Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
И вот приходит ветер, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013)

Издание:

Александър Проханов. Живот между изстрели

 

Превел от руски език: Кръстьо Кръстев

Редактор: Лиляна Терзийска

Редактор от издателството: Венцеслав Кънев

Художник: Ханна Ковачева

Художествен редактор: Гичо Гичев

Технически редактор: Цветанка Николова

Коректор: Мариана Дулова

 

Формат 84×103/32. ЛГ-VI/565.

Дадена за печат на 29.III.1988 г.

Подписана за печат на 29.IX.1988 г.

Печатни коли 19,50. Издателски коли 16,38.

УИК 18,383. Издателска поръчка №15.

Техническа поръчка №81072.

Код 24/95363/5617-163-88.

Цена 2,08 лева

Печатница на Военното издателство

История

  1. — Добавяне

28

Той се събуди не от звука, а от налитащия тласък, който полюшна не хамака, а нещо вътре в него, в гърдите му. Сърцето му се плъзна, сви се, затуптя бавно и силно и в разтворените изплашени очи навлезе близкото страшно зазоряване. Червено, пулсиращо сред черните планини, то изпращаше от своята сърцевина напрегнати безшумни импулси в ритъма на туптящото сърце. И именно в нея, в зората, се пораждаше, нарастваше, въртеше се, изпълваше цялото небе един свистящ спираловиден звук, въздушно-метален. Удари с трясък по съседната къща и от керемидите, от короните на дърветата се свлече, разпадна се на дребно шумолене и почукване. Помисли си: „Започна се!“ И тутакси, свличайки се от хамака, се появи раздърпаният Сесар, като натъпкваше ризата в панталоните и не улучваше с големия си крак прашната обувка. Полуоблечен, изопнал тънкия си врат, с меки обувки, влачейки след себе си автомат, изскочи председателят Ернесто, замря на вратата в дебнеща поза, устремил към зората своето кръглооко птиче лице. Налетя нов, разсукващ се винтообразен звук, заби се, разцепи земята, избухна със свистене. И веднага след удара като негово продължение залаяха и завиха кучетата, замучаха кравите, неистово, задавено заплака дете и някъде зад дърветата, зад къщите се разнесе тънък женски писък. И Горлов, сякаш нанизан на този писък, се оправяше, опасваше ремъка с пистолета, надяваше на шията фотокамерата направо върху разтуптяното си сърце. Гледаше зората, гланцираните листа с червен оттенък, парчето от бутилка вино, отразяващо небето.

— Контрите!… Атакуват… — каза председателят, зареждайки автомата. — През гробището към фурната!… — и рязко, по момчешки, с издута бяла риза, без да погледне изплашеното умоляващо лице на жена си, се хвърли в храсталака. Изчезна натам, където започваше стрелбата. Пукаха дълги, пресичащи се автоматни редове, издигаха се нагоре, нещо подхвърляха и разкъсваха.

— И ние ли?… В окопите? Да снимам ли?… — Горлов питаше, а всъщност се устремяваше към председателя, към тези жестоки бодливи звуци.

— Не! — рязко, грубо каза Сесар, като му прегради пътя, почти го отблъсна и зареди автомата си. Изтласка Горлов зад ъгъла на къщата. И Горлов послушно се подчини на заповедта, на тази знаеща воля, отстъпи на верандата, готов да се подчини на този голям, станал сега гъвкав и по животински бдителен човек, който разбираше смисъла на тези свистящи спирали, на тази зора, хвърлила се в тревата като побесняло куче. Доверяваше се на чуждата воля и знание. — Към колата! Бързо!… — изкомандува Сесар едва ли не заплашително и го побутна с автомата, като се озърташе и го прикриваше от стрелбата.

Спускаха се по улицата към площада по тесния, постлан с обли камъни водосток, тласкани не от плътния поток вода, не от въздуха, а от разярилата се турбулентна опасност, която ги блъскаше отзад. Срещу тази опасност, като преодоляваха гравитацията и задушното, мръсно, свличащо се отгоре течение, към планината тичаха хора. Брадатият милисиано, жилав, кривокрак, онзи, който смазваше автомата си с масло от кандилото, раззинал черната си уста, пресипнало дишаше, държейки във въздуха своя омаслен автомат. Другият селянин, „сандинистът до гроб“, препасан с островърхи патрони, придържаше шапката си, сякаш се страхуваше, че вихърът от планината ще я подхване и ще я запокити по улицата. Притичаха млади настървени мъже, белозъби, чернокоси, с разтворени лакти, с винтовки, насочени напред, сякаш тичаха за крос. И всички се устремиха натам, нагоре, където нещо ставаше, разбиваше се, разпръскваше във всички посоки траекториите на схватката.

Излязоха на площада. Ифата стоеше до църквата. С крак на стъпалото до отворената врата шофьорът неспокойно се озърташе. Горлов чуваше боя, който, както му се струваше, обхващаше града в дъга, носеше се над покривите като остър режещ сърп, блъскаше се в комините и керемидите, ронеше се и искреше, забивайки острието си в града.

Две жени с пъшкане и плач преведоха ранен през площада. Той беше блед, с едната си ръка беше прегърнал през врата жената, а другата, омотана в бяло, висеше покрай тялото му, а над лакътя беше избила жълтеникава кръв. Втората жена носеше винтовката му на рамо като мотика, с приклада нагоре. Проследявайки ги, Горлов забрави да снима. Когато се сепна, те вече се бяха скрили.

До колата внезапно се появи Ларгаеспада, енергичен, с голи потни гърди, с люлеещия се куршум-муска. Гледаше във всички посоки едновременно, гъвкав като маймуна, готов да се понесе, да стреля. Двама войници, между тях девойката, повтаряха мимиките и движенията на сержанта, следваха във всичко своя командир.

— Не можете да пътувате! — каза сержантът. — Отрязаха пътя!… Сега ги отблъскват край извора!… Няма да минат!… Предадохме по радиостанцията в Синко Пинос!… Ще дойде подкрепление!… Ние сме в траншеите, на линията за отбрана!… Те няма да минат!… Контрите няма да минат! — последните му думи бяха заповед за войниците, които се хвърлиха след сержанта нагоре по улицата.

Горлов гледаше как при тичането се движат широките бедра на момичето, как се люлеят гърдите под рубашката, как по женски, с крака встрани, тя тича след сержанта. И отново се хвана за фотокамерата, когато бяха вече изчезнали: не ги снима, изплаши се, беше парализиран от безволието.

— Андрес! — Сесар, приведен, тичаше след другите. — Качи се на камбанарията! Стой там!… И нито крачка оттам!… Това е заповед! Заповед на Фронта!… Аз ще се върна! Аз ще бъда във веригата, в отбраната!… — И мощно се понесе, като разблъскваше с лакти понеслия се надолу поток.

Горлов влезе в още сумрачната църква с фигурите на Спасителя и Дева Мария в сенчестите олтарни нишки. Изкачи се на дървената площадка на камбанарията, учуден, че отново е тук: същите, приличащи на гюмове, грубо отлети камбани и надрасканата с гвоздей на измазаната с вар стена дума „аве“. Погледна наоколо. Зората беше пожълтяла, беше загубила червенината си. Планините бяха залети от разпокъсана жълта светлина и в цялата низина над ручея се виеше жълтеникава мъгла, в която се гърмеше, пукаше на всички страни, хвърчаха трасиращи куршуми.

И гледката на тези планини, на вълнообразните керемидени покриви, на бодливите пунктири, ярки в мрака и мигом изчезващи в светло небе — всичко това го стресна. Изплаши го с друг страх. Със страха, че той, свидетелят на това рядко зрелище, го изпуска. Коленичи ядосан и с лакът отхвърли встрани пречещия му кобур. Започна многократно да снима планините, покривите, автоматните редове. „Добре, добре! — окуражаваше се, окуражаваше своята фотокамера, още и още веднъж й даваше работа, надяваше се на нейната сигурност. — Умна си ми ти!… Юнак!… Добре!…“

Шумно, като удряше с копита и се отблъскваше от камъните, прелетя изплашен кон. Приповдигнат на стремената, конникът беше метнал на гърба си две винтовки. През седлото, провиснала, се влачеше и се люлееше картечна лента, месингова, ярка. Изскочил на площада, конят се подхлъзна по тревата, изхвърли парчета земя и като смени посоката, се втурна надолу по пътя, а конникът, сега вече в профил, яростно го удряше с камшика. „Много добре!… Герой!…“ — изпроводи го Горлов, успял многократно да проследи с обектива пътя на коня, разкъсвайки на отделни кадри безумния му галоп.

На площада изтича жена с разпилени коси и наметка. Тя гонеше пред себе си две малки дечица. Покриваше ги отгоре с наметката. Озърташе се, затуляше ги, викаше им нещо, молеше ги. Дотичаха до окопа, скочиха в него и децата се заоглеждаха бързо, като яребички, а жената, изправена до гърди, все така държеше над главите им наметката. Горлов ги снима отгоре и видя как те се натъкнаха на залетия с вода участък от траншеята, зацапаха из него и се гмурнаха някъде под земята.

Отстрани на ската, бос, клатушкайки се, излезе човек и високо, отчаяно изкрещя: "Убиха Хуанито! Убиха Хуанито!… " Затича се през площада накуцвайки, държейки с едната си ръка другата с разперени окървавени пръсти, от които се стичаше кръв, и те изглеждаха остри и дълги чак до земята. „Добре!“ — продължаваше да снима Горлов, задъхан, проврял глава между камбаните, усещайки мириса на окислена мед и на сух птичи тор, размазан от подметките му.

Той разбираше, че всичко е скъпоценно, всичко е важно, всичко е като че за него. И това, че е тук, на камбанарията, е гаранция, че целият подвижен, мигновено изменящ се свят ще попадне пред неговата камера, сам ще дойде при него, ще се влее в тази тясна фунийка от лъчи и стъкло. Всеки кадър беше мъничко парване, което изгаряше част от собственото му вещество. И тази загуба на материя се превръщаше в енергия за действие. Това беше дългоочакваната работа, дългоочакваното творчество.

Откъм насипа, озъртайки се и стреляйки, потрепвайки от ритането на дългоцевките, се появиха двама милисианоси. Притичаха през площада, скочиха в траншеята и затичаха по нея в различни посоки. Спираха, насочваха пушките, стреляха в нещо невидимо, но близко, обвиваха траншеята в синка в дим. Единият от тях се скри зад завоя на окопа. А другият, стигнал до края, започна да се изкачва. Синята му риза се запретна и се показа гъвкав кокалест кръст. Хванал здраво пушката, той затича по улицата покрай църквата, затропа с обувки по камъните. И в това време откъм насипа го удари нещо дълго и твърдо, блъсна го в гърба и го хвърли по очи върху камъните. Той хвърли пушката и като че ли главата му се заклещи в настилката. Изви кръста си, опря се с ръце в земята, блъсна се, задраска с ръце, зарита с крака, събу едната си обувка и сякаш почувствувал облекчение от това, притихна: белееше се само голямото му стъпало.

Ужасен, Горлов вече не снимаше. Бавно отстъпваше навътре в камбанарията; не можеше да разбере, нямаше желание да гледа това страшно белеещо се стъпало. Ала там, накъдето гледаше, на края на насипа се показаха хора, еднакви, с тревистозелено облекло, с плоски жълто-малинови барети, с винтовки, чиято форма му се стори позната. Дългоцевки с дебела ложа, с перпендикулярно на цевта рогче. М-16, спомни си той винтовката в дома на Сесар. И при вида на това чуждо оръжие, на еднаквите мундири и барети, на това внимателно придвижване на войниците във верига изведнъж му стана ясно: гвардейците! Те атакуваха, пробили отбраната, и овладяват града. Именно те току-що стреляха и убиха милисианоса. И сега с винтовки, готови за стрелба, търсят нова цел. А следващата им цел е той, Горлов, покачен на камбанарията, открит за прицелна стрелба.

Първата мисъл, която му дойде, беше да се хвърли презглава надолу по витата стълба покрай дървените ниши, покрай олтара със светците, навън от този капан. Да търси Сесар, Ларгаеспада и тяхната защита и отговорност, защото се намира на тяхна земя, защото е тук, в тяхното градче, и те са длъжни да го спасят, да го защитят. Но тази мисъл му се стори абсурдна: та как ще изскочи от тази църква, на този открит площад, право срещу ония с баретите.

Дойде му друга мисъл: да слезе и да заключи вратата на църквата, да я залости с дървени пейки, с дървена барикада. Да не ги пуска, да натиска с рамо, да задържа налитащите, удрящите с приклади, да ги задържа с всичките си сили. Да стреля с пистолета. Ала и тази мисъл да подпира с рамо дървената врата, дупчена от куршумите, му се стори безпомощна.

И третата мисъл, отхвърляща първите две, сякаш отпусна скованите мускули, волята му. Оживя старото чувство, изплува някъде от мрачните недра, свързано с целия му жизнен опит, с професията, със смисъла на неговото битие; това чувство се събуждаше в него и преодоляваше невидимата стена пред него, излизаше наяве. И той придобиваше вече друго, всевиждащо, небързащо зрение. Премести се в края на камбанарията, като пропълзя на лакти по дъските и опря фотокамерата като винтовка върху мръсните греди. Започна да снима.

Снимаше онези с баретите, които вървяха в траншеята. Един от тях със засукани, ръкави се прицели и пусна дълъг ред по пресечката в невидима цел. Гилзеното фонтанче сякаш излизаше от бузата му и той, спрял да стреля, мина през облачето дим. Появи се друга група без барети, в къси зелени куртки с отметнати качулки. Един от тях носеше тръбата на гранатомета, хванал ръкохватката като цвекло. Горлов ги засне и насочи апарата си към лежащия милисианос с голото стъпало, снима и него. И чу как нещо го плесна почти през очите, по двете камбани над главата му и двойният звук го удари, мина през него като електрически ток. Паднал по корем, той чуваше как се отдалечава този рязък, изтръгнат от куршумите звук. Внезапно си спомни вчерашния тих и просторен звън от докосването на птичето крило.

Разбра, че са го забелязали. Зажумя, сви се с желанието да се скрие в мрака на собствените си очи. Очакваше точния удар на гранатомета, приближаването на съскащата и димяща смърт. Подбутна под себе си фотокамерата, прикри я с гърдите си. Ала вместо ослепителен взрив дочу боботенето на мотори и нестроен хрипкав многогласен вик. Погледна. На площада откъм планината с тежък вой се показа една ифа, но не тяхната, а друга. След нея още една. Люшкайки се в каросерията, направо от покрива на кабината един войник изпращаше наслуки картечен пламък. Други войници скачаха от каросерията; петнисти и гъвкави като тритони. Тичаха, обкръжавайки площада, вмествайки го в някаква невидима мрежа. Сякаш се просмукваха отнякъде, трупаха се при насипа, скачаха в окопа и се изгубваха. И там, където те скачаха, изригваше объркана бодлива топка от звуци, вопли и залпове, търкаляше се надолу, разпадаше се, разсейваше се. Горлов вече се ориентираше в сложната геометрия на боя. Снимаше атаката на сандинисткия батальон и тичащата след него вбесена верига на милисианосите, техните яростни тухлени лица, крещящите им уста. И когато на камбанарията, шумно трополейки с обувки, се втурна Сесар с мокро, омазано с глина лице, огледа го с тревожен и веднага успокоил се поглед, постави под камбаните картечницата — тъпоноса, с допотопна броня, с кръгла чиния, Горлов фотографира и Сесар, и старомодното, посивяло, загубило чернотата си оръжие, и бялото слънце, показало се в млечната мъгла.

Боят свърши. Още проехтяваха изстрели. Още трещяха редове в низината. Но нещо вече беше отминало, беше изтекло. Започнало беше да се отдалечава като облак, отнасящ неизразходваното, но вече обезсилено електричество.

Те слязоха от камбанарията на площада.

— Къде е сержантът? — нервничеше Сесар, озърташе се, търсеше с поглед Ларгаеспада. — Трябва да вървим! Атаката може да се повтори!

Това нервно нетърпение се предаде и на Горлов. Той искаше колкото се може по-скоро да заминат, да отнесе безценната си придобивка. Изведнъж си спомни казаното от Сесар: страхува се, че може да бъде убит и куршумът да го лиши от възможността да напише книгата си, а заедно с него да угасне придобития, изискващ въплъщение опит. Същият страх, не за себе си, а за лентите с уловените неповторими кадри, чувстваше сега и той. Желаеше по-скоро да се махне от тази стреляща граница и да замине за Чинандега, за Манагуа, да хване първия рейс на „Аерофлот“. Без да се откъсва от своя малък скъпоценен товар, да пренесе над океана този багаж, за да може в Москва, в своя дом плътно да спусне завесите, да се изолира от уличния шум, от инкрустираните фенери. Да разположи своите апарати, да подготви проявителите и в червеникавата светлина, в полюшването на течността във ваната да изплува гланцовият лист и на него постепенно да се покажат бясно препускащият кон и конникът с двете винтовки. Падналият върху камъните селянин с бялото голо стъпало. Гвардейците с барети във верига, дебнещи внимателно, с готово за стрелба оръжие. Всичко това там, в Москва, отново ще се върне при него. Ще го зашемети за втори път, ала вече не с реалността на ужаса, а с отражението на живота и ужаса, съхранени завинаги от изкуството.

Появи се председателят Ернесто, обкръжен от хора. Отслабнал, подмладен, с бързи движения и горящ поглед, сякаш онази вътрешна пружина, която бе сковавала енергията му, се бе отпуснала някъде там, в боя на стръмнината. Панталонът му беше изцапан с червеникава глина от гробището, а ризата — с жълтеникава пепел. До него крачеше скулестият селянин, размахваше юмруци и винтовката на рамото му подскачаше. Плоският му нос беше разбит и от ноздрите му течеше кръв. Той я триеше с ръце и я размазваше. Гневно и сърдито говореше на председателя:

— Не трябваше да ни спираш! Ти беше длъжен да идеш до Хондурас! Трябваше да ги гоним и в Хондурас! Да влезем в Ел Анонал и да изколим всички като кучета! Те убиха Хуанито! Убиха Фернандо! Утре отново ще дойдат и ще убият тебе и мене! Трябваше да ги гоним чак до Хондурас и да убиваме, да убиваме! Ако ти не искаш да вървиш, аз сам ще поведа хората, ще влезем в Ел Анонал и ще трепем, ще трепем, ще трепем! Така, както те ни убиват тук!

— Ти си прав, Викторио — съгласяваше се с него председателят. — И аз самият заедно с тебе бих ги гонил отвъд ручея, бих влязъл в Ел Анонал и бих ги клал като кучета! Но заповедта на Фронта е да не се нарушава границата. Заповедта е армията да не навлиза в Хондурас. Родината няма нужда от голяма война. На революцията не й трябва голяма война.

— Все едно аз ще отида в Ел Анонал и ще ги убивам, ще ги убивам, ще ги убивам!…

По улицата нещо затрака, затрополя. Показа се двуколка. В нея се бяха впрегнали двама милисианоси; не я бутаха, а напротив, спираха устрема й надолу по планината. След двуколката тичаха момчета, а в нея върху скованите дъски между двете въртящи се високи колела лежеше убит, изопнал покрай тялото вкаменените си ръце. Панталонът му се беше заметнал и се виждаха немитите кокалести пищялки, развързаните му обувки. Прошарената глава с голямо чело се люлееше по дъските. Обраслото му с четина лице се обръщаше от тласъците наляво и надясно, сякаш не се съгласяваше с нещо. До него в колата бяха винтовката и шапката му и няколко неизстреляни патрона. Като видя този жесток натюрморт върху скованите дъски, Горлов не се сдържа и отново вдигна фотокамерата и направи снимка на убития. Двуколката премина по направения й от хората път и част от тях тръгна след нея със свалени шапки, побутвайки каручката.

Показаха се две жени с тежки големи кошници. Те бяха на пълнени с питки. Приближиха се до струпаните войници и милисианоси и раздадоха хляба. Те взимаха, чупеха и ядяха. Горлов взе от кошницата една топла питка с румени краища и започна да яде, опитвайки се да не гледа към тревата, която блестеше и засъхваше на червеното слънце. В зъбите му изхруска камъче. Извади го, подържа го върху дланта си — остро парче гранит, откъртено от стената на фурната от мина. И си помисли: войната е онова, което превръща хляба в камък. И още някаква неопределена мисъл — за вечното съжителство между хляба и смъртта, за ограниченото, малкото жизнено пространство, върху което се провежда боят, наказанието, изпичането на хляба. Хартиената Дева Мария в олтара и той, Горлов, поставен в това ограничено, непрекъснато намаляващо пространство.

Иззад насипа се показаха четирима войници, хванали за ъглите брезентов хамак. А в него с провиснал до земята гръб лежеше Ларгаеспада с изпъкнали мигащи очи, със свити като тръба устни, превързан през корема с неговата собствена, накъсана на ленти риза. Издаваше проточено, непрекъснато „Ооо!“, като че ли през тези побелели устни от него излизаше целият натрупан звук, дъх и живот. Горлов се приближи до него, надникна, почувствува как сержантът изчезва, свива се, топи се, сякаш през раната с тези „Ооо!“ излита и неговата плът.

— Раниха го!… При ручея!… В корема!… — Горлов видя, че между носачите му бе и девойката. Тя бе намотала върху ръката си края на брезента и носеше два автомата. Нейното младо изпотено лице с нещо напомняше лицето на сержанта — бледо, съсипано. Като че ли куршумът, пронизал сержанта, беше улучил и нея и този немощен, непрекъснатият звук излизаше от нея. — По-бързо! Трябва да се откара!…

Войниците вдигнаха хамака с ранения в каросерията на ифата, завързаха го за стоманените шпригли. Ларгаеспада се залюля, като продължаваше да издава своя проточен стон. Шофьорът запали колата.

— Да вървим, Андрес! — Сесар помогна на Горлов да се качи в каросерията. — Ако е в корема, няма да оживее. Знам ги аз тия рани. Трябва да го откараме в болницата в Чинандега! По-бързо!

Горлов искаше да се сбогува с председателя Ернесто, но него го нямаше. На групи стояха само милисианосите, подпрени на дългоцевите си пушки, и пушеха.

Ифата с люлеене излезе от тесните улички на Сан Педро на каменистия път. Минаха край извора, където вчера весели жени перяха пъстри тъкани и ги простираха по храстите; Горлов погледна към изчезващите керемидени покриви и остави там онова, страшното и яростното, за което щеше да си спомня през целия си по-нататъшен живот.