Александър Проханов
Живот между изстрели (24)

24

Ифата тромаво зави и спря на малкото площадче. Камбанарията, леко наклонена, погледна с отворите и камбаните си. По ниските къщички червенееха керемидите и над всичко се издигаха планините, стесняваха се в сянката на облаците, надничаха отвисоко към площада, към изскачащите от каросерията войници, които разтъпкваха отеклите си крака. Загледан в тия планини и в това малко небе, Горлов си помисли: ето че стигна до най-голямото напрежение, към което нещо го тласкаше, влачеше. До сърцевината на своите стремежи, където опитът вали като дъжд. Тук, на този площад с камбанарията, го очаква онова, към което така се стремеше.

Откъм улицата се чу чаткане на копита, показа се кон. Къдраво момче без шапка, с червено шалче, мушнало крака в меките кожени стремена, потупваше украсеното с пискюли седло. Забелязало колата и войниците, то рязко спря коня. Перчеше се на седлото, задържаше разгорещеното животно, а лицето му, загрубяло от вятъра, тутакси засвятка с детско любопитство. Горлов, възхитен от него, толкова напето и пъргаво, посегна към фотокамерата. Конникът забеляза този възторг, отвърна със светкавичен щастлив поглед, с усмивка. Смушка коня със стремената и го подгони по площада, като разхвърляше трева, правеше кръгове и подвикваше. Горлов улови в обектива стремително носещия се конник, който разнасяше вестта за тяхното появяване.

Приближи невисок човек с автомат, с барета и широки панталони, много бледен, с тревожни очи.

— Ернесто Мартинес Ереро, председател на комитета за защита на сандиниската революция — представи се той и стисна старателно ръцете им.

Сесар вадеше документите, показваше ги на председателя, обясняваше целта на идването им. Сержант Ларгаеспада строи войниците до колата и тихо им даваше някои указания.

— Колко време ще прекарате тук? — попита председателят.

— Би трябвало до утре — отговори Сесар.

— Изморени ли сте? Искате ли да си отпочинете?

— Не — каза Горлов, поглеждайки високото слънце, започнало да минава зенита. — Бих искал да снимам.

— Какво именно?

— Всичко. Вашия град. Хората. Границата. Хондурас, ако това е възможно…

— Ето я границата — председателят мръдна с цевта на автомата и посочи земята под краката си, обути в измачкани, прашни и зеленясали панталони. — Ето го Хондурас. — Той кимна към зелената стръмнина отвъд съседната къща. — Можете да снимате всичко това.

— Очаквате ли бой? Очаквате ли щурм към Сан Педро?

— Отблъснали сме дванадесет щурма. Очакваме тринадесетия.

— Кога? Днес? Утре?

— Никой не знае. Но ние сме свикнали да чакаме.

Някъде наблизо зад къщата проехтя автоматен ред.

Кратък, а след това по-дълъг. Горлов се обърна уплашено и машинално насочи камерата натам. Председателят поклати глава.

— Това не е щурм… Просто автоматен ред… Ако искате, можем да отидем при предните постове…

Те тръгнаха по павираната улица покрай къщичките. Председателят метеше улицата с изпоцапаните си дълги панталони. Сесар носеше на рамо калъфа с триногата. Ларгаеспада любопитно оглеждаше къщичките, високите дървета с птича врява в короните, стъпвайки по камъните със своите много видели маратонки. Горлов се мъчеше да осмисли новото обкръжение, за да снима не както му дойде, а да направи смислен и точен портрет на малкото, приличащо на село градче, преживяло цяла дузина щурмове. „Тринадесетият щурм на Сан Педро дел Норте“ — нарече той още незапочнатата серия, разположи я в изложбената зала в Москва.

Учудваше го улицата, по която стъпваше. Камъните, огромни и грубо дялани, подредени в редици, наместени в гнездата си от вътрешния натиск на планината, сякаш бяха поставени за някакъв друг, а не за този живот. За други, огромни хора, за тежки колела, за могъщи копита. Бяха останки от предишната цивилизация, от предишната улица, съединяваща минали столици и царства, някогашни храмове и езически черкви, изгнили, затрупани от тинята на наводненията, засипани от вулканите с пепел, засипани с праха на войните. Само този малък отрязък от пътя бе останал върху склона на планината. До него се бе прилепил друг, по-късен живот, малки къщички, боклук, чепки от някакъв плод, накълвани от птиците. И той, Горлов, крачеше по тъмните скали, загледан в близкия, изпълнен със синя светлина отвор, където свършваше пътят и през въздуха се виждаше в мъгла планината.

— Тук минава предната линия на отбраната — каза председателят, когато излязоха от стръмното и скочиха в малък окоп с двама войници вътре, с изхвърлена червена земя наоколо. — Тук, на този окоп, налитат гвардейците всеки път, се по този склон, събират се в тая низинка.

Горлов гледаше низината с металната струйка на ручея, по който минаваше границата. По съседната хондураска планина се виждаше обработено поле, виеше се пътечка, белееше пасящо животно, може би крава, а може би кон. От селските парчета земя и от пасбищата лъхаше на кротост.

— Минават през ручея и се катерят през гробището право към този окоп. И тук ние ги посрещаме с огън — говореше председателят, взимайки цигарата на един от войниците, залегнал зад картечницата на бруствера. Пое дълбоко два пъти и му я върна. Димът, без да се разпръсва, като синьо облаче полетя към Хондурас. Горлов отвори калъфа на хълбока на Сесар. Смени обектива, постави телеобектив. Виждаше как го гледат полегналите в окопа войници, как по картечницата преливат маслени лъчи. — Там, където стоите сега — каза председателят, — преди три дни беше убит наш войник. Те стрелят по нас от планината. И сега са там. Не бива да се изправяме в пълен ръст.

Горлов като че ли усети лекия повей, изсъскването на куршума. Облегна гърди на топлия бруствер, размести с тръбата на обектива жълтия треволяк и бързо задвижи апарата.

Видя близките надгробни плочи с лишеи и бразди от влагата. Цъфтящата жълтевина, над която безшумно и ярко летяха пеперуди. Кацането им в цветята, люлеенето на цветчетата. Разглеждаше пеперудите, наслаждаваше им се, съжалявайки, че са недостъпни, за невъзможността да излезе от този окоп и да поскита със сака си из старите гробища.

Насочи обектива към ручея. Пъргавата струя, разтопена, ярка, се удряше о камъните. Тихият трепет върху облетия камък предизвикваше у него жажда. Ручеят го привличаше да потопи ръце в студената вода, да погледа пръстите си, осеяни с въздушни мехурчета.

Насочи телеобектива към планината, обходи с него сечището и на голата поляна зърна кон, неговата сива приведена глава и размаханата му опашка. Видът на коня със зеленоглавите конски мухи по потръпващите хълбоци предизвика у него мирис на гореща трева и конска пот.

Тези мирни откъслеци от действителността се трупаха в него, докато проследяваше с обектива пътечката, розова, подобна на всички други пътечки, по които някога ходеше бос, улучваше с пета някоя къртича дупка и разгръщаше бъзака.

Отново задвижи окуляра, потапяйки се сред сияещото синьо пространство. В селското поле с равните редички на стеблата, с ниските дървета и купищата насечени изсъхнали съчки. И отново за миг нещо рязко припламна между земята и дърветата — може би бинокъл, а може би и мерник. Като че ли някой също като него се криеше от другата страна, насочваше точен мерник по окопа и по него с фотокамерата.

Той дочу тих метален звук от планината. Откъсна се от обектива и започна да търси източника. Звукът сега не беше в планината, а около нея и по-високо. Проследявайки погледите на войниците и баретата на председателя, обърната нагоре, Горлов забеляза: иззад планината бавно се показваше петнистозелен самолет. Сякаш част от планината се откъсваше и придобиваше формата на двумоторна крилата машина. Тя идваше от Хондурас леко замъглена в маранята с чашките на лъскащите витла. Навлизаше в небето на Никарагуа. Председателят я проследи с автомата, приклекна, сви глава между раменете си и каза:

— Т-28!… Гринго!… Към Матагалпа… Носи продоволствие за контрите!

Един от войниците притисна гръб към окопа и приготви леката картечница. Затрещя към небето злобно, продължително, стиснал подскачащото, пръскащо месинг оръжие. По цялата покрайнина на градчето, надлъж и нашир се загърмя, затрака се, в небето се забиваха бледите пресичащи се следи от трасиращите куршуми, стремящи се да уловят самолета. Загърмяха и от другата страна на ручея, от съседната планина. Редовете запулсираха през падината. Двете планини стреляха една в друга. Куршуми изригваха и от мирния кон, и от царевичното поле, и от лятната пътечка: бяха натъпкани с оръжие. Планините си изпращаха една на друга бодливи свистящи редове.

Горлов следеше самолета с камерата. Снимаше бавната петниста, летяща към Никарагуа машина, затворена в синята леща на пространството. Разпалените, озлобени от безсилие лица на войниците. Сержанта Ларгаеспада, плюещ, навел надолу цевта на автомата. Горлов напусна окопа и тръгна след председателя. Изтърси от панталона си червеникавата земя, прашеца от цветята. Престрелката и тази прелетяла в небето чужда машина го ободриха и предизвикаха младежки плам и желание за работа.

Те прескочиха траншеята, прекрачиха ниския каменен зид и се насочиха към крайната къща направо през една утъпкана градина. В изпотъпканите лехички стърчаха останки от черни стъбла. Стърчеше овъглено дърво. Търкаляше се колело от каруца.

— Тук живее Гилермо Монталво — поясни председателят. — Неговият дом страда повече от другите. Дванадесет пъти контрите минават през неговата градина и дванадесет пъти ние ги отхвърляме назад. Мина уби кравата му. Граната разкъса свинята му. Жена му получи припадъци, които често свършват с истерия. Ние го увещаваме: „Вземи автомата! Стани милисиано! Защитавай сам своя дом!“ А той отказва: „Само бог може да ме защити.“ Ето под това дърво лежеше техен гранатохвъргач. Убихме го при третия щурм. Не можахме да го махнем оттук, защото градината се прострелваше денем и нощем. Той пролежа на тая горещина три денонощия, наду се като вол. Така вонеше, че се усещаше чак на площада. Измъкнахме го с въже с кука и го погребахме. А ето го и стопанина. Можете да го разпитате.

В каменния отвор на вратата неподвижно стоеше човек. Нисичък, небръснат, със смачкана излиняла шапка, с дълги почти до коленете безсилни ръце. Изпоцапан с пръст и сажди, той приличаше на коренище, изровено от лехите. Горлов му се поклони. Онзи едва забележимо кимна. Видът му, мълчанието, неговите черни, неподвижни, без желание да виждат очи спираха Горлов и той не се решаваше да вдигне фотокамерата. Въпреки своето силно желание да снима, не се решаваше да се докосне до тази очевидна мъка. Спираше го разликата в техните състояния.

— Как е Марта? — попита председателят. — Жените я чакат на фурната. Викат я да пече хляб за войниците.

— Тя няма да дойде — отвърна човекът. — Днес имаше припадък. Сега не може да стане.

Проследил кимането на неговата изпомачкана ръждива шапка, Горлов надникна в тъмното зад гърба му. Видя бедната вехта подредба на къщата. Маса с парцали и остатъци от храна, опушена консервена кутия. Опънат между стените хамак обгръщаше нечие неподвижно тяло. Непосредствено до него зееше отвор към празен обор. Покрай стената, притиснати, почти слети, стояха мълчаливо четири деца, едно от друго по-малки. В мрака проблясваха еднаквите им изпъкнали очи. Погледът им плашеше със съсредоточения натрупан детски страх. И именно този страх го подтикна да действува незабавно.

— Ще ми позволите ли да снимам вашия дом? — попита той стопанина.

И недочакал съгласието му, започна да снима. Него самия в каменния отвор, сякаш вкаменен там. И малкото разпятие зад гърба му с мигащото пламъче. И черните изплашени очи на децата. И хамака, на който лежеше припадналата жена. И селското парче земя, през което дванадесет пъти в двете посоки се бе развихряла атака, превърнала мястото в пустош. И голия обор с преобърнатото корито, където витаеше душата на убитата крава. И умъртвеното плодно дърво, изкоренено от огъня на базуките. Горлов знаеше как да снима, как да направи така, та това загаснало огнище, този разкъртен праг, това строшено колело от каруца да се превърнат в картина на войната.

— Ела днес на площада, Гилермо — каза председателят, без да настоява, без да вярва, че ще го чуят. — Днес милисианос ще маршируват. Ще ти дам винтовка. Ела!

— Не — каза онзи. — Днес ще се моля. Ако утре отново ни нападнат, само бог може да ни спаси.

Горлов се оттегляше, отнасяше направените кадри, отнасяше чуждата мъка. Мрачен щрих към портрета на Сан Педро.

Върху стената с червена боя — шапката на Сандино. А над прозореца надпис: „Контрите няма да минат!“ Вратата на къщата е широко разтворена. До прага на пръстения под, разкрачил широките си боси стъпала — стопанинът, брадат широкоплещест селянин. В ръцете си държи автомат. Наднича нещо в цевта. Взима от масата стъклено малиново кандилце с медно синджирче, току-що свалено от иконата. Внимателно наклонява кандилото над цевта на автомата и пуска в канала масло. Върти автомата, така че маслото равномерно да омаже канала. Отново гледа в цевта, вирнал твърдата си прошарена брада. Вътре в къщата се белеят ръцете на стопанката — нещо мачка, удря с чукалото в хавайчето.

— Ей, Армандо, да не си забравил, че днес има митинг? — подвикна към брадатия председателят, спирайки се до прага. — Тренировка и митинг, нали помниш?

— Ще дойда, разбира се — кима брадатият, пристъпвайки с босите си крака. Усмихна се на Горлов. Беше го забелязал как, хванал фотокамерата, наблюдава неговата операция. — Бях горе на върха, дежурих — пояснява той, тръсвайки автомата. — В окопа е влажно. Може да се появи ръжда. Мисля си, че господ бог няма да се разсърди, ако му взема малко от маслото. Мисля, че дори ще се зарадва… Снимай, ако искаш! — отгатна желанието на Горлов. — Снимай всички ни, ако искаш?… Мария!… Франсиско!… Педро!… — извика той към къщата.

На повикването му излезе жена, разгорещена, несресана, с широка блузка, хванала войнствено чукалото. Излезе и момче, любопитно, сръчно, с дървен автомат в ръце. Момиче с медна, подобна на каска чаша, която то чистеше с кърпа. Доволен от техния бодър войнствен вид, Горлов снимаше това селско семейство, готово за отбрана. И шапката на Сандино над прага им. И лозунга над прозореца им, готов в случай на нужда да се превърне в амбразура. Това беше щрих към портрета на Сан Педро, медночервен, полезен щрих.

Вървяха по улицата: Сесар, преметнал калъфа на могъщото си рамо, готов при първия повик да посочи обект. Ларгаеспада, бодър, весел, разговаряше със селяните. От едни поиска вода, от други — цигара, на едно място погали по смолистата главичка едно малко момиченце. Всичко тук бе като негов дом. Председателят Ернесто Мартинес ги водеше по улиците, прескачаше траншеите, заобикаляше укритията, за миг присядаше до каменни огради, надничаше в тесните бойници и отвори, сякаш се прицелваше. Вглеждаше се в кръстопътищата. Не само ги развеждаше и им показваше, а обхождаше своя гарнизон. Инспектираше отбранителния рубеж.

— Какво означават тези кръстове? — попита Горлов председателя, посочвайки закрепения на стената черен кръст, обграден с книжни рози в целофанена обвивка, пазеща ги от дъжда. Беше видял вече на няколко къщи такива кръстове, подобни на крайпътни разпятия.

— В този дом има убит. Оскар Антонио от опълчението. Убиха го миналия месец, при дванадесетия щурм. Умря тук, в своята градина… Куршумът беше попаднал право в сърцето.

— Може ли да влезем в тази къща? — Горлов фотографира кръста и големите павета на настилката, и слабата женица, прескачаща окопа, притиснала до плоските си гърди дете, далечната ифа на площада. — Може ли да вляза в тази къща?

Прекрачиха прага и се озоваха в празна прохладна стая, която по нещо напомняше подредбата на украинска къща: всичко в бяло, дантелени плетеници по стената, цвете на прозореца, снимка на мъж и жена в рамка — и двамата тържествени, напрегнати, селска девойка, която рядко се снима.

— Лельо Кармен! — извика председателят. — Вкъщи ли си, лельо Кармен.

Зад завесата се чу пъшкаме, скърцане. Нещо падна. Някой невидим каза, не, почти простена: „О, господи!“ В стаята влезе една много отпусната пълна бабичка, цялата в черно, със смачкани чехли. Отмяташе със сбръчканата си ръка падналите на очите й коси, сякаш пъдеше някакво посетило я видение.

— Лельо Кармен, днес Одел Алборадо не можа да дойде при тебе. Изпратих го на дежурство. Но утре той ще доведе кон и ще ти изоре градината. Днес жените ще месят тесто и утре сутринта ще си получиш хляба.

— О, господи! — повтори бабичката и от гърбоносото й лице лъхна такова страдание, такова безсилие пред слепотата, че на Горлов му стана задушно в тази проветрена от лекия вятър соба.

Поиска му се отново да е на слънце, върху топлите камъни на паважа. Но в ръцете си държеше фотокамерата — неговия инструмент, неговата сонда, която той потапяше в хорските души и взимаше проби от техните беди и страдания. Той не беше доктор, лечител, не можеше да помага и да спасява. Той просто плътно се доближаваше до човешкото нещастие, потопяваше се в неговата радиация, пропускаше неговото излъчване през стъклата на своя обектив. Радиацията на страданието запалваше изображението върху лентата, пронизваше и него, фотографа, унищожаваше неговите кръвни телца. Той правеше портрет на нещастието, а то, столико, се притискаше към лицето му, като оставяше там своя отпечатък. Той усещаше този отпечатък, чувствуваше как се натрупва в него болестта, как се натрупва нещастието. Но нямаше друга, безопасна дистанция, от която би могъл да върши своята работа. Само плътно до нещастието. Само очи в очи с него.

— Исках да ви попитам за сина — Горлов знаеше, че с този въпрос предизвиква страшна, нетърпима болка. — Разкажете ми как загина…

— Не, не мога!… Задушавам се… Нали виждате, задушавам се! — тя тури ръка на гърдите си, черна ръка с виолетови сухожилия и вени, която шареше по гърдите й. При всяко вдишване гърдите й свистяха. — Аз съм на седемдесет и пет години. Би трябвало аз да умра, а вместо мене умират младите. Ония, които биха могли да живеят. Пък аз все не умирам, а само погребвам младите!

Дишаше така, сякаш изкачваше висока планина. Горлов чувствуваше как тупти сърцето й, огромно, черно, изморено, размекнато от загуби и несгоди, с шумове и белези — сърце на старица. И като снимаше нейното отпуснато, с увиснала кожа лице, същевременно снимаше и сърцето, неговото биене и туптене сред каменното градче Сан Педро.

— Онази сутрин Оскар се върна от дежурство, преди да се разсъмне — заразказва тя, превъзмогнала болката. Привиделият й се син я посети не мъртъв, а жив. — Той дежуреше горе, в планината. Като се върна, остави винтовката си ей там, в ъгъла. Полегна малко да си почине, защото се канеше през деня да отиде в градината да бере царевица. Аз станах, направих кафе, стараех се да не го безпокоя. Виждах, че започва да се развиделява. И тогава започна стрелбата. Той скочи, дори не се обу. Грабна винтовката и хукна. Държах кафеничето и го гледах през прозореца как тича. Той тичаше през градината, през царевицата, като гледаше да не изпотроши стъблата. Изведнъж подскочи високо, сякаш се препъна в камък. Подскочи така високо, че видях босите му крака — и падна! Исках да се затичам към него, ала вкъщи влезе съседът Сант-Яго и не ме пусна. Разтвори прозореца и започна да стреля. Гледах как стреля, а синът ми не се виждаше в царевицата. Над мястото, където лежеше, като дълги светулки летяха куршуми. Когато стрелбата утихна, съседите го донесоха вкъщи и го сложиха тук, до прага. Куршумът бе попаднал в сърцето му. Той лежеше, а аз си помислих, че когато беше мъничък, също така не можеше да мине сам през този праг, взимах го на ръце и го пренасях. Откарахме го да го погребем в Саматильо, защото отдавна не погребваме в нашето гробище. То е под планината, до ручея, и там непрекъснато стрелят. Сега Оскар идва при мен от Саматильо пеша, целият потънал в пот, бледен, изморен и сяда ето тук, до прага. Краката му боси и в кръв и аз все си мисля колко ли му е неудобно да ходи бос по камъните всеки път все по тази улица.

Тя замълча. На Горлов отново, както там, в планината, му се стори, че нещо леко изсвистя, сякаш невидим рояк бързолетни птици влетя през прозореца и излетя през вратите. Стори му бе, че в стаята прелетяха куршуми, оставяйки във въздуха едва доловимо течение.

— Председателят каза, че вашият син е загинал при дванадесетия щурм. Но сигурно децата му са останали. Бих искал, ако е възможно, да ги снимам.

Старицата не отговаряше, не чуваше.

— Синът на Оскар — каза председателят, — нейният внук Марселино, беше убит още по-рано — при шестия щурм…

Излязоха на слънце. Кръстът на стената и червените книжни рози, обвити в целофан, излъчваха бодлив ослепителен блясък.

Изведнъж усети страшна умора. То не беше просто умора, а равна, тиха мъка, равномерно разпределена по цялото тяло. Боляха го очните ябълки, ставите, ходилата, боляха го слабо, сякаш тъканите му непрекъснато и бавно се разпадаха. Разпадаше се плътта му, костите, дори въздухът, който го обкръжаваше. Така усещаше това страдание.

Върнаха се на площада и се отпуснаха на топлите камъни пред входа на църквата в сянката на високото дърво. Вратата на църквата беше отворена. Виждаше се обширно празно пространство, встрани белезникави пейки и двуетажен дървен олтар, подобен на параван на куклен театър. В нишите на олтара проблясваха статуи с платнени одежди, с румени лица, със сребристи венчета от станиол, които приличаха на кукли. Видът на тази селска черква и наивните статуйки предизвика у него една отдавнашна детска асоциация: не го помнеше дали беше с баба си или с майка си, минаха под арката на Илинските врати, влязоха в някакъв театър и там — ярки кукли, звънчета, въртящ се глобус от залепени парчета огледало.

— Нашият свещеник се изплаши от стрелбата и избяга в Испания — улови погледа му председателят. — Сега си живеем без свещеник.

Отдавнашният образ на театъра все още не напускаше Горлов. Стана. Не пусна след себе си Ларгаеспада, спря го с ръка и влезе в сухото, миришещо на мити дъски помещение. Стоеше в бледата светлина, гледаше Спасителя в синя одежда, бялата Дева Мария с пластмасово цветно венче, чернобрадия, приличащ на мавър Свети Петър. Съзря стълбата към камбанарията. Заизкачва се бавно, подпирайки се с ръце за белосаните стени. Излезе на камбанарията, където висяха две позеленели камбани. Изпърхаха и излетяха някакви дългоопашати птици, докосвайки с перата си медта, и тя им отвърна с едва доловимо звучене.

Това слабо звучене увисна във въздуха, без да изчезне, сякаш се разширяваше и изпълваше целия свят. И в този свят се открояваха зелените близки планини и далечните сиви хребети, и високото небе с двете отдалечаващи се дългоопашати птици, и червените керемидени покриви на градчето, и тревистият площад с изровена розова пътечка, по която вървеше момиче, носещо някаква манерка. В този свят, който се виждаше от високата камбанария, нямаше беди и страдания. Те останаха долу, притиснати към набраздената от траншеи земя. И само когато човек се изкачи малко над тях и се откъсне от тленната земя, се откроява тази дивна вълнообразна далечина, усетът за небе, желанието да бродиш сред тези зелени склонове над проблясващите струи на ручея, да се гмуркаш в сянката на облаците и отново да изплуваш на слънце, да догониш ония две птици, които докоснаха с криле камбаните. Прииска му се да остане сам, да притисне тила си до топлия камък, на който някой с гвоздей бе надраскал думата „аве“. Да докосва, да гали с длани сивата греда, на която висяха камбаните. Да си припомни близкото минало, чудото, онова, което му се случи през миналата нощ.

Това чувство продължи само миг. Някой, той не го виждаше, минавайки долу покрай черквата, каза:

— Ернесто, имаме нужда от патрони. Кога да дойдем за патрони?

И председателят отговори:

— След два часа тук, на площада, ще има тренировка. Ела в батальона и ще ти дам патрони.

Време беше вече да слезе долу на тленната, набраздена от окопи земя.