Александър Проханов
Живот между изстрели (26)

26

Небето е червено, земята е червена и стълбът на камбанарията е червен. Отражението на залеза в изпотрошените стъкла на раздрънкания треперещ камион го заслепяваше. Камионът излезе на площада и от каросерията му, държейки се за ъглите и скобите, наскачаха селяни, облечени пъстро, с широкополи шапки, с разноцветни каскети, изпрашени, с твърди керамични лица. Препасаха ремъци с бронзови токи, накичиха се с патрондаши, с дълги ножове в кании, стискаха ловджийски пушки и очукани дългоцевки, останали още от стари войни. Изпълниха площада с глъчка, дрънчене и тютюнев дим. От улиците към тях бързаха жителите на градчето. Идваха с дребнички магарета и кончета, държаха през седлата винтовки, носеха плоски мачете с дървени дръжки. Горлов снимаше това шумно и неспокойно войнство, като си мислеше, че така са изглеждали отрядите на Боливар, партизаните на Сандино. Необозримият и метежен дух на континента се беше явил тази вечер на площада, изпълваше го с викове и тропот.

— Жената ме пита: „Ти, Анселмо, закъде се стягаш?“ А пък аз й казвам: „Как закъде? На дежурство!“ А тя: „Знам го аз твоето дежурство! Три дни не си се показвал и са те видели в Синко Пинос край къщата на вдовицата Меркадо!“ — „Какво приказваш? — викам. — Припознали са се! Това не съм бил аз! Бях на дежурство!“ Едвам се отървах от нея — смееше се белозъб мустаклия с шапка, която беше видяла много дъждове, много прах по пътищата и палещите лъчи на слънцето, като се подпираше на собственоръчно направения приклад на дългоцевката си. — Едвам, казвам ти, избягах от нея!

— А моята Ана сама ме изпрати — възрази му сериозен възрастен милисиано със стари набръчкани ботуши, с печални очи под кичур черно-бели вежди. — Тя ми е болна, трети ден не става. „А кой, казвам й, ще издои кравата? Кой ще ти накладе огъня?“ — „Върви, върви — казва. — Аз ще се оправя. Всички отиват и ти върви. Не си старец!“

— Ти, Фредерико, зася ли царевицата? — разговаряха в друга живописна група, като разпалваха лулите и ги пълнеха от нечия щедро предложена кесия. — Във вашето село винаги по-късничко я сеят. При вас в планината земята е по-суха.

— И при нас я засяха. Веднага след дъжда.

— А я ни кажи Елия Мария роди ли? Преди седмица я видях на пазара. „Не бива да ходи по пазара — помислих си. — Всеки момент може да роди.“

— Роди, слава богу, момченце! Нарекоха го Мариан в чест на дядо му.

Горлов бързаше, използуваше последните, дошли иззад планината лъчи. Фотографираше лицата им, ръцете. Възбуждаше го тяхната многолюдност. Оценяваше възможността да бъде сред тях, да слуша шегите им, да диша сладникавия пушек от пълните им с катран лули.

— Та вие, значи, сте сандинист? — попита той, за да привлече вниманието на един кокалест войнствен милисиано, опасан с кожена лента, в която лъскаха патрони. Държеше пушката си така, сякаш вземаше „за почест“. Човекът го погледна страховито и твърдо отговори:

— Сандинист съм до гроб!

— Имате ли сметки за уреждане с гвардейците? Или със Сомоса?

— Те убиха сестра ми. Сомоса ги беше изпратил в нашето село. Биха и мене, и жена ми. Тогава нямах винтовка и трябваше да им се кланям в краката. Сега мнозина в нашето село имат винтовки. Ако гвардейците сега дойдат при нас, ще ги посрещнем не с поклони, а с куршум!

Той леко подхвърли пушката си и се изопна, сякаш стоеше на пост при входа на своето село. В отговора му се чувствуваше нажежената енергия за отпор.

— Строй се! — млад военен с петниста куртка надвика врявата. Изопна ръка и по тази ръка се строяваха, равняваха се, пристигаха хора, наместваха се, изкривяваха редицата, която приличаше на опашка. Военният бързо се движеше по фронта, подвикваше, подканяше и подравняваше пъстрите редици на милисианосите.

Започнаха да маршируват по площада, обърквайки крак, бутайки се един в друг. Когато се разнесе команда „На място!“, първите спряха, а последните продължаваха да вървят, напираха към предните и цялата колона се превърна в гъста безсмислена тълпа. Офицерът се сърдеше, викаше, а селяните виновно се оправдаваха, търсеха мястото си в редицата.

Гледаха ги жени и деца, търсеха да видят своите. Ревниво преживяваха несполуките им. Радваха се на успехите им, хвалеха се една пред друга.

— А пък моят, моичкият Хуан е най-стройният! Аз му изгладих ризата. Красавец ми е той!

— А моят Франсиско дори престана да куца! Едва-едва се забелязва. Сега е като истински военен. По команда сяда на масата, по команда ляга в леглото!

Децата се строиха в опашката на колоната, маршируваха заедно с всички. Раздразнени от многолюдието, заръмжаха кучетата, завираха се из краката на околните. Горлов правеше последните снимки, прострелвайки сумрака. За миг отново му се стори, че от тъмната насрещна планина, вече потопена в сянка, лъсна стъкло на бинокъл или на мерник. Някой гледаше отгоре към площада, разглеждаше го през мерника.

Той наблюдаваше селските лица, юмруците, които стискаха ремъците на пушките, и си мислеше: тези хора, доскоро забравени, измъчвани от нужда, потискани от свирепа безнаказана власт, готови безмълвно да се помирят, да изчезнат, да се превърнат в камък и прах, тези хора са получили оръжие. Превърнали са се не просто във воини, не просто в батальон от народната милиция, а може би за първи път в своята история са се превърнали в съзнателни граждани, готови да защитават своята власт, да защитават своята държава и родина.

Той вече не снимаше; скри фотокамерата, щом в тъмното започна митингът. На висок балкон, осветен от разтворената врата, се показа председателят Ернесто. Мъже, жени, едни с оръжие, други с деца на ръце, се притискаха един до друг. Слушаха неговата пламенна дълга реч, която, както се стори на Горлов, повтаряше контурите на планината. Ту се издигаше нависоко и там живееше, ту отслабваше и падаше, почти замлъквате и отново се издигаше. Тази неравна като бурно дихание реч беше единството на техните съдби — на техните плодородни поля, на техните гробове, олтари и винтовки. За защитата на тези улици, камъни, на поникналата царевица, на още неродените деца, на слабите, не могли да дойдат старци. Тя беше за онази обещана, очаквана съдба, която им беше завещал Сандино, воювайки за нея в партизанските походи. За революцията, която бе дошла при тях в планините по тесния каменист път, не им бе донесла нито богатство, нито храна, а засега само винтовки, но заедно с тях и свободата — по-скъпа от всяко богатство. И ако утре започне бой и гвардейците за тринадесети път дойдат в техния град, за да им отнемат свободата и да убият революцията, те няма да се върнат живи.

Слушаха и дишаха горещо. От лулите хвърчаха искри. Ненадейно заплакваше дете и тутакси замлъкваше. Звънваше метал. Озаряваше се от кибритена клечка нечие лице — щръкналите мустаци и бръчките, зъбите на патроните по гърдите. И над всички между черните планини сребърно и мъгливо светеше звезда. Горлов гледаше тази звезда. Вярваше, че всичко трябва да бъде точно така. Животът му не е случаен. Неговото пребиваване тук, в тази гъста тълпа, в тези тъмни планини, в селището, очакващо щурма — всичко това не е случайно. Той натрупва в себе си небивал, предназначен за него опит и белезите на истината, каквато и да е тя.

Председателят бе сменен на балкона от млад милисиано с червена лента на ревера. Той бавно и внимателно свали автомата. Взе от някого китара. Удряйки по тихите трептящи струни, тактувайки с крак, той запя съчинена от него песен — за смелия батальон от милицията, в който хората са здрави като камъните, от които е направен Сан Педро, и невестите могат да се гордеят със своите годеници, жените — със своите мъже, майките — със синовете си. И нека, ако на гвардейците толкова им се иска, да дойдат в града. Те няма да опитат вкуса на хляба и виното, а ще опитат вкуса на собствената си кръв.

Всички пригласяха на песента, едни с думи, други с потропване и пляскане. Струните под ръката на певеца се изопваха още повече, горяха, звучаха страшно в нощта. Излизаха други певци и между тях Ларгаеспада и момичето войник от конвоя. Те изпяха любовна песен, сержантът тури ръка на рамото й, леко я попритегли към себе си и тя го погледна щастливо и предано. И Горлов се учуди: как пък не бе успял да забележи нито там, в Гуасауле, когато тя прикриваше сержанта с автомата си, нито в ифата, където тя следеше всяка негова дума? Та те се обичат и не крият това от никого.

Започнаха танците. Засвяткаха фенерчета, озариха тревата и земята. Изнесоха и накачиха газени червени лампи. Танцьорите се завъртяха, пламенееха шалчета, тропаха ботуши. Проблясваха петнистите войнишки мундири и между танцьорите се въртеше, вдигаше крехката си ръка, оправяйки червеното цвете в косите си, момичето с парченцето от мина в челото.

Председателят изведе от тълпата Сесар и Горлов и ги поведе към своя дом. Покани ги да седнат на откритата веранда, откъдето се виждаше павираната улица и се чуваха звуците на китарата. В полукръглия отвор на вратата се виждаше уредбата на къщата — огнище, крайчец на креват, два стола. Дъщерята на домакина с бяла рокля, с чиле синя прежда на приповдигнатите си ръце седеше на стола, а срещу нея — юноша войник в униформа със защитен цвят. Оставил автомата встрани, той й помагаше да размотае преждата.

Домакинята, мълчаливо любезна, сложи масата. Донесе тиган със запечено в царевично брашно свинско. „Накатамал“ — поясни тихо Сесар. Домакинът донесе бутилка домашна водка. „Кукуса — каза Сесар. — Много е силна!“ Напълниха чашките. Председателя дори вкъщи не го напускаше напрегнатата сдържаност. Сериозен, тържествен, вдигна чашата:

— За тебе, Андрес, за това, че си дошъл при нас. Работиш заедно с нас. Когато се върнеш в Москва, разкажи как живеем тук, как отблъскваме гринго. Разкажи на твоите, че ако гринго поиска да тръгне за Москва през Сан Педро дел Норте, ние няма да ги пуснем. Ще ги задържим тук… За тебе!…

Те пиха. Парливо-сладката водка мигновено замая Горлов. Изостреното му зрение тутакси видя над стената, над главата на председателя три дупки от куршуми, изкъртили три кръгчета в мазилката. Небесносиньото кълбо се въртеше в ръцете на войника. Приятно светеща топлина обкръжаваше главата на момичето. И трите куршумени белега за миг му се сториха подобни на „Троици“ от Рубльов. Горлов задържа долетелия скъп образ, загърбвайки следите от обстрела.

Следващият тост беше на Сесар. Той внимателно вдигна проблясващата чашка. Изправи се, издигайки се над масата, и произнесе:

— През цялото време, откакто сме се срещнали, аз те наблюдавам, Андрес! Помня как се хвърли със своя фотоапарат към сваления самолет. Страхувах се да не те хвърли във въздуха боекомплектът, а ти щракаш ли щракаш! Помня как насочи камерата си срещу вертолета на гринго, а той вероятно си помисли, че това е ново оръжие, и се изплаши, отлетя. Как действуваше при пожара в Коринто, а аз вървях след тебе с кофа вода, за да я излея отгоре ти, ако се запалиш. Ти ми допадна много, Андрес! Ти си боец! Бих те взел в нашия партизански отряд в Матагалпа. Бих те взел в сражение. Ти си боец!

— Какво говориш, Сесар — възразяваше Горлов. — Аз не съм боец. Аз съм художник. Мирновременен художник. В Москва, ако искаш да знаеш, аз се излежавам до късно. Обичам да се потъркалям на канапето. Обичам, без да бързам, да снимам старинни къщички, снега по булеварда, красиви женски лица. И най-много от всичко ненавиждам шума! Аз съм художник на мирното време!

— Не, Андрес, ти си боец! — настояваше Сесар, без да приема възраженията му. — Ти видя нашата революция и в тебе се пробуди боецът. Аз се радвам, че дойде при нас. Радвам се на дружбата си с тебе. За теб!

Втората чашка възбуди в съзнанието му чувство на благодарност и любов към него. И нещо друго, свързано със синьото кълбенце, събиращо тънката нишка. От вчерашната нощ, когато една прекрасна посетителка се мярна зад прозореца.

— Беше време, когато революцията живееше в Европа. — Сесар го молеше да внимава и го докосна по лакътя. — Революцията победи в Русия, в Чехословакия, в България. После тя се пресели в Азия. Победи в Китай, във Виетнам. След това отиде на разходка в Африка, в Ангола, в Етиопия. А сега дойде при нас, в Латинска Америка. Куба, Никарагуа, Салвадор! Тук при нас сега й е добре. Тук се решава съдбата на световната революция! Тук, ти казвам, трябва да се насочат всички сили! Тук, разбираш ли, трябва да идват доброволци от Европа и Азия като в Испания, в интернационалните бригади! Ако някъде е необходима моята помощ където и да е по света, на който и да е континент, чийто народ е вдигнал винтовката на свободата, аз бих отишъл. Разбираш ли ме, никакво значение няма за мене къде ще живея и къде ще се сражавам, стига да е за революцията!…

Третият тост вдигна Горлов. Той взе прозрачната чашка:

— Позволете ми, Ернесто и Сесар, да отговоря на откровеността с откровеност. Аз също така през всичките тези дни, часове и минути ви наблюдавам. Слушам речите ви, улавям вашите мисли. И чудно: ето ние с тебе, Ернесто, и с тебе, Сесар, сме хора на една възраст, с еднакъв житейски опит. Поради което си приличаме по много неща, за много неща ще се разберем. Но в същото време, вие ще се съгласите, аз принадлежа към едно общество, което е по-старше от вашето с около шестдесет години. За което вашият днешен, революционен, стрелящ ден е вече отминал. Ние имаме сега съвсем други грижи, други мъки, друга борба, в която е въвлечен народът, въвлечено е поколението. И аз, принадлежейки към това поколение, ви гледам през моя, шестдесетгодишен опит и вие ми се струвате такива млади, такива жизнени. Но това не е всичко. Аз добре зная, че такива като вас преди шестдесет години в Русия са били дедите ми. Вие повтаряте тяхната пламенност, тяхната стрелба, техните речи и митинги. Вие сте като моите предци, които обичам, на които искам да се поклоня, да ги разбера и да ги видя. Видях ги във вас! Именно затова се чувствувам между вас най-младият, като внук — ние се шегувахме вече по този въпрос с тебе в Коринто, Сесар! Готов съм да се уча от вас! Тези три възрасти сега се събраха в мене, направиха живота ми три пъти по-голям, всичко ми стана трикратно по-ясно. Ето за какво си благодаря!… За вас!…

Те кимаха, разбираха го. Водката, направена от млада царевица, припламна за трети път, изгаряше умората, възбуждаше душата за откровение, за прегръдка с душите на тези двама, станали му скъпи хора, приели го и откровено поставили го в своя кръг. В тесния кръг между планините, готвейки се за сражение.

— Андрес — каза Сесар, — ще ти кажа: революцията в Никарагуа победи непосредствено пред раззиналата уста на гринго. Тя се понесе като буря, като изригване! Ние сме континент на вулканите, а всеки от тях е готов да изригне! Салвадор е вулкан — и започна вече да изригва! Гватемала е вулкан, от който вече излиза пушек и огън! Чили е разтопена лава! Ние ще се вдигнем, ще разбием гринго тук и те ще бъдат безсилни в Европа. Революцията ще стигне и при тях. Техните негри, техните порториканци — това е вулкан в собствения им дом. Той ще избухне и ще изгори цивилизацията на гринго! Революцията в Латинска Америка ще изтръгне най-пламенното си дихание и то ще бъде отново подхванато от Африка, Азия, целият свят ще задиша с диханието на революцията! Нима това не си заслужава жертвите? Не си ли заслужава да умираме? Днес ние сме се хванали за оръжието, разделени с нашите жени, оставили сме настрана плуга и зърното, влезли сме във влажните окопи, за да изчезнат утре завинаги от земята оръжието, граничните зони, разделящи народите и страните, за да се посее в тях зърното и нито един човек да не се чувствува оскърбен и навсякъде, дори в Южна Африка, всеки, бял или черен, да може да каже на другия: „Братко мой!“ Ето в какво се състои урокът на революцията! Ето защо сме сложили шапката на Сандино и не я сваляме за поклон пред самолетоносачите и ракетите! Нима не е така? Нима не е така! Нима ти не си съгласен! Нима не е в това урокът на революцията?

Горлов гледаше керамично-мургавото му лице, озарено с цвета на вулкана Сан Кристобал в лъчите на залязващото слънце. От една и съща порода, от един и същи огън са създавани тук и хората, и планините. Една и съща буря е бушувала в огнедишащите недра и в хорските разпалени души. Този красавец с испано-индианско лице знаеше твърде много. Той разбираше революцията и тя увенчаваше познанията му. Ала той не знаеше какво следва след това, отвъд този огън и вулкан. Какви затруднения и съзидания, какви изкушения и загуби, какви мъки и болки. Той не знаеше с какво търпение и вяра трябваше да се зареди душата, за да не посърне, да не падне, да не се свие като овъглен вързоп. А той, Горлов, носеше в себе си гена на ония хора, които се втурваха на коне в градовете, завладяваха с полковете си цели губернии, насочваха оръдията си към последния отплаващ за Цариград кораб. Той притежаваше гена на ония строители, които със страшно напрежение на силите, до изнемогване, така че се пукаха кръвоносните съдове в очите им, изграждаха Днепрогес, Магнитка, Нурилск и Беломорския канал. Самият той беше от ония, които не бяха чували оръдейните тътнежи, чиято мъка не беше свързана с проливането на кръв. Неговото поколение чрез мирен труд решаваше други задачи. И за тези, още нерешените, предавани от поколение на поколение задачи, той, Горлов, би могъл да разкаже на Сесар. Ала само не тук, не в това погранично населено място, което очаква призори поредната атака. Пък и Сесар не би го разбрал, той усеща тътнежа на своя континент, върви след него, огромен и могъщ, прекрачва хребети и възвишения, разбужда вулкани, разчупва техните спечени върхове, за да проправи път на пламъка.

Те седяха така, докато синьото кълбенце в ръцете на войника не намота цялата нишка, а фитилът на газената лампа не започна да пуши и гасне.

— Време е за почивка — каза домакинът и стана. — Вкъщи ли ще легнете или на чист въздух?

— Сержант Ларгаеспада ни остави своя хамак — каза Сесар. — Андрес, искаш ли да легнеш в хамака?

— Както ти кажеш, но преди да легна, искам малко да се поразходя.

— Аз ще те придружа — каза Сесар.

— Не, искам да бъда сам. Почивай си.

— Тогава вземи това! — той разпаса и свали своя дебел войнишки ремък с медна тока, на който висеше кобурът с пистолета, и го подаде на Горлов.

Горлов се позабави, после опаса ремъка, изпитвайки дълбока благодарност към Ернесто, споделил с него своя хляб, към Ларгаеспада, дал хамака си, към Сесар, поверил му оръжието си.

Той вървеше по тихата тъмна улица покрай загасналите прозорци. Нито звук, нито полъх. Дневният живот си беше отишъл, давайки власт на нощния. Камъните на настилката се очертаваха огромни и мрачни, несвързани с града, с планирането му. Нещо древно, неизчезнало беше тук, наоколо. В беззвездното небе припламваха далечни светкавици. В облаците се откриваше отвор, в който потрепваше пулсиращо живачно око и гаснеше. И отново мрак. Отново безшумен блясък в облаците, който се отдалечаваше и гаснеше, сякаш небето потръпваше. Проблесна светулка и се скри. Едва-едва се показа, замига мълчаливо пред него, сякаш му предлагаше нещо. Предлагаше му друг път, не по улиците. Прелетя през невидима преграда и изчезна.

Горлов вървеше, чувствувайки нощния живот, който съдържаше в себе си дневния живот, който отделяше място и за него, оказал се в тези планини. И както се случваше и преди, чувството за тайнственост го навести. Тайнствено, търсещо разгадаване му се струваше и неговото появяване тук. И движението на синьото кълбенце във внимателните войнишки ръце. И приповдигнатите ръце на момичето, повити в синева. И доскорошното седене под ореола, нарисуван от куршумите. И разговорът им за революцията. И разговорите за онова, което се нарича съдба, което го кара да скита по различни земи, да се сблъсква с други хора ту с приятелство, ту с разправии, онова, което го влече някъде през измами и илюзии, и той ту откликва на този зов, ту се отклонява от него. Както се отклони и сега, не тръгна подир светулката, изпратена от някого насреща му.

Тази тайнственост постепенно се превърна в тревога, в чувството, че всяка минута може да излезе от живота, в невъзможността да се разберат нещата и да се обяснят. Какъв е той, този живот? Животът ли му е даден, или той на него? Животът ли е създаден в името на него, за да го дарява с картините на света, с любовта на жените, с разделите и надеждите? Или пък той със своите влюбвания и неразбирания, с очакването на края е необходим на живота за нещо? Или пък за някаква цел, скрита от него? И сега му предстои да изчезне, без да разбере каква е била тази цел?

Той излезе на площада и спря, загледан в стълба на камбанарията през проблясването на безмълвните мълнии.

Някой тихичко, внимателно докосна ръката му. Мушна ръката си в неговата. Обърна се изплашен. До него стоеше бялото момченце, албиносът, онзи, който днес бе замрял, неподвижен и сляп в сянката на банята. Сега при светването на мълнията той видя лицето му — раздвижено, в очите се бяха появили зеници. То внимателно и сериозно гледаше Горлов. Детето принадлежеше на нощния живот, невидим при слънчева светлина, който му се откриваше с идването на мрака.

— Какво има? — попита Горлов, без да издърпа ръката си.

Момчето мълчеше. Гледаше все така сериозно и кротко.

— Забравих как се казваш — попита го Горлов. Детето не отговори. Това нямаше значение. Нощният живот нямаше име. Прелетялата светулка, древните камъни, припламналият в небето електрически вихър, това русоляво момче и той самият, Горлов — всички бяха едно. Нямаха отделни имена. Бяха едно и също нещо. — Какъв стих декламираше ти днес? — попита Горлов и усети мъничката му топла ръчичка. — Припомни ми го, ако е възможно.

Момчето не отговори. То още веднъж погледна Горлов. Внимателно издърпа ръката си и тръгна бързо, по котешки. Побягна от него, гъвкаво, внимателно, като нощно зверче зашумоля през тревата, белна се главата му, чувствуваше се господар през нощта.

Горлов се върна вкъщи. Там вече спяха. Под навеса на чист въздух висяха два хамака. В единия от тях, изпълнил го с плътната си тежест, лежеше Сесар. Не помръдна при доближаването му. Другият хамак беше празен.

Горлов свали обувките си. Свали пистолета с кобура. Закачи го на стълба до фотокамерата, качи се на хамака, опита устойчивостта му. С полюшване постигна равновесие, тежко отпусна измореното си тяло. Умората равномерно се разпределяше по цялата му дължина, предаваше се през коравия брезент, през канапа и дървения стълб на земята. Лежеше й усещаше как тя бавно се стича към земята.