Александър Проханов
Живот между изстрели (6)

6

Тя седеше на дивана на самия му крайчец, сякаш беше приседнала съвсем за малко да си отпочине, готова всеки миг да рипне, да изчезне. Той гледаше нейното свежо, поруменяло от московския вятър лице, пъстрото й шалче, преливащо в червено и черно. Вдишваше тънкото ухание на влажните булеварди, познатия аромат на парфюма й. И изплувалата при появата й слаба болка не изчезна, а се превърна в деликатно очакване.

— Идвах насам по работа, а улица „Горки“ — затворена. Никого не пускат. Правели репетиция за парада. Навсякъде милиция, връщат всички коли. Тръгнах по Бронна. Чакай, викам си, да намина към тебе. И ето ме.

— Благодаря. Отдавна не си се отбивала. Хвала и чест на този парад.

— Но нали знаеш, че наистина нямам възможност. Най-напред синът се поболя, а сега пък Николай нещо се е простудил. Иска да му запарвам билки, настойка от шипки и мащерка. Казвам му: „Аз да не съм врачка?“. А пък той: „Не, ти си моята жена-лечителка.“ Всички мъже, когато боледуват, са безпомощни. Не умеят да страдат. Затова и не можах да дойда при тебе.

— Преди нищо не ти пречеше. Винаги намираше време.

— Но нали знаеш, Андрей!

— Знам. Искаш ли чай?

— Не, ще бягам!

И това нейно припряно „ще бягам“, готовността й при всяко негово невнимателно движение да рипне и да си отиде не усилиха болката му, а породиха учудване, внимание. Сякаш зениците му се разшириха и той я видя по-ясно. Нейното свежо, мило, доскоро скъпо лице, розите на черното шалче. Като че ли внезапно бе излязла от някаква мъгла.

Тя почувствува породилото се в него отчуждение и сякаш досетила се за нещо, побърза да хвърли мост:

— А с изложбата ти какво става? Подбра ли вече творбите? Как ще я наречеш?

— Изложба няма да има. Отказах се.

— Как така? Защо? Ти си полудял?

— Не съм готов. Просто не съм готов за изложба.

— И не се посъветва с мене? За такова важно нещо?

— Струва ми се, че ти си загубила интерес към моята работа. Сега си имаш много свои грижи.

— Но ти знаеш, че наистина съм много заета!

— Знам, разбира се!

И отново замълчаха, отдалечавайки се един от друг. В образувалото се между тях пространство се мярна крайбрежната улица покрай незамръзващата Яуза, неговото нощно завръщане, тихото плъзгане на колата покрай дворците и старите черкви. Осветяваше пътя й с фаровете, а тя, осветена между преспите и леда, се обръщаше и махаше. Той се връщаше с празната кола, чувствувайки аромата на нейния парфюм, нейните целувки, усмихваше се, обичаше белия дворец на височината.

— Не изглеждаш добре — каза тя, направи движение с ръка и той отгатна желанието й да го докосне. Не го докосна, а поглади розите на рамото си. — Не си почивал отдавна. Трябва да отдъхнеш.

— Щяхме да почиваме заедно. Готвехме се да пътуваме с кораб до Углич.

— Не можех. Бях страшно объркана… Ти непрекъснато ме упрекваш.

— Нима? Така ли излиза?

— Напразно ме упрекваш!

Онова огнено колело в Измайлово, когато излязоха от тъмната алея и изведнъж видяха огромното, осеяно с лампички и музика колело, движещо се в небето. Тя се възхищаваше, учудваше се, а той я целуваше, изправен под тъмните, ронещи сняг липи, и над тях плуваше, въртеше лъчистите си спици шумната въртележка.

— Знаеш ли — тихо каза тя, — ние, както изглежда, не трябва да се срещаме. Най-добре е да се разделим сега, докато всичко е добре, за да запомним само хубавото. Аз съм ти много благодарна — помогна ми много. Спаси ме. Не бих могла да издържа през тия две години! Но нали и ти чувствуваш, че вече не сме същите. Нещо свърши. И аз го чувствам, макар че не мога да го обясня. А ти? Ти можеш ли да ми го обясниш?

— Мога — каза той, вслушвайки се в страховете си, които не нарастваха, а стояха като тъмно езерце. — Мога да ти обясня. Мислил съм за това.

Внимателна, готова да слуша, тя му се доверяваше, знаеше, че той не е против нея. Вярваше, че думите му ще бъдат в нейна полза.

— Ти помниш, разбира се, пешеходната пътека на Садовая при площад Въстание, онази зебра, върху която стъпихме едновременно. Заваля дъжд, а ти бързаше да минеш, ядосваше се на студеното небе, ядосваше се и на мене, още непознатия, съобразително взел чадър. Твоят поглед ме разсмя. Аз разтворих над тебе чадъра и оттогава, както виждаш, не съм го свил цели две години…

Тя се усмихна благодарно. Очите й се замъглиха. В тях се появи споменът за изчезналия септемврийски ден, за задимено-клокочещото пространство на Садовая с розовата островърха грамада на високата сграда. Свистящият като трион автомобилен поток. Те са един до друг, още не се познават, не подозират нищо един за друг. Застанали са пред червената ягода на светофара, готови да стъпят, когато пламне зеленото, на широкия, просторен, свободен от коли асфалт. И на половината от пътя, на самата осева линия, поръсени от дъжда, неочаквано се проникват, виждат се един друг, свързват се сред огромния град за дълги, скъпоценни дни.

— Нали си съгласна — запознахме се в най-горчивия, в най-болезнения за тебе период. Твоят вятърничав, безгрижен мъж, цялата тази история, когато всичко изведнъж ти бе станало известно и ти беше не просто оскърбена, а разрушена, умъртвена. Това би могло да се случи с когото и да било, но само с тебе не, с такава красива, добра, от всички обичана и обичаща, с такъв чудесен, великолепен син, отглеждан сред ласки и изобилие. За един час всичко бе рухнало. Домът ти бе разрушен, семейството ти се бе разбило, целият ти начин на живот, целият твой свят се бе сринал върху главата ти, беше смазана до смърт. Ето каква те получих. Ти се хвърли към мене, за да оцелееш. За да разбереш и да провериш: нима си чак толкова лоша, наистина ли заслужаваш такава съдба? Аз бях длъжен да те убедя в обратното…

Спомни си студените московски дъждове. Когато я изпращаше, целият град сияеше с оранжево-черен блясък. Те се спираха под стъклените, прозирни, оттичащи се дървета, той я целуваше и двамата попадаха ту в огнено кипящия булевард, ту в някое полуосветено сиво дворче с постройка или до насипа, където с умерено потракване пътуваха през дъжда влакове, ту до каменния парапет на Яуза, откъдето се виждаше как водата върти масленикавите вретена на светлините… На гърбавото мостче тя каза, че го обича, а той, поразен от признанието й, целуваше нейните смеещи се, отразяващи дъжда и светлините, очи.

— Аз те разбирах, разбирах твоята болка, твоята паника. Правех всичко, за да преминат. За да се почувствуваш отново прелестна, обожавана жена, достойна за най-искрена любов, за най-голямо уважение. Твоят разрушен свят се държеше на косъм, беше готов да рухне. Но не рухна. Ти се плашеше от развода. Според тебе положението на разведена жена можеше да ти навреди. Плашеше се от смяната, от подялбата на дома, такъв удобен, с толкова усилия създаден дом. Плашеше се и за сина си, че може да остане без баща. Наоколо, в другите семейства, имаше толкова крушения, че се страхуваше да не стане като с тях, да не допълниш със своето нещастие безбройните семейни беди. И не напусна дома си, не напусна мъжа си. Без да му простиш, без да го обичаш, чувствувайки се оскърбена, сключи с него примирие. В името на сина, в името на дома, в името на запазването на семейството. И продължаваше да ме обичаш…

Тя оставаше при него до късно. В тъмната стая с вдигнати щори над главите им по стената струеше зеленикав квадрат — отражение от заснежения Путкински площад с ръбестата светлина на фенерите, с белотата на Тверския булевард. Тя вдигаше голата си ръка и я потапяше в тази лееща се светлина. Пеперудите в кутийките изглеждаха като замразени в лед. През тези дълги вечери имаше мигове на такава нежност, на такава взаимност, че той, останал после сам, търсеше да долови от възглавницата нейния аромат, нейната топлина, дъха й и се питаше възможни ли са чудеса?

— Ти оздравяваше, пред очите ми оздравяваше. Ставаше все по-уверена, по-смела. Дори се разхубави, разцъфтя, макар че винаги, още от първия поглед там, на зебрата, да ми се струваше много красива. Черпеше енергия от моята любов и отнасяше тази енергия в твоя разорен дом. Бавно, частица по частица го събираше, възстановяваше го. Говоря ти за това, без да роптая, повярвай ми. Това е нещо обикновено. Това се прави непрекъснато от хората. Еди-кой си, който ме е създал, ме заредил с излишна енергия. И този излишък аз ти подарявах. Е, така е устроен човешкият род. В труден час хората споделят един с друг своя живот, защото всъщност животът на всекиго от нас е общ, животът принадлежи на всички. Ти поправяше своето гнездо и аз ти помогнах. Без да познавам твоя мъж и твоя син, чрез тебе аз им изпращах своята енергия и те, без да знаят нищо за мен, я усвояваха. Твоят дом, твоето гнездо се възстановяваше и колкото повече то се възраждаше, толкова ти неволно се отдалечаваше от мене…

А музиката! Тя непрекъснато му донасяше касети и неговият мъничък касетофон изпълваше дома с песните на Челентано и Дасен или пък с лепкавите сладникави блусове на Папет, със старомодно кристалния Глен Милър. След като тя си отидеше, той жадно, по няколко пъти прослушваше донесената от нея касета. В музиката бяха записани скорошните, видени през нощта, изрази на нейното лице, нейният жест, нейната поза. Музиката беше фонограма на техните шепоти и целувки.

— Когато почина баща ти и твоето семейство, твоят род бе сполетян от истинско нещастие, бях откъснат от тебе. Бях настрани. До тебе беше мъжът ти, беше в недрата на тази мъка. Стана глава на целия ви род, пое върху себе си всички грижи. Мъката сближава. Той се държа прекрасно през тези черни дни. И ти му беше благодарна. Отново бяхте семейство, едно цяло. И аз вече не бях нужен. Разбрах това. И ти го разбра. Нашите последни месеци бяха бавно изплуващо на повърхността разбиране. Всъщност ние с тебе вече сме се разделили. Нашите отношения извървяха чуден път, много важен, ненапразен, ценен и за двама ни. И ето че ти си дошла да ми кажеш това. Бях готов да го чуя. Така ли? Не си ли съгласна?

— Съгласна съм — тихо и сериозно отговори тя и той й беше благодарен за този твърд, неприбързан отговор.

Изведнъж ни в клин ни в ръкав си спомни времето, когато работеше на Псковско-Печорския манастир, помагаше на реставраторите. В дълбоките пещери, които се простираха дълбоко под планината, снимаше вградените керамични плочи, зад които почиваше прахът на светци, монаси, воини, паднали на стените от полските стрели и мечове. Разтреперан, с прогизнали обувки, той излизаше от пещерите на слънце до ослепяващата го белота на осветените черкви със златистоструящите куполи сред зелените дървета. Един монах с побеляла сплъстена коса се оплакваше, кимайки към купола, над който се въртяха птици, сякаш се къпеха в сиянието му. От време на време, казваше той, се налага да подновяваме позлатата. Куполите плешивеят, лъсва медната патина на покрива. Не от дъжда, не от снега и вятъра, а от птиците, които кълват златните частици. Изпратили монаси на съседното гробище, където в старите брези тъмнеели гнезда, царство на врани и гарваново грачене. Когато се качили на дърветата, започнали да събарят и да хвърлят гнездата на земята, забелязали: отвътре били позлатени. Птиците сваляли от куполите яркия слънчев блясък и с него покривали своите гнезда — позлатявали жилищата си.

— Аз си тръгвам — каза тя и стана. — Просто не зная как е най-добре да се прибера. Затворили са улица „Горки“…

— Почакай — каза той. — Искам да ти подаря…

Бързо и бегло огледа колекцията от пеперуди. Спря се на ярката „сибирска“ кутийка, където бяха наредени алените перловици, шарените аполони, острокрилите лястовичи опашки. Свали кутията, подаде й я.

— За тебе са!… За спомен…

— Благодаря… Но какво да ти подаря аз?… Ето това?… Нали го харесваше?

Свали го от раменете си, помете с ресните пода и хвърли на дивана своя черен шал с червените рози.

— Сбогом!…

И си отиде, като отнесе със себе си още една част от неговото битие, от оня негов предишен живот, който свършваше внезапно с всичко — с любовта, с остаряващата майка, със загубата на дружбата, с убиването на творчеството. Миналото го напускаше с цялата своя всеобемност, оставяйки му за спомен — за наслада или за мъка — шала с червените рози.