Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
И вот приходит ветер, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013)

Издание:

Александър Проханов. Живот между изстрели

 

Превел от руски език: Кръстьо Кръстев

Редактор: Лиляна Терзийска

Редактор от издателството: Венцеслав Кънев

Художник: Ханна Ковачева

Художествен редактор: Гичо Гичев

Технически редактор: Цветанка Николова

Коректор: Мариана Дулова

 

Формат 84×103/32. ЛГ-VI/565.

Дадена за печат на 29.III.1988 г.

Подписана за печат на 29.IX.1988 г.

Печатни коли 19,50. Издателски коли 16,38.

УИК 18,383. Издателска поръчка №15.

Техническа поръчка №81072.

Код 24/95363/5617-163-88.

Цена 2,08 лева

Печатница на Военното издателство

История

  1. — Добавяне

21

Искаше да заспи, почти се унасяше, ала дойдеше ли до границата между действителността и съня, с разтуптяно сърце се връщаше в тази стая с бялата табла на кревата, с квадратния прозорец, през който гледаше лицето на планината. И му се искаше да пита планината какво го очаква. Кой е той, Горлов, лежащ в неизвестна палатка на никарагуанската болница, който само допреди седмица живееше в друго измерение, с друго разбиране за себе си, което сега стремително се отдалечаваше от него. Той самият, неотдавнашният, започна да изчезва; и неговият неотдавнашен московски живот с папките от незавършената, неосъществена изложба, с болната майка в старата родна къща, разговорите и споровете с приятелите, оставеният на стола шал с лек дъх на парфюм, на сладка тъга по изчезналите чувства — всичко това се беше отдалечило. Сега го виждаше през трептящия въздух на вчерашния пожар в Коринто, през писъка на обгорялата старица, през серния мирис на ямата, разкъртила бетона на летището. И от този огън и пожар, от зелената вода, от летящата солена роса се появи жена. И нейната поява тук, в този нов и непредполагаем свят, още повече затъмни неотдавнашното му битие.

Той усещаше, че нещо е изчезнало. Изгоряло е в него завинаги. Някакво предишно разбиране. Единство продължаващо от детските години. И новата, много важна, може би главна истина, заради която се е родил и живял, е готова да тържествува в него. Да поиска всичките му сили и опит, цялата му светлина и дарба, а може би и живота му.

Той не можеше да каже каква беше тази истина. По какъв начин събираше в едно цяло разделения, разкъсан, готов да погине свят. Ала чувствуваше: тя присъствува в света. Усещаше възможността да я открие. На границата на труда и усилията. На границата на ума и вярата. На границата на света. Лежеше и мислеше за миналото. За онзи свят, който бе трупал в себе си, приемал го бе от другите, делил бе своя свят с тях.

Неговите старци — мощни, обхванали като дърво с корените си, с клонестите си корони огромен обем не просто от родова, а от народна съдба. Чрез техните влюбвалия, семейни караници, в преселванията и в смъртта той, детето, опознаваше света, истинския, с дълбоките му корени, откъдето след това, след години, се раждаха мисли за отечеството, за душата, за народа, за възвишените, свързани с родината, символи, непобедими в беда и в безпътица. Тези по-късно осъзнати мисли и символи му се струваха вече познати. Беше се добрал до тях още като дете, когато, притиснат към текинския килим с малиновите шарки, ги слушаше, събрани да пият чай, на техните съвещания, на които обсъждаха, спомняха си, обливаха се със сълзи, изпадаха в гняв. Струваше му се, че на тези сбирки те взимат пример от нещо необятно, неизмеримо, може би от самата Русия. И когато умираха един след друг и всяка смърт като че ли бе падане на могъщо дърво, обрулило съседния връх, и вместо могъщата гора остават само ями и пънове — оттам, отначало като болка, а после като непрекъснато прииждаща светлина, и потичаха в него силите на любовта и паметта, които го пазеха и насочваха.

И още една личност, появила се през юношеството, когато любознателността и жаждата за общуване го тласкаха към познанства и срещи. Когато изведнъж му бе станало тясно сред семейните предания и започнаха да се раждат и веднага да угасват безброй младежки увлечения. Новият му приятел беше директор на краеведски музей край Москва, чиято оскъдна експозиция беше разположена в овехтелите зали на разрушен манастир. Той не беше учен краевед, а художник неудачник от двадесетте години, когато по пазарите още дрънкаха хлопките на куклите от уличния театър и се създаваха корабната и самолетната пластика на конструктивистката архитектура, в които бохемите вдигаха шум и препускаше розовият кон на Есенин. У новия му приятел, директора, всичко бе по-приглушено, улеснено и от новото време, и от слабото му дарование. Чувствуваше се само ехото от тия години. Беше весел и поетичен. Той се осъществява ще не чрез епигонските стихове, които понякога декламираше, не в графиката, напомняща шаржовете на Маяковски, а чрез общуването. В неговата квартирка в манастира се събираха чудни хора. Актьори любители от местния дом на културата, които играеха партизани и полицаи, пътуваха със спектаклите по колхозните клубове, носеха в къщата миризма на киша, домашна ракия и пушек. Идваше и един самоук поет, работещ като дежурен пожарникар на кулата, чиито платнени ботуши, намазани дебело, до черно с креозот, хвърляха в ужас домакина. След като поетът си отиваше, той страдаше от главоболие и отваряше широко всички прозорци. Имаше и една начинаеща, неопитна художничка, слабичка и вечно хремава, със следи от недояждане по бледото лице и с чудесни сивосини очи. Цялата тази публика, лошо облечена, недохранена, склонна към униние и пиянство, към вегетиране, беше намерила убежище в този дом. Беше намерила своя учител и вдъхновител, който ги беше събрал в някакъв удивителен съюз на творчество и братство. И Горлов беше приет в техния пъстър кръг.

Той си спомняше своите пътувания с електрическите влакове във виелицата, през поля и заснежени елхи, сладостното предчувствие за любов и творчество. Возеше се в заледения автобус през зимното градче с малиноволики жители и с високоговорители, които крещяха по пазарните площади. Стремеше се към манастира, към ожулените кубета, към хлътналите и разрушени кули. А там, в стаята с разпалената холандска печка — компанията, шумната трапеза. Позатоплен, неизтрезнелият пожарникар криеше под масата нацапаните с креозот ботуши, четеше стихове за синигери, на които в лютия студ им се присънват кехлибарени зрънца. Домакинът, а заедно с него и останалите се възхищаваха, благодаряха, молеха да прочете още нещо. И поетът, драка и гуляйджия, се изчервяваше срамежливо. А след това някой задрънкваше с китара. Артистката в светложълта рокля и червен подрипващ гердан започваше цигански танц. Домакинът, поразен, умилен, със сълзи в очите, й целуваше ръка, декламираие монолог за великите руски актриси — за Комисаржевска, Ермолова, Стрепетова. И артистката в светложълтата рокля с големи цвекловидни ръце на петна забравяше за ледената вода в кухнята на държавната квартира, за несполучливия и унизителен роман с режисьора от Дома на културата, за тежкото пътуване по заснежените междуселски пътища — тя бе щастлива, вдъхновена. Горлов излизаше от горещия въздух на студа сред развалините и кулите. В разцепената чаша на купола се носеха звезди, дишаше необятното живо небе. И душата, готова за любов, готова да прави добро, се стремеше към безкраен живот. Когато директорът на музея умря от неизлечима болест, а с неговата смърт и кръжокът се разпадна, той нито веднъж след това не отиде в градчето. Но в различни години, на различни кръстопътища се срещаше с бивши „кръжочници“. Мнозина от тях не направиха нищо, разтопиха се безследно като в киселина в провинциалния живот. Ала някои се бяха запазили. „Пожарникарят“ стана детски поет, автор на книга за природата. „Светложълтата“ артистка играеше достойни роли в областния театър. Начинаещата художничка стана добра оформителка на книги, подари на Горлов своя графика по народни приказки. И винаги при тези срещи те си спомняха за този появил се в техния живот човек, който бе вдъхновил тях — блуждаещите в мрака, посочил им бе светлината.

В последния курс в института, когато изучаваха ракетостроене, зад катедрата застана човек, който по нищо не приличаше на предишните професори — академично уравновесени педагози, посветили живота си на преподаването. Откъснали го бяха от лабораториите и полигоните, от заводите и гарнизоните, където се раждаше първото поколение съветски ракети. Готвеше се първият космически плясък на крилете, от които след няколко години щеше да се появи понятието „спътник“, а по-късно — понятието „Гагарин“. Професорът, дълъг като върлина, просмукан от миризмата на тютюн, с дълги бели коси, сипеше по себе си пепел от тебешира. Ту прегракнало подвикваше, ту мрънкаше, ту пък изпадаше във възторжено грачене. Правеше на прах тебешира, приличаше на магьосник и Горлов го нарече Баба Яга. Ала онова, което разказваше професорът, което рисуваше на дъската, беше една увлекателна и в много отношения неясна теория за управление на грамадните ракети, способни да полетят във Вселената. Той работеше за отбраната. Ракетите, които проектираше, трябваше да пресекат атаките на американските бомбардировачи, да спрат световната война. Но през страшния термоядрен смисъл на думата „ракета“, през започналия в света ракетен апокалипсис професорът предвещаваше, увличаше студентите чрез своята вярваща страстна душа в друго, невоенно време, когато земята, преодоляла заблудата, ще разсее в Космоса споровете на създаващия разум, ще изведе в орбита летящи градове и Москва, строяща в тия години еднообразни пететажни блокове в Черьомушки, ще докосне с предградията си други планети. За да се сближи с професора, Горлов се записа в студентското научно дружество. Предложи своя собствена система за управление на ракетите, наивна и неосъществима, по тя зарадва професора именно със своята наивна оригиналност. Той покани Горлов вкъщи. В неговия голям кабинет беше неуютно и студено. Домакинът се гушеше в мрежест шал и още повече приличаше на Баба Яга. На бюрото имаше късче обгорен метал с термични дъги — парче от немските „Фау-2“, свалени над Лондон. Висяха две фотографии — на ракетен старт и на някакъв взривен танк с дупка на борда. И между тези военни сюжети, между жестоките черно-бели картини се виждаше прозрачен акварел — между комети и метеори летеше ръкотворен, конструиран от човека остров. На острова цъфтеше трева, донесена от Земята, течеше земна река, имаше дъбрава, разхождаха се елени, а под дървото се прегръщаха влюбени. Тази цъфтяща, изпратена в Космоса градина, беше нарисувана от ръката на професора. Цялата вечер той разказваше на младежа за създадения от него проект, който чака реализацията си. Загубил чувство за реалност, Горлов се възхищаваше на мита за летящата градина. Вярваше в безграничността на доброто и разума. След месец професорът изчезна. Научиха, че е загинал при изстрелване на ракета.

По-късно, когато скъса с ракетите и вместо кънтящия черно-червен взрив, превръщащ танка в куп димяща броня — ликуващия взрив на синевата в короната на бялата бреза, а той стои сред зимната гора, зад ските му е разтвореният сняг и брезата сипе по лицето му лек прохладен прашец, — по-късно на село срещна друг изключителен човек, леля Ана, у която се хранеше и живееше. Тя имаше къщичка на кокоши крачка, в която нощем дращеше буренакът, а денем кипеше самовар, сияеха икони и пъстрееха черги. Кой ли не идваше тук? Приемаше всички, утешаваше ги, успокояваше ги. Учеше ги на ум и разум, даряваше ги обилно и безкористно със светлина. И от раздаването тази светлина не намаляваше, а сякаш все повече бликаше от нея. Отстъпващият към Москва пехотинец изправяше до печката замръзналата трилинейна пушка, пиеше пресен чай, молеше да го благословят за път — вървеше неизвестен, догонваше колоната, за да стои после до смърт при Истра, да не допусне немците до Кремъл. Нощем партизанин идваше от гората, а тя го стопляше, мушваше му в кърпичката сланинка, сипваше му шепичка тютюн, рисуваше му върху вестник къде са картечниците на немците, и коя къща е генералът, през коя горичка и овраг минава жичката на свързочниците. Приемала беше и финансовия инспектор, изморил се да ходи из калта, който роптаеше против съдбата си, а след това, утешен от нея, отиваше в градината й, изброяваше храстите френско грозде, проскубаните пролетни кокошки и облагаше с данък стопанството й. През едно лято идва и известен писател, пишеше с нейните думи историята на този край, слушаше нейните селски песни и отпивайки от червената чашка, пееше заедно с нея за „врания кон“, за „златния червен пръстен“, за „планините Воробьовски“. Съседката, щом петелът й се разболееше, донасяше в полата си притихналата умърлушена птица. Леля Ана бъркаше в човката на петела, откъсваше „пипката“, правеше компрес с хляб. Скарани мъж и жена идваха при нея да ги помири и тя ги помиряваше, пращаше ги да си вървят със здраве. Самотен старец, погребал съпругата си, тъжен, се дотътряше при нея от друго селище и тя го приемаше, гощаваше го, слушаше за неговите болести и опасения, успокояваше го, развеселяваше го, ободряваше го с шеги и старецът се съвземаше, гладеше с непрегъващи се пръсти железните си мустаци, примигваше с бледото си, влажно от сълзи око. И Горлов бе получил толкова много добрини, научил бе толкова много от нея — не разкази, не песни, не поличби за разтопени води, за падаща звезда, а за оная тайнствена, лееща се сред народа светлина, която даваше живот при беди и нещастия.

И още един нрав и характер му се яви мимолетно, онзи, „държавния“, както го наричаше, без да го противопоставя на „светия“ характер на леля Ана или у баба му. В тяхното съчетание се изграждаше държавата, съхраняваха се завети и заповеди, принасяха се големи жертви, прощаваше се злото, не изчезваше от земята милосърдието и страната всеки път, измъкнала се от мрака, ставаше по-силна и по-красива. Това беше „стопанинът“ на целия край. Благодарение на неговата воля и разум се добиваше от недрата руда, горяха мартенови и доменни пещи, работеха реакторите на станциите и генералният директор, обкръжен от своите съветници, изглеждаше на Горлов, който снимаше „портрета“ на този огнен и железен край, продължител на Петровото дело. Това беше за него онзи държавник, в който народното дело и воля през всички времена бяха придобивали своя най-упорит израз. Ето ги, надвиснали са над мъгливата, потъваща в земята яма и сякаш вертолетът се бори с притеглянето на ядрото, което, разтревожено от човека, ще всмуче вертолета в преизподнята. Ето, носи се през слабата виелица над стоманената тръба на газопровода, а градът диша в далечината, обагрен в черно, свири с нажежените си ноздри. Ето го, отива на съвет и в бърканицата от неразрешими проблеми, сред страхливост и задушаващи делото съмнения приема върху себе си бремето на решението — подлага се под страшния натиск на века.

Имаше още много хора, вляли се в неговия живот, задълго или за миг, и оставили всеки по една малка капчица светлина. Но между ония, които му помагаха, имаше един, с когото съдбата го раздели, с когото не живяха заедно на земята, който си бе отишъл от нея, без да дочака неговото появяване. Това беше баща му, загинал в снеговете край Клин. Празнотата, която от детството до зрелостта беше свързана със загубата на баща му, го болеше, тъгуваше и плачеше в него. Тя беше и източник на непрекъсната светлина, изпращана на Земята от баща му. Възмъжаваше, помъдрявате, преминаваше през изпитания и все по-ясно разбираше: живее не само своя живот, но и живота на баща си. Неговата младост, зрелост, стареене. Неговата любов, дъждове, пътешествия. Баща му, умирайки до повреденото противотанково оръдие, бе изпълнил света със светлина за него още неродения.