безпомощно се заоглеждаха наоколо с надеждата някой да задоволи любопитството му. И понеже не се намери друг, който да отговаря, ме избутаха напред.

— А, да — усмихна се мрачно фараонът, като ме позна. — Пак същият скромен роб, който пише пиеси и лекува болните. Явно никой друг не познава тайната на електрона, който направи лъка ми достатъчно здрав.

— Велики фараоне, този метал е смес от една част мед, пет части сребро и четири — злато. Златото е от редкия червеникав вид, който се намира само в рудниците на страната Лот, далеч на запад в пустинята. Разбира се, използваме точно него, защото никой друг не би могъл да придаде нужната еластичност на сплавта.

— Да, разбирам — съгласи се той, като ставаше все по-кисел. — Но как успяваш да направиш жицата толкова тънка? Тази тук е като косъм.

— Ваше Величество, източваме нажежения метал с помощта на специално махало. По-късно, ако Ваше Величество пожелае, ще може сам да види как го постигаме в леярната.

И така, през останалата част от обиколката имах възможността да стоя плътно до фараона и той ме удостояваше с вниманието си, което иначе беше насочено изключително към Лострис. Но пак не можех да поговоря насаме с нея.

Фараонът не пропусна да огледа огромната си колекция от оръжия и доспехи, които вече бяха изковани от майсторите и само се съхраняваха в залата. Всъщност някои от тях бяха принадлежали още на дедите му и имаха своя дял в редица паметни сражения; други пък стояха неупотребявани — а и нямаше как човек да ги използва, защото бяха съвършено непригодни за бой. Но всички оръжия имаха едно общо: изработката им беше великолепна. Всяко едно представляваше истински шедьовър на оръжейното изкуство. Имаше шлемове и нагръдници от бронз, злато и сребро, бойни мечове с дръжки от слонова кост, обковани със скъпоценни камъни; една до друга бяха подредени и униформите на всички началници на елитните полкове, а до тях стояха малки и големи щитове от хипопотамска или крокодилска кожа, всичките украсени със злато. Гледката беше зашеметяваща.

От оръжейницата минахме в залата с мебели, където стотина майстори-дърводелци използваха кедър, акация или благороден абанос, за да изработят вещите, без които фараонът не би могъл да тръгне на дългото си пътешествие. В нашата крайречна страна растат малко гори и дървото е рядък и скъп материал, заради което и цената му е приблизително собственото му тегло в сребро. Едва ли не всяка пръчка идва стотици мили навътре от пустинята или пък я носят от онези тайнствени страни нагоре по течението на Нил. Но тук, в тази зала, материалът се трупаше на огромни камари, сякаш беше най-обикновеното нещо на земята, и въздухът се изпълваше с аромата на току-що рендосаните дървета.

Наблюдавахме как майсторите инкрустират рамката на царското ложе с мозайка от седеф и разноцветно дърво. В същото време други се занимаваха с облегалките на столовете и диваните: тук ще се появи глава на сокол, там — на лъв; дори и в двореца в Елефантина не можеха да се открият мебели с толкова прекрасна изработка, колкото тези, които щяха да красят погребалната камера на фараона.

Следващата ни спирка беше залата на каменоделците. Помещението беше изпълнено с малки и големи блокове мрамор, пясъчник или гранит, всичките в различни цветове и оттенъци. Сред тях се криеха самите майстори, които усърдно дялкаха и стържеха по камъка, вдигайки цели облаци бял прах около себе си. Всички в работилницата бяха закрили устите и носовете си с ленени превръзки и прахът, който полепваше по плата, криеше лицата им и ги правеше неузнаваеми. Някои от работещите не можеха да се спасят от него и дори през маските си постоянно кашляха с онази упорита, суха кашлица, типична за хората от занаята им. Случвало ми се е да дисектирам не един и двама от хората, които са работели камъка повече от тридесет години и са заплащали това с живота си. Дробовете им се изпълват с белия прах и сякаш самите те се превръщат в камъни. Затова и винаги гледам да не се задържам дълго в работилниците им от страх да не ме сполети и мен тъжната им съдба.

Обаче творенията им си заслужаваха да се видят. Статуите на различните божества и на самия фараон бяха изпълнени с живот и на нас ни се струваше, че всеки миг ще се размърдат пред очите ни. Имаше няколко изображения на фараона в човешки ръст: седнал на трона си или изправен, жив или мъртъв, обожествен или представен в човешката си същност. Тези статуи щяха да бъдат наредени от двете страни на алеята, водеща от храма, изграден насред равното, до подножието на високите хълмове, в които и досега не беше привършило изкопаването на гробницата. След смъртта на фараона тялото му трябваше да бъде тържествено пренесено между същите тези статуи в огромен саркофаг, носен върху златна носилка, която щеше да се тегли от сто бели вола.

Гранитният саркофаг, най-външният, в който щяха да влязат един в друг и всички останали по-малки ковчези, стоеше сега насред просторното помещение едва наполовина завършен. Първоначално той беше представлявал един цял огромен блок от розов гранит, донесен по реката чак от Асуан върху специално построен за целта кораб. За да бъде свален на сушата, бяха нужни петстотин роби, които след това с мъка го домъкнаха до залата, където се намираше и досега: огромна продълговата скала, пет крачки дълга, три — широка и три — висока.

Първо с него се бяха заели каменоделците, които изсякоха от горната му част дебела плоча. Това щеше да бъде капакът на саркофага. Един от тях трябваше да извае в камъка образа на фараона, такъв какъвто би изглеждал след мумифицирането — с кръстосани ръце, в които държи жезъла и камшика. Каменоделците започнаха да дълбаят гранитния блок навътре, за да освободят място на многобройните ковчези, които трябваше да се поберат вътре. Освен саркофага щеше да има още седем ковчега, които трябваше да се затворят един в друг. Седем — заради магическата сила на числото, разбира се! Най-последният ковчег щеше да е от чисто злато и по-късно видяхме с очите си как майсторите-ковачи се борят с безформената метална маса, за да я превърнат в дом за своя фараон.

За да пренесе огромния саркофаг — тази планина от камък и злато, която трябваше да съхранява тялото на покойния ни фараон, беше построена златната носилка. Пътят до гробницата беше наглед кратък, но цели седем дни щяха да са нужни покойникът да достигне своето последно земно убежище, като всяка нощ носилката щеше да се отбива в някой от малките храмове, построени покрай алеята.

Работилницата на каменоделците имаше една твърде любопитна пристройка, където се изработваха тъй наречените ушабти — статуйки на робите и служителите на умрелия владетел, които трябваше да го придружат в задгробния му живот. Представляваха изключително правдоподобни миниатюрни фигурки, включващи всички касти и съсловия на египетското общество, които и занапред щяха да слугуват на фараона си, за да не изгуби той властта и положението си след смъртта.

Всяка ушабта беше облечена по определен начин и държеше в ръцете си онези атрибути, които подхождаха на дейността й. Имаше земеделци и градинари, рибари и хлебопекари, пивовари и домашни прислужници, войници и бирници, писари и бръснари и стотици обикновени труженици, които трябваше да вършат черната работа и да заместват своя господар, ако случайно другите божества го принудят на физически труд.

Начело на цялото това стълпотворение от дървени фигурки стоеше миниатюрен велик владетел, чиито черти доста приличаха на тези на господаря ми. Фараонът взе кукличката в ръце и я разгледа отблизо. След това я обърна и прочете надписа на гърба й: „Аз съм господарят Интеф, великият владетел на Горен Египет, единственият спътник на фараона; три пъти съм получавал Златото на честта. Готов съм да отговарям за делата на своя цар.“

Фараонът подаде фигурката на господаря Интеф, като се усмихна едва-едва.

— Наистина ли си толкова мускулест, господарю Интеф?

Той склони леко глава.

— Майсторът малко се е престарал, Ваше Величество.

Последната работилница, която фараонът посети този ден, беше на златарите. Адските пламъци в пещите обграждаха с тайнствено сияние майсторите, които не вдигаха поглед от тезгяха си. И на тях също им бях наредил да не мърдат от местата си, докато не мине царят ни. При влизането му всички златари коленичиха и на три пъти докоснаха с глава земята под краката му, преди да се заемат отново с работата си.

Въпреки че залата беше твърде просторна, горещината бе непоносима и в работилницата едва се дишаше. Скоро всички станахме вир-вода от пот. Но фараонът дотолкова се прехласна по съкровищата, та не усещаше убийствената жега. Без дори да се огледа, той се насочи право към центъра на работилницата, където върху специално издигната площадка най-способните майстори даваха всичко от себе си, за да изковат съвършен златния му ковчег. В блестящия метал вече беше изваян ликът на фараона. Маската беше толкова изящно изработена, че би се залепила плътно върху лицето дори и през превръзките. Очите бяха направени от обсидиан и планински кристал и в погледа им се четеше самата божественост. Челото беше опасано с лентата на уреуса и над веждите на покойника гордо се изправяше царската кобра. Убеден съм, че през цялата хилядолетна история на нашата цивилизация друг златар не е постигнал подобно съвършенство в своите творения. Това беше върхът на цяло едно изкуство. И бъдните поколения ще могат само да се прекланят пред невижданата красота, ако тя им се открие някога.

Дори след като се беше налюбувал на златната маска, фараонът като че ли не можеше да се откъсне от нея. Затова и остатъка от деня той прекара на платформата в центъра на работилницата; седнал на нисък стол, до вечерта поемаше една след друга кутиите със скъпоценности, които му поднасяха, и им се наслаждаваше.

Не мога да си представя някога да са се натрупвали толкова много съкровища на едно място. Дори да направя кратък списък на всички бижута, които преминаха през ръцете на фараона, пак ще получите твърде бегла представа за красотата и разнообразието им. И все пак, нека ви кажа, че в кутиите от кедрово дърво вече бяха събрани шест хиляди четиристотин петдесет и пет различни парчета, а броят им продължаваше да се увеличава всеки ден с труда на неуморните златари.

Имаше пръстени за ръцете и за краката на фараона; имаше амулети и талисмани, а също и златни фигурки на различни божества; имаше огърлици, гривни, медальони и колани с апликации на соколи, лешояди и всякакви други същества, живеещи по земята, водата и небето; имаше корони и диадеми, обсипани с лапис лазули, гранат, ахат, яспис и всякакви други скъпоценни камъни.

Начинът, по който всички тези бижута бяха измислени и изработени, затъмняваше според мен всичко направено преди това от човешка ръка. Често именно във време на упадък един народ сътворява най-забележителните произведения на своята култура. Иначе в годините, когато империите разгръщат своето могъщество, всички са обзети от мисълта за нови завоевания, за натрупване на нови богатства. Едва когато това отмине, човек се отдава повече на удоволствията и на страстта си към творчеството; а също така едва тогава идва времето, когато ще се намерят достатъчно богати и влиятелни хора, които да закрилят изкуствата и занаятите.

Количеството злато и сребро, използвани за направата на златната носилка и погребалната маска и впечатляващата колекция от скъпоценности, бе толкова голямо, че за пренасянето им бяха необходими петстотин здрави мъже. Бях изчислил, че тя се равнява на една десета от общото количество благородни метали, обработени в царството ни през хилядолетното му съществуване. И всичко това фараонът имаше намерение да отнесе със себе си в гробницата.

Все пак кой съм аз, жалък роб, да питам за цената, която той желае да заплати за вечния си живот? Но мисля, ще е достатъчно да отбележа, че с натрупването на това съкровище и с воденето на безконечните войни срещу Долен Египет фараонът беше успял да доведе царството до просешка тояга.

Няма нищо чудно в това, че в своята реч Танус бе посочил своеволията на царските чиновници като една от най-важните причини за нещастията на народа от една страна, те, а, от друга — разбойническите банди кръстосваха надлъж и нашир земите и всички ние изнемогвахме под финансовото бреме, което никой от нас не можеше да поеме. Единственият начин за спасение бе, ако можеш да се скриеш от погледа на чиновника. Така че в името на собственото си възвеличаване фараонът едновременно разоряваше поданиците си и ги превръщаше в престъпници. Много малко сред нас, независимо от положението им в обществото, спяха спокойно. Защото никой не знаеше точно в кой момент на вратата може да потропат за данъци.

О, нещастна, ограбена страна, как само стенеше ти под робството!