Александър Проханов
Живот между изстрели (41)

41

Пътуваха през борови гори към граничния населен пункт Васпам. Джонсън държеше волана и разказваше:

— Тук няма да видите никого. Бяхме принудени да евакуираме цялото население. Контрите бяха вече тук. Овладяха Васпам и го държаха цяло денонощие. Четирима ранени граничари попаднаха в плен при тях. Оковаха ги в дървени сандъци и ги хвърлиха в реката. Преоблекли се в тяхната униформа и когато от Пуерто Кабесас дойде наш вертолет, започнали да го подмамват. Вертолетът кацнал, пленили пилотите, инквизирали ги, а вертолета изгорили. Евакуирахме жителите, защото в случай на война ще има тежки сражения и мирните жители ще пострадат…

Те влязоха във Васпам на брега на Рио Коко. Улиците, дърветата и къщите, отразяващи със стъклата си залеза, се сториха познати на Горлов. Напомняха крайморско село и бяла нощ. Уж навън е ден, уж е светло, а няма жива душа. Мистиката на бялата нощ. Мистиката на изоставените фронтови градове.

Спряха колите пред общината — сградата приличаше на дворец-играчка с колони, фронтон и обелиск пред входа. От двореца бяха изнесени всички мебели и бяха поставени едно над друго войнишки легла. Граничарите се строяваха, потракваха с оръжието си, отнякъде звънеше желязно клепало. Унило-протяжните удари се откъсваха от камбанката, летяха над реката и сякаш някой невидим от другата страна събираше и преброяваше тези удари.

Горлов вървеше със Сесар из пустите улици, селището приличаше на стопкадър. Крачеше сред чуждата природа, сред чуждата архитектура и продължаваше да мисли какво му напомня това безлюдие, тези улици без пешеходци и транспорт. Някакви приказки, които майка му разказваше, когато беше малък и болен, и температурата превръщаше нейните приказки в плаващи видения, а шарките по килима — в къщи и улици. Приказки за заспали градове, за котарака сънльо, за заспалото царство, където хората са превърнати в дървета и камъни.

През разтворените врати влязоха в една къща. Подредбата не беше нарушена. Шкаф със съдини. Лампа с абажур. На масата чинии и чаши. Върху подложка порцеланов чайник. Като че всеки миг ще влезе многолюдно семейство, ще насядат, местейки столовете, и домакинята ще внесе още горещото ядене. Всичко беше готово за трапезата, ала никой не идваше. И голямата дървена маса обрастваше с трева. Зеленината си пробиваше път през цепнатините, изпод чиниите и чашите. Край кутията за хляб растеше жълтеникаво цвете.

В съседната къща имаше картини в рамки, широк, застлан креват. А когато се приближиха, от кревата скочи голямо рунтаво куче. Мълчаливо се метна встрани, озърна се насам-натам и се скри в храстите. И този вампир не го изплаши, а само възбуди спомена: майка му разказва за царския син и сивия вълк, а той има температура и бълнува.

Градината зад къщата беше родила много. В гланцираните кълба на дърветата грееха оранжевите топки на портокалите, златистите лимони. Дърветата изнемогваха от бремето си, страдаха, викаха, протягаха към тях клони, молеха за помощ. И тази необрана презряла градина, ненужното, излишно родило се изобилие — всичко това беше като че от преданията. За ябълковото дърво в равното поле, което моли пътника да си откъсне поне един плод.

Той посегна, откъсна един портокал. Отпуснатото клонче разтърси дървото и от него започнаха да падат, да се търкалят по земята пълни със сок плодове.

От съседната пресечка се разнесе тропот и хриптене. Направо пред тях изскочиха три коня — бял, червеникав и черен — с издължени муцуни, развълнувани, трепетни. Животните веднага тръгнаха към тях, душеха въздуха и святкаха с изпъкналите си очи. Като разбраха, че това не са стопаните им, тъжно изцвилиха, обърнаха се, препуснаха по улицата с развети гриви и опашки затъжени за ездачи и плугове подивели коне. И някакъв юнак, сразен от стрела. И някакъв кон, който търси убития ездач. И гарван, полетял за жива и мъртва вода там, към Рио Коко.

Влязоха в църквата. Последните слънчеви лъчи огряваха стъклописите. Пейките бяха сухи и чисти. Молитвениците чакаха. Горлов погледна — всички бяха отворени на една и съща страница „Откровението на Йоан Богослов“. На пода, на пътеката, имаше свещник. Разръфана сребриста лента блестеше върху дъските, сякаш някой в бързината бе настъпил расото си и бе откъснал оръфания му край. Никакъв човек. Нито въздишка. Нито шум. Излязоха от храма със Сесар. Върху зелената полянка стояха изнесените от олтара светци. Статуи до кръста, червени, бели, сини. Наредени в кръг, събрали длани пред гърдите си, обърнали очи към небето — молеха се в хор. Бяха от целулоид, леки, кухи отвътре. Един светец беше малко по встрани и Горлов леко го повдигна, пренесе го и го постави в кръга. Всички бяха като големи играчки от магазин, приличаха на целулоидните риби, петли и папагали, които помнеше още от детството си. В ония детски целулоиди, в рибите, в петлите вътре подрънкваха топчета. А в светците нищо не дрънкаше. Те стояха безмълвно на зелената полянка, вдигнали разноцветните си лица, и отправяха към небето целулоидните си цветни молитви, бели, червени, сини. Фотографирайки техния хоровод, за удобство Горлов коленичи и се почувства като богомолец. Някакви думички започнаха изведнъж да се събират по устните му, оформяха се в някаква молба. Но не можеше да я изрече, както тогава, в детските години, когато просто нямаше думи. Конете изтропаха зад църквата с пръхтене и стон. Горлов се изправи и бавно се отдръпна от светците.

— Бол на земя — каза Сесар. — Ето тук боли — той посочи сърцето си. Извади бележника и си записа нещо. Може би някаква горчива кратка мисъл за своята бъдеща книга.

Горлов мислеше какво бе станало с него през тези прекарани сред боеве и нещастия седмици. Какво да прави с този опит, получен в сражения и страдания? Как да разкаже за него на съотечествениците си? Ще се върне в Москва и ще направи изложба — портрет на революцията в една латиноамериканска страна. След това ще направи обща изложба с онази, неосъществената, отложената преди заминаването му експозиция. Придобитият тук опит не отрече предишните му разбирания, а някак си отново ги потвърди. Науката за могъщата държава, която в условията на благодатния мир продължава своята революция. Този опит от нещастието, от контакта с чудовищната, пагубна на мира опасност показваше колко скъпоценно е всичко онова, което прави неговата родина, възвръщаше неговия дух и разум при съотечествениците, чиито търсения и труд, чийто стремеж към доброто той, художникът, ще изрази с нова сила в този страшен за века час. Как? Чрез какви нови строежи? На какви полигони? Чрез какви размисли и търсения? Сега не можеше да отговори. Но знаеше: чака го работа, чакат го труд и изобретения. Прав, прав бе старият му приятел Сергеев: той беше на кръстопът, избираше път. Но пътят беше един и същ: превеждайки го през света, отново го доведе до родината.

Вечеряха във войнишката столова в мрак, под светлината на газеничета. Святкащи дъвчещи уста. Невчесани смолисти коси. Проблясващи зеници. Фасул в алуминиеви паници. Потракване на лъжици. Той не можа да яде редкия, лошо сварен фасул. Пийна само слаб мътен чай.

Отведоха ги в казармата, където на порутения таван с попадали орнаменти играеха сенки от съскащите карбидни фенери. Настаниха ги на двуетажните кревати. В задухата на продънената пружина, чувайки над себе си тежкото наместване на Сесар, той прекара през ума си изминалия ден. Купчината патрони в оръжейния склад. Скелетът на камиона край шосето. Пленения пастор с драскотина на бузата. Скачащите от херкулесите парашутисти. Противотанковото оръдие в дъжда… Преживеният ден се наслагваше в душата му като тежка метална утайка. И му се стори, че душата му изчезва, че се превръща в отпечатък от душа. Купидоните по гипсовия таван се прицелваха с малките си позлатени лъкове, а по тях преминаваха черните сенки на войниците.

Опитваше се да заспи, но комарите от реката налитаха, хапеха го и той се въртеше, завиваше се презглава, задъхваше се от лепкава пот. Щом малко откриеше лицето си, налитаха пълчища комари, до болка се впиваха и той се въртеше, а и Сесар отгоре се въртеше, цялата казарма се въртеше и скърцаше на двуетажните кревати, бореше се с комарите.

Войниците ставаха и слагаха по пода на цялата казарма правоъгълни консервни кутии. Натъпкваха в тях борови трески, наливаха масло и ги подпалваха. Ярко, с припукване играеше пламъкът. Осветяваше смолистите им къдрици, опушените им скули. Издигаше се мазен катранен дим. Комарите изчезваха, но ставаше невъзможно да се диша. Цялата казарма хъркаше и кашляше, скърцаше с пружини, докато димът не излезеше през счупените стъкла и в казармата отново нахлуваха комарите.

Нощта минаваше в полусън. Пурпурни брадати лица. Припламващ бял карбид. Купидоните по тавана. Започнаха да удрят клепалото и част от войниците станаха, строиха се, зашляпаха с обувки и тръгнаха в нощта, където невидима течеше реката, цвилеха коне, пропукваше рядък пушечен изстрел. И мъката в него нарастваше. Чувствуваше се зле край тази гранична река, в тази разорена, очакваща нашествие страна.

Той стана. Сесар спеше, забил лице в шепата си подобно на скрил се в лапата си лъв. Излезе навън покрай часовия, който цепеше тресчици и пълнеше с тях консервна кутия.

Беше тъмно и влажно. От беззвездното небе тихо ръмеше. От реката лъхаше мирис. Никакво огънче. Далече някъде се гръмна, самотният изстрел заглъхна и само будните коне му отвърнаха с тъжно цвилене. После препуснаха, изпълниха нощта със своя тревожен галоп.

Мъката му растеше. Тъгата му ставаше ужасна. Струваше му се, че над всички е надвиснало нещастие. Тук някъде наблизо, на нощната полянка, наредени в кръг, стояха целулоидните кухи светци. По небето нямаше звезди. Растеше и се измъчваше дървото, натежало от обречен плод. А душата му, предчувствувайки смъртта, се разкъсваше и мяташе под тъмните ръмящи небеса, молеше, викаше.

Тя молеше небето да пощади тази земя, да не я погубва, да я запази. Да пощади децата в люлките. И старците на смъртния им одър. Да пощади семената в земята. Животните и птиците в гората. Пеперудката върху мокрото цветче. Неговите страстни молби се възвисяваха нагоре, през мрака и дъжда, където духаше силен, прохладен, умиващ земята вятър. Неговите надежди, подхванати от вятъра, се сливаха с надеждите на други, също като него нещастни хора. В този час по цялата земя хората не спяха, а се молеха, желаеха и искаха, отхвърляха смъртта и земята се крепеше на техните страстни съвместни усилия, на хора от техните души, на отрицанията и любовта им, на тяхното съвместно безсъние. Продължаваха да валят дъждовете. Пеленачетата се притискаха до гърдите на майките. Старците се унасяха в сън. Пеперудата мачкаше с крачка мокрото цвете.

„Ако всичко бъде така, както искам… И Москва, и елхата до прозореца, и аз влизам при нея, а тя, моята любима, вдига на ръце моя бозаещ креслив син… Ако всичко бъде именно така, отговори!… Изпрати ми отговор, дай ми знак!…“

Далечен изстрел. Цвилене на коне. Дъжд по лицето.