Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
И вот приходит ветер, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013)

Издание:

Александър Проханов. Живот между изстрели

 

Превел от руски език: Кръстьо Кръстев

Редактор: Лиляна Терзийска

Редактор от издателството: Венцеслав Кънев

Художник: Ханна Ковачева

Художествен редактор: Гичо Гичев

Технически редактор: Цветанка Николова

Коректор: Мариана Дулова

 

Формат 84×103/32. ЛГ-VI/565.

Дадена за печат на 29.III.1988 г.

Подписана за печат на 29.IX.1988 г.

Печатни коли 19,50. Издателски коли 16,38.

УИК 18,383. Издателска поръчка №15.

Техническа поръчка №81072.

Код 24/95363/5617-163-88.

Цена 2,08 лева

Печатница на Военното издателство

История

  1. — Добавяне

25

Траншеите започваха направо от черквата. Извиваха из града, влизаха във всеки двор, във всяка градина. Слизаха към гробището. Издигаха се нагоре към извора. Опираха в праговете. Излизаха към околните поля. Събираха се на кръстопътищата. Като че ли целият град беше изграден върху червеникавата земя на един безкраен, съединен с ходове за съобщения окоп. Отбранителната линия минаваше през детските люлки, през домашните огнища, през олтарите и гробовете. Хванал фотокамерата, Горлов крачеше по лъкатушещата траншея, следваше посоката й. Градът приличаше на напукана глинена чаша, готова при първото докосване да се разпадне на парчета.

Траншеята го изведе до къщичка в подножието на планината, където в малко обработено дворче растеше банан, виждаше се кръглата корона на портокалово дърво и се жълтееше пясъкът на широка и дълбока яма, в дъното на която стоеше здрава жена с бяла риза: тя удряше с кирката, сриваше пясъка върху смачканите си обувки. Две деца, момче и момиче, слагаха пясъка върху носилка, измъкваха го от ямата и го носеха долу под стръмното. В изкопа се бяха показали корените на банана, които, останали на открито, като че ли се задъхваха. В сянката му неподвижно стоеше третото дете, поразило Горлов със светлорусите си коси, с розовото си, немургаво, сякаш обгорено лице и с безцветните бели и леко сини очи. То стоеше неподвижно и държеше в ръка светлата алуминиева опашка на мина със смачкан стабилизатор.

— Здравей, Матилда! — поздрави я председателят, като внимаваше да не стъпи в края на ямата и да събори пясъка. — Гледам, че твоето скривалище ще бъде най-сигурното и най-дълбокото в Сан Педро. Още ли не си стигнала до вода? — направи опит да се пошегува.

— Скоро ще стигна до огън! — тя отпусна кирката до краката си, наведе се и духна към голото си, лъскаво от пот рамо. — Ако преди три години моят Хуан не беше избягал от мене, работата щеше да върви по-бързо. Но, слава богу, успя поне да ми остави помощници — тя кимна към децата. — Поне за това му благодаря.

— Когато свършиш с копането, ще ти докараме от гората греди и ще ги наредиш отгоре. Зная, че при обстрел си патиш повече от всички. Минометната им батарея е точно срещу твоята къща.

— Всички хора орат земята, копаят, обработват градините си. А пък аз копая този кладенец и със собствените си ръце съсипвам градината. Ернесто, знаеш, че това късче земя е всичко, което ми е останало. То ни храни. Миналата година ти дойде в моята градина и построи това — тя кимна към каменната полукръгла амбразура, която опираше в къщата. — Бях принудена да отсека младия банан, който беше започнал вече да дава плод. А сега копая скривалище там, дето можех да посадя царевица. Както виждаш, и старият банан страда от това.

— Разбирам, Матилда — отвърна председателят. — Всички жертваме по нещо. Банани, домове, че и хора. Но нали помниш, че миналия път поставихме тук картечница, тя стреляше през амбразурите и не допусна гвардейците да влязат в твоята градина. Смятай, че младият банан, който отсече, вече е дал плод. А сега при обстрел ще влезеш в укритието с децата си и така ще оцелеете. Все едно, не би могла да посадиш тук царевица. През твоята градина летят такива семена към Хондурас, че от тях само смърт расте. И твоят Карлос държи такъв плод — той посочи белоглавото момче с мината и тихо поясни на Горлов: — Роди се такъв бял. Денем нищо не вижда, а вечер, след залез-слънце, зрението му се възвръща. Нощем вижда като котка… Карлос, ей Карлос! — обърна се той към момчето. — Хайде, момчето ми, издекламирай нещо?

Малкият албинос, скрит в сянката на банана, втренчил синкави празни зеници, притиснал мината, бързо произнесе:

Храбрият Санчес в гората отиде.

И зверче намери там.

Девет крачка, две опашки

От зелено листо.

И притихна. Горлов снима неговата мъничка, безцветна като личинка фигурка с мината в ръка. И жената, копаеща с кирка планинската земя в стремежа си да скрие в планината своето семейство. И двете изморени деца с носилката, пълна с мокър пясък, толкова различни от московските деца, които строят из дворовете пясъчни кули и бастиони. Той снимаше всичко това, влагайки своето страдание в безупречно извършената работа; имаше само един начин да им помогне: да направи точен портрет. Точен образ на Сан Педро дел Норте.

— Матилда — каза председателят, — когато победим и прогоним контрите, сам ще докарам в твоята градина най-хубавата земя от долината. Ще засипем тази яма, ще развалим бункера и ще насадим царевица и банани.

— Добре, председателю, така да бъде. А засега трябва да довършим нашия подземен дом до поредния обстрел — и тя заби кирката в пясъка, дръпна я към себе си, разсипвайки жълтите буци върху яките си разтворени крака.

— Всичко сме предвидили — заговори тихо и доверително председателят на Горлов, свикнал вече с него, убеден в неговата солидарност. — В случай на голяма война, в случай на самолетна бомбардировка или артилерийски обстрел имаме изкопано вън от града голямо скривалище. За всички жители. Там има храна, вода. Там ще съберем жените, старците, децата, а ние ще заемем кръгова отбрана и ще ги защитаваме.

Вървяха по траншеята и тя ги изведе до училището. Горлов съжаляваше, че денят беше свършил и учениците си бяха отишли. Нямаше да може да снима урок в обсадения град. Все пак поиска да влезе и да види учебните стаи.

Класната стая обаче не беше празна. Уморена учителка на средна възраст обясняваше нещо и пишеше с тебешир. В стаята имаше само едно слабичко и крехко момиче, много красиво и твърде бледно, с къдрави коси и тънка шия. На челото му имаше кръгло червено петно като на индийка.

— Здравейте, другарко Кармелина — поклони се председателят. — Още ли сте тук? Пък ние си помислихме, че вече сте си вкъщи… А ти, Росита, какво правиш тук? — с нежност и съчувствие се обърна той към момичето. — За тебе е по-добре да полежиш, а ти ходиш!

— Днес тя дойде заедно с другите, но й стана лошо. Пак я заболя главата. Може би от шума. Сега дойде отново и аз й обяснявам урока.

— Край училището — обърна се председателят към Горлов — при седмия или осмия щурм избухна мина. Ей такова малко парченце я удари в челото. Там си и остана. Лекарите не можаха да го извадят. А сега от време на време раничката започва да тече и главата я боли.

— Тя си е виновна — каза учителката. — Това би могло и да не се случи. Като започне обстрелът и мините полетят, ние всички лягаме на пода и чакаме, докато всичко свърши. А тя не залегна, изтича до прозореца. И ето какво стана.

— И по време на обстрел ли продължавате да преподавате? — попита Горлов, учуден колко графично е малкото неусмихващо се лице, в което симетрията изразяваше едновременно и красота, и болка, а червената точка на челото беше центърът на болката.

— Ако стрелбата е слаба и бързо свърши, ние си продължаваме урока — каза учителката. — Но ако започнат да избухват мини и е възможно да има нападение, напускаме класната стая и отиваме в скривалището в гората. Децата вече знаят кога да отиват и кога да останат тук. Макар, разбира се, занятията често да се прекъсват. Ето, вижте…

Тя извади от чекмеджето училищния дневник, отвори го и запрелиства. Шаренееше колоната от детски имена. Бележките. Даваните задачи. И напряко на страницата на много места с едър почерк беше написано: „На 30 май занятията са прекъснати. Нападение.“ „На 8 септември занятията са прекъснати. Нападение.“ Този малък училищен дневник приличаше на дневник на бойни операции. И както стоеше в класната стая със саморъчно направените учебни табла, загледан в девойчето и мъничкия източник на болка на челото му, той, както неведнъж му се случваше, асоциативно сравни този горещ градец на границата с блокирания Ленинград, който бе поемал с покривите на дворците и черквите си снарядите на далекобойната артилерия, бе погребвал своите убити деца и бе изпращал на пост гладните си бойци. Бедата, една и съща, бродеща от векове по земята, до насита се беше разхождала по неговата земя, бе посетила всеки дом и семейство, и сега беше дошла тук, в този град. Познаваше тази беда. Тя беше и негова беда. Тук, в Сан Педро дел Норте, работейки със своята фотокамера, той продължаваше военните серии: малки деца с лостове пробиват леда на Нева. Возят ковчег на шейничка. Заскрежен осветителен стълб и някакъв човек, съвсем изтощен, отпуснат на снега. Това съвпадение го навести и го опари. Тук, от другата страна на земята, той догони отдавнашната мъка, която се беше развихрила над неговата родина. Атаката срещу този град беше продължение на атаките срещу неговите родни градове. И той, още малък, нямал възможността да се нареди в окопите, отведен от близки в далечния сибирски тил, запазен от гибел от други възрастни хора, сега с късна дата, изживял вече половината си живот, беше готов да изплати своя дълъг. Беше готов да влезе в окопа. Беше готов да отблъсква атаката — продължение на онази край Клин, където бе загинал при оръдието неговият баща. Такива мисли го навестиха. Те изискваха незабавни действия. Но от него сега се искаше само едно нещо — да работи с фотокамерата.

В ония години, в които се превръщаше от репортер в художник, обективите на неговия фотоапарат се насочваха към безброй гледки. Той насочваше неговите лещи към чудни многоцветни храмове, към плетениците на стоманени мостове. Снимаше заводи и строежи, задъхан от железния им дим, и най-чистите реки и треви, тичането на елените из дъбравите. Фотографираше труда: изморени работници, заобиколени от станове. Фотографираше спорта с неговата ожесточеност, с напрежението. Изкуството — на музиканти, на танцьори, на артисти с техните мъки и откровения. През оптиката на неговия апарат, събрани в сноп лъчи, бяха преминали тълпи от хора, машини и дървета. И само едно не му се удаде да снима както трябва — оръжието. То, съблазняващо го със страшната си естетика, беше далеч от него. Бойните кораби, самолетите, дори обикновеният автомат не бяха включени в неговите композиции. Той беше мирен художник. Художник на мирното време. И едва сега, в обхванатата от война държава, то се появяваше с оксидиран отблясък пред неговия обектив.

То беше навсякъде. Стари, износени, стегнати с ремъци винтовки и новички, светещи със заводския си лак автомати. Като че ли целият град беше осеян с оръжие. И той го снимаше — оръжието на отбраната.

Засне оран под ниското червеникаво слънце. Селянинът вървеше след вола и цепеше с плуга тлъстата земя. Малинови слънчеви лъчи играеха по потните хълбоци на вола, върху керемиденото лице на селянина, по разораната земя. В края на нивата, внимателно поставена в браздата, лежеше винтовка.

Засне при извора млади жени, устати, посрещнали го с остри шеги. Те не се стесняваха от широките си ризи с разтворени пазви и от голите си крака под вдигнатите поли. Перяха дрехи, пръскаха слюдената вода, простираха мокри, пъстроцветни чаршафи по бодливите храсти. А до някой камък наред с бельото и легена беше облегната винтовка.

Засне фурната, мрачна барака, по чиито стени горяха петната на залеза. Жените сипваха в коритата брашно, наливаха вода и започваха да местят. Влачеха дърва за пещта, за да могат утре сутринта, когато тестото втаса, да изпекат пресен хляб. И сред белотата на брашното и тъмната мед на нощвите върху стената на гвоздей висеше винтовка.

В медицинския пункт, където работеха двама млади студенти, ваксинираха против полиомиелит, се дереше дете, а майката, разтревожена, даваше своето чедо в ръцете на смеещите се юноши — сред ампулите и медицинските плакати, до белите престилки тъмнееше автомат.

В клуба, където се събираха възрастните селяни, имаше курсове за ликвидиране на неграмотността и учениците с дълго мити, но така и недомити ръце внимателно прелистваха единствения за всички учебник, а вече познатата му учителка пишеше на дъската. А до дъската бе облегната винтовка. Пречеше й и учителката леко я отмести встрани, за да довърши думата „крава“.

На площада пристигна автобус от Самитильо. От него слязоха уморени от пътя селяни. Шофьорът показа на Горлов скорошна драскотина от заряд на базука, плъзнал се по капака на мотора, рикоширал и се пръснал встрани. Опипваше тялото си, главата си, сякаш не вярваше в своето спасение. Качи се в кабината да вземе цигарите. И там, на седалката, сред дрънкулки и лепенки, до разцепеното арматурно табло лежеше новичък автомат.

На почервенелия от залязващото слънце площад Горлов видя познато момче, онова, което през деня изскочи с кобилката, перчеше се, искаше да го забележат. Сега то вървеше пеша и носеше на рамо автомат, твърде голям и тежък за неговите крехки ключици.

— Накъде? — попита го изморено той, без да снима вече.

— В планината, на дежурство — сериозно, почти строго отговори момчето.

Нещо слабо зазвънтя над града, познато и тревожно. Иззад тъмнозелената, заляна от сянката стръмнина, проблясвайки във високите лъчи на изстиващото небе, се показа самолет. Бавен, с две слюдени витла, той беше излетял от Хондурас и нарушавайки границата, летеше над града. Момчето бързо и злобно свали автомата от рамото си и пусна ред нагоре, като почти падна по гръб от тръскането на оръжието. И пригласяйки му, отвсякъде — от дворовете и градините, изпод покривите, от извора — се разнесоха изстрели. Целият град стреляше по омразния самолет. Цялата планина биеше по недостъпната и бавно отдалечаваща се машина.