Александър Проханов
Живот между изстрели (8)

8

Преди да заспи, той излезе на разходка по опустелия безлюден Тверски булевард, радвайки се на неговата есенна голота, на прозирния рисунък на черните дървета. Къщите светеха в кехлибарено и снежнобяло. Всяка от тях го изпращаше с познато лице, мълчаливо, одушевено и безмълвно следеше пътя му. Орязаните рози — окопани, бодливи, заспали — чакаха снега. В далечината при Никитските врати мъждукаше паметникът на Тимирязев, замрял в златисто-мъгливото зарево. Над голите върхове на дърветата се носеше московското небе без звезди. Птиците бяха накацали на орляци, неподвижно. Изглеждаше като че ли краищата на клончетата се разклоняват от техните черни, настръхнали гроздове. Всяко крехко клонче проникваше сякаш между тях, разклоняваше своите тръбички в жили, в кръвоносни плетеници, изпълващи птиците. Липите, тополите и дъбовете бяха съчетание от живота на птиците и дърветата.

Той вървеше по булеварда през ръмящата мъгла и съвсем неочаквано видя фенер, окачен на голо дърво, обкръжен с концентрични блестящи кръгове. Заприлича му на огромно синкаво око, което напрегнато го гледа. Той тръгна и окото, следейки го, се извърна в орбитата си. Направи крачка встрани и окото отново го проследи.

Стоеше на пустия булевард, вдигнал лице нагоре, чувствувайки по бузите си утаяващия се по каменните стени и по железните покриви воден прах, а разширеното око неподвижно го гледаше от клонките, сякаш питаше кой е той, стоящ тук сред нощното безлюдие, притичвал на това място някога като дете, минавал с момиче, което така и не му стана годеница, преживял най-добрата, цветущата част от живота си, вървял след ковчега на баба си, любил жени ту с леки и нетрайни, ту с дълбоки и силни чувства, разбрал що е творчество, познал и ревността, и съперничеството, вкусил безкористна дружба, но така и не стигнал до истината, до разбирането на великите, скрити във Всемира, тайни, отдалечаван от тях ту от илюзията за красота и изкуство, ту от страстта да живее, ту от своенравната енергия на мисълта. Така и ще си отиде от тази земя, без да е отгатнал, без да е намерил обяснение.

И толкова печал, такова доверие към това, принадлежащо кой знае на кого синьо око, издирило го в есенната Москва. Такава вяра и благодарност за това, готовност да приеме своята съдба, че очите му се овлажниха, фенерът се замъгли, удвои се и той засрамен се обърна, тръгна между черните високи дървета. Някой безмълвно гледаше след него.

Върна се вкъщи, съблече се и легна. Въртеше в тъмното копчето на транзистора, чуваше откъслеци от говор и музика, съскане и пукот, като че ли в света гореше електрод и нещо изгаряше и се топеше. И в тази съзидателна или пък разрушителна дейност крещяха и се мъчеха хора, раждаха се и загиваха идеи и светът се разтърсваше от непосилни дела. А той, художникът, лежеше в своята стая и черният кой знае от кого оставен шал едва забележимо червенееше.

Рязко, мелодично зазвъня телефонът. Горлов скочи бос, усещайки с голото си тяло идващото от прозореца течение. Вдигна слушалката. Бавен хрипкав глас, сякаш едва превъзмогващ нощта, студено и каменно произнесе:

— Андрей Василиевич ли е? — и Горлов тутакси позна гласа, отгатна го не по интонацията, не по старческата хрипкава бавност, а по нещо друго, почти изчезнало, но все пак съхранило се и познато. Това беше Главният, някога обожаван от него човек, който го изпращаше по всички краища на непознатия и така желан свят.

— Здравейте, Фьодор Тихонович, познах ви.

— Събудих ли ви?

— Не, слушам.

— Искам да ви направя едно предложение…

Горлов стоеше бос на студения паркет. От прозореца духаше и течението вледеняваше краката и гърдите му. Той знаеше, че това течение иде от волния вятър някъде в небето над Москва. И в този вятър, отлитащ в разтворените пространства, обвяващ континенти и океани, свирят метални покриви, клонки на голи дървета, мръзне неговото голо, стоплено под одеялото рамо.

— Нали знаете испански? Едно време, помня, ми рецитирахте Калдерон.

— Струва ми се, че още не съм го забравил. А в какво се състои работата?

Вятърът духаше над света и в този огромен вятър, превъзмогнал неговата сила, лети самолет, а пилотите, отделени от нощта чрез сумрачното проблясване на кабината, водят машината през въздушния поток. Той стоеше бос на пода, слушаше хрипливия глас на Главния и чувствуваше далечната поднебесна, преодоляваща вятъра машина.

— Искам вие да заминете от името на нашия вестник за Никарагуа и да направите серия от снимки за никарагуанската революция, за войната, за отпора срещу агресията. Това е необходимо за вестника. Необходимо е за цялото общество. Мислех кого да изпратим. Спрях се на вас. Вие сте стар приятел на вестника. Опитен репортер, сега мастит художник. Този опит и за вас ще бъде от полза. Съгласен ли сте? Можем ли да разчитаме на вас?

Над земята духаше все същият силен вятър, люлееше брезите на старото Псковско гробище, хвърляше мъгливи пръски по кремълските звезди, обвявате неговото голо тяло, отнасяше самотния, летящ в мощта самолет. И пилотите се насочваха по радиомаяците, правеха нужните корекции на силата и посоката на вятъра, управляваха своята машина, полетяла над света. А той, усетил необятността на пространството, своя малък, временен, вместен в безкрайността живот, захвърлил завинаги неговата завършена, непопълнима част, се обърна с лице към настъпващото страшно бъдеще и произнесе:

— Съгласен съм.

Мълчание в слушалката. Смътните размити петна на рубиновите звезди.