Александър Проханов
Живот между изстрели (33)

33

Върнаха се в болницата в Чинандега. До вечерта не видя Валентина, мярна я само на вечеря между възбудените, върнали се от океана жени. При него дойде Киценко:

— Утре заминавате за Манагуа. Идва и самолетът на „Аерофлот“. Бъдете така любезен да предадете това писмо в самолета. Все пак по-бързо ще стигне — и му подаде плика.

Започнаха да идват и други с писма, с адреси. Даваха телефоните на домашните си: „Нали все пак преди нас ще се върнете в Москва. Не е много трудно да позвъните. Успокойте ги, нали четат вестници, гледат новините по телевизията, вълнуват се.“ Той взимаше пликовете, записваше телефоните. Обещаваше да позвъни. Най-после го оставиха на мира. Отидоха на волейболната площадка. Други слушаха музика. Почиваха, вдигнали платнищата на палатките. А той лежеше в сумрака на своята стая. Гледаше тъмносиния вулкан и сенките в подножието му, последното червено петно на върха. Чакаше Валентина.

Отново и отново мислеше за миналото, мъчеше се да го разгадае. Искаше да се сбогува с него, но искаше и да го запомни, да го разбере.

Неговият личен живот, неговата история, свързана със смърт, любов и дружба, с безброй дреболии и случайности, която му се струваше съвсем частна работа, изведнъж съвпадна с „голямата“ история — на държавата, на народа, — изградена от общите за всички събития, от засегналите всички промени. Тази обща „голяма“ история, преживявана като лична, сега, след изминалите години, изглеждаше също така завършена и важна, както и предшествалите я времена. Дали това е ампирният александровски век. Или пък усвояването на руския Север от селяните, от монасите, военните или войната, революцията. В нея, в тази „голяма“ история, е имало своя философия, свой ритъм на събитията и делата, свои човешки типове, които той, художникът, е фиксирал във фотографиите си. И ако се уреди експозиция от направените през годините снимки, от фотографиите ще гледа историята, историческите образи, известни и неизвестни личности.

Тук ще бъде целината — всенародно дело, струвало колосални усилия, с които е пуснат в действие, очовечен е къс от планетата, призван да храни човечеството. Тук ще бъде тюменският нефт като въплъщение на колективната работа в мащабите на континента Сибир. Тук ще бъде и Космосът — земният порив във Всемира, извършен от неговата страна и народ в името на всеобщите, вменени в дълг на човечеството цели, включващи към държавата нов обем от пространства в една шеста част от Вселената. Тук ще бъде и Световният океан, изграждането на океанския флот — ледоразбивачи, супертанкери, които сложиха край на традиционноконтиненталната руска история, откриха за народа му океанската съдба. И при всички тези действия от каютите на корабите, през стоманените сонди, от отделенията на атомните станции гледат лица. Мъжки, женски, различни, от всички народности, но в тях има нещо общо. Този общ загадъчен свят, сродяващ изцяло живеещото върху земята поколение, отличаващо го от онова от по-старинните снимки със златни рамки във фамилните албуми. Или от снимките на двадесетте години. Или на портретите от военните години, от народа във военна униформа, който отиваше да отблъсне нашественика. Този свят беше в неговите творби. Това беше историята. История на мирното време, определено за труд и творчество.

Но едновременно с „голямата“ история, която имаше общоизвестни символи, течеше и неговият „малък“ живот, с „малките“, единствено нему известни символи. С очертанията, в които се вписваше неговата съдба. Тези очертания и ориентири освен ярките срещи и влияния, смъртта на скъпи за него хора, женската любов и успехите в изкуството включваха и много увлечения и желания, променящи се с течение на годините, които не се вместваха в главното дело, а се пораждаха покрай него. Тяхното украсяващо живота разнообразие и изобилие, самото понятие за тези успехи говореше за щедростта на времето, за излишъка от сили, за възможностите да се изразходват не така, както са ги изразходвали бащите и дедите, принудени да живеят на границата на гладната смърт, дали живота си в най-жестоки битки и непосилен труд. Спомняше си своите отминали увлечения, радваше им се.

Спомни си своето младежко увлечение по лов с пушка из волоколамските блата, където водата бе бронзирана от зората и украсена с летящата къделя на мъглата, а той, внимателен, горящ от нетърпение, пристъпя към тръстиката, затъва в леко звънтящата вода. Спомни си как излитаха тежките, трошещи стъблата патици, техните черни тромави силуети, двойните червени пръски на изстрелите, отсеченото падане на птиците в тръстиката. А онзи лов в бялата фъртуна, когато вървеше по дирите на зайците, заекът, разорал кората на леда, изскачаше, ровеше с лапички, замираше във въздуха след изстрела, лежеше сред пръски кръв с влажен, червен, замръзващ на устата мехур. Или пък пролетните многоцветни вечери с първите влажни звезди и безшумния полет на бекаса, когато птицата е още топла в ръката, още мъждее неизцъкленото око, а сред спокойните води от нея се носи мирис на пернато. Там, по време на лова, той взимаше уроци по мъжество, по любов към природата и по безкрайно разкаяние и страдание, свързани с проливането на кръв, прекъснали по-късно ловуванията му.

Или пък събирането на икони, от които направи вкъщи цяла колекция — висок до тавана иконостас, откъдето гледаха светци и ангели, благодаряха му, че ги е извадил от огъня, от рухналата черквичка, от бабешките килери, че ги е получил като подарък от умиращи болни стопанки. Беше по времето, когато сякаш изведнъж западна предишното село, изоставено от младите хора, които заминаваха от родните си места в Сибир, на целината, в градовете, препълваха заводите и строежите, качваха се на кораби и самолети. И гората тръгна към изконните стърнища, а къщичките стояха като заседнали в плиткото дървени кораби и елените се разхождаха по улиците и щипеха младата тревичка. Именно тогава той като някои други граждани се нахвърли да спасява, да изнася. Широкочелият Свети Никола в неговата сбирка беше с изгорени пръсти и овъглена хартия — измъкна го от един пожар. И Успението, зелено с алено, бе ожулено до дъската и грунда — намери го в мократа трева с ликовете надолу, дълго време го лекуваше. Тази му страст, свързана с болка, уравновесявате възторга му от цивилизацията и прогреса.

По време на престоя си на село, през времена „отшелничеството“ си, посвети цяла година на непрекъснато четене на класиката. Инженер, специалист по ракетите, той чувствуваше недостиг в хуманитарните си познания и прочете цялата руска класика от Марлински и Фьодор Глинка до символистите, до Ахматова, премина от галактиката на Пушкин в галактиката на Достоевски, от света на Гогол в света на Толстой. И до ден-днешен носеше в себе си усещането за руски космос, засилено в годините, когато съзерцаваше звездите.

Или по-късно, когато неговата изложба премина с успех и получи Гран-при. Върна се от Брюксел опустошен, достигнал, както му се струваше, предела на майсторството. Камерата му беше омръзнала. Всичко беше вече снимано. Целият свят беше минал през оптиката, беше обърнат наопаки върху черно-бялата лента и откопирай на плоския лист. И тогава ненапусналата го още енергия за творчество намери изход в друго. Неочаквано започна да се занимава с дълбаене върху метал. И не върху нещо друго, а върху обикновени консервени кутии. Намираше ги на боклука — цилиндрични, кубически, с най-различни форми и размери, калайдисани в бяло и жълто. Отнасяше ги вкъщи, измиваше ги. Съзерцаваше обикновените, предназначени за боклука форми. С някакво вътрешно око, с пространственото си въображение откриваше в тях скрити, притаени образи, друго събрано пространство, извъневклидова геометрия. И когато обикновената тенекия изведнъж се превръщаше в пъпка, скрила в себе си съцветие, той взимаше ножа, разрязваше стените, извезваше листенца. Превръщаше консервната кутия в много сложна повърхност. Мисленето му, привикнало да си играе с пространството, се опиваше от това абстрактно творчество. Той дълбаеше, многократно удряше по ламарината, покриваше я с многобройни вдлъбнатинки, във всяка от които се събираше капчица светлина, топлината и силата на удара, мълниеносният проблясък на зениците. Така изработените скулптури съединяваше в композиции, слагаше в тях електрически крушки и чудните светилници хвърляха по тавана и по стените пернати сенки — може би на платноходки или на космически кораби, или пък на ято прелитащи риби. На това занимание той посвети няколко месеца, учуди приятелите си дизайнери. Натрупваше вътре в себе си ново виждане, нова наблюдателност, докато ръцете, изоставили тенекиените играчки, не посегнаха отново към фотокамерата. Този път той я насочи към лицето на човека — неизчерпаемо и бездънно.

И едно друго състояние го обзе, сякаш в него се беше вселила душата на друг художник — оставила го за известно време празен и безплоден и разцъфнала у Горлов. Той започна да рисува. В това събуждане на таланта се оформиха и се проявиха непроявените във фотографията чувства, неуловеното познание, насъбралото се в душата напрежение. Заниманията му с езици, когато изучаваше испански и английски почти безкористно, почти с оптическа цел, откривайки в езика друго пространство на мисълта. Четеше антична философия — останали от дядо му прашни книги. Индийска философия — ксерокопия и донесени английски издания. Кант и Хегел, току-що издадени на руски. Философските системи от древността до най-ново време му се струваха упорито изграждане на кули. Телевизионни кули, посредством които разумът би могъл да изпрати във вселената словото, да транслира своето земно лице. И в отговор да приеме изображението на друго лице. Увличаше се от книги, от съзерцаване на земята от самолет, от женската любов, оцветяваща пейзажа с неповторимите си цветове — всичко това неочаквано се вля в рисуването. Дни и нощи седеше и създаваше серии черно-бяла графика и акварелни рисунки с омайващи цветове. Пълнеше с тях албуми и папки, учудвайки познатите си, радваше ги щедро, изморяваше се и отслабваше в тази еманация на творчество. Не разбираше какво го тласка натам. Кой е вложил в него това разточителство на цветовете. Но веднъж всичко свърши. Остави хартията и четката и повече не се докосна до тях. Както изглежда, ангелът от другата душа, след като му погостува, се върна в старата си душа, в своето родно гнездо.

И всички тези излишни, далеч от основната му работа утехи бяха възможни. Бяха в духа на ония години. Бяха признак на ония години, които даваха възможност на неговото поколение не само да се труди, не само право на труд, но и право на творчество. С течение на годините той откри някаква измама, отначало едва видима, едва доловима, която раждаше тревога и мъка. Започвайки живота си извън основната си работа със своите увлечения — дали учене наизуст на стихове или колекциониране на пеперуди, — той не притежаваше извън работата си главната опора, втората вменена в дълг на човека грижа — нямаше семейство. Неговият творчески егоизъм го беше научил да си създаде философия, която обясняваше изключителността на художника, предопределената му самотност. И тази философия на избраниците отначало му помагаше, докато изведнъж не се превърна в разпокъсан овехтял покрив, който скриваше мъката и болката му. И тази философия на егоизъм също беше показател за времето, в което имаше много дълбоко вкоренени неща, ала и много необмислени детинщини, жажда за безкрайни наслади, отричане на жертвоготовността, мечти за вечен празник. Изкуството, на което се беше посветил, беше натрупало опит в мирното творчество, почувствало беше своята уникалност и не искаше да се връща назад. А той, изповядвайки тази изключителност, доживял до бели коси, се оказа неспособен за главното, което създаваше личността, което изисква да влагаш нещо и да се жертваш — за семейството, за домашно огнище. Имаше нещо инфантилно в това, да тичаш със сакче подир цветни илюзии.