Александър Проханов
Живот между изстрели (16)

16

Минаха през града. Горлов мълчеше потиснат. Спряха пред подвижна бариера, където имаше много народ, малки лавки, в които се продаваше вода в бутилки. От тръстиковия си навес пазачът огледа автомобила, набра въженцето, вдигна бариерата и те влязоха в двора, където се мъдреха разпънати брезентови палатки. Пред всяка от тях имаше търпелива опашка. Зад палатките се виждаше едноетажна каменна постройка с надпис: „Болница“. От нея с металическа съдинка в ръце идваше монахиня, цялата в черно, с бяла пребрадка на главата.

— Тук именно работят вашите хора — Сесар излезе от колата. — Аз мисля, Андрес, че ще останете тук, ще пренощувате преди утрешното пътуване за Коринто. Ей сега ще намерим директора на болницата.

Горлов крачеше след него, поглеждаше към пациентите и палатките. Платнището пред входа на една от тях беше вдигнато и вътре се виждаха хора в бяло, червеникавата, разкошно къдрава брада на един от докторите, неговият син, остър поглед изпод рижите вежди и лице на жена, твърде руско лице под бялата касинка. Тя излезе от палатката и викна:

— Ана Степановна, за вас пита Фьодор Тихонович!

И техният мил вид, и скъпите звуци на родния език отекнаха в Горлов с топлинка, дори с нежност, успокоиха го след видяното досега.

Тази, която викаше, без да чака отговор, пресече двора и тръгна от палатката срещу Горлов. Той я спря, извини се и попита:

— Бихте ли ни казали къде е директорът на болницата? Как да го намерим?

— Колобков ли? — жената любопитно го изгледа, забелязвайки люлеещата се на ремъка фотокамера. — Той е в операционната. В сградата.

— Оперира ли? В операция ли е?

— Не. Подготвят операционната. Вървете, там ще го намерите — и тя му обясни откъде да мине.

Горлов остави отвън Сесар, мина покрай отворени стаи, където по креватите лежаха или седяха болни. Прочете на една табелка надпис „Операционна“, бутна вратата и влезе.

— Може ли?…

Видя синкава кварцова лампа, операционна маса, безброй лампи. Стоящият с гръб към него мъж бе в бяла престилка, а до него, до изваряващите се инструменти — младо женско лице със златисти, сресани на път коси под колосаната касинка. Именно това лице, което му се стори твърде мило и открито, обръщайки се към него, се промени и стана гневно. Синьо-сивите очи потъмняха, блеснаха и го блъснаха:

— Ама къде се навирате наистина! Без престилка! Та тук е стерилно!…

Този гневен, властен и раздразнен от появата му глас и почти яростният поглед го спряха. Той отстъпи и затвори отново вратата, огорчен от толкова категоричния отпор на желанието му да види своите.

Мъжът с бялата престилка излезе. Горлов някак изплашено и смутено му се представи.

— Колобков, директор на болницата — стисна ръката му докторът. — Днес ми се обадиха от посолството. Съобщиха ми, че ще дойдете. Чаках ви. — И като забеляза обидата на Горлов, приятелски го хвана под ръка: — Не се сърдете на нашата Валентина. Такава си е тя — прецизна. И малко рязка, разбира се. Но не й обръщайте внимание!

Приближи се Сесар. Запознаха се. Горлов изпълняваше ролята на преводач. Колобков ги поведе по открития коридор към своя кабинет от другата страна на сградата. И тук, по затревените полянки, също имаше палатки, виждаха се кревати с болни. Мина монахиня в черно и до нея медицинска сестра в бяла престилка, рускиня. По-натам пасяха две телета. И над всичко това дишаше огромният лъчезарен, зеленоглав вулкан Сан Кристобал. През къдравия, застинал над кратера облак проникна слънчевият спектър. Гледката на тази дишаща планина неясно се сля с неговото гневно настроение преди малко.

— Мисля, че не е необходимо да се настанявате в хотел — каза директорът. — Ще пренощувате при нас. В стаята на ординаторите има две легла, има и климатична инсталация. Денем там са лекарите, а нощем леглата са свободни. На ваше разположение са.

— Оказа се, че тук, в Чинандега, Сесар има роднини — превеждаше Горлов. — Той иска да им гостува. А пък аз наистина, ако не възразявате, ще прекарам деня тук. Ще поснимам, като съблюдавам, разбира се, всички правила за стерилност!

— Е, не се сърдете на Валентина! — засмя се Колобков. — Понякога тя и мен така ме стряска, че не зная как да се оправдавам. — Смехът му беше радостен. Кръглото му загоряло лице излъчваше гостоприемство. В това лице се четеше ум, простота, сигурност и, разбира се, умора, някакво постоянно безпокойство в зениците.

— Сесар казва, че е необходимо да отидем до щаба — преведе Горлов. — Утре заминаваме за Коринто, ще излезем с катери в океана. Налага се да уведомим команданте Рамирес.

— Няма защо да ходите в щаба! — каза Колобков. — Команданте Рамирес след малко ще бъде при нас. Той посещава своя ранен приятел. Лекуваме тук един ранен субкоманданте. Скоро ще го изпишем и ще го изпратим вкъщи. Команданте редовно го посещава. При това ще ви открия една тайна — усмихна се директорът, — команданте Рамирес много харесва нашия борш. Днес сме приготвили за обяд истински украински борш и Рамирес ще дойде да го опита. А когато ядем борш, всички проблеми се решават по-лесно! — и отново Горлов, по-дълго, отколкото бе прието, се вгледа в широкочелото лице с черти на доверчива детска наивност, готова за миг да се вкамени, да се ожесточи, да покаже волята и ума си.

Колобков разказа как болницата е прелетяла през океана до Никарагуа с два антея. По това време паднали невиждани дъждове. От наводнението реките и езерата придошли. Водата помитала селища, разрушавала мостове, давила хора и животни. А когато се отдръпнала, цели райони останали без пътища, електричество, без храна и покрив, обречени на нещастие. Започнали епидемии, мор. Именно тук, в тези измъчени от лошото време райони, долетели двата антея, докарали камиони и фургони, медикаменти и лекари. Веднага, при първия зов, си стегнали багажа, оставили домашни и близки. От зимата и руските студове — в тропика, в огнищата на епидемиите. „Това е нашият руски корпус за бързо реагиране“ — подсмихваше се докторът. И продължаваше да разказва как направо от летището, изпод горещите турбини излизали зиловете и бързали за тук, за Чинандега. Разпънали палатки, ремонтирали старата сграда, монтирали рентгена и операционната. Наоколо се разнесъл слухът: появили са се руснаци, ония същите, страшните, със седемте глави, злите руснаци, с които Сомоса плашел народа. Пришълците отворили безплатна болница, където всеки бедняк, невидял през живота си лекар, можел да се лекува безплатно. И още на третия ден, преди още да са подредили всичко, започнали да приемат пациенти. И оттогава досега цяла година в палатките, задъхани от горещината, измъчвани от задушната влага, без свой кът неуморно се трудят. Два и три пъти надхвърлят нормите, оперират, лекуват, спасяват. Озовали се в изстрадала от стихиите, измъчена от диктатурата страна, обхваната от война и революция, те вършат своето извечно дело.

— Ще видите забележителни хора! — говореше директорът, като че той не влизаше в тяхното число. — Нашите хора са способни на много неща! На големи изпитания!

Горлов му вярваше, искаше да види.

— Може ли? — на вратата се почука, показа се русолява младолика глава с червендалесто потно лице. — Боршът е готов, Николай Спиридонович.

— Добре, Слава, мили, сега ще дойдем! — Колобков с кимане го отпрати. — Това е нашият готвач, готви чудесно. Каня ви да опитате борша!

Отново се намериха в задушно-горещия, като че ли кипящ въздух, през който прохладно, недостъпно сияеше вулканът. Отминаха сенчестите храсталаци. Там също имаше палатки. „Тук живеят нашите, това е нашата улица «Горки»“ — поясни Колобков.

Под навеса се червенееше тухлена печка с огромни тенджери. „А това е нашият ресторант «Славянски базар».“ Зеленееше се ръбест фургон на колела. „И нашата баня, нашите «Сандуни». Каня ви да се понапарите привечер.“ Изопнат екран, волейболна мрежа, висяща на въженце релса. „Нашият Парк за отдих и култура.“ И така, шегувайки се, влязоха в брезентова палатка с маси и пейки. Колобков ги покани да седнат, донесе им лъжици, побутна купата с хляб и тутакси иззад главите им сръчни ръце поставиха пълните догоре чинии с розово-златист благоухаещ борш. Горлов се развесели от димящия домашен борш.

В столовата влизаха лекари. Поздравяваха се, пожелаваха си добър апетит. Между тях Горлов видя тази, която го нахока в операционната. Мина, без да го погледне, с красиво, затворено, както му се стори, лице, висока, със сресани на път коси.

— А ето го и команданте Рамирес! — Колобков се надигна да посрещне младия военен, който влизаше в палатката. — Тук, компанеро, моля!

Запознаха се. Шегуваха се. Обядваха. Колобков освободи преводача, ползуваше се от услугите на Горлов.

— Кажете му да изпрати своите щабни готвачи, ние ще им дадем рецептата. Ще ги научим да варят борш. Борш по сандинистки! Кажете му! — Колобков намигаше на команданте.

— Преведете му моля — каза офицерът. — Нашата революция е още млада. Само на три години. Още не сме се научили да готвим борш. А вашата революция е на повече от шестдесет години. Вие вече сте се научили!

— Кажете му — намигна Колобков, — че като започнат да варят борш, армията им веднага ще придобие нови сили. По-лесно ще им е да отблъскват контрите.

— Много хубава руска дума е „борш“ — кимаше команданте — Много хубава дума е „Калашников“. И едното, и другото е добро средство за отблъскване на контрите.

Смееха се. Колобков добавяше с черпака борш на гостите и на себе си.

— Как намирате своя приятел? — попита директорът. — Как според вас се чувствува субкоманданте Мануел?

— Благодаря. Сега е много по-добре. Оздравява. Но още е слаб. Трето раняване. Първото беше при Естел, когато нападнахме гвардейския патрул. Второто — при Масая, когато ни бомбардираха. Третото — сега, на границата, при Сан Франциско дел Норте. Три ранявания — не е малко. Но сега е по-добре. Благодаря ви.

— Ще го изпратим да се доизлекува вкъщи. Ще го придружи наша сестра до Пуерто Кабесае. По пътя ще му прави инжекции, превръзки. Смятаме, че опасността вече е минала.

— Благодаря ви — повтори команданте.

Горлов наблюдаваше неговото мургаво, гладко, съвсем младежко лице. Дори в мигове на сериозност по него личеше едно постоянно ликуване. Точно такова излъчване струи от лицата на влюбените хора. Той бе забелязал това излъчване по лицата на Розалия и Сесар. И на субкоманданте Санчес. И по лицата на милисианосите, които маршируваха в квартал Батаола. Горлов не можеше докрай да отгатне откъде идва то. Но чувствуваше, че е свързано с онова, което витаеше в горещия кипящ въздух, по всяка вероятност — с революцията.

— Команданте — Сесар, който не взимаше участие в разговора, се обърна към него с подчертано внимание, като към уважаван командир, — другарят Андрес и аз изпълняваме задача на Фронта. Дошли сме във вашия район. Съгласно програмата, с която сме готови да ви запознаем, ние имаме намерение утре да излезем с патрулните катери в морето. Бихме искали да имаме вашето съгласие.

— Осведомен съм за вашето пристигане. Вече говорих с Манагуа. Утре ще отплавате с катер. Ще имате възможност да се запознаете с бреговата отбрана, със зенитните батареи в пристанището Коринто. Ако ви провърчи — усмихна се лекомислено, — ще видите американска фрегата. А може би и самолетоносач. Има какво да се фотографира!

— Имаме намерение да посетим и Сан Педро дел Норте — каза Горлов, дебнейки бързите погледи през усмивките на команданте Рамирес. — Сан Педро също се намира в района на поверената ви територия. Какво става във вашия район? Каква е обстановката сега?

— Другарят Андрес едва вчера долетя от Москва — каза Сесар.

— В Москва сигурно има вече сняг? — любопитно го погледна команданте Рамирес.

— Не, още вали дъжд.

— И тук сега валят дъждове. Трудно е за войските, които изграждат отбранителните рубежи. Водата залива окопите. — И като придоби сериозен вид, каза: — Нашата армия едва започва да се учи на съвременна война. Довчера бяхме партизани. Стреляхме с ловджийски пушки, криехме се из горските скривалища, налитахме на врага от засади. Сега имаме вече оръдия, бронетранспортьори и танкове. И се учим да ги използуваме. Учим се да копаем окопи. Обучаваме се за отбрана и за настъпление. Ако хондураската армия наруши границата и се опита да нахлуе към Манагуа, ние ще я спрем и отблъснем. Но ако заедно с нея тръгнат и бригади морска пехота и по крайбрежието слязат морски десанти, а в Манагуа хвърлят парашутисти-командоси, ние ще се върнем към партизанската война. Отново ще станем партизани. Ще бием гринго иззад всеки храст и камък, даже с кремъклийки. Редовната армия може да се разбие с превъзхождащи сили. А партизанската армия, състояща се от народ, вкусил свободата, не може да се победи, както не могат да се разрушат нашите вулкани, нашите езера, нашата земя и въздухът над нея. Нашият въздух, земята и вулканите ще разбият морските пехотинци.

Горлов слушаше неговата некомандирска, безкрайно образна реч, а команданте Рамирес, сякаш отгатнал мислите му, леко помрачня и се върна към военния език:

— По крайбрежието, граничещо с „отговорния район“, действува съединение от американския флот в състав: самолетоносач, есминец и три фрегати. По непотвърдени данни в същия район се намира и американска подводница. Сега самолетоносачът и есминецът са се оттеглили в открито море. Фрегатите продължават да се движат покрай морските ни граници, нахлувайки многократно в наши териториални води. От тези фрегати, както е известно вече, спускат бързоходни катери, изпращат на нашия бряг леководолази — подводни диверсанти. В резултат на техните действия има разрушени и повредени обекти по крайбрежието. Мостове, складове, имущество на селските кооперативи. Ние се борим с тях със силите на армията и граничарите.

Колобков, който не разбираше испански, се вслушваше, стараеше се по интонацията, по изражението на лицето на своя гост да улови смисъла. Команданте се обърна към Горлов:

— Преведете му моля. Научихме, че в района на Чинандега се е промъкнала банда гвардейци, същата, която премина границата миналата седмица. Нейната цел е да дестабилизира положението в града. Възможно е да нападнат и съветската болница, за да попречат на дейността ви сред населението. Армията ще направи всичко, за да защити града и болницата. И все пак трябва да бъдете бдителни.

— Ние винаги сме нащрек — спокойно отвърна Колобков.

— Много ви моля — обърна се команданте към Сесар и Горлов, — преди да заминете за Сан Педро вдругиден, елате при мен в щаба. Аз ще уточня обстановката, ще ви информирам подробно за положението в този участък на границата.

Той стана — строен, млад, отново се развесели, приличащ по нещо на студент. Стисна ръцете на всички.

— Преведете на директора — помоли той Горлов, — каня го при мен в щаба да хапне фасул.

— Предайте му — каза Колобков — да не би фасулът по вкус да напомня скариди?

— Уви, скариди няма! Всички катери и рибарски лодки патрулират по крайбрежието. Не мога да поканя нито вас, нито гостите ви на скариди.

— Какво да се прави! Тогава ще дойдем на фасул!

Те изпратиха команданте Рамирес до изхода, където го чакаше джип с охрана.

След обяда Сесар отиде в града да посети роднините си, а Горлов, усетил резултата от смяната на часовите зони, прие предложението на Колобков. Легна в ординаторката стая под шума и полъха на вентилатора и мигом заспа.