Александър Проханов
Живот между изстрели (2)

2

Той снимаше в дома на един професор биохимик, който искаше да си има портрет. За втори път беше в професорския дом, сторил му се, както и първия път, хранилище на чуден, вълнуващ живот. Професорът — старец с розово, силно набръчкано чело, със сини изпъкнали очи и сочни подвижни устни, жилав — бе иначе със сръчни жестове и видимо тътреща се походка, със старческа немарливост в облеклото. Разрушението беше докоснало първо краката, обути в топли износени бурки^[1], и оттам бавно се издигаше нагоре по дългото енергично тяло, обхващаше все нови и нови места, като оставяше засега незасегната само едрата глава с големи очи. Там беше и една младичка тиха женица, нежна и срамежлива, която приспиваше дете, почти бебе, сигурно и го кърмеше. Горлов отначало помисли, че е дъщеря на професора, но му беше представена като другарка и помощница в работата. Погледите, които си разменяха, които се срещаха над детската люлка, бяха бързи, нежни, умоляващи. Молеха се за нещо един друг. Тези именно молещи погледи се мъчеше да улови Горлов със своя фотоапарат. Професорът, усетил, че все по-бързо остарява, готов да изчезне, си беше поръчал портрет. За спомен на тази жена и на детето.

Професорът твърдеше, че е открил тайната на зараждането на живота, механизма на превръщането на мъртвата природа в жива. Онези деликатни химически реакции, които свързват молекулите на въглеводорода в жив, готов да се размножава белтък. Бюрото му беше отрупано с пластмасови макети на молекули, сглобени от разноцветни пластинки. От клъбца, пирамиди и призми професорът конструираше все нови и нови видове белтък. Приличаше на бог занаятчия, който по примитивен начин създава Вселената. Сега, приемайки за втори път Горлов, той му обясняваше загадката, на живота, а Горлов с фотокамерата си се опитваше да разгадае умоляващия поглед на стареца.

— След дълги изследвания аз открих тайната на живота — говореше професорът и гледаше разноцветната молекула, галеше я като жива, както се гали котка. — Аз изведох принципа, съгласно който мъртвите въглеводороди образуват жива пространствена среда. И сега, като изхождам от този код, мога тук, на това бюро, да построй каквато искате жива молекула. Мога да синтезирам живота. На младини бях специалист по балистика в артилерията. След това се занимавах с онкология. Имам трудове в областта на астрофизиката и теорията на еволюцията. Събрах ведно всички свои познания и заедно с моята другарка Наталия Викторовна открих кода на живота — той погледна жената, която държеше в скута си детето. — Това е крайният резултат на цялата ми дейност, на моята съдба.

Жената държеше на коленете си детето, а то, показвайки розовите си петички, сграбчи с ръка майчината рокля и откри гърдите й. После се втренчи в Горлов с изпъкналите си сини очи, същите като на професора. Свежичко, разноцветно, седефено, то приличаше на молекулата, която блестеше на бюрото. Беше умалено копие на професора.

— Животът, аз го показах, а Наталия Викторовна изрази моята хипотеза с математическа формула, животът на Земята изобщо не е възникнал в океана, нито в първичен бульон, както твърди господствуващата сега теория. Той се е зародил в извънредно мънички гранули върху тия прашинки от въглеводородни съединения, с които е богат Космосът, богата е и лунната повърхност. Световният океан, световната вода изобщо са следствие от повсеместното тотално възникване на живота на Земята. Водата и петролът — това са странични продукти от синтеза на живота върху Земята, който е участвувал в създаването на планетата в ранния стадий на нейната еволюция. Животът е формирал Вселената. Двата световни океана, възникнали на Земята — океанът на водата и океанът на петрола, — са следствие от могъщия синтез на живота. Искам вие да разберете и да приемете тази концепция. Тя е важна за по-нататъшните ми разсъждения. Земното кълбо отвътре е пълно с петрол, пълно е с въглеводороди, които се намират под колосално налягане. Земята — това е една огромна цистерна, напълнена с горещ петрол. През тесни пукнатини в земната кора този петрол излиза навън. Ние го получаваме от находищата. Изчерпването на тези находища още не означава изчерпване на петрола. Той е много. Ще стигне за дълго време. Свръхдълбокото сондиране ще ни помогне да се доберем до него…

Детето, привлечено от жеста на професора, от пъстрата пластмаса, се пусна от роклята на майка си. Смъкна се на пода, колебливо шляпайки с голите си петички, тръгна към бюрото, готово всеки миг да падне. Майката понечи да се спусне след него, но се въздържа. Следеше го със страст и нежност и от очите й излизаха почти видими лъчи, а детето се движете в тези именно лъчи, държеше се за тях, боейки се да не падне. Стигна до бюрото, сграби намиращия се открая модел на молекулата. Не можа да се въздържи и го мушна в устата си, започна да го лигави, да го смуче, желаейки да го превърне в себе си и да стане като него. Професорът и жената го наблюдаваха. Погледите им се срещнаха над русолявото детенце.

Горлов щракаше с фотоапарата, за да може после на тъмно, когато проявява снимките и ги поставя пред червената крушка, да открие техните два лъча, двата прозрачни снопа светлина, кръстосали се над главата на детето.

— Откритите от мен механизми за превръщане на неживото в живо — продължаваше професорът — са универсални. Те действуват не само тук, на Земята, но и в цялата Вселена. Като законите на Нютон. Животът не е възникнал само на Земята, а в цялата Вселена. Той е явление не на Земята, а на Вселената. Наивен, реликвен неоцентризъм, наивен земен егоизъм би било да предполагаме, че животът е единичен и е свързан само с нашата планета. Повтарям: животът е закономерен етап от еволюцията на цялата Вселена, най-важният фактор, оказващ влияние върху Всемира. Вие ще ме попитате какъв е този фактор? В какво се състои космическата роля на живота? Ще ви отговоря: живата молекула действува на околната среда обратно на смъртта. Животът е откритие на Вселената. Преди няколко години ние с Наталия Викторовна направихме съобщение на симпозиума, посветен на извънземните цивилизации. Текстът на нашето съобщение излезе на шест езика…

Докато той говореше, детето, държейки модела на молекулата, намокри пода и запристъпва с голите си петички. А навън, иззад облаците, се показа слънцето и на Горлов му се струваше, че локвичката на пода заблестява с мартенски разтопен блясък. Мартенската капчица се стичаше от детето и пластмасовото изделие в ръцете му приличаше на топяща се пъстра ледунка. Горлов направи няколко снимки. Детенцето сред слънчевата светлина беше поставено в центъра на Вселената, за която говореше професорът. Създадено беше от цветните елементи, поставени на бюрото. Пъстрият конструктор в ръцете на професора беше излишъкът от веществото, изразходвано за създаването на детето.

— Способът, чрез който животът, достигнал разумния стадий на развитие, ще се бори с ентропията на Вселената — продължаваше професорът — е изкуственото възпроизвеждане на ядрените реакции. Създаване на изкуствени звезди и слънца. В процеса на развитието си разумът, опознавайки материята, открива термоядрения синтез и изкуствено оживява изстиналите зони на Вселената, вмествайки в тях ръкотворните звезди — агроинженерните съоръжения, които обхващат обширни участъци от звездното небе. Не е изключена възможността от пряко или косвено участие на Разума в сътворението на нашето Слънце, което е осигурило раждането на земния живот именно в този участък на Вселената. Животът лети из Вселената и разпалва в мрака огньове — ръкотворните слънца. Животът, както се шегуваме ние с Наталия Викторовна, е фенерджията на Вселената…

Майката сменяше дрешките на детето, обличаше му бяла суха ризка. То се сърдеше, крещеше, дърпаше майка си за косите, а тя търпеливо, без да прибира косите си, оправи гънките на ризката и накрая пусна детето на пода. Намерило се на свобода, то ликуваше, пляскаше с ръце и все напираше да отиде по-далече от майка си. Зад стъклото на перваза кацнаха гълъби. Те сновяха, гукаха, чаткаха с нокти по железния корниз, обръщаха се, навеждаха се и надничаха в стаята. Детето се хвърли към тях, плесна по стъклото и гълъбите шумно отлетяха. Застинали за секунда във въздуха, те трептяха, удряха с криле, окъпани от светлината. Детето се устреми към тях през стъклото, сякаш искаше да прегърне птиците, но те изчезнаха и то прегърна слънчевата пустота.

На Горлов му се стори, че тук, в тази стая, пред очите му се разиграва някаква притча. За него, художника, всичко звучеше като някакво напътствие и той се мъчеше да го разгадае.

— Земният живот сега се намира в стадия на първичното познание и на използуването на ядрените реакции.

Космическият аспект на цивилизацията, излизането в близкия Космос е първоначалният етап от създаването на астроинженерни съоръжения в Слънчевата система. Термоядрената енергетика на бъдещето е принос на земния живот в работата на Вселената по създаването и запазването на Всемира. Ние пребиваваме само в най-ранния и най-наивен стадий. Той е и най-опасен, тъй като именно в ранните етапи на експеримента са възможни грешки. Ако се преодолее началният етап, вероятността от грешки рязко спада. Свидетели сме как военното противопоставяне на човечеството, използуващо като оръжие атомната енергия, е готово в случай на глобална война да превърне Земята в изкуствена звезда. Макар че превръщането на Земята в свръхнова звезда би било по същество антиентропийно събитие, победа над ентропията. Защото такава победа може да се постигне с цената на пълното изчезване на земния живот…

Детето, получило от майка си бонбонче, отначало търпеливо започна да развива обвивката му, но като не успя, раздразнено я разкъса и я захвърли. Видът на лъскавия станиол, който му пречеше да се добере до бонбона, за миг го учуди и то внимателно го заразглежда. Но след това заработи сърдито с ръце и уста, разкъса сребристата хартийка, хвърли и нея и започна да яде бонбона. Разтопеният шоколад се размазваше по ръцете и устните му. Детето се наслаждаваше на сладкото, цапайки чистата си ризка.

Майката го гледаше и не му пречеше. Професорът продължаваше да говори, като често докосваше с длан челото си, сякаш искаше да предпази детето от парещата енергия на собствените си мисли. Горлов улавяше този жест на стареца, чувствуваше през окуляра излъчваната от челото му радиация и мислеше: тези тримата — детето, мъжът и жената — са средоточие на вечната, пулсираща в човечеството тема. Самите те са молекула на живота, който той чрез болката, любовта, състраданието, в грижите за насъщния осъществява своя път във Всемира. Тук, в тази стая, в това семейство, едно от безбройните, възникнало и готово да се разпадне, Вселената извършва вечната си работа за своето самоопознаване, избрала като средство за познание този старец, неговото закъсняло и мъчително бащинство; тази едроръка тиха жена, вярваща, умоляваща; това дете, неразбиращо и безстрашно, готово да се включи в приготвената му от Вселената работа. Стаята с етажерката за книги, със сребристата хартийка на пода беше част от безкрайната Вселена. Тук, както и навсякъде, животът се измъчваше, заблуждаваше се, любеше, продължаваше самия себе си, защитаваше се от смъртта.

— С моята другарка Наталия Викторовна сме направили изчисления. — На лист хартия професорът начерта кръг, изобразяващ Земята. На едната й страна, там, където трябваше да бъде Америка, нарисува ракета, а на другата, от противоположната страна, където се предполагаше, че е Съветският съюз — друга ракета. След това начерта и двете им траектории. — С Наталия Викторовна сме изчислили, че ако Съединените щати изстрелят по нашите цели своите хиляда ракети, а ние в отговор след петнадесет минути пуснем нашите хиляда, тези две хиляди ще полетят една срещу друга, ще се срещнат някъде над полюса и там ще се разминат. Американските хиляда ще се взривят в Източното полукълбо, а нашите хиляда със закъснение от петнадесет минути ще се взривят в Западното, а породените от тези взривове колебания ще прободат Земята — професорът прониза кръга с вълнообразна линия — и срещайки се в недрата й, ще се превърнат в мощна вълна, която с детонацията си ще взриви цялата маса на нажежения в земята водород и от този взрив планетата ще се превърне в звезда. Интересувах се от моите колеги геофизици възможен ли е такъв алгоритъм на катастрофа. Те отговаряха, че не могат да потвърдят със сигурност, но не могат и да отрекат. Ето защо съм склонен да вярвам, че нашите изчисления с Наталия Викторовна са верни…

Детето измъкна отнякъде малка желязна тръба и започна да я надува, пръскайки обилно слюнки. Тръбата издаваше пронизителни метални звуци. То доближи тръбата до ухото на майка си, но тя не се отстрани, а само се намръщи на резките звуци. На детето му харесваше да плаши майка ви, харесваше му да хапе и плюнчи тръбата, харесваха му железните трели. То приличаше на мъничък ангел, долетял в стаята, където на бюрото лежеше чертежът с разрушението на Земята, съпровождайки постулатите на професора със своите йерихонски тътнежи.

— Войната може да започне всяка минута. Аз внимателно следя вестниците, слушам радио. Предполагах, че тя ще започне през пролетта, когато времето се затопли и се подобрят условията за придвижването на армията, но моите изчисления се оказаха погрешни. Тогава реших, че тя ще започне рано есента, когато реколтата бъде прибрана и се набави достатъчно стратегически запас от храни. Ала тя и тогава не започна. Сега очаквам да започне през зимата, в студовете, когато атомният удар по градовете ще бъде най-чувствителен. Ще се постарая до зимата да завърша моя труд, доклада си относно общата теория на живота, общата теория на еволюцията и надвисналата опасност. Имам намерение да доведа до знанието на учениците, военните, дейците на културата и политиците този доклад-предупреждение. Страшно бързам, тъй като до зимата няма много време. Работя по петнадесет часа в денонощие. Много съм уморен. До смърт! Но нямам друг изход. Възможно е да се заблуждавам и войната да не започне през зимата. Когато бъдем в състояние да разберем сегашния период на еволюцията и благополучно преминем през него, животът в Слънчевата система ще оцелее. Искам да изпратя снимката си в Америка на професор Джиберт, биофизик, заедно с изложението на моята теория. Тоест, това, което сега ви разказах. Той работи върху подобен доклад и ми изпрати своята снимка. Но аз съм много, много изморен!… Наташа, бъди така добра, направи ми чай и сложи малко кагор^[2] в него!…

Той притихна, като че угасна. Тежко спусна клепачи. Седеше стар, голям и немощен, носейки на гърба си непосилен товар. Готов да изчезне и да се пръсне като сапунено мехурче, в което животът е вложил своята тайна и своя ужас, своя стремеж за съществуване, измислил е този старец и тази млада жена, и детето, заспало в майчиния скут, и него, Горлов, зает заедно с тях чрез своя труд, според своите възможности, все със същото всемирно дело.

Той прибра фотокамерата си в кутията, сбогува се с домакините и излезе навън в есенната мъгла.