Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
И вот приходит ветер, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013)

Издание:

Александър Проханов. Живот между изстрели

 

Превел от руски език: Кръстьо Кръстев

Редактор: Лиляна Терзийска

Редактор от издателството: Венцеслав Кънев

Художник: Ханна Ковачева

Художествен редактор: Гичо Гичев

Технически редактор: Цветанка Николова

Коректор: Мариана Дулова

 

Формат 84×103/32. ЛГ-VI/565.

Дадена за печат на 29.III.1988 г.

Подписана за печат на 29.IX.1988 г.

Печатни коли 19,50. Издателски коли 16,38.

УИК 18,383. Издателска поръчка №15.

Техническа поръчка №81072.

Код 24/95363/5617-163-88.

Цена 2,08 лева

Печатница на Военното издателство

История

  1. — Добавяне

3

Майка му не се сърдеше, ала той бе виновен: от много отдавна не си беше идвал, беше я забравил. Бързо огледа бледото й лице, закръглените отпуснати рамене, шала, вързан на възел върху гърдите — признак, че не е добре. Изпитвайки едновременно чувство и на вина, и на любов, и на състрадание, той като че се гмурна под тях и прекрачи прага. Изплува в своя стар дом, с неговия мирис и светлинки, между скъпите му поостарели предмети, заоглежда от всички страни одушевените, очакващи го символи от детството!

— Гладен ли си? Ще обядваш ли? Има малко бульон от кокошка. Има и картофи, кюфтета… много вкусна салата… Андрюша, аз все те чакам да си дойдеш. Ключът в стаята ми се развали и лампата не свети. Пък аз обичам вечер тя да свети, а така ми е тъжно. Ти виж там, моля те, поправи го…

И при тази молба, при вида на остаряващите мълчаливи шкафове, на старинните седефени вази, на пъстрите вълнени възглавници му стана болно. Неволно докосна и поглади майчиното рамо под шала. Отвърна шеговито:

— Ще го поправя. Та нали съм фенерджия. Фенерджия на Вселената! Ей сегичка ще осветя нашата галактика.

Майка му притопляше в кухнята обяда, а той се зае да ремонтира ключа. Отвинти прашния капак на разпределителната кутия в коридора, намери с отвертката жичките в стената. И тези най-обикновени действия, старичката, позната още от детството отвертка, звукът на съскащите в тигана картофи възбудиха илюзията на онзи цялостен, неразпаднал се свят, когато баба му беше още жива и те живееха тримата в тези стаи. Техният троен щастлив съюз под пъстрия, увисналия на верижки абажур, който изпращаше във всички посоки червено-зелени и златисти лъчи.

Майката надничаше в стаята, радваше се: синът й е тук, помага, споделя грижите й за дома. Той самият се радваше на възможността да се докосне за малко до родната къща, да съживи нейния овехтял живот. Но и двамата разбираха този невинен, измислен от тях театър.

Свърши работата и включи лампата. Закръглен, с оловна плетка, направен от стъклени парчета, абажурът светна, хвърли към тавана три пръстеновидни сенки, наподобяващи снопчета паунови пера. Абажурът бе от отдавна минало време, купен бе от дядо му по случай ново жилище. Светил бе в доисторическо време, преди Горлов да се появи на света. Светил бе за един друг живот, който бе помръкнал и угаснал, бяха го изнесли и закачили в друг дом — в този. Откакто се помнеше, над него все грееше този пъстър абажур, неговата светлина, неговото слънце. Възмъжа, напусна своя дом и отново се завърна. Животът му се въртеше все около абажура, разширявайки, отмествайки орбитите си.

— Благодаря ти, Андрюша, сега е добре. Няма да ме болят очите вечер. — Майката гледаше с умиление запаления абажур, благодареше и в тази благодарност вместваше като горчиво семенце своя привичен мълчалив укор: тя е самотна; синът я е напуснал; вечерите й са дълги и печални. — Да ти сипя ли чорбичка?

— Почакай… Ще ти кажа кога…

Нейният шал се скри зад вратата. Той пристъпи до кушетката. Приседна, облегна се, легна, изпъна се, усещайки линеещите миризми на тъканите, неизветрелите още старинни аромати. Протегна ръка към висящия текински килим, поглади черно-алените плетеници, в които той си припомни, че се криеха образите от детската му фантазия: препускащ черкез с бурка; скачащ елен; Мрачнопечален образ на неизвестен отвъдморски звяр; ковач с наковалня… Сутрин се събуждаше и гледаше как слънчевите петна палеха на килима възелчета и власинки.

От кушетката виждаше бюфета, неговото изпъкнало остъклено тяло с високи, увенчаващи го завъртулки, с неговите разкрачени крачка, обути в гравирани накрайници с нежно орехово покритие — женствено-стъклено, цялото от звуци и светлини. В бюфета синееха старинна чаша, саксонски кафеник и захарница, останали от бабиния сватбен сервиз. Белееше се планина от чинии, ненужни вече, помнещи техните семейни и роднински обеди. Блещукаше самотна гравирана чаша, по чудо оцеляла, една от ония, в които някога искреше вино и дядото пъшкаше от огорчение, че е разлял капки върху покривката. Жълтееше плетена кошничка, пълна с ножове и вилици със сребърни дръжки, с потъмнели шарки, с монограми, изтрити от безбройните докосвания на някога живите и топли, а сега вече изчезнали ръце. И в тези прозрачни отражения изведнъж се мярна баба му. Мярна се мъничка, лека. Мина през скърцащата врата, носейки кристалната захарница и черните, посипани със захарна пудра щипци.

Той гледаше малкото кресло с бял калъф без облегалки, в което обичаше да седи дядо му. Главата му с пепеливо перчемче попадаше точно между облегалката на креслото и тъмната рамка на портрета — репродукция на „Дама“ от Сомов[1]. От старческа немощ, понякога възпламенявана от някогашния темперамент (гневните настроения и виковете му все още плашеха бабата), дядото обичаше, като се наобядва, да седне в креслото, да си подремне и да се отпусне. И сега с поглед в празнота петно под рамката на стената Горлов долавяше присъствието на дядото. С него свързваше не просто зрителния образ, но и гласа, разказващ за Руско-турската война, за батареята планински оръдия, които бе командувал дядото — блестящ млад офицер, разположил в седловината своите оръдия и с право мерене поразявал веригите на турската пехота. В този полузабравен разказ имаше и нещо за награждаване, за „златно оръжие“, за пристигането в Тифлис на великия княз и му се мярваше като предание споменът и за други кавказки походи, нещо лермонтовско, свързано с нечия любов и гибел, с текинския килим на стената, с вкуса на червени тръпчиви вина, на зрели кайсии, на белеещи се върхове. Той носеше всичко това в себе си неразшифровано, неразкрито, скътано дълбоко в пъпката на душата, на която, беше сигурен, вече не е съдено да разцъфти.

Техният шезлонг с извити тънки форми, напомнящи вензел на монограм. Кожената тапицерия с медни копчета, разкъсвана и многократно зашивана, възстановявана от майка му безброй пъти. Напуканото и отново лепено червено дърво на дръжките — следи от неговите детски игри, които превръщаха люлката ту в галопиращ кон, ту в подхвърляна от вълните лодка. Той гледаше неговите нежни очертания и неочаквано си спомни майка си, млада, облегната в шезлонга. Седеше срещу библиотеката, от която се виждаха ръбчетата на старинните, останали от дядо му книги. Нейното младо замислено лице търсещо нещо по златните отпечатъци на гръбчетата — нечие име, нечия следа. Майчиният образ, гъвкаво и свободно вписан в извивките на шезлонга, нейното младо лице прозираше през днешния й лик, през безцветната старост. Сякаш беше се оронила сивата мазилка и се бе показала нежна дивна картина. И той гледаше шезлонга, където нещо се розовееше и златееше, нещо отдавнашно, скъпо, любимо.

Бюрото, тежко, с чекмеджета, с издути като бутилки крака, наподобяващо триумфална арка, с изпотрошени от старост ъгли и счупени ключалки, със зелено сукно, изцапано с мастилени и восъчни петна, върху което се намираха многобройните идоли на детството, многократно опипвани и целувани. Домашните талисмани, пазители на тяхното огнище. Два бронзови свещника, приличащи на елхови стволове, по които се катерят мечки, двете им внимателни остроухи муцуни, два настолни пазителя на огнището. Медният морж с дупчиците от изпопадали зъби, чийто корем е затворен с пластинка и ако се отвъртят медните винтчета, в моржа се отваря кухина и в тайника може да се скрие писмо, рисунка или пък страничка от дневник. Излятото стъклено кълбо, приличащо на зелена вода, в която е запоен зловещо многоцветен, острокрак паяк. Неговото обсипано с мехурчета тяло, ако се повдигне тежкото кълбо и се доближи до очите. Неговият клюн с кървави жилчици, предизвикващ у Андрей някакъв древен хипнотичен страх. Когато боледуваше и вдигаше температура, му се явяваше все този паяк. Изплуваше в болестта му от червените огнени глъбини и увисваше над него с множество крачета. И разбира се, мастилницата — мраморната подложка с двете преградки, кристалните чаши, в които беше засъхнала мастилената утайка.

Колко пъти бе слагал на това сукно ту детските си цапаници, ту тетрадките със завъртулки, ту книгите — от първите приключения и приказки до философските трактати, препоръчани от дядо му.

Сега той лежеше на кушетката под мрачния текински килим. Гледаше светещия абажур и чувствуваше как в него, днешния, тромав, печален, се е скрил друг — млад, чувствителен и лек.

— Хайде, идвай де, Андрюша! Всичко е на масата! Изстива!…

Той ядеше в кухнята под напрегнато ревнивия поглед на майка си, хвалеше обяда, демонстрираше апетит и леко театралничете: тракаше с лъжицата по-силно, отколкото беше необходимо, клатеше глава в знак на удоволствие и примижаваше. Поглъщаше златистия ароматен бульон, наистина великолепен, особен, възможен само тук, в този дом, приготвен по рецептите, установени някога от баба му. И картофите също така бяха несравними, с червеникава хрускаща коричка, парещи. Познатият от детството вкус от домашната трапеза. И той ги хвалеше, без да се преструва. Виждаше колко е доволна майка му, колко се гордее с обяда, гордее се със сина си, посетил нейната трапеза. Стараеше се да я поразвлече с разни дреболии:

— Да видиш, мамо, какви работи стават! Дето живея, в градинката, под прозореца, нали знаеш, има фонтан и вода. Всяка сутрин там долитат две патици и право във фонтана. Гмуркат се и плават, а после, да видиш, излизат и се разхождат, клатушкат се из градинката между хората, чак до спирката на тролейбуса. И хората ги заобикалят, дават им път. Все чакам кога най-после патиците ще дойдат до спирката, ще седнат в автобуса и ще отпътуват за Никитските врати.

Тя се смееше, представяйки си патиците.

— Купих си силен бинокъл да разглеждам московските далечини. Вчера от прозореца разглеждах панорамата и, можеш ли да си представиш, видях църквите в Коломенское! И главната, Вознесенска, която ти толкова много обичаш, и „Отсичане главата на Йоан Предтеча“, където се криехме от дъжда, и кулата с часовника, и белокаменния вход. Оказа се, че от моя прозорец се вижда Коломенское, през целия дим и мъгла!

Тя кимаше учудено.

Когато дойде време за чая, той я помоли:

— Мамо, дай ми синята чашка, бабината. Искам да пия от нея.

Тя донесе последната останала от сервиза чашка, синьо-лилава, със златна дръжка, с позлатен меандър по ръба. За сто години позлатената част се беше поизтрила от докосвалите се до нея много устни. И той пиеше с наслада горещия ароматен чай от финия, лек порцелан, едва стиснал крехката извита дръжчица.

— Ти съвсем ме забрави, Андрюша, съвсем се отдалечи от мене — каза тя и устните й затрепераха, лицето й се смали от обида и той, забелязал този отдавна известен му израз, почувствува за миг някаква беззащитност, вцепеняващо го, обезсилващо го страдание. — Е, разбира се, защо съм ти аз на тебе… Не съм ти необходима — продължаваше тя. — Но ако знаеше само… Ако знаеше… — тя не можеше да говори. Очите й ситно замигаха, напълниха се със сълзи и той беше готов да се хвърли към нея, да я прегърне, да целува очите й, да не позволи сълзите й да потекат. Ала още от детството му тя не позволяваше такива пориви. Отблъскваше всяка пряка проява на нежност. И сега, възпрян от това, той чувствуваше в областта на сърцето си болезнено парене, което бавно нарастваше. Мъчеше се да отклони майка си от тези мисли, да я излъже, да я отвлече към общите им спомени, на което тя с радост се съгласяваше.

— А знаеш ли кого срещнах наскоро? Малишев от нашия клас. Помниш ли го, идваше при мене? Ние дружахме известно време. Да, той свиреше и на цигулка, а баба все те придумваше и на мене да купиш цигулка, да ми дадеш музикално образование. Та излиза, че той, Малишев, сега не е цигулар, а дипломат. Живее в Женева. На други струни свири. Участвува в преговорите по разоръжаването. Спомни си за баба, за тебе. За вашите ябълкови сладкиши. Би ли ми направила от тях? Наистина, мамо, ще ми направиш ли някой път ябълков сладкиш?

Тя вече не плачеше, а го гледаше с изсъхнали очи. Разглеждаше го някак отдалече, изучаваше го, диреше нещо в него.

— Как ти върви животът, Андрюша? Нямаш жена, нито деца. С тебе вече нашият род се прекъсва. Твоят прадядо имаше десет деца. Дядо ти — три. А ти си ми единствен. Пък нищо нямаш. Някога мечтаех за внуче, а сега вече и не мечтая, Андрюша!

Той се учуди от точния й избор — беше намерила онова място, което най-много го болеше. Само майката можеше да намери това място. Усещаше как огънят около сърцето му се разширява. И неумело, глупаво се пошегува!

— Нали знаеш, мамо, фотокамерата ми замени и жената, и децата. Нашите жени — това са заредените касети! Това са те, нашите жени.

Тя не обърна внимание на отговора му. Следеше посоката на своята мисъл, обмислена в самотата й, съхранявана за момента на неговото посещение:

— А ти спомняш ли си за баща си? Помниш ли на кой ден почина баща ти? Миналия път ти не дойде при мене. А ето че сега дойде. Или пак ще си зает и ще забравиш?

— Мамо, помня, разбира се!

Болката се изливаше от сърцето, разширяваше се, обхващаше цялото тяло. Излизаше извън него, изпълваше пространството наоколо. Окачената на стената кърпа, чайникът на печката, синята чашка на бабата бяха разположени около него на определено разстояние от болката. Баща му загина през четиридесет и първа край Клин, когато той, неговият син, още не е бил роден, баща му, с когото заедно не са съществували нито един ден на земята, беше именно онази болка, която непрекъснато го измъчваше. Мъчително го болеше самата мисъл за баща му, за неосъществената между тях дружба, за непрекъснатата от смъртта връзка.

— Аз все те чаках да дойдеш. Исках, Андрюша, да ти кажа… — лицето й стана угрижено-строго, настояваше за внимание. Познат израз, с който тя събираше него и баба му на семейните съвети, готвейки се да обсъжда делови, неотложни, отнасящи се до цялото семейство въпроси. — Да отидем, моля ти се, в стаята.

Тя го заведе до бюрото. Издърпа средното, както тя го наричаше, чекмедже, повдигайки с кутрето процепа на строшената ключалка.

— Ето виж… Тук е спестовната книжка, ето я… А тук са облигациите… А тук, в тази кутийка — моето колие, златният пръстен и златният медальон… Искам да знаеш. С мене всичко може да се случи. Тогава ще ги вземеш…

Той нямаше сили да отговори, нямаше сили да се помръдне. Гледаше издърпаното чекмедже, края на бюрото, бронзовото лице на моржа, облегнал се с лакти на бюрото, както някога, когато не стигаше с крака пода, рисуваше върху лист хартия, бърникаше с четката в чашата, а майка му пристъпваше тихичко зад него, любуваше се на рисунката и леко дишаше във врата му.

— И още една молба, Андрюша. Снимай ме. Сега. Ето тук, в шезлонга. И така, че нашият бюфет да се вижда. И библиотеката с книгите. За да можеш да ги гледаш, да си спомняш.

В гърдите му се надигна такава мъка и такова безсилие и покорност… Разбирането, че тя е права. Разбирането на неизбежното. Без да се съпротивлява, почти пипнешком извади апарата от калъфа. Почака я да се среше пред огледалото, да приглади якичката, да наметне на раменете си шала.

Седна в шезлонга, залюлявайки го тежко, намести се по-удобно и обърна лице към светлината. Тържествена, спокойна, действуваща лично за себе си и заради него. В обектива улови нейното лице, края на бюфета с блещукащите съдини и края на библиотеката с позлатените букви на кожените гръбчета на книгите. Апаратът щракна…

Бележки

[1] Става дума за известната творба „Дама със синя рокля“ от Константин Андреевич Сомов, виден руски, живописец и график (18.XI.1869-6.V.1939). — Бел.ред.