Александър Проханов
Живот между изстрели (20)

20

Те слушаха шума на вентилатора, чувствуваха как отгоре се леят прохладните въздушни струйки. Зад прозореца падаше и се удряше в корниза родената от вентилатора капка.

— Отвори прозореца — помоли го тя. — Искам да те видя.

— Ами ако някой мине и надникне?

— Всички вече спят. Отвори…

Той дръпна въженцето и вдигна щорите. Слаба сянка премина нагоре и изчезна. И той видя нейното скъпо, леко осветено чело, две малки зелени искрици в очите й, едва видимите й коси. Тя се приповдигна — гледаше. След това внимателно прокара пръсти по неговите вежди, по устните, по брадичката, правеше малки закръглени дъги и той чувствуваше местата, до които се докосваха пръстите, сякаш те започваха да звучат. Тя като че ли го рисуваше, създаваше други черти и той усещаше по лицето си нарисувания от нея портрет.

— Учудваш се, нали? Учудваш се, че дойдох? Може би дори ми се надсмиваш?

— Аз те чаках. Много…

— Просто набрах смелост и реших да дойда. Ти сам за нищо на света не би се решил да дойдеш при мене.

— Не знаех дори къде да те търся.

— И да знаеше, не би дошъл. В нашата палатка са осем жени. Как би дошъл ти при мене? И ето че аз се реших… Сама…

— Колко хубаво е, че си решила…

— Реших още днес, щом като те видях. Видях, когато мина вашата кола. Как излезе от нея, мъкнейки своя огромен калъф, който изгледаше, така тежък, като че ли в него имаше парче чугун. Ти беше измъчен, опушен. Стана ми жал за тебе и се изплаших.

— От какво?

— Изплаших се, че може веднага да си отидеш. Или пък че нашите лекари отново ще те отвлекат. А след това ще се прибереш в стаята си и аз няма да те видя днес. А утре сутринта ще си заминеш и никога вече няма да те видя. И ето че издебнах минутката, видях, че си сам, и притичах да те предупредя. А после, нали виждаш, дойдох…

— Пък аз все се ослушвах: идваш ли — не идваш ли! Ти ли си — не си ли ти! А после съм се унесъл — и ти!

— Тази сутрин, като разбрах, че си заминал, си помислих: нима завинаги? Пренощува, замина и повече няма да се върне тук. Дойдох да погледна твоя креват и видях куп ризи. Зарадвах се — значи ще се върне! Нямаше никой. Взех твоите ризи и отново, само че не се смей, отново ги помирисах. Те наистина миришат на Москва, на Люблинските езера, на храстите със закъснели плодове, на опадалите листа и на къщата, която, както ти каза, се отразява в езерото. И може би тогава, когато държах твоите ризи, реших да дойда…

— Как се радвам, че съм ги оставил там! — тихо се смееше той.

— И след това този пожар, обгорените!… Така се страхувах за тебе! Струваше ми се, че отдалече, оттук, и аз гася пожара, за да не пострадаш.

— Ето значи защо не се изгорих! Разбираш ли, неочаквано ме парна, сигурно някаква искра бе паднала на врата ми. Дали съм викнал, или съм трепнал, не помня, ала изведнъж зад мене някой изля кофа със студена вода! Погледнах, няма никой! Да не би да си я плиснала ти?

— Боли ли те? Ето тук? Чакай да го излекувам.

— Колобков направи нещо. С нещо ме намаза.

— А пък аз с това, погледни! — тя му посочи пръстенчето, тъничка, едва забележима халка с тъмно камъче. — Това е зелен яспис. Той е жив. Излъчва целебна сила. Не мърдай!

Тя докосна шията му с мъничката вкаменена капка. Той не виждаше зеления цвят на камъка, но усещаше на изгореното място прохладното докосване като от сутрешна, изстинала през нощта тревичка.

— Чудно! Вече не ме боли. Всички ли тук имате такива пръстенчета? С тях ли лекувате? — целуваше ръката й, целуваше пръстенчето. — Защо е така светло? Луната ли?

— Не, планината. В най-тъмната част на нощта излъчва някаква едва забележима светлина. Сякаш е стъклена, а вътре в нея нещо е запалено. Това тлеене минава през камъните, през горите, осветява околността.

Той се вгледа. В прозореца се виждаше лъчистата планина, сякаш направена от черно стъкло. В нея течаха, струяха, потъваха дълбоко и отново се връщаха някакви блуждаещи проблясъци. Тя изглеждаше полупрозрачна и сякаш се виждаше истинското, скритото тяло на земята. Навсякъде господствуваше непрекъснато излъчваната светлина. Като гледаше тази мъждукаща планина, усети главозамайване. Необяснимостта и в същото време очевидността на присъствието му тук, в подножието на планината, до прелестната, довчера още непозната жена, избрала го бог знае защо, съществуваща тук без него. Докато той си е вървял спокойно по „Кропоткинска“, оглеждайки белите колонади на сградите и сивостоманеното, замайващо въртене по „Зубовска“, където колите завиват по „Садовая“, и по-нататък, където зад дъжда и пушека за миг изниква розовата камбанария на Новодевическия манастир — през цялото това време тя е живяла вече тук, в подножието на тази планина, и всичко е било вече приготвено за тях — и тази нощ, и тяхната близост, и тази бърза, приличаща на главозамайване мисъл.

— Валентина — каза тихо той.

— А?

— Валя — повтори той и тя не отговори. Досети се: той просто произнася името й. Проверява как звучи. Свива устните си да го произнесе.

— Нашите, както изглежда, са ти наприказвали какво ли не! Наблъскали са ти главата. Видях как те отведоха. Ти си нов човек за тях. Приискало им се е да се похвалят, пък и душата си да поотпуснат.

— Те говореха за много важни неща. Това, което вие правите тук, наистина е подвиг.

— Хайде де, какъв ти подвиг! Болнично ежедневие. Всеки ден, всеки ден… Работа, работа. И умора, умора. Понякога и страх, когато стрелят или когато докарват ранени от границата. И тъга по дома. И сълзи на възглавницата. Много жени плачат скришно, никой да не разбере.

— За какво плачат?

— Всяка за нещо свое. На някоя за децата й домъчняло. Друга за мъжа си — страхува се да не я разлюби, да не я изостави, докато е тук. Трета пък за това, че животът си отива, а няма нито семейство, нито дом, а вместо тях — брезентова палатка, куфарче под кревата, чужда земя. Всяка за нещо свое си.

— А ти за какво?

— Аз ли? — тя замълча. — Не зная. Може би лесно се разплаквам. Но само понякога, през нощта. Денем нямам време. Всъщност може би посгъстих боите. Така или иначе свиква се… Тормозят се един друг. Другаруват, а после се карат. Правим събрания. През свободните дни — край океана. Въртят любов помежду си. Тук всичко е наяве. Всички знаят. Прощават. Като на село.

— А при тебе? — той искаше да попита, търсеше внимателна дума, страхуваше се да не я изплаши, да не я огорчи. Но не намери и не довърши въпроса си.

— Ти искаше да попиташ за моята любов? — усмихна се тя. — Но нали виждаш, нямам. Киценко ме ухажваше. Тук ние го наричаме Слънчицето заради рижата му брада. Много добър хирург. Аз му асистирам. Беше започнал да ме ухажва, но аз не се отнесох сериозно. Самотна съм. Никого си нямам. А ето, с тебе…

Отново падна капка и чукна по корниза, сякаш донесе проблясък от планината. И всичко се повтори. Удивен, Горлов като че виждаше океана и пожара през деня и сякаш от вълните, от пламъците излезе и легна при него тази жена, говореща просто и тихо. И всичко беше вече премислено, всичко пасваше едно с друго: тази планина, той, тя — отразиха се в мярналата се капка.

— Разкажи ми за Москва — помоли го тя.

— За Москва?… Не знам за какво. В последно време живеех много затворено. Никъде не съм ходил. Не зная новините.

— Не, за самата Москва. Просто така, както ти я виждаш и помниш. Къде си живял, къде обичаш да се разхождаш. Разкажи ми, искам да те послушам.

Тя се приготви да слуша. Той усещаше нейното очакване и това настойчиво очакване го вълнуваше. Не можеше да се реши да започне. Не знаеше за коя Москва да й се довери. Не знаеше къде, на кои площади и булеварди й е било хубаво и къде й е било тъжно и болно. Дали може да й говори за онези пресечки и дворчета, за духащия вятър под лампите, за осветената елха на прозореца… а те вървят покрай Яуза, снегът пада в черната вода, от дългия вълнист фенер струи светлина и той я целува, снегът се топи по лицата им, по моста пълзи трамвай, отронвайки бавна зелена искра. Може ли сега да й разкаже за тази Москва?

— Хайде, разказвай!

Той въздъхна дълбоко. Наслуки, без да избира, се докосна до Москва не със зрението и с паметта, а с душата си; доверил й се, оставяше я да върви пред него, а той след нея. По тъмните криволичещи улички, където има ръждиви козирки и конзоли, мрачни и пусти блестят трамвайните релси, а в дъждовната градинка през голите липи се носи вечерното небе. Ситно ръми дъждът. Скамейка блести самотно и ледено. Големите бяло-жълти здания на клиниките. Под колоните светят прозорци. Достоевски, зъзнещ от студ в своя гранит, слуша разговорите на гаргите. Два лъва в стил ампир лежат един срещу друг над вратите. Огромният като тебеширена планина театър; в тавана над капитела се е скрил премръзнал гълъб. Колко скъпи сенки са минали и са отминали тук: майка му, млада и нагиздена, със синя пролетна барета. Дядо му, прегърбен, жалък, гонен от предсмъртна тъга. Годеницата му, която така и не му стана жена; през един ясен мразовит ден, опарени от камъка, излязоха под колоните на театъра, а на площада се разотиваха генерали с малинови лица, с алени подплати на шинелите, с калпаци с червени върхове и тя каза: „Приличат на зрели ябълки.“ Чугунената ограда на булеварда. Оградата мирише на булеварда. Миришат окапалите листа. Маршал Толбухин — като от черен кремък, а на гърдите му залепнал кленов лист. Вятърът и дъждът летят откъм Мешчанските и Троицките врати, донасят мирис на железни покриви, на тухлени стени, на влажни дворове — тази кореняшка стара Москва, към която цял живот се стремеше със своята камера: искаше да заснеме и стъпалата, покрити с докосванията на безброй подметки, и медните позлатени дръжки на парадните къщи, нагънатите чугунени покриви, врязаните гербове на вече несъществуващи леярни заводи и дебелостенните житарници, където на овлажнените и изцапани стени стоят имената на бившите им стопани. Така и не намери време за снимки. Всичко беше разрушено под рева на булдозерите. Спусна се огромна огнедишаща въртележка от огън и желязо. Разхвърли къщите и дворовете и се появи стъклената белокаменна чаша на олимпийския стадион. Той остави след себе си тази летяща чиния, настанила се над Мешчанските врати. Отмина естакадата при Самотьоки, откъснала от земята светещия обръч на „Садовое кольцо“. Изплува на Цветния булевард, на „Неглинна“, към бараките на „Столешников“. Люспестият Кузнецки мост. Буламачът на центъра. Люляковият дим, черният кипеж на тълпата, мехурите на огъня, летящите коли в дъжда. И в това бълбукащо, клокочещо тесто изплува гледжосаният „Метропол“, белият Болшой театър. И се понесе след мигащите огънчета на опашките, престрои се в дясното платно, по-близо до Министерския съвет, с редиците черни коли, сви по улица „Горки“ и се вля в нейния спускащ се живачен водопад.

Замълча, а тя тихичко, щастливо се засмя.

— Хубаво, добре го разказа! Всичко това го виждам и го зная!… У мене живее друга Москва. Съвсем друга. Но и тази познавам и обичам. Разказвай ми още, моля ти се. Нека да има сняг, зима и Москва…

Онзи внезапен студ и бурята към средата на ноември, след празниците. От небето се посипа твърд сняг и всички фенери се изгубиха, изпотроши ги шибащата виелица. Той излезе от къщи през нощта и тръгна през белия размазан вихър. Не можеше да ходи — вихърът го повлече, хвана го за ръкавите и пешовете, хвърли го покрай огнените, бляскащи от снега витрини, от които летяха надолу към вихъра кристални вази, колбаси, лисичи шапки. Пощата със синьото огледално око. Той се гмурна в подлеза, надявайки се да се стопли. Снегът го намери и тук. Измъкна се като свистящ пумпал. Вихърът в пролуката при музея, хвърли го в преспите, изпонадупчи го, заслепи го и ненадейно го спря на площада. Тук беше просторно и вълнисто, като в полето. Натрупваше се сняг. Прожекторите удряха като бели дула. В сините, изрязани от бурята небеса всичко клокочеше, ревеше. Огромният ален треперещ флаг чукаше, удряше се в небето, сякаш там, във вятъра, гореше грамадна, пръскаща пламък дюза, работеше могъща пещ. В изгарящата небесна вдлъбнатина се откриваха друго време и пространство. Площадът изглеждаше изпъкнал, несъразмерен, като че ли беше събрал всички криволици на земята. Снегът, прелитащ над него, променяше траекторията си, обикаляше земното кълбо и се губеше зад хоризонта. И оттам, иззад хоризонта, се издигаше „Василий Блажени“. Показваше назъбените си позлатени кълба, пропускаше през своите воденични камъни, през разноцветните си винтове и колела виелицата, нощния ослепителен град, цялата вселена, оставяйки по тях мрачната си гравирана следа. Той стоеше до мавзолея на площада. Тъничко, като свещи, горяха щиковете. И тогава му се стори, че тук, на това място, в земята са врязани жироскопи, предвидени за хиляди години, в техните прибори са записани маршрутът и целите, прокарващи път в Космоса. Връщаше се обратно. Снегът беше издухан от черните павета и се бе показало нещо алено и бяло като фрагмент от каргополска икона — парче от пелерина и кон. Започна да разгребва, да чисти снега. Откри две големи вдлъбнатини върху паважа — следи от наскоро правения тук парад. Указател за посоката на танковете.

Замълчаха. Тя го гледаше. Искаше нещо да разбере. Плашеше се от нещо в него. Вслушваше се за нещо в себе си.

— А моята Москва е друга. Просто голяма бяла къща. А до нея друга. А до тях още и още. Ако минеш през дворовете, насреща е езерото. Зад него има много прашна и шумна улица. Зад нея — железопътна линия и електрически влакове. А малко по-нататък е Москва река, само че не крайбрежната улица, а пристанището. Кранове, влекачи, планини от пясък и греди — много интересно място! Някога, като малки, пресичахме железопътната линия и тичахме по полето. Садяхме ряпа и зеле. След това построиха автомобилен завод. Но тъй или иначе за нас това място бе историческо. От полето през реката се вижда Коломенское. Оттук Дмитрий Донски е водил войските си към Куликовското поле. Когато строяха завода, намериха златна огърлица. Лично аз не съм я видяла, но съм чувала от хората. Ето каква е моята Москва!

— Чудесна е. В нея също се живее добре. Щом ти живееш…

Те се усмихваха, награждаваха се всеки със своята Москва, но една и съща, скъпа и далечна.

— Утре ти отиваш на границата в Сан Педро. Струва ми се, че това е много опасно. Оттам докарват ранени. Оттам докараха субкоманданте Мануел, който сега оздравява. Непременно ли трябва да пътуваш?

— Ще правя снимки по границата.

— Чувах, че по пътя има засади. Субкоманданте Мануел попаднал на такава засада и бил ранен в дроба. Лежи вече втори месец. Слава богу, че се оправя, скоро ще го изпишат. Колобков каза, че аз сигурно ще го придружа чак до дома му. А можели ти да не ходиш в Сан Педро?

— Всъщност аз долетях от Москва, за да посетя границата. Може би там ще направя снимките, заради които летях.

— Кой знае заради какво си долетял тук? Може би за да ми направиш снимка? И вече не е необходимо да пътуваш до Сан Педро. Ще ме снимаш тук. Искаш ли, в палатката, когато правя процедури на субкоманданте Мануел. Или пък да помолим Колобков да ни откара до океана и ще ме снимаш до вълните.

— Всичко ще стане точно така. Ще ти направя снимки. Само че после, щом се върна от Сан Педро.

— Ама разбира се, всичко е нормално. Ти ще отидеш, където си намислил. Глупаво е от моя страна да те уговарям. Но тогава вземи със себе си ей това. За талисман. — Тя свали пръстенчето, подържа го — малък свит лъч светлина от яспис, голям колкото гроздова семка.

Той внимателно, с благодарност взе пръстенчето и неочаквано си спомни един случай отвъд Онега. По тъмните ореоли на иконите червенееха белезите на слънцето. Бабичката предеше, а по чекръка скачаха дървени кончета. И старицата нареждаше някакво заклинание за куршум и пръстен: „Нека куршумът да отмине раба божи Андрей, да литне през три морета, над три каменни острова, да прелети през три пръстена, да го запечатат с три печата, за да не може никога да излети, да не достигне раба божи Андрея.“ Изпита желание да й разкаже за това заклинание, но размисли. Просто целуна пръстена.

— Разкажи ми още нещо за себе си — помоли той, — разкажи ми за твоите близки, за роднините си. Разкажи ми как си дошла тук.

— Сега не. Като се върнеш от границата. Сега трябва да вървя.

— Защо? Остани!

— Не мога. Ще ме потърсят. Приятелките ми всичко забелязват. Коя кога е излязла, кога се е върнала. Все някоя не спи. Още утре ще започнат да ме разпитват.

— Почакай, почакай…

Той не я пускаше, протегнал ръце над нея. Задържаше не нея, а едва забележимото, обкръжаващо я излъчване. И всичко започна отново. Бавно се завърташе във въртележка върху тъничък лъч, минаващ през гърдите му. Нощният булевард със снеговалежа и опушената чугунена решетка. Високата елха със светещите лампи, с малката цветна въртележка. Тъмният отвор на пресечката и в далечината, в развиделяването — камбанарията на „Иван Велики“. И дъждът на площада пред гарата със забързаната тълпа откъм електрическия влак. Подземното метро и припламването на летящите лампи. Медните отблясъци от оркестъра и нейното близко лице в танца. Хвърленият на кушетката шал с червени прощални рози. Мокрото слюдесто дърво като сълзливо печално око. Чайката над зелената вода, размахът на крилата и търсещият й поглед. И такава тревога и болка, такова упование в някакво чудо, такъв устрем към висините. Боботещият каменен град го освобождава, губи притегателната си сила, свива се в излитаща мъничка спирала с малка златна сърцевина. Нагоре, нагоре, през бухналите облаци, към близкия лазур, към последната преодолима черта, към последната мъчителна болка. И такъв взрив в синевата, такова ослепително щастие. Лети беззвучно, безтелесно и пада обратно. Някакво бяло поле. Някаква кротка мъгла. И пред очите му изпод снега — червено листо на боровинка.

— Тръгвам — каза тя.

Той само леко кимна.

Отиде си. Мярна се още веднъж зад прозореца и изчезна. Страхуваше се да безпокои пространството, където само преди малко лежеше тя. Планината беше в прозореца, сякаш някой, превърнат в планина, го гледаше.