Александър Проханов
Живот между изстрели (43)

43

Но всичко това вече беше останало назад, започнало бе да се отдалечава и да се превръща в минало, когато със сала преплуваха през Рио Вава и под дъжда, който мокреше и индианците в блатата, които не бяха успели за засадата, изминаха пътя до Пуерто Кабесас, до близките хълмове, зад които — Горлов помнеше това — имаше военен лагер, а след него и град.

Усещането за отминалата опасност, за края на изморителния път ги обхвана едновременно, като опиянение след изпита наведнъж чаша.

— Джонсън, вие така лудо карахте, че не дадохте възможност на индианците да се прицелят! — смееше се Горлов. — Това не е честно! Отгоре на всичко така често ни прехвърляхте от кола в кола, че на тях, сиромашките, очите им изтекоха. Това не е по правилата! Не е по мискитски! Убеден съм, че ще започнат да се оплакват!

— Бързах, Андрес, защото ме беше страх. — Смееше се Джонсън в отговор. — Държахте гранатата на коленете си на най-опасното място. И си помислих: недай си боже да избухне! Какво ще каже началството! Какво ще кажат момичетата в Пуерто Кабесас, на които сте определили среща!

— Нито дума за гранати! — забраняваше му Горлов. — Само за момичета!

Като се изкачиха на хълма, решиха да спрат и да пострелят с „халила“. Изпратиха челните коли във военния лагер, за да не стреснат разузнавачите със стрелбата, а те намериха стара автомобилна гума и лежешком се прицелваха в нея с автомата. Тичаха, брояха дупките. Горлов, легнал по корем на топлата мокра земя, изпращаше в сумрака къси редове и се радваше, че пътешествието им е свършило и че тяхното забавление, техният салют е в чест на завършилото пътуване.

Влязоха в Пуерто Кабесас по тъмно, когато прозорците бяха почервенели от светлините, а в малките кръчмички свиреше музика. По улиците имаше много движение, хората се трупаха пред входа на киното. Подкараха към дома на Розалия и тя, сякаш ги беше чакала, изхвръкна на стъпалата. Прегръщаше Сесар, почти скрита в обятията му.

— А Валентина? Къде е Валентина? — попита Горлов, когато Сесар внимателно остави жена си на земята. — Тука ли е тя? Дойде ли?

— Вчера долетя тук, в Пуерто Кабесас, но веднага замина за Сиуна. Утре ще се върне. Помоли да ви предам, че всичко е наред. Чака да се срещнете. Много е добра Валентина. Ние вече се сприятелихме с нея. Те със субкоманданте Мануел заминаха с нашата линейка. Откара ги нашият шофьор Роберто!

За миг Горлов изпита разочарование, празнота, почти болка. Градът с тълпата и музиката беше пуст за него без нея. Той така се стремеше към нея, надяваше се веднага да я види, а я нямаше. Но това беше само за миг. Болката премина и срещата, отдалечена само с една нощ, както и преди беше желана и съвсем близка.

— Андрес, тръгвай за Каса Бланка — каза Сесар. — А ние с Розалия ще минем да те вземем и ще вечеряме заедно. Ще останете ли с нас, Джонсън?

— Както изглежда, не — извини се Джонсън. — Ще отида на доклад. А имам и друга работа в щаба.

Джонсън го откара до Каса Бланка. Стиснаха си ръцете на сбогуване.

— Благодаря ви, Джонсън, за компанията. Благодаря за бързото каране!

— Благодаря, че ни посетихте. Надявам се, че утре ще се видим! — и тръгна, премигайки с фаровете в облака прах.

Влязъл в просторните стаи, Горлов се наслаждаваше на самотата и прохладата. Пусна си музика. Дълго стоя под душа, като слушаше под шуртенето на водата карибски мелодии. Гол, обгърнат от полъха на океана, той се избръсна пред огледалото и намаза с крем изпохапаното си от комари лице. Облече чиста риза, чисти панталони, сви на топка и мушна в целофанов плик изцапаните с червената земя на Рио Коко дрехи. Седеше, пиеше бира и мислеше как утре ще я приеме в тези стаи. Как ще я целува пред това огледало, а тя, опряла ръце на раменете му, ще отдръпне главата си назад, ще започне да се смее и ще се вглежда в него.

Под прозореца нещо избуча. Качи се Сесар с ослепително бяла риза, тъмен панталон и влажно-блестящи сресани коси.

— Розалия и Бети ни чакат в колата!…

Вечеряха в китайско ресторантче, съвсем обикновено, с дървени пейки. Тук храната, с която ги нагостиха, изглеждаше великолепна след войнишкия фасул: гореща млечна супа, в колелцата мазнина плуваха мустакати розови скариди. Имаше и лангусти с червеникава броня с късчета нежно сочно-бяло месо.

Горлов се опи от храната и от силния ром. Смееше се, отговаряше на закачките. Разсмиваше пълничката Бети, която със смях слагаше глава на рамото му и комично мърдаше пухкавите си пръстчета.

— Приятели! — каза той умилен. — Скъпи мои! Обичам всички ви! Прегръщам ви! Безкрайно ви ценя!

— Андрес, и ние те прегръщаме — Сесар се пресегна и нежно го прегърна с огромните си лапи.

— Приятели, наоколо има толкова мъка! Но това ще отмине! Сесар, земята ще престане да боледува! Ще престане да ни боли тук! — докосна с ръка гърдите си. — Щастието ще навести всички ни!

— Скъпи Андрес! — Сесар вдигна чашата с ром. — Искам да си щастлив! Щастлив да е твоят дом, твоята страна и твоите съотечественици! Да е жива и здрава майка ти! Да са живи и здрави твоите приятели! Нека твоята изложба, която ще подредиш в Москва, да бъде успешна! И да бъдеш щастлив с Валентина! За Валентина, за тебе, за вашето щастие!

— Всичко ще бъде точно така! — чукаше се Горлов и ги обичаше. — Така ще бъде!

От ресторантчето отидоха на дискотека в едно обширно, гърмящо от музика помещение, където по стените от цветно стъкло се мяркаха дракони и маски и се въртеше осеяно с огледалца кълбо, от което непрестанно се сипеше сняг. Танцуваха ту блус, ту някакви лудешки карибски ритми. Негърката Бети — ловка и неуморима — се смееше, намигаше, зъбите й лъскаха. Горлов правеше такива усукани движения, така я въртеше, че индианците по масите забравиха пиенето и заудряха длани.

Сбогувал се с приятелите си, останал сам в Каса Бланка, той гледаше огромното черно петно на океана. Мислеше за утрешната среща. На верандата долетя и се завъртя около лампата нощна пеперуда. Той проследи унесен безкрайния й кръговрат.