Александър Проханов
Живот между изстрели (27)

27

Той се унесе в кратък, преминаващ в халюцинации сън. Стори му се, че хамакът виси над долината, закачен на върховете на двете срещуположни планини, и тихо се полюшва. Под него тече нощното ручейче, дишат камъните в гробището. А над главата му се гърчат бели и сини безшумни мълнии. Той се люлее високо над земята и чувствува през въжетата напрежението и треперенето на планините, тътнежа на небето. Събуди се и погледна от хамака към близката греда с птичето гнездо, осветявано от светкавицата. Все му се струваше, че някой в този час мисли за него, стреми се да го намери, да го повика, него, единствения между безбройните живи същества, отнесен някъде през пространството. Може би майка му тъгува за него, болна и самотна, да го спаси, иска да го стигне с бледните си сухи устни. Или е любовта му, първата, позабравената, превърнала се вече в мит, която вече не му принадлежи, а е на онзи изчезнал човек, който само е носил неговото име. Може би тя в минута на тишина или болка, кой знае поради какво хрумване, си е спомнила за него само за миг и веднага го е забравила. А нейната мисъл е полетяла, многократно е надникнала по всички кътчета на земята и го е намерила тук да лежи в хамака на границата между две враждуващи държави. Спуснала се е в горичката с птичето гнездо, докоснала го е и не му е дала да заспи.

Неговата първа любов, художничката от Ленинград, посетила го в „карелското манастирче“, когато заряза инженерството и отиде да учителствува и същевременно да се учи. Да изучава природата, селския народен бит, изчезващата песенно-приказна красота. През онова лято тя беше поставила своя етюдник на стария дървен мост, под който той плуваше. Срещата им беше полъх на два щастливи вятъра един срещу друг, хвърлили върху водата две слънчеви пера. Любовта му към нея, както той я разбираше, беше мигновено пробуждане на огромни, дремещи в него сили, овладяване на удивителни знания. Влюбил се в нея, в течение само на един час той откри например прозрачността и безцветността на водата, която тя му подаваше в металното канче, загребала я от изворчето. Или пък сивкавостта на леда, в който са замразени въздушни мехурчета и червеното крилце на пеперудка, онази, която през лятото се удряше в неговия прозорец. Тогава обонянието му така силно се изостри, че между смолистите аромати на гората той усещаше миризмата на лежащия наблизо върху хвойната лос. Докато той разказваше за това, внезапно от блатото излизаше огромният дългокрак красавец, който дишаше тежко и с шляпане побягваше. Тогава откри най-тънките връзки, действуващи във Всемира: между алените буквички в ръкописната старинна книга и болестта на кротката съседка, още млада, угасваща от неизлечим недъг. Между зелените щуки, разчупващи крайбрежните ледове, за да хвърлят хайвера си, и пясъчните пътища, които помнеха обозите на търговците, шествията на затворниците и богомолците. Всички прочетени и чути мъдрости — за родината, историята, юнаците, бабините приказки, фронтовите писма на баща му, „Севастополски разкази“ на Толстой, Грановитата палата, седефеното копче от майчината рокля — всичко, изгубило своята същност, се събираше в един цялостен свят, намираше своя единствен център. И именно тя, неговата любов, беше в този център. От нея, от любимата, излизаха лъчите към цветовете зад прозореца, към песните на косачите, които минаваха с лодка, натежала от зеленото сено, към томчето на Пушкин, което лежеше на масата до нейното коланче.

Той, прекарал половин година на село, я водеше из своите владения. Виждаше ги като че ли отново, наричаше ги с нейното име.

Оставяше я пред входа на малката опушена ковачница, където миришеше на въглища и на сяра. А ковачът, разтраквайки прашната си грива, надигаше хриптящите мехове, измъкваше от огнището разтопената в жарта до бяло подкова, превърната в пламък. Хвърляше я с леко чукане върху наковалнята и Горлов взимаше чука и влагаше в удара цялата си младост и веселие. От аленото желязо летяха искри и екот, а на прозорчето потрепваше, пулеше рижото си око конска глава.

Минаваха покрай строяща се нова къща, където по зелената трева бяха разхвърляни греди, обелени, с потекла по тях смола. Колхозният дърводелец, озъбен, с пъшкане забиваше в дрънчащото дърво наточената до синьо брадва, отсичаше дебели трески. Горлов вземаше от него влажната огледална дръжка, забиваше в дървото изострената стомана, издълбаваше жлеба. По гърдите му летяха дребни борови тресчици. Тя примижаваше и се любуваше на юнашкия му вид.

Той слагаше в ръката й юздата и тя водеше коня, прескачайки пясъчните къртичини. А той натискаше плуга, обръщаше земята, облян в гореща пот, издухваше от лицето си полепилите се комари. След него с кошничка в ръка вървеше малкият кривокрак горски и сееше хвърчащите борови семена. И внезапно, поглеждайки ги изумена, притича червеникава лисица.

Ходеха с нея на езерото да ловят риба. Тя гребеше, а той удряше по водата с пръчка, гонеше рибата към малката мрежа, поставена до едно чепато дърво. Изплашени, като обрулени кристалчета от полюлей, под ударите му изскачаха рибки. Мрежата, която той изваждаше, светеше като водна лента, а в нея, виейки опашки, висяха рошави костури, огледални мъздруги, червеноперести бабушки. Той хвърляше рибите в лодката и те лудо скачаха по босите й крака, удряха я с опашки. Тя ахкаше, боеше се от ледения рибешки блясък.

А вечер, когато зад черните ели тлееше продължително залезът и крещяха гмурци, и насекомите зад прозореца устройваха сражения, люлееха се в паяжините, удряха се в стъклото, той я викаше да остане завинаги при него. Тук, на брега на това езеро, да прекарат целия си живот. Ще учат децата, сами ще се учат, взимайки от тези изгреви, от тези бабички, от захвърлените, обрасли с храсталак черквички тяхната мъдрост и красота. Той ще овладее селските занаяти, ще направи къща, ще построи лодка и животът им ще протече сред природата по вековечните закони, овладени преди тях. И тя се съгласяваше, обещаваше да дойде. Рисуваше портрета му с много бяло и златисто.

Когато го напусна и се върна в Ленинград, когато започнаха есенните бури и мрак, когато в неговата малка стаичка, където проверяваше тетрадките, стана унило и мрачно, само забравеното от нея коланче, висящо на стената, миришеше на лято и щастие. Само как се измъчваше той, колко му се искаше да отиде при нея, как целуваше коланчето!

През ноемврийските празници той се устреми към нея, в Ленинград. Дълго пътува до гарата с каруца срещу първия поръсил сняг, който се носеше под старинната арка, където два изрисувани сини лъва стояха един срещу друг. Носеше й подарък — ръкописна книга, в чиито буквички бяха вплетени тревички и птици, а редовете напомняха хвърлени в браздата семена. Летеше с влака, залепен за прозореца, през белите парцали сняг мечтаеше за нея, бързаше по-скоро да осъществи срещата.

Намери я вкъщи сама. Облечена в бял, непознат пуловер с обърната яка. И нейните непознати градски миризми. Видя нейното елипсовидно огледало, пред което тя слагаше тежки тюркоазени обици. Той я целуваше, а тя леко се отдръпваше и го молеше да почака. И все поглеждаше към вратата да не би да влезе някой. Той бързаше да я отведе през дъжда на „Невски“ при виолетовите мъгливо-водни фенери, под които се носеше тълпата, лъскаха колите, препускаха по Аничковия мост конете. Говореше й нещо несмислено, несвързано, опитваше се да предизвика у нея усещането за лятното чудо. Ала тя като че ли не го допускаше, бързаше по-далечко от неговите думи, все по-далече, по-бързо, покрай Казанския мост, покрай Мойки, Александрийската колона към Нева, изведнъж полъхнала с черния си простор. Илюминациите мигаха по крайбрежната улица. Мостът трепереше под трамваите и изглеждаше като жълта, преметната през реката заря. В черната вода стояха военни кораби — есминци, подводници, очертани от гирлянди светлина. Ледената броня на корабите и студената светлина във водата го поразиха със своята красота и жестокост. Тя го спря до мокрия парапет и го погледна в очите. Помоли го да й прости за посещението й през лятото, за фантазиите, за магията. Всичко било прекрасно, но свършило и тя се е омъжила за един художник, скъп за нея човек, с когото тук, в града, ги очаква съвместна работа, съвместно творчество. Пък и каква другарка би могла да бъде тя на Горлов в селската къща. Всичко това трябва да се забрави…

Той гледаше подводницата, сякаш изрязана с електрожен в реката, и усещаше непоносима болка, безкрайна мъка. Разбираше, че му се е случила беда, смърт дори. Загинала е, претърпяла е крушение неговата вселена. Реката, търговският дом, корабите и той самият на моста — всичко беше куп парчета от взривилата се вселена, от която само тя се бе отскубнала на свобода.

Тази прилика със смъртта го навести и сега в хамака. Той леко изстена, учуден от тази трайна болка. През дългите години болката не беше изчезнала, а се беше натрупала като живак в тялото му. Лежеше, гледаше мълниите, пукнатините в гредата, клечките в сухото гнездо.

И втората му любов след няколко години, когато се върна в Москва и се залови с нова, увлякла го работа — стана фотограф. Тя работеше в малко бюро отвъд река Москва, вечно отрупана с грижи за артистични изпълнения, за литературни и музикални вечери. Непрекъснато някой звънеше по телефона. В стаята й се появяваха ту разсърдени или прелъстяващи, ту пък велможно-надути хора — естрадни звезди или неизвестни дебютанти. Дребна, светлоруса, прелестна, тя седеше на фона на полуподземен прозорец, през който съвсем наблизо зеленееше трева, направо от тревата се издигаше тухлена камбанария, долиташе черноока врана. Той идваше, сядаше в ъгъла с глинена чашка чай, който тя правеше за него. Наблюдаваше я как умно, майсторски общува с толкова много хора — с всеки посвоему. От тях лъхаше честолюбие и успех, и продължителни несполуки, и загуба на славата, и желание за победа, и преситеност, и много рядко търсене на истината. Непрекъсната смяна на типовете. Галерия от портрети, които той неуморно наблюдаваше от своето ъгълче. Неуморно се възхищаваше от умението й с всекиго да е добра, всекиго да възвиси и вдъхнови.

Но ето, за последен път хлопваше външната врата, суетенето и блъсканицата свършваха и те оставаха сами. Тя затваряше очи, облягаше се в креслото си и казваше: „Боже, колко съм изморена!“ Той тихичко се приближаваше, галеше раменете й, целуваше затворените й очи, усмихнатите устни и тя казваше: „Пусни пердетата, цялото Замоскворечие ни гледа.“ Поседяваха още малко, понякога пиеха бутилка тъмночервено сухо вино, което той, донасяше, а ако беше през зимата, го притопляха. Тя наливаше виното в напуканите глинени чаши, изстискваше в тях портокал. Пиеха, седнали в различни краища на стаята. Той виждаше как очите й започват да се позлатяват. Оставайки далечна, тя започваше да се приближава, да става желана. Усещаше как се докосва до него, лишава го от воля, сладко го парализират златистите лъчи от нейните очи.

Тя живееше до Смоленския площад. Спомняше си бавното им пътуване, ленивия им път покрай шатрата в Кадаши, очертана в зеленикавия здрач, със зимните кресливи врани. Кинотеатърът „Ударник“, приличащ на хангар. Бялата заледена река, заскрежените стени и изгледът към Кремъл. Вихърът от автомобили при моста, които винаги им пречеха да преминат. Понякога този вихър замираше, спрян от движението на палката, и в кулата през отвора на вратите се промъкваше тясна, черна като игла кола. „Къщата на Пашков“, бяла върху белия хълм, подобна на ваза. И манежът с Моделираните ризници. Те не бързаха да пристигнат. Като че ли забавяха, отлагаха онова, което ги очакваше. Онова, към което се приближаваха, минавайки Арбатския площад с огнения кристал на проспекта, с далечната тежка заря, в която се впиваха летящи, опашати огньове.

И най-после нейната малка стаичка, където всичко му харесваше. И крехкият лампион с накичени висулки и стъкълца. Креватът, застлан с козя кожа, с малката муска до възглавницата. Огромната фина чаша, която, ако прекараш върха на пръста си по намокрения й ръб, звучи като намазана с колофон. Зад прозореца мигаше пулсираща реклама, някаква неразбираема плетеница, която продължаваше все така да мига и да пулсира, когато те, притихнали, лежаха в тъмното.

Понякога той оставаше при нея за няколко дни, като се обаждаше на майка си по телефона. Оттук, от нейната стаичка, с нейните напътствия поемаше своите пътувания, своите рейдове, започваше дълги целогодишни полети, когато турбините го носеха от единия до другия край на страната и той, пробивайки небето, слизаше ту в зелените блата на Тюмен, ту по белите хълмове на Чукотка, насочвайки обектива си към света. От малката си стаичка тя като че го изпращаше и насочваше обектива му в целта. На нея посвещаваше своите полети. Към нея, по нейните позивни се връщаше самолетът. Тя го вдъхновяваше. Фино, умно насочваше интересите му.

От всяко свое пътуване той й донасяше подарък, мъничко сувенирче, което тя поставяше на стъклената поличка. В тази непрекъснато нарастваща колекция имаше лазурно чирепче от Самарканд, изсъхнал бронзов бръмбар, намерен на платото Устюрт, мъхнат израстък от еленови рога от Тува, навита раковина от Курил. Тя се смееше, наричаше тази поличка „моята домашна оръжейна палата“. И веднъж той наистина й донесе зеленясал кинжал, назъбен, измъкнат от една скитска могила, разорана от булдозер.

Ала най-важният подарък, който той донасяше от пътуванията си, бяха неговите снимки. Те подбираха снимките заедно и той се учудваше на вкуса й, на нейните правдиви оценки. Например сниманото от вертолет огромно като море устие на Об. Или американските старици, наподобяващи изсъхнали шушулки. Или пък булдозерът „Камацу“, захапал с челюсти дървената, обречена на събаряне къща. Тя, жената от града, неразбираща от природа и техника, седяща в своето полуподземие в Кадаши, за негово учудване показваше изтънчено разбиране за оная красота и образност, към която той се стремеше в своите снимки. Там, в Кадаши, те уреждаха малки импровизирани изложби — окачваха фотографиите. Трупащата се суетна, мислеща за хонорарите си тълпа от писатели и актьори се „облъчваше“ от тези изложби и неволно им обръщаше внимание. Някои от тях започнаха да му дават поръчки — за портрет в книга, за снимка на афиш. И това му носеше доходи. Веднъж един театрален режисьор го покани да оформи спектакъл — да направи щанд от своите многократно увеличени сибирски пана, на фона на които се играеше индустриална пиеса. Оттук, от тези мънички изложби, го поканиха и във вестника. Това място често посещаваше известен публицист вестникар. Отначало той дълго се вглеждаше в отделните творби, изслушваше мнението на „домакинята на салона“, а след това веднъж го покани да отидат заедно в командировка в новите градове на Мангишлак. Заедно пътуваха през отвъдкаспийските пустини. Градът, изсечен сякаш с един замах от скали. Освежител на морските води. Атомна електростанция. Стоварени от самолета дървета. Неговите снимки имаха успех във вестника. Главният редактор го извика на разговор и му предложи щатно място.

Тя му помагаше естествено, изкусно. Ръководеше го. Въвеждаше го в московските художествени среди. Създаваше му име, очароваше многобройните, минаващи през нейния „салон“ хора. Той високо ценеше тази помощ. В тази среда тя беше по-силната и по-умната от него. Водеше го внимателно и властно и той с удоволствие й се подчиняваше. Светът сякаш се раздели на две части. На една сияйна изпъкнала огромна част, накъдето го отнасяха самолетите, където жадно се взираше обективът на неговата фотокамера, поглъщайки картини и гледки! И на друга, московска част, с нейната малка стаичка, с нейния „салон“, където се оформяха неговите търсения и открития. Той работеше в нейна чест. Ала за него тя беше онази черта, онзи праг, от който той се хвърляше в света, започваше своите пътища и полети и на който се приземяваше. Тя не беше вселена като първата. Тя го награждаваше с опита на човешките отношения, с опита на реалната култура. И той жадно поглъщаше този опит.

Между постоянните посетители на „салона“ имаше двама кукловоди. Понякога именно тук, в малката заличка, те правеха представление с кукли — сцени от азиатската, славянската и африканската митология. Тези представления напомняха религиозни обреди, ярко изработените кукли приличаха на оживели мънички идоли, а самите актьори — познавачи на световната етнография и фолклор.

Тук идваха дизайнери кинетици, създаващи подвижни скулптури от бягащи светлини, въртящи се огледала, метални ротори. Те бяха майстори на рекламите, участвуваха в илюминациите на столицата, в устройването на фойерверки и празненства. Донасяха по за няколко дена своето въртящо се и звънтящо чудо. То живееше в „салона“, докато не го отнасяха на някоя изложба.

Идваше и водещият телевизионната програма, посветена на пътешествията и животните. Негова втора професия и страст беше ентомологията. Той донасяше от своите екзотични пътувания колекции пеперуди, разноцветни стъклени кутийки с главозамайваща красота. Горлов бързаше да ги фотографира отделно и заедно със собственика, тънкоуст, остронос, напомнящ с нещо ентомологическа карфица. Веднъж наесен той донесе и подари на „домакинята на салона“ какавида от африканска пеперуда. Тя я остави някъде долу, до топлия радиатор и я забрави. През зимата, на Рождество, когато всички си отидоха и Горлов пиеше от напуканата чаша притоплено мукузани, станиолът на елхата просветваше, а тя, неговата любима, уморена седеше в креслото, изведнъж отнякъде долетя и закръжи голяма алена пеперуда. Африканското чудо, оживяло в зимната Москва.

Тук идваше и един млад астрофизик, платонично влюбен в домакинята. Беше създател на хипотеза за извънземните цивилизации и за космическия произход на живота на Земята. Поразяваше всички с разкази за пришълци, за забравени древни знания, съперничещи на съвременната медицина и физика. Веднъж той донесе полутъмна, направена от него в планината снимка — горящ ромб върху светлинни стълбове, отлитащ в небето. Съгласно неговото убеждение — извън планетен кораб, посетил Земята. По-късно Горлов видя тези ромбове и елипси, създадени от спектъра на полярното слънце или от лунни пулсиращи кръгове, от кристалчета небесен лед — загадъчната оптика на света.

Всички тия хора, всеки посвоему неповторим, съставляваха единно поле на интереси, увлечения, тенденции, завладяващи млади умове, младото съзряващо поколение. И Горлов беше между тях. Действуваше и дишаше в това поле. При него, младия фотограф, дойде и успехът. За него научиха. Първата му изложба спечели сребърна награда. Пред него, както му се струваше, се откриваше необятно бъдеще — творчество, пътешествия, свобода и уникална, всепоглъщаща страст. Когато тя му каза, че чака дете, че иска да имат нормално семейство, това просто го зашемети. Той не беше готов за това. Завладян от егоизма си, погълнат от своята уникалност, изобщо не мислеше за това. Не искаше семейство, не искаше деца, не искаше домашни грижи. Неговата грижа беше целият свят. И той й каза това. Помнеше няколко мъчителни обяснения. Чувството за вина и срам. Чувството на раздразнение и гняв. Чувството за своята правота, под което, като под тънък, изкуствен лед се таеше неувереността и мъката.

Тя отиде в болницата и тяхното дете не се роди. Скоро се разделиха. Той разбираше, че е убил в нея не просто детето. Убил беше един цялостен свят, дълго създаван от нея и свързан с него, с Горлов. Това беше нещо като негов отговор на предишната, на първата гибел, преживяна от него край Нева. Едната катастрофа предизвика другата. Непрекъсната верига от катастрофи, които се възпроизвеждаха. Те не се срещаха вече. След много години той бегло я зърна в театъра. Беше загубила младежката си свежест, беше се наляла с тежка, самоуверена красота. До нея седеше някакъв мъж, беловлас, снажен, приличащ на военен, който я гледаше с обожание.

Той си спомни всичко това сега, лежейки в хамака, окачен между двете враждуващи страни, заел леглото на слабо познатия му човек, на сандинисткия сержант Ларгаеспада. Брезентът на хамака, до който допираше бузата си, леко намирисваше на прах, на бензин, съвсем слабо на желязо, както и на мъжки тютюн и на още нещо, едва доловимо. Може би на женски коси — косите на момичето с военната куртка, което пееше със сержанта любовна песен.

Повече не беше се влюбвал. Имаше леки, необвързващи флиртове по време на пътуванията си. Те се пораждаха и прекъсваха според разписанието на „Аерофлот“. Самолетите, издигнали го в небето със запечатаното в заснетите филми богатство, го откъсваха завинаги от ресторантите и хотелските стаи, от ония мигновено забравяни жени, които за кратко време ставаха негови спътнички. Те красяха с женствеността си града, пейзажа, в който му се налагаше да работи. Много от тях бяха прелестни, добри. Много от тях му оставяха усещането за кратко щастие. Припомняйки си пътуванията, разглеждайки снимките, той улавяше и неотразеното в кадъра присъствие на жена. Снимаше ли БАМ, самотните стоманено-бели коловози, дъговидно потъващи в могилите, някъде наблизо, извън кадъра, се намираше хълм, обрасъл с храсталак, и привечер те пиеха евтино вино, той я целуваше и тя долепваше до устните му цветчета от храста. Или пък дългия раздрънкан влак за север, към полярната нощ. От купето на вагона, пронизван от сибирските ветрове, той снимаше мъката на ледените блата, заледените гарички, арматурата на мостовете, облечени с тежки шуби, и внезапното зарево на „петролните“ градове, спектралните огньове на сондите. Отново мрак, скърцащо купе, мъждива жълта лампичка. Спътницата го прегръща с горещата си бяла ръка и се смее.

Той беше благодарен на всички. Те идваха и си отиваха с ритъма на реките и горите, на градовете, над които прелиташе. Не го даряваха с никакъв нов опит. Просто попадаха в кадъра, търсен от фотоапарата. Понякога му хрумваше, че в тези мимолетни, тутакси изгарящи прибързаности напразно губи оня дар, даден му от природата за една-единствена жена, за единствената любов — за семейството, за децата, за продължаването на рода. Ала той прогонваше тия мисли. Той беше художник. Работеше в името на друга задача, вън от пределите на семейството и любовта. Жените, летящи като фини шлейфове след неговия самолет, бяха нещо като асистентки, помощнички, свидетелки на майсторството му.

Постепенно и те изчезнаха. Той все по-малко имаше нужда от тях. Дълбочината и размахът на работата с нейните вътрешни, открити от него закони не изискваше външни стимулатори. Самата тя беше единственият стимул. Устремил се да опознае живота, превърнал живота в един постоянен обект, той се оказа откъснат от него. Интересуваше го само едно — работата, а всичко останало бледнееше.

Последният роман, преживян в Москва с омъжената жена, за която беше нещо като кръводарител, не го засегна дълбоко. Награди го само с още един модел на човешки взаимоотношения. Привикнал да мисли всеобхватно, той извлече от тази любов нейния конструктивен смисъл, вложената в нея геометрия. Многократно е било така и преди, мислеше той, и така ще бъде винаги.

Ала нещо все пак стана. Тук, при други обстоятелства на обкръжаващата го действителност, той попадна под серия внезапни и тежки удари. Твърдият кристал, който дълги години шлифоваше в себе си, се счупи. Беше разбит от падналия на летището самолет. Структурата, на която толкова много държеше — залог за неговото майсторство, — беше разтопена от пожара в Коринто. И живото, незащитено от вяра и наивно любопитство чувство отново го навести като в младостта. Изпълни го с очакване на някакво чудо. И прелестната жена в подножието на зелената планина, нейното присъствие, часовете, които прекараха заедно, бяха като отговор на неговите очаквания. През деня в Сан Педро, сред толкова жестокости и страдания, той почти не мислеше за нея — действуваше, търсеше и работеше. Но сега, когато дневният живот отстъпи пред нощния, когато набъбнаха камъните по древната улица, а в небето се гърчеха тихите мълнии и в черните треви ловуваше белоглавото, приличащо на невестулка момче, сега той помисли за нея. Почувствува я рязко и сладостно. Притегли я до себе си. Хамакът, изпълнен с двойната им тежест, бавно и отмерено се залюля.

Той напипа в джоба си пръстенчето й. Измъкна го и го задържа пред очите си. В мътното кръгче се разхождаха мълниите. Камъчето отразяваше близките планини. И той си помисли: след много години някой ще сложи този пръстен — и тази нощ, предчувствието за буря, неговите объркани мисли ще отекнат в този неизвестен нему човек с тайнствена тревога и наслада.