Александър Проханов
Живот между изстрели (37)

37

Командирът на бригадата команданте Гонсалес прие Горлов в щаба в присъствието на Сесар и Джонсън, „политика“, както го наричаше Сесар. Командирът беше рижав, почти русоляв, с малки зелени очички, с плешивини на изпъкналото чело, бавен и изморен, приличаше на ония войници на летището, минали през селвата, сякаш бе поръсен с червеникава, разяждаща кожата пудра. Замлъкваше, когато по улицата минаваше тежък камион с войници и под брезента се мярваха каски. Дълго след това се виеше прах.

— През тези години вследствие действията на нашите войски противникът три пъти смени тактиката си — започна команданте, кимайки към картата, която се стори позната на Горлов (още една карта на борба, отбрана и страдание, разгъната пред него). — Всяко нововъведение на противника, всеки негов нов ход говорят за стратегическо мислене. За наличието на опитен щаб. Сами разбирате, че мискито не са способни на такова мислене. Зад гърба им стоят северноамериканците. Те им доставят оръжие, информация, военни и политически идеи. Воювайки в селвата с мискито, ние всъщност воюваме с гринго, с армията на САЩ…

Горлов си спомни неотдавнашния полет над селвата, тайнствения организъм на бавно кипящите блата, лениво течащите реки, вложения от природата закон с разчет за милиони години, свързан с живота на земята, във водата и в небето. А сега в кабинета усети присъствието в селвата на други скоротечни закони, скорострелни явления и сили, свързани с живота на хората. На кипящата в селвата война.

— През първия етап на борбата врагът проведе операцията „Червеният Великден“. Точно в навечерието на Великден по течението на цялата Рио Коко нападнаха граничните ни градове и села. Нападнаха Вастан, Леймус, Кум. През нощта на лодки, с поддръжката на хондураски миномети минаха на нашия бряг и овладяха някои градове. Водихме боеве по границата, освобождавахме своите градове. Тогава бяха убити много наши граничари и войници. Много жители на градовете бяха насила отведени в Хондурас. Попълниха поделенията на контрите. Евакуирахме жителите от градовете на Рио Коко. Преселихме ги в безопасни райони, в нови населени пунктове.

Горлов, фотографът, незапознат с военната стратегия, разбираше, че разказът на команданте се отнася за малка местна война, почти незабележима и нищожна в сравнение с безбройните, минали през човешкия род войни, древни и днешни, кървави и страшни. Ала в тия местни боеве и сражения имаше нещо общо, еднакво за всички войни. „Молекулите на войната“, от които се раждаха всички касапници и нещастия на света.

Когато провалихме „Червеният Великден“, те създадоха нов план — поход към Пуерто Кабесас. От Хондурас започнаха да слизат с лодки по реките насам към океана. Струпваха се в тайни лагери, прекарваха оръжия, продоволствия. Покрай бреговете непрекъснато се движеха американски товарни кораби. Противникът получаваше от тях пратки оръжие и муниции. Около Пуерто Кабесас бяха създадени няколко лагера. Най-големите от тях, Севън Бенк и Сънди Бей, бяха на сухите острови сред непристъпни блата. Там се бяха събрали няколко хиляди контри. Чакаха само момента, сигнала, за да тръгнат към града. Но нашето разузнаване научи за техните планове. Ние тайно преминахме през блатата, на ръце пренесохме артилерията и ги атакувахме. Бяха убити и взети в плен много врагове. Заплахата за Пуерто Кабесас отмина…

Горлов слушаше внимателно, като се стараеше да разбере тази частна схема, вярваше, че по този начин ще съумее да разбере схемата за световната катастрофа, окачена в някое щабно подземие, по която се готви разрушаването на света. В Европа се разполагаха ракети. Във водата се спускаха подводници. В космоса се изпробваше лазер. Прекрояваха се границите на държави, а отделните конфликти и сблъсъци се сливаха в една обща, разтърсваща света вражда.

— Сега преживяваме третия етап. Подготвя се крупно мащабно нахлуване от север. Доколкото ни е известно, отначало в района на Леймус през Рио Коко ще минат няколко хиляди мискито, водени от гвардейци. След тях ще вървят батальони от редовната хондураска армия. А след тях — корпус от морската пехота на САЩ, ударни десантни части. Нахлуването може да започне всеки момент и ще се поддържа с атака на корабите към Пуерто Кабесас. Ние сме изградили отбранителен рубеж и ще го защитаваме. Ще използуваме всичкото оръжие, с което разполага районът. Дори старите оръжия от времето на Първата световна война ще ни свършат работа. В учебния армейски център имаше старо съветско оръдие, подарено ни от кубинците. Там то служеше за учебни цели и бездействуваше. Ремонтирахме го и го изпратихме на отбранителния рубеж. Ще имате възможност да видите войските ни. Да видите границата. Ще ви покажем всичко. Ще ви покажем нашата борба. Можете да заминете утре. Ето ви проекта на програмата, подготвен от щаба…

Той уморено се изправи, пристъпи до картата, изчака да стихне бученето на минаващия под прозореца камион и започна да разяснява маршрута. Предстоеше им утре сутринта да заминат за граничния населен пункт Леймус, където се очакваше главният удар, форсирането на Рио Коко и пробив в дълбочина на територията.

— Там, при Леймус — продължаваше команданте, — активността на неприятеля е толкова голяма, че може би ще ви се удаде случай да фотографирате американски войници. Гринго открито извършват полети по границата. Техните леки танкове и бронетранспортьори излизат на брега. След това — продължи той — ще посетите градчето Васпам, изоставено от обитателите си. Там ще се запознаете с живота на граничната застава. На връщане, ако желаете, можете да се отбиете в Тасба При, в новото селище на мискито, където индианците, събрани от първобитните си поселища, за първи път видяха училище, електричество, медицинска помощ, там работи и първият трактор. Разбира се, по пътищата ще видите нашите войски — на почивка, в операция, на отбранителния рубеж, можете да снимате войниците, които воюват в селвата. А вие, Джонсън, трябва внимателно да обмислите мерките за сигурност — обърна се командирът към „политика“, — днес отново дойде информация за раздвижване на неприятелски банди в района на Рио Вава. Има опасност от засади. Ще пътувате с три тойоти. Аз ще ви дам коли от щаба. Непременно раздайте оръжие на всички, включително и на госта. Вземете гранати. От своя страна ви обещавам да изпратя един самолет за прикритие. Той ще огледа района, през който минава вашият маршрут. Съобщавайте по радиостанциите от гарнизоните за вашето местоположение. Това е всичко. Имате ли някакви желания?

Горлов гледаше картата, на която с червена пунктирна линия по зелената равнина беше обозначен триъгълникът на пътя, по който трябваше да минат. Натам, невидими, вървяха войски, отряди от метежници, заемаха позиции за засада покрай пътя. Усещаше двойствено чувство. Не искаше да се включва в този червен триъгълник от пътища и в същото време се стремеше към него. Нещо не го пускаше, разколебаваше го, може би обикновен инстинкт за самосъхранение. Ала друга, насрещна сила го въвличаше в червения чертеж. И едното, и другото желание бяха негови. Действуваха от две близки, почти сливащи се точки някъде в областта на сърцето. Две воли, две същности, предлагащи му два различни начина на живот, две различни съдби. Той се колебаеше, раздвояваше се. Вмести се най-сетне в червения триъгълник на пътищата, в лоното на всемирната борба. В схемата на световната катастрофа.

— Благодаря на командуването за предоставената ми възможност — каза Горлов и стана. — Надявам се, че ще успея да се възползувам от нея в името на общото ни дело.

— Днес си починете. Разгледайте града. Може би знаете, че навремето кубинските контри изпратиха от Пуерто Кабесас десант срещу Куба, в Плайя Хирон. Тук още догнива самоходен шлеп, попаднал под огъня на Фиделовата авиация. Някога Пуерто Кабесас е бил опора на контрареволюцията в Карибския басейн, крепост на гринго. А сега той е център на революцията и гринго го атакува. Мисля, че скоро ще им се наложи да атакуват онези центрове, от които те ни атакуват сега!

Сбогуваха се. Горлов с гърба си усещаше червения, гледащ след него триъгълник.

Обядваха в офицерския стол на кея — дървен, с изкривени греди. След обяда Сесар каза:

— Андрес, няма ли да ми се разсърдиш, ако те оставя за известно време? Довечера с Розалия ще те намерим в Каса Бланка и може би ще вечеряме заедно.

— Скъпи Сесар, няма да се разсърдя. Предай на Розалия да не те пуска до утре сутринта. А ще вечеряме заедно след нашето завръщане от Пуерто Кабесас. Ти, тя, Валентина и аз.

— Ще и предам молбата ти, Андрес!

— За Каса Бланка ли сте? Починете си — Джонсън подхвърляше върху дланта си ключовете от колата.

— Скъпи Джонсън, заминавайте. Аз ще повървя малко пеша. Зная пътя към вилата.

— До скоро виждане! — синята тойота със Сесар и Джонсън се скри в бронзовия прах.

Той тръгна бавно от вълнолома по дебелия пясък покрай океана. Лениво, отпуснато помръдваше водата. Градът не се виждаше — останал беше горе над червения стръмен склон. Това съседство с червеникавите стръмнини го тревожеше. Искаше му се да отплува в океана, по-далече от надвисналите като плътни облаци сипеи.

От пясъка стърчеше скелетът на шлеп без обшивка, с окислени странични ребра, полепнал с тиня и опръскан с птичи тор. Горлов си спомни думите на команданте за този шлеп, който не стигнал до Плайя Хирон. Гледаше скелета на шлепа, скелета на контрареволюцията.

Бавно се събличаше, слагаше дрехите си на борда на кораба и се мъчеше да си представи този шлеп, бързоходен, пенещ морето, пълен с енергични и бодри хора. Насочили окулярите на биноклите към близкия замъглен остров, към дългоочакваната родина, отнета им от революцията, готвили се да я придобият чрез безпощаден, незнаещ милосърдие бой. И оттам, откъм мъглата, върху тях пикира самолет с проблясваща кабина. Атакува ги с ненавист и ги отблъсва с неудържим насрещен удар.

Горлов окачи на шлепа ризата, панталоните. Остави на смачкания борд обувките си. Мъчеше се да си представи какъв е бил той по онова време, когато този шлеп, пробит, обхванат от пламъци и дим, се е връщал, взимайки курс обратно към тази стръмнина. Може би е бил на някоя студентска вечер. На някоя вечеринка в малкото салонче на Черьомушки пеят за червената розичка (шлагер от онова време) и той танцува с някоя руса студентка, баламосва я, кара я да се изчервява. Целува нейните неумели, протестиращи, но пламенни устни в полумрачния коридор с накачени шапки и шуби. Онова време се разпадаше на две — на димящия в проклятия и стонове шлеп и на омая целувка, с песента за червената розичка.

Влезе във водата. Беше топла, гъста и омаслена, не като онази в Тихия океан — звънтяща, прозрачна, почти кристална, сипеща остри пръски. Тук океанът беше жълто-зеленикав и гъмжеше от непрозрачен и дребен планктон. Тялото му усещаше това налягане от живи организми.

Заплува лениво, тихо, отдалечи се от склона, видя керемидените покриви на къщите, крехката дантела на брега. Изведнъж си представи, че по водата, изпълнена от неговото тяло, скоро ще полетят ракетни катери, насочили ударите си към вълнолома, ще разсичат морето при развръщането си, ще изстрелват дълги свистящи трасета с кълба огън и взрив и ще потрепват от реактивните тласъци. И тялото му се изплаши, усети острите докосвания на витлата с изострени метални краища. Отдалечавайки се от това белязано пространство, той заплува с бърз кроул, задави се, глътнал от соления бульон. Изморен, обърна се на гръб да си почине.

Високо в небето подобно на алебарда летеше лешояд и изрязваше тесни кръгове във висините. Горлов изпъчи над водата мокрите си гърди, пое си дъх, почувствува с дъха си високо летящия лешояд. Разбираше, че и той го усеща. Техните два живота бяха съединени от невидим лъч, изопнат от небето до водата, от птичето сърце до неговото човешко, туптящо сред океана сърце. И тази безмълвна връзка, разбирането за общия им раздвоен живот в образа на човек и лешояд, самостоятелността на тези две въплъщения — това разбиране беше мъчително.

Той лежеше в океана. Водата го поддържаше, преливаше през гърдите му, стичаше се, проблясваше. Той чувствуваше раздвоеността на времето и пространството, раздвоеността на блуждаещия живот, спрял се във всяка отделна твар, обрекъл я на кратко съществуване. Спомни си онзи тайнствен светоносен миг, онова моментално прозрение, осенило го на псковските възвишения, където беше извел своя приятел слепец: те стояха, хванати за ръце, върху крехките обветрени треви сред лен, пътища, камбанарии и от облаците, от сините лъчи нещо скочи отгоре му, легна върху гърдите му, подхвана го с шумящия вихър на светлината и въздуха, издигна го в безкрайната неподвижност, откъдето с цялото си същество разбра, че обича цялата земя, цялата вселена.

Вечерта седна на верандата в топлия мрак на Каса Бланка, пиеше бира и слушаше музика, в която имаше нещо от екливата гиздава раковина, с която свири чернокож ездач с червен език. Карибите звучаха на всички вълни — от Колумбия, от Коста Рика, от остров Сан Андрес. И сякаш тази музика вълнуваше и разлюлявате фенера и издигаше бисерна пяна в чашата с бира.

Тревогата и болката, породени при днешното къпане, не бяха отминали, а бяха прераснали в някакво необяснимо преживяване. На загуба — на нещо безименно, скъпо, може би на най-важното, до което се бе докоснал, и животът беше отминал, отплеснал се беше в друга посока, с друга центробежна страст, която го бе отдалечила от осенилото го прозрение. Това бавно и неотклонно отдалечаване за сметка на незабелязаната от него грешка по пътя му, която го бе отклонила от истинската цел, го караше да направи равносметка на погрешно и непълноценно прекарания си живот. Както и на чувството за вина, на чувството за прегрешение пред някого, който мълчаливо и търпеливо го наблюдаваше, а може би и пред себе си.

Но в какво все пак бе сбъркал? Каква грешка бе допуснал? На коя отсечка от своята житейска траектория бе получил това неусетно тласкане, което бе променило пътя му?

Може би когато умря приятелят му архитектът, и Горлов, който беше по това време в друг град, не дойде да го погребе. Оправда се с неразположение и с безполезността на надгробните речи. Убеждаваше себе си, че смъртта прекъсва дружбата, която се пренася в областта на паметта и не е свързана с онази, която се е превърнала в мъртво тяло, в гроб, в антиживот. А по-късно, след години, този му отказ да отиде на погребението се превърна в болезнен укор, в неукротимо страдание и в непрекъснат диалог с приятеля. Като че ли той, умрелият, изобщо не бе умирал, а продължаваше да живее някъде, да го кори, да изисква изкупление на греха му, защото истинската дружба не прекъсва и продължава и след смъртта. Може би това беше неговата грешка?

Или може би по време на любовта му, когато над Кремъл и над реката валеше влажен сняг и тя му довери, че ще има дете. Тя чакаше, вървяха под дърветата покрай червената стена, а той мълчеше. Усещаше как по лицето му се топи мокрият сняг, тя мълчаливо вървеше до него и това мълчание определяше по-нататъшната насока на неговата съдба, диренето на цел в живота. Внимателните златни очи на черквата го гледаха: какво ще каже той, какво ще си избере? Тогава не каза нищо. Стрелката на часовника трепна и се премести, отклони неговия маршрут, мина покрай тази любов, покрай нероденото дете. Може това да беше грехът му!

А може би бе грях младежкото му увлечение по лова отначало на птици и животни — раненият заек с пречупен окървавен крак, който започна да пищи, да се моли на небето, на голите родни поляни, на него, който вдигаше цевта. Или пък по-късно, когато тичаше със сака за пеперуди, унищожаваше безмълвния им живот, който сякаш не бе живот, а само разноцветна сянка. Белокрилата самка копринар, която набоде на иглата, положи я в кутийката, а тя се оказа жива. Неподвижна, умираща, набодена на тънката игла, тя потрепваше с телцето си, изхвърляше яйчица, снасяше на смъртния си одър. Той гледаше ужасен това раждане при смъртта. Молеше я да му прости злодеянието. Кълнеше се, че ще изостави това жестоко забавление, което бе против законите на живота. Ала не сдържа думата си. Отново се отклони от целта.

Или бе грешен с безбройните любовни авантюри, прекъсвани от стартовия рев на турбините, без адреси, без прощални думи? Или пък прегрешението пред колегата фотограф, комуто би могъл да помогне, да използува влиянието си, за да бъде уредена самостоятелна изложба на вече възрастния творец — равносметка на майсторството му. Не помогна, нещо му попречи, някаква дреболия, нещо свързано с отношенията им. А по-късно, когато срещаше този възрастен човек, виждаше неговия непрощаващ поглед и се дразнеше, съзнаваше, че е виновен и грешен.

Или преди това, на село, когато пътуваше с шейна по снежния път — върху старинната дъга са изрисувани сини лъвове, а конят хвърля до земята букети пара и е една такава чистота, белота, мълчаливи ели, безкраен път и мисълта: да остане тук завинаги, сред родната красота, да слуша тайнствените гласове и хорове, които звучат в боровете, в параклисите при кладенците. За някаква близка, неотминала, а притулена истина. Не остана, замина. Съблазниха го яростното бръмчене на света, пъстрите гледки, пътешествията, славата, творчеството. Непрестанните самоизгаряния, в които тлееше фината енергия на неговата душа, придавайки й реактивна скорост. И образът на карелската дървена камбанария постепенно се превърна в стартираща ракета с огнедишаща дюза. Може би тук бе коренът на грешката му?

Той седеше на тъмната веранда близо до океана с чувството на тревога, на вина, които преминаваха в някакво предчувствие за близка беда. Сякаш някой много скъп за него човек в този час се измъчваше, загиваше, имаше нужда от него, а той, седнал на тази веранда, беше безсилен да помогне. Майка му от другата половина на земята може би страдаше в това ранно московско утро, загиваше, а той, нейният син, не е до нея, не е с нея, не я целува с последна, прощална целувка. Той е на чуждата веранда, в чуждата страна, в беда. А неговата земя, неговата майка загиват без него.

Толкова голям беше страхът му, толкова големи бяха и вината, и любовта му, че той скочи към дървените перила, устремен с цялото си тяло, продължавайки внезапния си порив към майчиния дом с избелелия текински килим. Виждаше се до нея, целуваше побелялата й глава. Слушаше равното й спящо дишане. Успокояваше се. Отново се връщаше на верандата в Каса Бланка. Чашата с недопитата бира. Карибската румба на вълната на остров Сан Андрес.