Александър Проханов
Живот между изстрели (45)

45

Приближиха до самолета непосредствено след белия санитарен форд. Щом слезе от колата, Горлов още много пъти, сякаш искаше точно да ги запомни, погледна двете куршумени дупки на вратата. Самолетът бе същият двумоторен петнист локхийд, с който долетяха тук. Група изморени войници, отпуснали рамене, седяха на припек върху червеникавата земя между оставените автомати и каски. Команданте Гонсалес и Джонсън вече бяха тук.

— Приемете нашите съболезнования! — каза команданте и свали шапка с наведена глава. — Това е голяма мъка за вас… Голяма мъка и за нас… Вярвайте ми, това е наша обща мъка…

Дойде и пилотът, също познат, наперен, с черна остра брадичка, с дълги къдрави бакенбарди. Горлов си спомни, че го бе нарекъл „дон“, ала му се стори, че това е било много отдавна. И му беше чудно да вижда непроменения вид на летеца. Другият летец с червена отвертка завинтваше нещо на дъното на самолета. И това също му се стори повторение на нещо, отдавна случило се.

— Можем да тръгваме! — каза пилотът.

— Качвайте войниците! — заповяда команданте Гонсалес.

Войниците станаха бързо и мълчаливо понесоха своя багаж и оръжие към самолета. Четирима от тях по команда на офицера се отделиха, отидоха до форда и измъкнаха от колата носилката. Внимателно уловиха дръжките и я понесоха към самолета. Горлов виждаше, че нещо се издига, клати се върху носилката, покрито плътно с брезента.

— Повярвайте ми, ние скърбим заедно с вас — каза команданте. — Тази жертва вие положихте пред олтара на нашата борба. Разбирам, че това не е утешение, но искам да знаете, че ние споделяме вашата мъка!

Вдигнаха носилката към самолета, а отвътре помагаха войниците.

Той стисна ръцете на команданте и на Джонсън, за миг докосна бузата на Розалия. Сесар носеше неговия калъф. Качи се по стълбата в самолета. Седна към опашката до носилката до кръглия илюминатор, виждаше как го гледат от полумрака войнишките лица.

Самолетът забуча, понесе се, откъсна се и се устреми напред. Този тласък събори калъфа и разлюля струпаното накуп желязо. Докато постави калъфа на място, Горлов разбра, че желязото това са изподрасканите тръби на гранатометите и по тях, и по калъфа беше полепнала една и съща червеникава пръст — белег от селвата, над която летеше самолетът. Внимателно само за миг докосна зелената материя, плътно покриваща носилката.

През илюминатора леко замъглени преминаваха ръждивочервените блата, мяркаха се реки и езера. И си помисли, че тя е загинала заради него. Той е жив, гледа този червеникав горски проток, страда, тъгува, има възможност да страда, да тъгува, а тя е умряла. Той не е бил при нея, когато е умирала, в секундата на изстрела. Не я е прикрил, не е дал пълен газ, не е стрелял с халила по онова неизвестно място, не е хвърлил в ония храсти граната. А се страхуваше само за себе си. Страхуваше се да не би да избухне нещо под колелата на неговата тойота. Надяваше се на реещата се над блатата „рама“, на охраната от предните коли, на своя късмет. И нито веднъж, нито веднъж не помисли, че и тя е застрашена, нито веднъж не се изплаши за нея. Призоваваше я да го пази, когато се страхуваше, спасяваше се с мисълта за нея. И беше го запазила не зелената двуопашата „рама“, а тя чрез своята светлина и любов бе отклонила бедата от него. Поела я бе върху себе си. Поела бе в себе си неговия куршум. Куршумът, който го е търсил из селвата, се бе заблудил, объркал се бе, отминал бе неговото сърце. Намерил бе друго — нейното. Той бе виновен за смъртта й.

Обшивката равномерно трептеше и по лицата на войниците се плъзгаха сенки и отражения от слънчевите лъчи. И той си помисли, че тук, в този никарагуански военен транспортен самолет, на санитарната носилка, покрита с плътна тъкан, се намира неговото бъдеще, вече несъществуващо, умъртвено, откъснато от него завинаги. Онази новогодишна трапеза с въртележката на елхата в прозореца. Пътуването им по родната синя река и на възвишението — селцето с виеща се розова пътечка. И онова утро, в което я докарва вкъщи млечна, щастлива, а тя развързва белия пашкул, всичките тия повои и одеяла и вдига до гърдите си крещящия син. Всичките му деца и внуци, целият му бъдещ род, надеждите му за живот и щастие бяха тук, под тази покривка от брезент, обкръжена от гранатомети и изцапана амуниция.

И неочаквано нещо го сепна като безшумна болка, като пръснал се в сърцето кръвоносен съд: какво ли искаше да ми каже, а го отложи до новата ни среща? Намислила си беше някаква мила и смешна гатанка, а той не бързаше да я отгатва и сега вече никога няма да я разбере. Цял живот, до безкрайност ще я разгадава и винаги ще греши. И сега целият околен свят ще обхваща и останалата след нея празнота, непроизнесените й думи. Нима неговото пътуване дотук, прелитането през континенти и океани, неговият порив да търси новата истина са били само за да бъде убита неговата любима? Че той лети сега със самолета и неговата любима почива мъртва на тази страшна носилка.

И тази безумна, идваща като спасение мисъл: но не, всичко е лъжа и грешка и нищо не се е случило, пък и да се е случило, то не е с нея. Тя е жива, те плуват в океана и виждат зеления клон и тя хваща лъскавите листа, той се гмурка под клона, под шатрата от водни лъчи. Нали този клон някъде съществува, плава в океана, може да я намери и отново всичко да се повтори!

Той летеше със самолета, пренасяше я мъртва над селвата, където се водеха боеве, където пехотата затъваше в блатата и мъкнеше артилерията, а отрядите на метежниците мискито се изплъзваха с леките си лодки и между тях беше онзи неизвестен, който беше стрелял в нея — гребеше с веслото, удряше комарите по бузата си, докосваше с крак автомата на дъното. Той я пренасяше над океана, в който плаваха подводници, и ядрен флот, събран в армади, плаваше към други брегове. Пренасяше я над континенти и страни, в които армиите се готвеха за битки, насочваха ракетите и оръдията, провеждаха маневри и стрелби. А той пренасяше над тях любимата си и ги молеше за нещо.

Наближаваха родните граници, зад които се белееха снеговете, пушеха селските комини. Срещу тях се втурваха разплакани жени, протягаха ръце, ридаеха:

„Ах, ти моя скъпа и ненагледна!… Но защо очичките ти са затворени!… Защо не станеш и поне думичка да ни кажеш… Кой така те измъчи!… И устничките ти са без капчица кръв!… И сърчицето ти не тупка!… Та как ще живеем сега без тебе на този бял свят!… Че и белият свят без тебе не ми е мил!…“

Той погледна в илюминатора. Долу, сред лъкатушещата река, сред тесните слънчеви примки видя полянката и високата църква с червения покрив. Същата, над която бяха прелетели, и си беше помислил тогава, че на връщане ще бъдат заедно и притиснали лица, ще гледат отвисоко. И гледката на тази църква окончателно му разкри страшната и очевидна истина: нея вече я няма и никога няма да я има. До последните му дни ще има само униние и студ. Студът беше настъпил вече, а той, стар-престар, лети с този локхийд вече много дни, много години.

Горлов почувствува такава болка и тъга, че беше готов да се хвърли към нея, да отметне тъмната тъкан, да целува любимото, готово да изчезне лице, да не го пуска. Той се овладя и поривът отмина. Остана на мястото си, само по-силно се притисна до треперещия алуминий, та чак гърбът го заболя. Войникът срещу него разхлабваше ремъка на каската си и го гледаше.