Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
И вот приходит ветер, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013)

Издание:

Александър Проханов. Живот между изстрели

 

Превел от руски език: Кръстьо Кръстев

Редактор: Лиляна Терзийска

Редактор от издателството: Венцеслав Кънев

Художник: Ханна Ковачева

Художествен редактор: Гичо Гичев

Технически редактор: Цветанка Николова

Коректор: Мариана Дулова

 

Формат 84×103/32. ЛГ-VI/565.

Дадена за печат на 29.III.1988 г.

Подписана за печат на 29.IX.1988 г.

Печатни коли 19,50. Издателски коли 16,38.

УИК 18,383. Издателска поръчка №15.

Техническа поръчка №81072.

Код 24/95363/5617-163-88.

Цена 2,08 лева

Печатница на Военното издателство

История

  1. — Добавяне

36

Плющящ от вятъра лозунг: „Контрите няма да минат!“ Зора над бетонното поле. Обгорял дъглас, покрит с тлъсти сажди. И друг един самолет, двумоторен, петнист, готов за полет. Горлов се вглеждаше в хангарите на военновъздушната база, където само преди седмица, едва докоснал земята, засне бомбените ями, войника с шланга, който гасеше пламъка по двигателя. Сега ямата беше внимателно заровена, бетонирана, сливаше се с пистата. Обгорелият дъглас беше изтеглен встрани и напомняше смачкан станиол, държан над свещ. Сградата на гражданската аерогара белееше по-нататък и той не можеше да види останали ли са следи от разрушенията по фасадата.

Сесар постави до краката си кутията с ваксината. Бодър, радостен, нетърпеливо гледаше замаскираните коли, до които седяха войници, сложили в краката си каските, автоматите, паласките. Бяха се настанили около сандъците с патрони в очакване на заповед да се натоварят и да отлетят на Атлантическия бряг, където боевете продължаваха.

— Сесар, мисля, че Розалия ще се изненада от появяването ти! — неговата бодрост се беше предала и на Горлов, както и ритъмът на плющящия от вятъра лозунг, блясъкът на зелената трева, покрай която с тънко свистене излиташе мъничък едномоторен изтребител. Издигаше се, превръщайки се в тъмна точка, неразличим сред птиците над полето. — Розалия, казвам, ще се учуди, като те види!

— О, не, няма да се учуди — усмихна се Сесар. — Съобщили са й. Казали са й, че ваксината вече лети!

— Представи си как ще се зарадва, като види ваксината! Ще се хвърли да я прегръща, да я целува!

— А твоята ваксина, доколкото разбирам, ще отлети едва утре. И ти чак тогава ще можеш да я прегръщаш и да я целуваш.

— Но нали каза, че утре ще бъдем на Рио Коко. Ако, разбира се, този чудесен локхийд реши да раздруса старите си кокали и да ни пренесе през Кордилерите.

— Ако не по въздух, по земята непременно. Сега ще го запалим някак с манивелата, ще се качим в него и полека-лека ще тръгнем по пътя за Пуерто Кабесас. Така дори ще е по-спокойно.

— Че е така, така е. Но много друса. Може да обърне ваксината.

Те се спогледаха и се засмяха, удариха си ръцете като волейболисти.

Покрай тях мина летецът, наперен, гърбонос, с тъмни бакенбарди и къса остра брадичка. Горлов мислено го нарече „дон“.

— Ще летим! Качвайте се! — подхвърли им мимоходом и се гмурна под крилото, където беше приклекнал вторият пилот и завинтваше нещо на дъното с червена отвертка.

Офицерът вдигна войниците с вик. Нарамиха каските и автоматите. Хващаха по двама сандъците с боеприпаси, носеха ги до самолета и ги подаваха нагоре. Вземаха оръжието си, дрънкаха с метала, качваха се в самолета и той, натежал, едва забележимо потрепваше.

— А сега и ние — каза Сесар, като придържаше кобура си.

Влязоха в самолета, наместиха се върху алуминиевите пейки между млади напрегнати тела, зелени сандъци за патрони и оръжия. Кихащото витло се сля в трясъка на свистящия кръг. Пейките се затресоха. Под петнистото крило, тръгнало в бавен завой, се понесе утринният слънчев град. Горлов плъзна по него щастлив поглед с мисълта, че в този град е неговата любима, че се е събудила, отишла е в градината и чува бученето на летящия във висините самолет.

Прелетяха над съненото мъгливо езеро с шатрата на Момотомбо и с неговото умалено подобие Момотомбино. Спомни си как съвсем наскоро, летейки от Москва за Манагуа, наблюдаваше от самолета вулканите и се мъчеше да отгатне какво му готви тази синя земя със зелени петна. А тя вече му беше приготвила пожара в Коринто, боя в Сан Педро дел Норте и нея, любимата, чиято поява промени съдбата му. Сега прелиташе над вулканите като съвсем друг човек, със съвсем друг завой на съдбата. Усещаше в себе си този завой като продължителна непрекъсната радост, като инстинктивна мисъл за любимата.

Войниците се бяха прилепили към илюминаторите. До всяко кръгло стъкло имаше свежо чернооко лице, което отразяваше отминаващите планини, облаците и зелените долини. Всички лица бяха красиви, щедро разцъфнали, запазили жизнерадостта си сред оръжието, стоманените каски и военното снаряжение на самолета. Горлов не можа да се сдържи, извади фотокамерата и направи няколко моментални снимки.

От еднообразното бучене, трептящата обшивка и задухата в самолета му се приспа. Той притисна слепоочието си до вибриращия метал, прониквайки се от неговите трептения, и задряма. А когато се събуди, бяха прехвърлили вече планините и летяха над селвата.

Под самолета играеха мъглите, сякаш кипеше рядка чорба. Разливаха се в червено-зелени мехури от слуз. Сякаш се пукаше кръвоносен съд и изплаваше ръждиво живо петно. Започваше да потъмнява и да се свива, сливаше се със съседното, изтласкваше го, влизаше в реакция, падаше като синкавожълт валеж. Знойната повърхност потрепваше и по нея преминаваше конвулсията на слънцето, нажежаваше я и всичко отново се покриваше с жълтеникавата мъгла, през която летеше самолетът. На Горлов му се стори, че през обшивката усеща мириса на лютивите горещи разтвори. Ноздрите му пареха от гъстите, виещи се над земята изпарения.

От време на време някакви неодушевени органични същества, напомнящи храносмилането на земята, разкриваха тайнствените си образи, затворени в нея. Внезапно в блатата се отваряше синьо, чисто око, прозрачно, влажно, което гледаше неговия самолет, молеше го за нещо. Или пък изведнъж му се струваше, че вижда розови уста, които шепнеха нещо, някаква неразбираема дума, отправена към него. И му се струваше, че ако самолетът се издигне по-високо, тези неясни петна и синини ще се слеят в едно лице. Самолетът сякаш прелиташе над една огромна фреска, нарисувана със земни цветове. Над нечий прекрасен, неразличим отблизо образ.

Внезапно се появи река, не права, течаща не свободно, а начупена, с безброй завои и възли. Въртеше се на едно място, измъчваше се, търсеше изход. И видът на тази река изведнъж направи целия пейзаж под самолета познат. Така изглеждаше тюменската тундра: същият кипеж от мъхове и блата, очите на езерата, криволичещите притоци на реки. Но там, в Тюмения, земята се разкисваше и се превръщаше в бульон само през краткото лято, през зимата я сковаваше ледът и тя заприличваше на черно-бяла графика от кръгли блюда и криволици. А пък тук дори от прохладното небе на човек му ставаше топло, когато гледа земята.

Внезапно между гънките на реката се открои сухо пространство във формата на обработена земя, обкръжена от вода, на сухата височина се появи храм, бял, островърх, многоетажен, с червен покрив, гиздаво оживяващ безлюдните блата.

— Моравска черква!… На мискито!… — наведе се към ухото му Сесар. — Общината им!…

Когато прелетяха над храма и оставиха под петнистото петно на самолета неговите прости очертания, той си помисли, че на връщане към Манагуа отново ще видят с нея този храм и ще му се любуват.

Самолетът се разлюля. Крилото му се повдигна и се показа мрачна стоманена плоскост, сливаща се с небето. Това беше океанът, но не Тихият, в чиито сини пенести вълни се хвърляха преди време, а Атлантическият, мрачно-ленив, към който приближаваше самолетът с намалени обороти, готов за кацане.

В отворения люк от летището ги лъхна маслен лепкав зной. Появи се червената като пипер земя. Войниците с оръжие и новички лъскави каски в ръце старателно скачаха върху червения пясък и взимаха сандъците с патроните. Сесар и Горлов слязоха последни в очакване да видят посрещачи. Ала никой не ги посрещна. Към края на летището стърчеше друга група войници, които наблюдаваха самолета изпод каските си и нетърпеливо очакваха да се качат. Лицата им не бяха младежки и свежи, а слаби, обгорели и хлътнали, изподраскани и ранени, с много белези. Каските им бяха изпожулени и остарели, с изгаряния и вдлъбнатини, сякаш бяха минали през пещ. Дрехите им, проядени от пот, бяха загубили зеления си цвят. По смачканите обувки, по прикладите на оръжията и бръчките на лицата, по спечените безкръвни устни, та дори по неспокойно играещите очи се бяха натрупали червеникав прах и засъхнала лепкава глина. Тези войници бяха минали през селвата. Те бяха изпити от селвата. Там бяха оставили руменината и свежестта си. Край тях на земята, до автоматите и паласките, имаше носилки. Брезент покриваше неподвижни тела, безлики глави, кръстосани върху гърдите ръце. Пилотът с бакенбардите, който приличаше на дон, кимна на офицера и войниците. Те вдигнаха по-силните, тръгнаха към самолета и започнаха да ги товарят в тъмния люк. Новопристигналите се отстраняваха, заобикаляха носилките, бързаха да отидат там, където ги чакаше военен камион с тежки колела. По гумите му личеше същата глина от селвата.

Откъм хълма към самолета се носеше малка сива тойота. Рязко удари спирачките на четирите колела. От двете й страни едновременно излязоха слабичък, дълголик красавец с негроиден вид във военна униформа и Розалия, приличаща на ученичка с късичка дантелена рокля и панделка в косата. Придружаваше ги пълна кръглолика негърка с много гъсти щръкнали коси.

— Заместник-командир на бригадата по политическата част Джонсън — представи се военният и стисна ръцете на Горлов и Сесар, — извинете ни, закъсняхме.

— Много се радвам, Андрес! — Розалия кимаше на Горлов, а отиваше към Сесар.

А той, станал по-висок, по-строен и по-млад, я оглеждаше от петите до главата: раменете, гърдите, краката. Тъжните му влажни очи святкаха, сякаш всеки миг щеше да я прегърне, да я вдигне на ръце, да я целуне по шията, по розовите смеещи се устни. Изпълнени с нежност и страст, те внимателно, дори страхливо само докоснаха бузите си, без да се целуват.

— Андрес — обърна се Розалия към Горлов. — А това е нашата Бети, на която съм разказвала за вас. Тя е готова от сутрин до вечер да танцува с вас румба.

— И аз съм готов. Ако Бети ме научи, разбира се! — Горлов стисна копринената ръка на негърката.

— Ще ви науча — каза Бети. — Преди ме болеше и не бих се заела с това. А сега не ме боли и ще ви науча. Ето тук ме болеше. — Тя дръпна надолу деколтето на роклята, откривайки златисто-черната си гръд, на която се виждаше белег.

— Бети беше ранена — каза Розалия, — когато ни нападнаха и плениха. Беше улучена от два куршума.

— Бети, миличка — каза Сесар. — Надявам се, че второто си раняване ще покажеш на Андрес след залез-слънце. След дискотеката, след танците, по-късничко!

— И второто вече не ме боли и мога да танцувам. — Бети леко потупа бедрото си, където, както изглежда, беше другият белег. Усмихна се белозъбо, показвайки веселия си розов език.

— Предполагам, че първо ще се настаните, а след това ще посетим команданте Гонсалес. Ще уточним програмата. — Джонсън канеше всички в колата. Потеглиха по влажния керемиденочервен път.

След пустинното небе и безлюдната гледка към селвата. Пуерто Кабесас приличаше на съсирек от шумен, нажежен живот. Бронзов въздух, наситен с водни и растителни изпарения. Къщи върху стълбове с открити коридори, откъдето гледат месингови индиански лица на бабички и старци. Под клоните голоръки жени перат бельо, простират мокри кърпи. Пак там мъжете дълбаят или дялат дърво, извиват ламарина, прегракнало викат, пускат до краен предел евтини транзистори. Под яростните ритми на ударните инструменти по улиците се трупа чернокоса и червенолика тълпа. Върху олющените сгради се мяркат цветни фирми. Пред бившия полицейски участък войници са наредили автоматите си върху чували с пясък и нещо дъвчат. Покрай тях, люлеейки бедра, минава и им намига негърка с кошница на главата, пълна с банани. Издига дървената си камбанария белият моравски храм. Тичат мръсни тънконоги кучета. И целият град прилича на зачервен, разпален и обвит в пара и мъгла мангал.

Оставиха жените пред болницата. Те изтичаха на верандата и им замахаха с ръце. Минаха през шумния, многолюден център. Влязоха в тиха улица, оцветена със синкавата пустота на океана.

— Ще живеете тук, в Каса Бланка — каза Джонсън и спря тойотата до зелената ограда на една дървена светла къща с червени керемиди.

— Правителствена сграда — каза тихо Сесар, мина покрай постовия и се заизкачва след Джонсън по изтърканите стъпала. — Преди тук е живял гринго, търговец на дърва. Сега е правителствена резиденция. За гости…

Джонсън им показа стаите. Прохладните спални с климатична инсталация. Трапезарията. Пълния с бутилки бира хладилник. Градината с цъфнали храсти, между които едва забележим се движеше часови с автомат.

— Починете си. Ще доложа на команданте и ще се върна при вас — учтив, доброжелателен, Джонсън отдаде чест и замина.

Сесар отвори една бутилка, седна в креслото и изпъна крака до средата на стаята. Пусна радиото. Все същата клокочеща, с игриви почуквания музика. Пиеше бира направо от шишето, блажено притворил очи. Вероятно Розалия му беше непрекъснато пред очите. Горлов свали от рамото си огромния калъф и излезе в градината. Закрачи по-нататък — през вратичката, на улицата.

Прескочи малък, започнал да обраства окоп. Закачи се и едва се откачи от парче бодлива тел. Приближи се до насипа. Под стръмнината, под яркочервения сипей се показа океанът. Беззвучно, могъщо го удари с огромната си слънчева плоскост без прибой, без вълни. Неподвижен до хоризонта слитък. Горлов, във възторг от него, като че ли го приповдигна, премери го и го остави на място. На пясъка гъмжеше от хора, тичаха кучета. Двама полуголи, гъвкави, с маслен блясък на телата индианци стъпиха на брега. Държаха въжетата, пускайки дълга черна лодка, която вече пореше водата. Други двама хвърляха от своята лодка раздърпана мрежа. Тя потъваше, очертавайки с поплавъците си дъга. Горлов наблюдаваше лодката, радваше се на пластичното й тяло, на извитата й гръд, на стъклено-черния мокър борд. Рибарите спуснаха мрежата, измъкнаха другия край на въжетата на сушата и се заловиха бавно, преодолявайки съпротивлението на водата, да ги придърпват. Бяха жилави, мускулести, голи. Жени, деца, кучета — всички се бяха втренчили в плавния сърп на поплавъците, които се приближаваха откъм океана. Видът на индианската лодка с непознати очертания и пропорции, съзвучни с тази вода, с крайбрежието, с червеникавите напрегнати от работа тела; гледката на слънчевото водно пространство, изпращаща отвсякъде жарка светлина, сладникавият мирис на мократа гореща почва, полята сякаш с кипяща вода — всички тези неповторими и резки признаци на земята и природата го обкръжиха, създаваха впечатление за изключителен живот, предлагащ възможност за изтънчена наслада, познание и съзерцание.

На различни височини в небето кръжаха птици. Без нито едно махване, разтворили крила, плавно разрязваха висинето. Същите птици бяха накацали по близките порутени огради — с изгърбени сиви човки, изцапани сякаш от сухия варовик, с разрошени, обгръщащи краката им пера, подобни на окъсани парцали. От птиците, мръсни, мрачни, вкопчили нокти в коловете, покрили със синкави клепачи малките си злобни очи, лъхаше жестока сила. Един скален орел беше кацнал на земята със свити криле и разкъсваше с клюна си умрял плъх. Измъкваше от него червени провлачени жили. Другите птици мълчаливо го наблюдаваха. Почувствувал отвращение и страх, Горлов мина през лъхащото от птиците зловоние и се върна в къщата.