Александър Проханов
Живот между изстрели (32)

32

Валентина и Сесар отидоха да се къпят, а той ги проследи с поглед как със скокове преодоляха горещия пясък и се сляха с бушуващата вода. А сам той, предвкусвайки отдавна замисленото, лелеяло още в Москва, във влажните ръмящи мъгли, се приготви да лови пеперуди. Приготви се за любимия лов, който му доставяше изключителна наслада, подхранваше неговото творчество — отдавнашна, запазена от детството страст. Да лови латиноамерикански пеперуди — за това просто не би посмял и да мечтае. А ето че сега това се оказа възможно.

Извади от калъфа алуминиевите тръбички. Завинти ги, превърна ги в тънка и здрава пръчка. Намери обръча с марлята, изду тюла, изпъстрен с жълтеникави и зеленикави точки. Оръдие на лова, оръжие като копието, като ловджийската пушка, готово за удар в целта, за убиване. Завинти обръча на пръчката и лекичко го размаха, за да напълни сакчето с въздух от Новия свят. Тръгна, като държеше пред себе си сака, включи зрението си на друг диапазон, на друг мащаб, от който изключваше целия останал живот освен листата, цветята и летящите, реещи се пеперуди.

Мина през буренаците, където подгизналата почва жвакате, по края на полянката, спомнил си, че когато минаваха оттук, имаше цели рояци пеперуди. Едва стъпи върху нацъфтелите къдрави цветя, едва бе усетил задушния растителен зной, и под краката му се вдигнаха и запърхаха облаци жълти и червени безшумно летящи пеперуди. Те литваха, за миг проблясваха, тутакси кацаха и опиянени се впиваха в цветята. С разтуптяно сърце, въздържайки се на границата на насладата, той успокояваше страстта си. Не бързаше да се нахвърли върху това достъпно, зашеметяващо го богатство.

Успокои се. Превърна възбудата в съсредоточена целеустремена точност, в удари на сърцето, в гъвкаво, ритмично напрежение на мускулите. Лакътят, китката и дланта се сляха с пръта, готови за удар.

Той пристъпи и пеперудата се откъсна от цветчето, мъничка, златистобяла, с тъмна ивица. Успял да усети острокрилия й полет, той я срази с един замах. Загреба я във въздуха, отдели я от външния свят със светлия тюл. Обърна сака, затвори с обръча изхода на капана. Държеше я пред очите си, наблюдаваше я как трепери, как пулсира тъканта й. Пеперудата леко прозираше, опитваше се да литне; клатеше марлята.

Това беше първата пеперуда, уловена от него в Латинска Америка. Развълнуван, стиснал тюла, избутваше плячката към дъното на сака и чувствуваше върху дланта си тихите й удари, укротяваше ги, провираше пръсти към твърдите й гърдички. И спирайки за миг дъха си, стисна с пръсти, счупи крехките й гърди, разрушавайки поставения от природата мъничък двигател в пеперудата.

Изтърси я върху дланта си и тя, извивайки се в последно, предсмъртно движение, опря крилата си, притисна телцето си и замря върху дланта му. Той я приближи до лицето си и гледаше това съвършено творение не с жалост, а с възхищение. Поглъщаше цвета и орнаментите й, искаше да я запомни, намираше дори някакво сходство между нея и себе си. Струваше му се, че в него тайно, от тъмни някогашни времена е живяла пеперуда. И родословието му започва именно от нея. Макар и забравена, тя е присъствувала в неговата човешка същност, разтваряла е в него своите пъстроцветни крилца.

Както изглежда, това беше лаура от семейство нимфалиди със заострени предни крилца с назъбени краища, тъмнокафява, а не белезникава, каквато му се стори при полета, с пясъчножълти райета, преминаващи в бяло. При леко извиване на главата, при промяна на ракурса на задните крилца изведнъж ярко, плашейки с лилавосинята си светлина, блясваха две продълговати петна. И този силен огън бушуваше в пеперудата. Променяйки наклона на дланта си, Горлов няколко пъти изпробва тази светлина.

Тя лежеше в ръката му и му се струваше, че е абсолютно повторение на тази земя и на тази страна. На ландшафта и на цветовете й, на двата миещи бреговете й океана, на тъмните планини, на белоснежните, плуващи в небето облаци. Тя криеше в себе си червеникавия оттенък на почвата, разпокъсаността на полята и пътищата. Върху нея по най-фин начин, не с рисунка, не с букви, а със звук, като на мъничка плоча беше записана историята на тези земи — древната цивилизация на инките, испанското нашествие, разрушаването на дворците и храмовете. Той не можеше да обясни, но виждаше: върху тези разтворени крила беше запечатана най-новата история на Латинска Америка — сражаващият се в Кордилерите Сандино, влизащите в столицата партизански колони, автомобилът, подпален от базука, в който е намерил смъртта си Сомоса, и пожарът в Коринто, и щурмът в Сан Педро дел Норте, и нощта в подножието на вулкана. Върху тези изтънчени, изработени върху небесната наковалня пластинки беше нанесена огромна информация за света. И за Горлов, посетил този свят. И ако той се научи да се вглежда, да разчита писмената, ще може да научи своето собствено начало и край, своята съдба, своя живот и смъртта си.

С плячката върху дланта си той извади метална кутийка, в която имаше хартиени пликчета с памук. Изтърси в едно от тях пеперудата и тя се намести като диапозитив. Ще си почива до Москва в своята гробница. Още веднъж я погледна, сякаш я целуна, и затвори кутийката. Ловът продължаваше.

Той вървеше бавно по полянката, работеше със сака, улавяше фосфоресциращи жълтушки, керемиденочервени перловици, мънички подвижни дебелоглавки с дълги шпори. Наричаше ги с руските им имена: нямаше време да ги разглежда и пълнеше с тях металната кутийка. Умъртвени, ще прекосят със самолет океана, ще дочакат зимните московски дни, ледените тъжни нощи. Тогава ще извади техните олекнали сухи телца, ще ги постави върху влажния порцелан на чинията, за да овлажнеят и да станат еластични. Тогава ще ги набоде със стоманени иглички върху мекото липово ложе и ще ги повие с бели бинтове. Подредената изсъхнала пеперуда ще заеме мястото си в колекцията, а той ще си спомни в московската, бучаща от ледена буря нощ тази поляна и горещата пот по лицето, и проблясващия, пресечен от удара полет.

Горлов улови по няколко от всички видове намиращи се там пеперуди, като остави зад себе си пърхащото гъмжило, незасегнато от изчезването на двадесетина екземпляра. Търсейки нови видове, излезе към откритите възвишения край океана. И не се излъга — вятърът подгони покрай него едрокрила червена пеперуда с изумруденозелен проблясък. Тя се бореше с вятъра, забавяше полета си, съпротивляваше се на въздуха със слабите си разтворени платна, върху които със зелено бяха извезани някакви гербове. Горлов се хвърли към нея, но не я стигна, изпусна я. Огорчено проследи полета й и му се стори, че пеперудата го погледна. Други две, също като нея, близо една до друга пропърхаха, не реагираха на неговата атака, на бързия бяг със сака. Отнасяше ги нанякъде, а те се мъчеха да държат своята посока, черни, опашати, боядисани като с метал. Той заобиколи хълма, излезе на голата ивица. Тук в равномерно духащия вятър непрестанно, мощно летяха черно-зелени махаони в невидим, прокаран в небето тунел, хванати от магнитните полета, които не им позволяваха да се отклоняват. Показваха се по една или по двойки, сякаш нещо ги изхвърляше от въздуха или от океана, създаваше ги точно тук, в пясъчните могили, и ги пускаше по света от добре регулиран конвейер. Горлов беше поразен от производството на природата, оставяше да летят над главата му мълчаливите страстни черно-зелени пеперуди.

Първият не хванат, а свален махаон, зашеметен от удара на обръча, падна в пясъка с разтворени крила. И Горлов се наведе, страхувайки се да го докосне, за да разгледа изумрудената ивица, състояща се от две скъпоценни бои, от два зелени лампаза на задните крила. Те потрепваха, като че ли в момента на рисуването светът леко е потрепнал и художникът е уловил тези едва доловими сътресения. Вдигна пеперудата, отпуснато събрала криле. Усети щастие, че я притежава, и мъчителна наслада от нейната красота. С докосването си до нея той се вля в огромността на океана и планините в този нажежен ден. Съедини се чрез убитата пеперуда с целия континент.

Ловеше махаоните, като отначало се вълнуваше, изпускаше ги, правеше грешки, гонеше ги напразно. Ала после, като видя тяхната неизчерпаемост, се успокои. Ловко, точно нагласяваше сака, загребваше ги заедно с вятъра, държеше го, пропускайки през порите му вятъра, чуваше шумоленето под марлята. Утоли страстта си, когато напълни кутията. Напусна тази част от земята, пясъчната ивица, избрана от пеперудите за техните траектории.

Вървеше по задушната земя и острите плоски треви страхливо лягаха под краката му. Бавно се отместваха, когато минаваше. Беше изгубил способността си да мисли, загубил беше име и памет, превърнал се беше само в съзерцание. Реагираше като тези листа на плътността на почвата, на промените в температурата, на задушните ту сладникави, ту горчиви ветрове. Спусна се в дерето, скрито от океанския вятър, попадна в бурените, излъчващи спарен аромат. Тук не достигаха духащите сили. В концентрираната топлина, в ложето на прашеца се люлееха белите китки на цветята и в тях плътно, бурно, като блуждаеха и се блъскаха, се забиваха пеперуди. Бутаха се една друга, разгневени воюваха за място в цветовете, летяха малки и големи. Спускаха се, мачкаха цветята, обгръщаха ги с лапички, пробождаха чашките с дългите си хоботчета, пиеха сладост, пулсирайки с телцата си. Излитаха, удряни от други, спираловидно се носеха по двойки, сякаш си разменяха удари, падаха безсилни в тревата и се губеха из стеблата. И тази буря откликна в него с ответна реакция. С яростно заслепение и страст той ги хващаше, свличаше ги от цветовете, щом ги забележеше. Слагаше в пликчетата техните умиращи, още мърдащи телца. Загребваше едри пясъчни папилониди, подобни на алебарди. И червени като бумеранг хелекониди, мяркащи се пред очите му като алена сянка. И меки, наподобяващи балерини данаиди, появяващи се от нищото: току-що е загребал от въздуха бавна тъмноалена пеперуда, и в светлината се появява друга, абсолютно същата. Улови една златисточерна, раирана като малка летяща зебра. Още не бе освободил сака, когато улови друга, чието място над листото веднага бе заето от трета — тя наивно и послушно влетя в сака. Стоеше, държеше сакчето и гледаше как раираните пеперуди се въртят из марлята в малкия капан.

Той ловеше неуморно, като се пазеше от пикиращите вихри. И когато се сражаваше с червените яростни, подобни на мънички разярени бикове пеперуди, си помисли, че този лов напомня с нещо на корида.

Измори се, изнемощя. Ризата му беше залепнала. Лицето му гореше от слънцето и от смесената с прашец пот. Напусна дерето и замечта за водата, за океана. Влачеше се покрай шума на прибоя. Изведнъж пред него върху полюшващ се плосък лист кацна пеперуда, огромна, синя, обърна се към слънцето и тялото й съвпадна с посоката на лъча, тя разтвори крила и той замря изплашен, онемял от излъчваната от пеперудата красота. Тя беше толкова близо до него и толкова достъпна. С цвета си и с появата си напомняше ангела на Рубльов. Струваше му се, че това е чудо, изпратено му на тази полянка. Знак свише, насочен към него. Беше отпаднал и усещаше как слабостта и неувереността изпълват мишците му, разбра, недостъпността на пеперудата е само измама, че тя е обградена с непристъпна лазурна преграда, но протегна към нея сака. Свързваше с пеперудата очакваното щастие, породило се веднъж, отдалечило се и повяхнало, отново завърнало се тук в образа на синята пеперуда.

„Не си отивай! — молеше я той, готов да замахне със сака. — Не отлитай! Остани!“

Той се молеше и премерваше замаха, дължината на рамото и на пръта, дъгата от гледеца до гълъбовото сияние. И още преди да замахне, вече знаеше, с ужас бе разбрал, че няма да улучи. Удари и не сполучи. Пеперудата отскочи като пламване и се понесе. Огорчен и измъчен, затича след нея, прескачаше, без да гледа къртичините, с готов над главата си сак; усещайки, че тя му се изплъзва, че никога вече, колкото и дълго да живее, никога няма да я види. Лежеше, заровил глава в земята, с мъка, с чувството, че го е постигнало нещастие. Чудото беше вече отминало. Бавно, отпуснато се повлече обратно.