Александър Проханов
Живот между изстрели (23)

23

Отдалечаваха се от Чинандега по главния път, бавно заобикаляйки Сан Кристобал — изумруден конус със синкави сенчести дървета, с плешив, изпогорен от отрови връх, напомнящ димящ насип. В облака от сивкав газ се виждаше слънчевият спектър. Като гледаше зеления вулкан, той си помисли: може би и тя в този миг гледа планината. И те си разменят погледи. Планината е като съединяващ ги препредавател.

Сесар го развличаше. Шосето, по което сега летяха, преди се е казвало Салваторита, по името на сестрата на Сомоса. Сега се казва „19 юли“, на националния празник. Тучната долина с памуковото поле и с обработената градина преди е принадлежала на латифундиста Акелео Венерио, който избягал в Хондурас. Сега тези поля са държавни; обсипани са с флагчета за пръскане със самолети. Жълто водно конче с витло волно пикираше и ръсеше бяла пудра. Горлов се вслушваше, гледаше радостната природа, сините планини. Кордилерите. Каменният гръбнак на континента… Желаеше всичко хубаво за Сесар и Розалия там, на другото крайбрежие, зад синкавите зъбери.

Саматильо ги пусна в тесните си горещи улици. Градът изглеждаше като творение на грънчари: обгорен в пещта, сух, звънтящ, с вадички от нагар и глеч, с мирис на пушек, с безброй червени и черни емблеми, покриващи стените. Че Гевара с барета. Сандино с шапка. Обикновена шапка с голяма периферия. Автомат. Шапка и автомат. И навсякъде надписи: „Контрите няма да минат.“ Червеночерната графика на революцията.

Излязоха на централния площад с малка прашна градинка и олющена църква. В църквата имаше литургия. През отворената врата се виждаше лилавият свещеник. Улицата насреща беше преградена с рогатки и бодлива тел, с чували пясък. От двете страни в укрития с картечници седяха войници. Това беше щабът на бригадата.

Дежурният офицер ги почерпи с кафе. Потвърди получената от Чинандега заповед. Каза, че камионът и бойниците са готови, ще заредят с гориво и ще дойдат. И наистина иззад черквата излезе тромав и прашен камион, мръснозелена ифа. В каросерията с клатещи се железни шпригли без брезент седяха войници. Един от тях, гъвкав, дългокрак, прескочи през капака, потопи се в жълтия прах и тръгна към щаба. След минутка се показа на прага и удари токове.

— Сержант Роберто Ларгаеспада пристигна на ваше разпореждане!

Тесногръд, пъргав. Мустачките на слабото му зъбесто лице приличаха на гривна от ръкохватката на оръжието. А очите му се смееха, когато докладваше.

Офицерът му представи Горлов и Сесар. Още веднъж повтори задачата — митницата Гуасауле и Сан Педро дел Норте. Сержантът ентусиазирано им стисна ръцете.

— Имате ли лично оръжие? — попита офицерът Горлов.

— Не — каза Горлов. — Само това. — Той лекичко потупа висящата на хълбока му фотокамера.

— А вие? — офицерът попита Сесар.

— Това — тупна се по кобура.

— Не искате ли да вземете автомат? — офицерът се обърна към Горлов.

— Май че не — вежливо отказа той. — Тази машина — той посочи фотокамерата — изисква цялото ми внимание.

— Аз ще взема — каза Сесар.

Офицерът отиде в другата стая и донесе оттам новичък автомат със сгъваем приклад. Подаде го на Сесар, той го взе с благодарност и го окачи на рамото си.

— Чакаме ви утре към обед — каза офицерът. — Ако искате да ни информирате, в Сан Педро има радиостанция. Желая ви успех. — Той ги изпрати до прага.

Ифата беше прашна, с изтъркани страни и побита. Цялата напечена и около нея миришеше на бензин. През тази завладяваща пара като мираж се люлееше църквата, нещо лилаво се мяркаше в прозореца.

— Ако разрешите, ще седнем в каросерията — Горлов вежливо отклони предложението на сержанта да седне в кабината. — Отгоре се вижда по-добре. — Той посочи околността с ръка и отново потупа фотокамерата.

— По-близо до слънцето — засмя се Ларгаеспада и с два скока скочи в каросерията и оттам вече помагаше на Горлов и Сесар.

Горлов, прехвърлил се през капака, се намери на изпотрошена дървена пейка между войниците с техните кафяви прашни лица. Сред младежите с тесни рамене видя женска фигура с военна рубашка: гърдите й, дебелите бедра, пухкавите ръце, стискащи автомата. Девойката с маратонки, пристегната с ремък, с паласка, влизаше в състава на конвоя. Тя гледаше Горлов спокойно и равнодушно.

— Тогава към Гуасауле! — заповяда сержантът и чукна по кабината на камиона да тръгва. Залюляха се по улиците, седнали на равнището на преминаващите керемидени покриви, рискуваха да ги съборят с кабината.

Камионът се движеше мощно, равномерно. Стоманените шпригли на каросерията свистяха и пореха въздуха. Войниците примижаваха срещу вятъра и се виждаше, че се наслаждават на скоростта. Ларгаеспада се наведе към Горлов от отсрещната пейка и му намигна да го развесели. Май и на него му харесваше скоростта, свободата, възможността да се отскубне от гарнизона. На шията му лъщеше верижка, а на нея висеше куршум с острието надолу, излъскан от допира с тялото му.

— Нали всички сме сандинисти! И аз съм сандинист, и ти си сандинист! — уверяваше той Горлов, като докосваше леко коляното му и заличаваше по този начин разстоянието между тях. — Вие в Съветския съюз сте сандинисти, както и тук, у нас, и в Африка, и в Европа. Но за това е необходимо много да се пътува, да им се помага в борбата с гринго. Аз зная, ти много пътуваш, бориш се с гринго. Казаха ми: „Ларгаеспада, вземи войници и тръгвай за Сан Педро!“ Там ще покажем на контрите какви са сандинистите. Аз ще мълча. Ще кажа на моя автомат — нека той да им обясни!

Той движеше слабите си рамене, потропваше, седнал на пейката. Куршумът подрипваше върху кафявите му гърди. Войниците и момичето между тях мълчаливо и сериозно слушаха командира си.

— Искаш ли да разбереш как съм станал сандинист? Ние, простите хора, също знаем историята. Знаем за какво са се борили Сандино и Фонсека. Знаем какво е добро и зло. Моят брат беше убит от гвардейците. След това убиха и другия ми брат. След това и племенника ми. Така станах сандинист. Сандинистът е обикновен човек. На него нищо не му е нужно. Само правда, само свобода. Аз нямам нищо. Ето този автомат. И този хамак, който опъвам там, където ме свари нощта. Ако ти нямаш, ще ти дам моя. У сандинистите всичко е еднакво, всичко е общо: и животът, и смъртта. Преди бях католик, вярвах в бога. Сега съм убеден: бог — това е революцията. А какво е дяволът? Дяволът — това е контрата!

С кълвящо, остро движение на ръката посочи някъде напред, където ги носеше камионът. И войниците като един проследиха неговото движение. Горлов разбираше, че сержантът не го развлича, а просто, възползуван от случая, преподава урок по политпросвета на своите подчинени.

— Стоп! Гуасауле! — на завоя на пътя сержантът удари с ръка по кабината. — Тук ще спрем. Тук ще оставим колата. Не бива да виждат камиона, да не чуят мотора — махна с ръка на войниците и сам скочи от камиона. — До митницата ще стигнем пеша!

И те тръгнаха по шосето натам, дето се цъклеше зданието на митницата и се издигаше зелена петниста планина. „Хондурас!“ — кимна Ларгаеспада към планината, а с ръка показа на войниците да намалят крачката и да поизостанат. Горлов извади фотокамерата, излезе напред. Не сваляше очи от петнистата висока планина, приличаща на замаскиран войник, с редки могъщи дървета зад зданието на митницата. „Реката!“ — каза Ларгаеспада, кимна към дърветата и вдигна автомата, като премести предпазителя на „автоматичен“. Щракна затвора и вкара патрон в цевта. Сесар изпъна сгъваемия приклад и го мушна под мишницата. Носеше автомата като къса, недостигаща до земята патерица.

Наближиха митницата. Зданието, което отдалече изглеждаше гиздаво и обитаемо, отблизо тъмнееше с изпотрошените си стъкла, виждаха се следи от куршуми. Бариерата беше отхвърлена и смачкана. Под краката им хрущеше стъкло.

— Само до преди две години тук минаваха много коли — каза сержантът. — Можеше да се отиде в Хондурас, в Салвадор и в Мексико… А пък ако нещо сте си забравили там, може и в Калифорния. Но след това оттам започнаха да стрелят. Мостът беше отнесен от наводнение. И сега тук живеят само гущери.

Горлов фотографира зданието на митницата с изподрания от куршуми надпис: „Добре дошли в Никарагуа.“ Пръските от взривовете напомняха черни, врязани в бетона звезди.

— Бих искал да се приближа до моста и да го снимам — каза Горлов, загледан в пустото синкаво шосе, прекъсващо пред невидимия мост, до дърветата. Отвъд реката то продължаваше в Хондурас. — Искам да снимам границата.

— Можем да се приближим до реката — каза сержантът. — Горе на тази планина е наблюдателният им пункт. Ако открият огън, вие незабавно легнете на земята! А войниците ще оставим тук. Не бива до моста да отива голяма група.

Той се оттегли и тихо нареди нещо на войниците. Конвоят, подчинявайки му се, зае позиция зад ъгъла на митницата, в крайпътните канавки, прицели се с автоматите, а девойката неочаквано ловко и бързо се покатери на покрива, залегна там и се чу как щракна със затвора на автомата.

— Можем да тръгваме — каза сержантът.

Тримата вървяха по синия пуст асфалт, от двете страни на който лежаха плоски листа. Горлов усещаше сянката си някъде встрани, не сваляше очи от планината, измерваше разстоянието до нея не със зениците си, а с дъха си. Сякаш се докосваше до нея през прозрачния въздух. Беше тихо. Само по асфалта слабо отекваха техните подметки и сред зеленината, догонвайки ги или изоставайки от тях, припяваше щурче. Той гледаше планината, очаквайки бледото пламъче на изстрела и незабавния удар в гърдите, болката. Но пламъче нямаше. Само чувството за огромен обем, сияещ, сгъстен от невидимото напрежение в един център — в неговите гърди, в неговото сърце.

Сесар вървеше до него тихо, леко приведен, оглеждаше се наоколо, сякаш искаше при изстрел да се хвърли и с тялото си да прикрие Горлов. Сержантът поизостана, за да има по-добра видимост, готов всеки миг да се хвърли напред. Горлов крачеше и не чувствуваше страх, макар очакването на удар да натискаше гърдите му, сякаш някой носеше пред него изопната лепта и не го пускаше да върви, така че се налагаше при всяка крачка да преодолява тази невидима преграда. Тя отново се появяваше, допираше се до гърдите му и с напрежение на волята си той отново я отместваше с няколко крачки напред. Не, това не беше страх, а странно, за първи път преживявано състояние на особено внимание, на прозрение, когато цялата същност на човека се изостря, превръща се само в слух — слушаш себе си, своя живот, готов всеки миг да спре.

Щурчето пееше, издигаше глас до сияещото небе, притихваше, почти се изгубваше и отново набираше височина и сила. Съпровождаше ги. И на Горлов му се стори, че това се е случвало вече веднъж — същите зеленина, слънце, щурец, тялото почти не се усеща, в главата никакви мисли, а само внимание и усет, — било е може би в ранното му детство.

Те спряха непосредствено до края на асфалта, прекъснат и сринат надолу. Там, разчупен на три, отнесен и затрупан с тиня, лежеше мостът. Заприщваше реката, раздираше я на дълги парцали от мехури. И по това, как лесно и многократно е бил пречупен, по канарите, висящи над реката, по могъщия дънер на заклещилото се под моста отсечено дърво се чувствуваше сляпата сила на мощния удар на отминалото наводнение.

Горлов снимаше останките от моста, изровените брегове и намалялата обезсилена река. И през всичкото време усещаше планината, чувствуваше другото състояние на света от другата страна на реката — реалността на военната граница. Струваше му се, че тук е профучала не реката, не водната стихия е счупила моста и разрушила пътя, а друга, по-могъща сила — войната, раздорът. Тя е разкъсала бреговете на държавите, проточила е ров между двата народа, разкъсала е на това място не просто границата, а самото, замислено като единство, човечество, самата земя: разделила я е на две части, раздалечила ги е и ги е хвърлила в безумни разпри.

В тази зона на планетата, измъчвана от земетресения, наводнения, изритвания, действуваше още една геологическа сила — войната. Застанал тук, край пограничната река, той усещаше с ходилата си разтърсването на света. То се надигаше в него, стигаше до гърдите му, разкъсваше сърцето му, избиваше очните му ябълки. Континентът се тресеше. Тътенът се носеше по билото на Кордилерите, идваше до краката му и застанал тук, той беше част от този тътнеж.

— Снимахте ли всичко, което искахте? — попита сержантът. — Трябва да вървим. Тук не бива да се стои дълго.

Те се обърнаха и бавно тръгнаха обратно по синьото пусто шосе под цвъртежа на цикадите, без да се озъртат. И Горлов си помисли, че ако му е съдено да доживее дълбоки старини, когато е най-изтощен, изведнъж ще се пробуди, ще си спомни това слънце, тази зеленина, границата между двете малки чужди държави, своята безтелесност, хладния допир до гърба между плешките на нещо несъществуващо, свързано с близката планина.

Пътуваха по нащърбен прашен път. Камионът се люлееше, удряше се в камъните на настилката. Скърцаше каросерията, железните шпригли — също. На дупките войниците вкупом подскачаха и се накланяха на една страна. Чувството за благополучно отминалата ги неотдавна опасност ги бе сближило. Намигваха си, усмихваха се, мъчеха се да прогонят горещата пепел, падаща в каросерията. Горлов, пазейки внимателно фотокамерата от удар, попита Ларгаеспада:

— Кажи ми защо си окачил на врата си този куршум? Може би всички бивши католици в Никарагуа, станали революционери, са свалили от шията си кръстовете и са си окачили куршуми? Да не би да е такова изискването на революцията?

— Не, Андрес, революцията изисква съвсем друго. Когато революцията победи, аз ще сваля този куршум. Окачи го на шията ми моята майка с думите: за всеки човек си има определен куршум, който го дебне, който иска да го погуби. И ето, този куршум иска да убие теб. Носи го винаги, не го губи, за да не попадне никога в пушка. Така няма да те убият, нито да те ранят. Откога воювам, а съм жив, не съм раняван. Нека си стрелят. Докато този куршум е с мене, аз съм безсмъртен!

— Къде бих могъл да си намеря такъв куршум?

— Аз ще ти намеря, Андрес. Ще го носиш и нищо няма да ти се случи. — Той весело намигна, а Горлов си спомни за своя талисман, за пръстенчето със зрънцето яспис. Усети за миг нежност. — Миналата година в Матагалпа попаднахме в засада — продължаваше да се усмихва сержантът. — Подпалиха камиона ни с базука. Петима мои другари бяха убити. Живи останахме четирима. Скочихме от колата, залегнахме на хълма и започнахме стрелба. Ония зад хълма бяха може би десетина. Те ни викаха: „Предайте се! Или ще ви покажем как бие М-16“. А ние им викаме; „А пък ние ей сега ще ви покажем как бият нашите.“ Хвърлихме се към тях със стрелба и те избягаха. Аз тичах срещу техните куршуми и нито един не ме докосна! Защо? Ами ето го моя куршум! Аз съм му стопанин! — той подхвърли горещия куршум на синджирчето, влажен от потта му.

Пътуваха около един час из планината. Минаха през селището Синко Пинос, където ги нахраниха от батальонната кухня с варен фасул и им дадоха да пият портокалов сок. Изкачваха се все по-високо по каменист път, който приличаше на дъно на пресъхнала планинска река. Влязоха в теснина, обкръжена от високите зелени завеси на планините. Тук, към стръмнината, се беше прилепил градецът Сан Педро дел Норте.