Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
И вот приходит ветер, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013)

Издание:

Александър Проханов. Живот между изстрели

 

Превел от руски език: Кръстьо Кръстев

Редактор: Лиляна Терзийска

Редактор от издателството: Венцеслав Кънев

Художник: Ханна Ковачева

Художествен редактор: Гичо Гичев

Технически редактор: Цветанка Николова

Коректор: Мариана Дулова

 

Формат 84×103/32. ЛГ-VI/565.

Дадена за печат на 29.III.1988 г.

Подписана за печат на 29.IX.1988 г.

Печатни коли 19,50. Издателски коли 16,38.

УИК 18,383. Издателска поръчка №15.

Техническа поръчка №81072.

Код 24/95363/5617-163-88.

Цена 2,08 лева

Печатница на Военното издателство

История

  1. — Добавяне

34

Беше тъмно. Тялото му гореше, изгорено от солта, водата и слънцето. Тя се появи така внезапно и тихо, та му се стори, че е минала през затворената врата.

— Най-после! Така много те чаках!…

— Просто нямах възможност по-рано. Подготвям се за Манагуа, ще придружавам субкоманданте Мануел.

— Ще пътуваме заедно. А кога ще тръгнем за Атлантическия бряг? За Пуерто Кабесас, кога?

— Два-три дни ще прекараме в Манагуа и след това ще отидем.

— Най-вероятно е аз да замина вдругиден. Значи имаме на разположение утре целия ден в Манагуа, а след това ще се срещнем в Пуерто Кабесас.

— Трудно ми е да ти кажа за утре. Може би само утре, преди да тръгнем. Ще се настаним в една вила, където живеят техните военни. Аз изобщо не мога да се отлъчвам. Инжекции, лекарства. Той е още много слаб. Не зная как ще понесе пътуването. Длъжна съм непрекъснато да бъда с него.

— Добре. Ще дойда при тебе на вилата…

— Удобно ли е? Там ще има странични хора.

— Няма да ги притесняваме.

— Ще видим как ще бъде утре, а сега погледни какво съм донесла! — иззад, гърба си, от една спортна чанта тя извади лъскава черна бутилка, дръпнаха чаши. — Вино!

— Откъде?

— От Москва, „Хванчкара“.

— Не може да бъде! Как успя да го намериш?

— Подариха ми го в Москва, за Нова година. Но не го изпих. За Нова година вече бяхме тук. Помислих си, че тук ще го изпия. Но просто нямаше повод — преместване, умора, украсихме някакъв кактус вместо елха, нямаше празник. Нищо, помислих си, ще го изпия за моя рожден ден. И отново не стана. Бях дежурна, не ми беше до празник. Добре, рекох си, тогава ще го отворя, преди да тръгна обратно за Москва. Пазих го, пазих го, а днес си помислих — какво повече да чакам? По-добър повод няма да има. Нека да го изпием с тебе, за тебе!

— Много се радвам, трогнат съм! Толкова отдавна не съм пил „Хванчкара“!

Извади от калъфа походния нож. Отвори бутилката. Наведе се, без да пали лампите, напълни чашите, наблюдавайки гъстата черна струя. Изтри с пръст от гърлото невидима капка и тя се разтопи по устните му с леко сладостно опарване.

— Ето вземи, налях ти. За какво да пием?

— Ще пием за тебе. За твоята трудна и прекрасна работа. За това, което вече си направил в Москва и тук, на океана, в планините, в огъня. И за това, което още ти предстои там, на Атлантическото крайбрежие, в горите, в блатата. Дано във всичко да ти върви. Опасностите да те отминат. Дори ако някой реши да стреля в тебе, да не улучи. За да занесеш в Москва такива снимки, от които всички да ахнат. А аз бих дошла на изложбата да ги видя и да се гордея. Искам всичко в живота ти да завършва щастливо. И всичко онова, което аз чувствам към тебе, всичките ми мисли за тебе да се влеят във виното, от което лекичко да ти се замае главата!

Чукнаха се и пиха. И той усети как някакъв плътен ароматен огън проникна в него и тутакси, дали от виното или от нейните думи, главата му се замая. Обхвана го някогашното младежко настроение и гордост, дори горделивост за своята професия, за което тя го вдъхновяваше, за труда и загубите, в които тя го подкрепяше. Неговите пътувания с военните камиони, с военните катери и самолети през засади, пожари и куршуми ставаха в нейна чест. Тя го изпращаше на път, подари му пръстенчето, следеше изчезващото облаче прах, затуляше с клонче очите на вражеския снайперист, люлееше през нощите неговия походен хамак, удряше с онова леко крило старата камбана, притискаше устни до неговите недишащи гърди, изпълваше ги с чистото си дихание. Навести го някогашното младежко настроение и той, пътешественикът, художникът, извършваше подвига си в нейна чест.

Отново наля вино:

— Сега ме изслушай ти. Ще изпием тук твоята тайна бутилка, а следващата, точно такава, ще изпием с тебе в Москва. На Нова година. Ще се върна в Москва преди тебе и ще те чакам. Ще отида на пазара за елха и ще взема най-зелената, най-смолистата. Ще накупя стъклени топки, разни риби, петли и пауни. И многоцветен връх за отгоре. Ще поставя елхата и ще започна да я украсявам. През това време твоят самолет вече ще лети направо към елхата, към някоя блестяща играчка. Ще подредя масата, ще сложа бутилката „Хванчкара“ и мъничките кристални чашки, които помня от детството си, останали от някаква отдавнашна сватба. Изведнъж ти ще влезеш и ще ми кажеш: „Е, хайде, честита Нова година, скъпи!“ И аз толкова много ще ти се радвам. Толкова ще ти се радвам…

— Като сега ли? — тя се смееше и го галеше по рамото, по косата, а той целуваше ръката й.

— Като сега…

Той вярваше, че всичко това ще стане точно така. От прозореца на неговата стая се вижда синята виелица по Тверския булевард. Под светлината на сините, омотани от виелицата фенери — движението по улица „Горки“. Замъгленият кехлибарен силует на Кремъл. Огромната елха на булеварда и блестящите огънчета на гирляндите. И те, докосвайки се с бузи, ще гледат тази Москва, а той й е приготвили подарък: стъклена кутийка, в която са поставени уловените от него на брега на океана пеперуди.

— Всичко е така устремно, бързо… — каза тя.

— Кое е бързо, мила?

— Ами всичко, което става между нас с тебе. Като че ли бързаме за някъде. Не толкова ти, колкото аз бързам. Когато те видях да влизаш за първи път, те нахоках и веднага се изплаших. За тебе се изплаших!

— От мене пък за какво ще се плашиш?

— Не, не от тебе, може би от себе си се изплаших. От нещо в мене самата. И се карах не на тебе, а на себе си. Прости ми сега.

— Добре, разбирам.

— Не, не, ти не разбираш! Просто всичко върви така бързо, много бързо и трябва да успея. А за какво да успея, сама не зная.

— За полета до Москва може би. Отначало за моя самолет, а после за твоя. За да успеем за Нова година.

— Още тогава, вечерта, когато край вулкана започнаха да стрелят и ние с тебе танцувахме, аз си казах, че ти целият си московчанин, ризата ти е московска, миризмата й дори е московска, не се страхувах вече. Аз хитрувах, знаех вече какво ще стане. И си помислих: ако не днес, утре ще стане. Тогава защо да не е днес? И те целунах!

— Ама че си хитруша!

— Почакай, не се смей! А на сутринта отново се изплаших. Ами ако си заминал! И вече няма да те видя! И онова, което ми се стори, че вече е станало, няма да го бъде, че е свършило. Тогава дотичах в ординаторската, видях купчината твои ризи и ги целунах!

— Значи ненапразно съм ги оставил!

— А когато научих, че Коринто гори и има ранени, обгорени — така много се изплаших за тебе! Стана ми толкова скъп, близък! И тогава реших: ако благополучно се върнеш, ще дойда сама при тебе…

— Милата ми!

— През нощта, когато беше в Сан Педро, не спах. Непрекъснато мислех за тебе. Знаеш ли какво си мислех? Уж съм голяма, голяма, а планините мънички и ти си малък. И аз те прикривам с длан откъм границата, за да не те духат злите ветрове оттам.

— Ти си ми направила завет като на свещ, за да не ме духне?

— А когато докараха сержанта с куршума и казаха, че е от Сан Педро, а за тебе нищо не казаха, ужасно се изплаших. Все чаках: ще долети всеки миг втора линейка и в нея ще си ти, ранен, и аз я спирам, не я пускам; а пропускам вашата кола, вашето лилаво фиатче, за да излезеш невредим от него. И ето че най-после вашето фиатче влезе и ти излезе невредим от него, само че изморен, блед. Видях те, когато вървеше към болницата под дъжда, исках да притичам, но трябваше вече да слагам маската. Сержантът беше на операционната.

— Всичко беше точно така! Всичко беше точно така! — Онова, което тя му разказа, го порази. Сам знаеше: времето бърза, лети. Стараеше се да вложи в тия кратки мънички дни нещо, което им се полагаше, което бе посетило и двамата.

— Наистина само една седмица, откакто съм напуснал Москва, а такова чувство… Всичко се завъртя, размаза се, изгубвайки формата си. Миналото ми, спомените ми. И от този вихър изведнъж се роди ти, твоето лице, и то не е размазано. То е ясно, скъпо. Гледам го сред всички неспирни вихри.

— Значи аз пътувам редом с тебе, със същата скорост. Нашите два самолета летят един до друг и затова се виждаме.

— Да, сигурно с тебе сме вече в един самолет!

Пиха вино, главата му продължаваше да се върти и той заговори:

— Изживях години, цели десетилетия, всъщност щастливо и понякога лекомислено. Срамно е да се оплаквам, трябва само да благодаря. Но изведнъж ми се стори, че щастливото време е свършило, че е време да се плаща за всичко; че идва страшното време и трябва да съм готов; че то трябва да се посрещне така, както са го посрещали бащите и дедите ми. Край на пиршеството, време е да се става от масата и да се залавям истински за работа за други сюжети и снимки. И ето че дойдох тук. И наистина пред моя обектив застанаха не прелестни танцьорки, не смели ездачи, не класическите пропорции на храмове, а горящи самолети, измъчени от беди хора, устремени в атака войници. И реших, че съм прав. Че моята прогноза се е оправдала. Отсега нататък мястото ми е сред тези бели пожари, сред тези атаки. И те — атаките и пожарите — са образът на страшното време, което лети насреща. Но изглежда съм се излъгал. Сред тези атаки и пожари видях тебе. Днес ти вървеше към океана и около плещите и косите ти, около твоите крака имаше сияние, което сякаш те беше обгърнало със своята светлина и ти вървеше, без да докосваш пясъка. И тогава разбрах — това е той, моят образ от новото време. Заради него съм долетял тук. Именно ти си този образ!

Пиха вино, главата му продължаваше да се върти, а тя говореше:

— А пък аз, скъпи мой, живях досега нито много добре, нито зле. Нито тъжно, нито весело, живях обикновено. Едно ми се удаваше, друго се разваляше. Заради едно се смеех, а заради друго леех сълзи. Но, повярвай ми, винаги имах усещането, че ме очаква нещо хубаво. Че бъдещето ми е великолепно! Че някъде изгрява моето слънчице. Нали знаеш, през април има такова слънчице, при последните снегове. Издига се бавно, ту се покаже, ту се скрие, докато най-после напече. И ето че дочаках! И всичко между нас ще бъде прекрасно! С тебе, с мене, с всички! Никаква война няма да има! Целият бял свят ще затуля с дланта си, като свещичка, ще направя завет, за да не му духа. Няма да позволя да изгасне моето слънчице. Но и ти ми вярвай! И ти трябва да знаеш това! Дай да те целуна — и ти ще узнаеш всичко!…

И всичко започна отново. В океана се полюшваше зеленият клон. От краката й излизаха водни лъчи. Червената пеперудка се раждаше от стъкления въздух и вятърът разпиляваше косите й. Огнена въртележка се въртеше на елхата. Пързалката скърцаше и клон закачи плетения й пуловер. Бръмчеше вертолет, прелитайки над белите поля, и наоколо бе такава чистота, такова мъгливо нежно блещукане като око, че докато е надвиснал вертолетът, бързо-бързо изпод перките му, по склона, по звънките камъни, подплашил мъничките пепелявожълти лисици, там, в равнината с меката еластична глина и с първите проблясъци на солта и кристализиралия в нея мъртъв бръмбар, там, на гладкото поле, приличащо на топяща се пързалка, пръските по обувките, по дрехите, които застиват като кристалчета сол, и върху плитката прозрачна вода, отразила белия облак — там да танцува заедно с нея, да я прегръща през кръста, унасян от вълшебни звуци и морски шум.

Той се унесе. Опомни се от това, че лъчистата ос, минаваща през неговите очи и по-нататък, в двете посоки, в безкрайността — фината лъчиста игла се залюля и трепна, отклони се и отново се върна на мястото си.

— Това пък какво е? — той се надигна, долавяйки затихващия, потъващ в недрата тласък, едва доловимото подрънкване на чашите.

— Това се случва тук — тя прибра косите си от рамото му — земетресение, много слабо. Тук се случва…

Той се опитваше да улови притихналия тътнеж, минал през подножието на планината. Това беше въздишка на размърдалата се оживяла земя. Всичко, което беше преживял през тези дни — пикиращия вой на самолетите, бълващите метал оръжия, стенещите от рани и обгаряния хора, — всичко това беше аритмия на Земята. А този дълбок и мек удар беше нейният истински ритъм. Както ритъма на плода в утробата на майката. А неговата любима, сложила на рамото му своята глава, доверчиво заспиваше. Той се страхуваше да помръдне. Виждаше лъчистата, пробождаща всемира ос.