Александър Проханов
Живот между изстрели (4)

4

Преди да се прибере вкъщи, реши да изчака да му премине световъртежът. Излезе с мрачни мисли на вечерния Арбатски площад. Пресече блещукащия проход на булеварда, забулен с мрачна светлина. Вече ходеше в Дома на журналиста, не в ресторанта, мъгливо-димен, с остра миризма на шишчета, страхувайки се да не срещне познати, не и в бара, дето твърде силно и яростно звучеше музиката и натрапчиво и безвкусно мигаха зелени и червени светлини, не и в аперитива, отрупан с раковини по стените, където беше тясно от разгорещените лица, от мърдащите мокри устни и дебелите стъклени чаши. Той сядаше в ъгъла на полутъмното кафене пред чашка коняк, почти скрит в сянката, оставяйки по-голямата част от масичката за другите посетители, които не му обръщаха внимание. Всички те му бяха непознати и не оставаха за дълго. Отиваха си, оставяйки след себе си чашки с утайка от кафе или с жълтеникави дъна от алкохол. Това заведение, познато му от младини, от тържествените банкети и дружеските вечери, със споровете и разправиите, с изповедите и излиянията — този дом го прие както винаги, успокои го, потопи го в средата, към която беше причислен.

Той седеше пред чашката, отпиваше по малко, алкохолът му действуваше, ала тутакси изтрезняваше и отново отпиваше, за да не бъде трезвен. Слушаше разговорите на съседните маси.

Беловласият — едър, с румени младежки устни, с дебел златен пръстен върху големия пръст, добродушен, дързък — казваше на другия — дългонос, мургав, — който кимаше и се съгласяваше, сякаш дълбаеше с клюн несъществуваща, заклещена в цепнатина шишарка:

— Искам да напиша сценарий за футбола от края на четиридесетте години. Интересно, нали? Одобряваш ли? Искам чрез футбола да покажа живота в страната. Това е интересно, нали? Ти помниш какво време беше тогава! Футболът беше празник. Хората отиваха на мач с вратовръзки. Носеха Карцев на ръце. Всеки мач беше събитие. Конна милиция дежуреше край „Динамо“. Ти нали, слава богу, помниш! И което е чудно, за това още никой досега не е писал!…

Той святкаше оживено с очи, въвличаше в своя замисъл и другия. И неговият не особено възрастен, добродушен вид излъчваше такава здрава, целенасочена, искрена енергия, че Горлов се опитваше да разбере какво скъпоценно познание се крие зад този човек в изчезналото време, щом като сега, след толкова години, се стреми да го възкреси.

— Знаеш, че сега в спорта навлезе науката. Не само в гимнастиката и в леката атлетика, но и в игрите. Игрите станаха наука! А някога бяха зрелище, бяха празник. Намерих участници в мача през четиридесет и девета година между ЦДКА и „Динамо“, когато се решаваше съдбата на купата. За „Динамо“ беше достатъчен и равен, а за ЦДКА беше необходима само победа. Искам да ги покажа на футболното игрище, представяш ли си, същото, на което тогава се състоя мачът. Искам да ги накарам да говорят, да разкажат на днешните хора какъв е бил тогава футболът, такъв, какъвто го помнят те. Интересно, нали?

Другарят му кимаше, съгласяваше се, намираше го за интересно. Горлов се мъчеше и не можеше да разбере: кое пък е толкова интересно? Би ли отишъл той, Горлов, да гледа този филм? Дали би намерил поне намек за разгадаване на сегашните непосилно тревожни дни, които отнемаха от него, от художника, предишните понятия и му готвеха нови, по-страшни.

Онези двамата допиха кафето си, тръгнаха и отнесоха своя свят, важен и разбираем само за тях, оставяйки след себе си празнота и лек дим.

Смениха ги други двама. Мъничък, много красив, синеок, червендалест, със златисти мустачки, приличащ на млад приятен търговец с тъпички, крехки, съвсем нормални и чистички ръце. А другият — дълъг, оплешивяващ, с бледно, мрачно лице, със събрани, потрепващи от нервна тръпка скули, с малко странен остър поглед на палещите черни очи, обладан от някаква постоянна мисъл и страст, която го изтощаваше.

— Хайде, сравни ми само тия две думи: поило и напитка! — говореше бързо мъничкият, ронейки от мустачките си златисти искри. — Напитка и поило, сравни ги! Нашите прадеди са казвали „поило“, а ние „напитка“. „Поило“ — та това е нещо огромно, закръглено, чуваш ли ме? Като разливане на ръка, като слънце, като мучене на крава. Това е прадума, праезик. То току-що се е родило, още не се е отделило от устните, от дъха. Чуваш ли — „поило“! А „напитка“? Това е нещо дребно, мъртво, нещо газирано, синтетична дума. От него те боли корем.

— Аз знам тридесет и две руски думи, с които се определя понятието „лед“ — отговори вторият, като постави на масата синкавите си юмруци и ги стисна до болка. — А в днешния разговорен език са останали две-три, не повече. През последните двадесет години от общоруския език са отпаднали и безследно са изчезнали няколкостотин думи. И никой, никой не е забелязал това, нито един езиковед и писател! Гибелта на край днепърския бик забелязаха, изчезването на дроплата забелязаха, а смъртта на думите не забелязаха! Но нали смъртта на която и да е дума от народния език е равна на изчезването на една звезда. На това място, където е била думата, зее дупка, дупка във Всемира. И никой, никой не е забелязал! Аз ще напиша моята книга! Книга обвинение със заглавие „Немота“. — И той още повече побледня и стисна юмруци, а на Горлов му се стори, че и той самият може да умре като изчезналите думи. Мъчеше се да разбере неговата болка и страст, да осъзнае какви мъчителни и спасителни сили се крият за тези двамата в думите „напитка“ и „поило“.

Отидоха си и тези двамата, оставяйки порцелановите чаши с кафеена чернилка.

Появи се друга двойка, поставяйки пред себе си пълни чаши. Млад, русоляв, със сиви подвижни очи, пъргав и неспокоен в плещите, с дълги, ненамиращи си място ръце. Стар, кокалест и попрегърбен, с трепереща брадичка, с отдавнашно, изопнало бузата му изгаряне. Той успокояваше младия, поглаждайки внимателно слабото му рамо. Лекичко, едва доловимо и нежно докосваше блестящите му руси коси.

— Ти, Коля, не се нервирай. За тебе сега най-важното е да се опомниш и отново да заживееш като всички хора. Всичко си имаш, слава богу. Жена ти Катя е красива. Синчето Стьопка — кожата ти е одрало. Работата ти е добра. Всички те обичат и уважават. Живей, наслаждавай се. Повярвай на мен, стареца, всичко ще се нареди както трябва. А ако пък нещо… ела при мене. Аз съм фронтовак, ще те изслушам. Ще те разбера, Коля! Сега само се дръж, разбра ли!

— Държа се, вуйчо Витя. Разбирам. На всичко се радвам. Повярвайте ми, на дъжда се радвам, на калта се радвам. На блъсканицата в метрото се радвам. В хълбока ме ръгнат, а аз се радвам. А пък за Катя и Стьопка — да не говорим. Намерим ли свободна минута, бързаме един към друг, не можем да се нагледаме, да се нарадваме. И в работата ме посрещнаха от сърце. Нали знаете, отидох да работя в „Сърп и чук“. И всичко щеше да е нормално, само дето този гад ме изкара извън търпение. Не можах да се въздържа. Пък и как само се получи, вуйчо Витя! Отначало всичко беше наред. Седим си, ядем, пийваме. Пълно с гости. А този с тлъстата мутра започна да плещи нещо за Афганистан. Казвам му тихичко: „Млъкни! Не си бил там, трай си!“ А в отговор той започна да дрънка разни мръсотии… И в този миг, вуйчо Витя, с мене стана нещо. Обидно ми стана. Обидно ми стана за момчетата, които останаха там и не могат да дойдат тук и да праснат тази тлъста мутра. Заради Федя Маслов, заради Расул Ермеков, заради Толя Тишченко, който ме изнесе, хълбока ми превързваше… когато го убиха. Спомних си всичките приятели. Не се сдържах и така го лупнах, че онзи излетя от масата и дълго се носи напред, докато не се блъсна във вратата. Тогава всички мъже се нахвърлиха върху мен. Но нали знаете, вуйчо Витя, че съм десантчик. За мене е все едно колко са. Успокоих ги, всичките. Жените пищят, съдовете изпотрошени, масата обърната, няма повече с кого да се сражавам. А аз, вуйчо Витя, седнах и заплаках от обида. Честно ви казвам, седнах и заплаках. Защо е всичко това, вуйчо Витя? Кажете ми, защо?

— Коля, миличък, успокой се! Всичко е наред! Аз те разбирам! Как да не те разбирам! Всичко ще се нареди. Намини към мене. Ние с тебе на Девети май ще си облечем новите костюми. Аз ще бъда с моите, а ти с твоите ордени. Червената звезда завинти добре, медалите сложи. Заедно ще минем, старият и младият. Ние с тебе разбираме живота. Чуваш ли ме, Коля, разбираме го!

И той прегърна младия, притисна го до гърдите си, целуна го по челото. Пиха и изтриха с еднакви жестове устните си. Станаха и си отидоха.

Горлов седеше в сянката и непрестанно чуваше в себе си: „Защо?“

Този, русолявият, със сивите искри в очите, е видял и почувствувал нещо, което иска ясни отговори. Този, русолявият, е десантчик, ранен в планините при Хиндукуш, носител е на новия опит. И този нов, жесток опит вече се разхожда из Москва, влиза в метрото, минава по Тверския булевард, сяда на масите и той, художникът, би трябвало да влезе в контакт с него, да му даде образ и име, да попита като него: „Защо?“