Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
И вот приходит ветер, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013)

Издание:

Александър Проханов. Живот между изстрели

 

Превел от руски език: Кръстьо Кръстев

Редактор: Лиляна Терзийска

Редактор от издателството: Венцеслав Кънев

Художник: Ханна Ковачева

Художествен редактор: Гичо Гичев

Технически редактор: Цветанка Николова

Коректор: Мариана Дулова

 

Формат 84×103/32. ЛГ-VI/565.

Дадена за печат на 29.III.1988 г.

Подписана за печат на 29.IX.1988 г.

Печатни коли 19,50. Издателски коли 16,38.

УИК 18,383. Издателска поръчка №15.

Техническа поръчка №81072.

Код 24/95363/5617-163-88.

Цена 2,08 лева

Печатница на Военното издателство

История

  1. — Добавяне

11

Съветникът с ранг на посланик го прие в своя кабинет. В неговото широкочело застаряло лице Горлов почувствува някаква по селски непрекъсваща загриженост и умора, готовност за продължителен и неизбежен труд.

— Вашето идване беше много необходимо. Ето защо веднага осведомихме никарагуанското ръководство. За пристигането ви разговарях с координатора на Ръководния съвет Даниел Ортега[1]. Програмата за вашата работа е изготвена съгласно неговите лични указания. Ще ви бъде предоставена възможност да се придвижвате и да наблюдавате. Ще имате открит достъп до информацията…

Горлов му благодари. И неочаквано усети някогашното, ненавестявало го през последните години състояние. Вече не е свободен художник, не е изпълнител на своите желания и хрумвания. С усилията и волята на много хора се включва в едно колективно действие. Свързва се с това действие. Споделя неговите цели и мисъл. Още е живял в Москва, още е дрямал, летейки над Европа, когато са го включили вече в някакъв процес, разполагали са с него и са го използували. И това чувство, свързано със загубването на свободата му, не го учудваше, не го плашеше, а го мобилизираше, изостряше вниманието му, засилваше в него състоянието на готовност.

— Вижте, ако трябва да говорим за обстановката в страната, тя е извънредно сложна. Нахлуването вече е започнало и от самото начало е от две посоки, от Хондурас и от Коста Рика. Присъствието на американски флот по двете крайбрежия е почти равносилно на блокада. Маневрите на сухопътните американски войски в Хондурас на фона на постоянното проникване на големи групи сомосисти представляват пряка военна подкрепа. Терорът и саботажът в икономиката заплашват с хаос, парализират революционното преустройство, усилват вътрешната опозиция. Планът на контрареволюцията, най-общо казано, е следният… — дипломатът търпеливо му обясняваше, подготвяше го, въоръжаваше го, зареждаше го с всичко необходимо за път. — Пробивите на бандите през границата в централните, планинските и труднодостъпни зони, като Матагалпа, атакуването на центровете на провинциите, като Порто Кабесас на Атлантическото крайбрежие, трябва да осигурят на противника териториален плацдарм, от който той може да обяви създаването на второ, алтернативно антисандинистко правителство. И щом като едно такова правителство се обяви — а то е вече сформирано и очаква своя час в Хондурас, — щом като бъде стоварено с десант на тези така наречени свободни територии, то незабавно ще бъде признато от враговете на Никарагуа — от реакционните режими в Чили, Уругвай, Салвадор, Хондурас и, разбира се, от Съединените щати. По молба на това правителство в Никарагуа ще нахлуе сборен интернационален корпус, също така сформиран вече и очакващ подходящ момент. Главната ударна сила на корпуса е американската морска пехота. По този начин конфликтът в Никарагуа придобива международен характер. Задушаването на революцията става империалистическо дело…[2]

Горлов слушаше и същевременно превеждаше този политически и военен анализ на разбираем за себе си език, превръщаше го в изострен резец, насочен към тези синьо-зелени земи, над които беше прелетял. Резецът разпаря нагънатия жив покрив и под него се разкриват черно-бели страдащи късове. Ето под този резец, под неговите поразяващи докосвания щеше да минава неговият път, неговата работа, творчеството му.

— Всъщност — продължаваше дипломатът — тази зона, Никарагуа, Карибският басейн, е един от взривоопасните райони. Уви, той не е единствен на земята. Вече е създаден и действува механизмът, който може да предизвика катастрофата…

Горлов внимателно, не просто с ушите си, а с цялата си същност, съсредоточен в предстоящето, слушаше посланика и разбираше: предстои му да види нещо жестоко, заложено в устройството на света. Тази бурма, този нит, разяждан и обработван, може да се скъса и светът на сътресенията да доведе до крушение цели континенти, може да се нагъне като покривен лист със застиващи по него малинови обгаряния. И душата на художника предчувствуваше и се плашеше, и същевременно се стремеше към близките и страшни зрелища.

— Ще имате възможност да идете там, където, доколкото ми е известно, досега не е бил още нито един репортер. Ще попаднете в зоната на боевете и на изключително заплетени социални и политически колизии. Никарагуанците ми обещаха да направят всичко за вашата безопасност. Но и вие самият, моля ви, бъдете внимателен…

Горлов почувствува тревогата и загрижеността на дипломата, по чието широкочело лице отново премина измореният селски израз.

— Предстои ви пътуване на север, в Чинандега. Там е разположена съветска болница. Непременно идете там. Ще видите как геройски работят нашите лекари. Отразете труда им във вашите снимки.

Той се надигна да се сбогува с Горлов. Пожела му добър път. Горлов си помисли: „След като извървя своя път, след като набера свой собствен опит и след като го сверя с това, което чух, по-добре ще разбера дипломата. Ще разбера и този израз на изморен земеделец върху лицето му. И тогава може би ще му направя една снимка.“

Сесар го очакваше пред входа на посолството, бъбрейки си приятелски с младичкия часови с пухкави устни.

— До приема при военните имаме доста време на разположение — каза той на Горлов. — Ако не възразявате, да ви покажа Манагуа?

Те пътуваха по шумния, гърмящ път, покрай дюкянчета, магазини, складове. И през прашните надвиснали палми, през сивите горещи стени с цветни, нескопосано написани лозунги прозираше близкото езеро, тежко, мътнозелено, набраздено от вятъра.

— Източният район — обясняваше Сесар. — По време на въстанието бяхме съсредоточили тук нашите главни сили. Сомоса изпрати срещу нас самолети. Бомбардираха ни. Бомбардираха столицата. Бяхме принудени да се оттеглим от Манагуа. Тук загина моят приятел Рафаел Меркадо, в тази къща — той кимна към мъртвата бетонна купчина с нащърбени стени, изгризани от взривовете.

Горлов видя развалина с огромен червен лозунг „Контрите няма да минат!“ и черна апликация на Че Гевара. Представи си пикиращите самолети, стрелящите по тях с винтовки въстаници и Сесар, не този зад кормилото, величествено добродушен, с дантелена риза, а изстрадал, потен, зашеметен от взривовете, който измъква от бетонния прах своя убит другар. Помисли си какво ли е правил той, Горлов, през този ден, когато самолетите на сомосистите са пикирали? С какво се бе занимавал в този час на другата половина на Земята? Да, пътуваха на юг на почивка. Отбиха с колата по ожънатото поле към купите слама. Той включи фаровете и двамата гледаха как налитат в светлината нощни пеперуди с големи очи. Как трептят мощно и отлитат като разпалени въглени. Той я целуваше, сламата благоухаеше, шумяха увехнали метличини, медни скакалци и смачкани водни кончета. Нейната рокля оставена настрани, се надигаше и се сливаше с наведените над тях топли украински звезди.

— Забелязахте ли, Андрес, какви са нашите улици? — Сесар кимна към предното стъкло, от което връхлиташе люспестият, постлан с бетонни шестоъгълници път. — Тези плочи се правеха в заводите на Сомоса. Той беше заповядал улиците на Манагуа да се покриват само с такива плочи. Това му донасяше огромни печалби. Ала и ние не загубихме. Много са добри за барикади. Подхванеш с лоста, развалиш настилката и ето ти барикадата. В този район половината от улиците бяха развалени за строеж на барикади!

И отново другата мисъл: какво е правил той, Горлов, в деня, в който Сесар с изопнати мускули е измъквал изпод краката си плочите, изграждал е от тях стена с бойници, промушвал е синкавата, изподраскана цев на винтовката — и със свистене, рикоширайки, откъртвайки кремъчен прах, са летели куршумите на гвардейците? Какво бе правил той, Горлов, през тези дни? Тогава той бе увлечен да снима московските църкви. Намираше особени, неповторими ракурси на куполите, отсенки на дъжда и залеза, на струящите автомобилни светлини. Той създаде уникална, отпечатана в отделна монография, серия — Наришкинският барок в Москва. Аленото чудо на Фили. Белият камък и златото на Новодевическия манастир. Розовите замъглени острови на манастирите и църквите, плаващи сред електрическо и стоманено наводнение.

— А ето го и нашия център. Ще паркирам колата. Нека се поразходим малко…

Скрити от горещината под куполите на високите дървета, те разглеждаха беседката с барелефите. Сцени от историята на Никарагуа. Пристигането на испанските завоеватели и покръстването на индианците. Войната с англичаните; жена с широка пола води народа на сражение. Десант на американския експедиционен корпус и момче хвърля камък сред въоръжените войници. Горлов разглеждаше каменните фигури, а около него шумеше, мяркаше се зеленината на войнишките униформи, издуваше се от вятъра по самдинистките знамена живата, невкаменена още история — пряко продължение на отминалата.

— Дворецът на нациите — те наближиха пищно здание с клони. — Тук заловихме неколкостотни заложници, сомосистки министри, депутати от парламента. Нахлухме с маски и автомати в двореца по време на заседание. Поискахме Сомоса да пусне от затвора дванадесет наши другари. Той прие нашите условия. Отлетяхме със самолет за Панама, а след седмица отново бях в Никарагуа, сражавах се в планините срещу Сомоса.

И Горлов отново се вглеждаше в това, станало му скъпо, спокойно, изпълнено с достойнство лице и се опитваше да си спомни: с какво ли е могъл той, Горлов, да се занимава през този ден и час, когато сандинисткият отряд с маски се е втурвал под колоните на двореца, разоръжавал е охраната, телефонирал е в щаба на националната сомосистка гвардия, за да постави своя ултиматум? С какво би могъл той да се занимава тогава? Може би е летял с вертолет над нескончаемите бели плетеници на някой нефтопреработвателен завод и е улавял в обектива езичетата на газовите факли или пък е вървял през целинната нива, отстъпвайки пред боботещата червена грамада, или пък е стоял на моста над Об и е гледал как бавно излиза на моста първият влак, украсен с червени плакати, или е седял в затоплената къщичка, до нажежените реотани на печката, и е пил водка с монтажниците и един от тях, издул почервенелите си от студа бузи, е духал в медната тръба, изтръгвайки от нея страшен вой.

Сесар беше връстник на Горлов. Ала неговият опит — война, революция, всекидневен риск — изглеждаше на Горлов недостижим, а Сесар — по-мъдър и по-стар от него. И той, изграденият художник, несвързан с куршумите, беше готов да се вслушва, да го опознае.

— Нашата катедрала, разрушена от земетресение. Всъщност такава наследихме цялата страна от Сомоса.

Величественият някога храм, разрушен от земетресението, сега вехтееше, доразрушаваше се. Двуглав, с колони, приличаше на развалина. Кръстът върху едната глава се беше откъснал и висеше. Часовникът, спрял в момента на труса, показваше дванадесет и тридесет. Сводът беше рухнал и отвътре в черквата зееше празното небе. В мраморния купол зеленееше прокиснала течност. По избелялата, отмита от дъждовете фреска „Влизането в Йерусалим“ тичаше изплашен гущер. Цялата земя беше осеяна с пръсналите се разноцветни стъкла. Горлов машинално взе и тури в джоба си няколко червени, зелени и златисти парченца. Гледаше през изтърбушените прозорци далечните планини, приличащи на камили, покрити с шарени чулове.

Минаха и през бедняшкия квартал Акавалинка, като се промъкваха с колата през тесните смърдящи улички с мръсни ручейчета, които идваха от прогнили коптори. От вратите надничаха начумерено-изплашени старци и рошави, мръсни деца. В една от къщурките, където надникнаха, имаше маса — мокра, разнебитена, покрита с лениви мухи. Кокалеста жена с червени очи лепеше хартиени пакети. В люлката спеше голо дете, сиво-черно, като малък картоф в земята, показал се малко над почвата. Овтанки от сандъци, зебло от чували, метални покриви от фургон — всичко в този квартал беше създадено и построено от вехториите на друг, използувал ги преди това живот.

Но в покрайнините вече шеташе булдозер и заравняваше изоставените къщурки. Млад инженер с дънки разперваше триногата на теодолит.

Посетиха и новия район Батаола, изграден от сандинистите за жителите на разрушените колиби. Каменни жилищни блокове, вилички с вода, електричество, прави улици, където зеленееха млади дървета, имаше, улично осветление. Минувачите не приличаха на доскорошните бедняци, бяха с друго лице и осанка. Именно тук, на открита площадка, мъже и жени се учеха да вървят в строй, взимаха „за бой“, неумело боравеха с винтовките. Един военен, наперен, стегнат, търпеливо и бодро ги командуваше.

— Милисианос — каза Сесар. — Дадохме оръжие на народа. Ако американските командоси и морската пехота дебаркират в Манагуа, ние ще водим улични боеве и всеки дом ще се превърне в крепост. Тези хора са се освободили от Сомоса, получили са от революцията дом, работа, оръжие. Тези хора ще умрат за сандинизма, но няма да пуснат на своя праг гринго. Вие тепърва навсякъде ще се убеждавате в това.

Горлов кимаше с глава. Снимаше рядко, бързо, почти напосоки, за да не прави впечатление. Започна да разбира мащабността на поставената от сандинистите цел: да възродят от развалините, наново да обединят и да построят тази непрекъснато разрушавана страна, върху която налитат стихии, разкъсват я нещастия, разоряват я рушветчии и диктатори. Заради това Сандино някога е отишъл в Кордилерите начело на шепа въстаници. В името на тази цел те са водили изморителни, десетилетни боеве, вдигали са народа на революция, губели са другари — едни в боевете из клисурите, други, попаднали на засада, трети в затворите. Докато не запищят планините, градовете и пътищата, и колоните на бойците под ударите на шрапнелите не щурмуват казармите на гвардейците и не влизат в Манагуа. Това почувствува Горлов, загледан в мургавите лица на „милисианос“, които маршируваха неумело по пътя покрай нарисувания на стената Сандино с широкопола шапка на главата.

Бележки

[1] По онова време Даниел Ортега е член на Изпълнителната комисия на Сандинисткия фронт за национално освобождение и координатор на Ръководния съвет на правителството за национално възстановяване. По-късно е избран за президент на република Никарагуа. — Бел.ред.

[2] Действието в романа се развива в началото на осемдесетте години. — Бел.ред.