Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
И вот приходит ветер, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013)

Издание:

Александър Проханов. Живот между изстрели

 

Превел от руски език: Кръстьо Кръстев

Редактор: Лиляна Терзийска

Редактор от издателството: Венцеслав Кънев

Художник: Ханна Ковачева

Художествен редактор: Гичо Гичев

Технически редактор: Цветанка Николова

Коректор: Мариана Дулова

 

Формат 84×103/32. ЛГ-VI/565.

Дадена за печат на 29.III.1988 г.

Подписана за печат на 29.IX.1988 г.

Печатни коли 19,50. Издателски коли 16,38.

УИК 18,383. Издателска поръчка №15.

Техническа поръчка №81072.

Код 24/95363/5617-163-88.

Цена 2,08 лева

Печатница на Военното издателство

История

  1. — Добавяне

Част четвърта

31

Съвсем доскоро в Москва му се струваше, че е изживял вече годините си, най-важната им половина. Мислеше, че се е възползувал от предоставената му възможност свободно да странствува, да се среща с хора и да ги опознава, да се увлича от разни идеи и от творчество. И още, че в кръговъртежите, в пътешествията, в познанствата, в бурно отминаващите години е намерил себе си, намерил е своето аз, че се е изявил чрез мислите си, чрез постъпките си и е стигнал границата. Стигнал е отредените му от природата възможности, където свършва неговото можене, неговото майсторство, където свършва и той самият. Тази ограниченост, която откри в себе си, болезнено го порази. Като че ли беше онемял и ослепял. Сякаш беше обвит от някаква непроницаема обвивка, до която душата му беше дорасла, изпълваше я и се опитваше да я разстроиш, но не можеше. Тя се беше вцепенила, притисната от непрестанни кротки страдания, от болката, че не е разбран, от топенето на силите.

Тук, в Никарагуа, тази хитинова обвивка беше пробита от разбилия се самолет, от скорострелните трасиращи следи, от снарядите на тресящите се тънкоцеви зенитки. И първото нещо, което забеляза душата му в тази пробойна, беше овъгленият труп на човек. Колкото и страшен да му изглеждаше този нов опит, той все пак го желаеше. И душата му, разгърната, свободна, беше литнала през пожари и взривове, през хорските страдания и беди. И съвсем неочаквано зад пожарите, зад грохота на военните коли се откриваше ново пространство, друга подредба на света, където след всички обгаряния и куршуми го чакаше тази прекрасна жена. Беше го приела, него, измъчения, беше сложила ръка на очите му, притиснала бе устни до гърдите му и бе вдъхнала в душата му, в сърцето му някаква дума, може би от бабините приказки или пък от книгите с алени букви, а може и от белия облак, преминал над болничния креват — с тази чудна дума в душата той я прегръщаше и повтаряше: „Ти, милата ми, ти, скъпа моя!…“

Синьо утро, без нито едно облаче. Вулканът, измит от проливния дъжд, прилича на огромна седефена раковина. Цялата мокра, поляната зад палатките блести седефено. Лекарите се готвеха за океана. Хвърляха върху седалките на автобуса плувки, ракети за тенис, надуваеми дюшеци, вкарваха каси с пепси. Горлов внимателно, едва открехвайки вратата, надникна в реанимацията. Ларгаеспада лежеше по гръб, но вече без прешленестата, конвулсивно потръпваща тръбичка. Гледаше в тавана, блед, жълтолик, сред белоснежни чаршафи. Горлов изчака, докато клепачът на сержанта трепна, и на пръсти се отдръпна от вратата. Сесар пристигна със своя фиат избръснат, изгладен, с бяла риза — беше оставил някъде своята измачкана военна униформа.

— Андрес, какви са плановете ти? За Манагуа ли ще пътуваме? Два дена отдих в столицата, а след това на Атлантик коуст? В Пуерто Кабевас?

— Скъпи Сесар, съгласи се, че е глупаво да полетим към друг океан, преди да сме се изкъпали в този. Погледни, всички отиват на плаж. Хайде и ние да отидем. Ще вземем с нас един прекрасен човек и ще отидем. А утре, ако нямаш нищо против, ще се върнем в Манагуа. За отдих в столицата ни е достатъчен и един ден.

— Добре, Андрес, покани своя прекрасен човек. Ще ви откарам на едно прекрасно място, в Ел Велеро, където ще прекараме прекрасно.

— Ти си прекрасен, Сесар! Нямам думи засега да кажа нещо повече.

Той тръгна да търси Валентина, но не се наложи: тя идваше срещу него. Не го гледаше, но той знаеше, че го вижда. Остро почувствува това кратко време преди разсъмваме, прекарано без нея, като непрестанно очакване, като непрекъснато мечтаеше за нея. Тя беше с бяла къса поличка, с бели обувки и златиста отворена блузка, загоряла, много млада. И от разстояние той като че ли я погълна в себе си цялата, радостно трепна с всичките си здрави мускули. Тя вървеше, а пред нея се посегне нещо, някаква новина за него.

— Каква е? — попита я той, когато тя се приближи.

— Какво каква е? — усмихна се тя.

— Каква е новината?

— Новината? Хубава, добра!

— Скучно ми беше без тебе. Едва те дочаках.

— Видях те като вървиш с кърпата, дори не погледна към мене.

— Това е да не си помислят нещо хората.

— Хората вече са казали. На хората много не им трябва. Малко нещо да видят, и веднага започват да приказват. Затова са хора. Моите жени тази сутрин ме питат: „Е, как е, Валентина, ще има ли снимка? Кажи му поне една снимка да изпрати!“

— Току-що исках да ти предложа да отидем на океана. Ще взема фотокамерата. Там ще те снимам. Сесар ще ни заведе на някакво прекрасно място. Ще дойдеш ли?

— Разбира се. Само да се обадя на Колобков. А новината знаеш ли каква е? Утре заминавам със субкоманданте в Манагуа, а оттам след няколко дни ще го придружа до Пуерто Кабесас. Значи и утре ще се видим с тебе в Манагуа. А след това може би в Пуерто Кабесас. Виждаш ли каква новина ти нося.

— Веднага се досетих, щом като те видях!… Искам да те прегърна, може ли?

— Ще ти кажа кога може. Почакай ме само да си взема кърпа и бански.

Те летяха по шосето към океана, отдалечаваха се от седефената дишаща планина. Горлов се учудваше: преживяното вчера изведнъж се беше отдалечило, но не беше изчезнало. То беше се подчинило на загадъчните мащаби на времето, на загадъчната перспектива на пространството, беше отишло далече, в миналото, прикрито от тази нощ, от утрото. И те, нощта и утрото, макар и кратки, бяха донесли в днешния ден всички отдавнашни, младежки, смятани за изчезнали щастливи мигове.

Горлов и Валентина се настаниха на задната седалка. На предната седалка до Сесар бе поставен калъфът с фотокамерата. Там беше скрит и сакът. Най-после Горлов се надяваше да се заеме с лов на пеперуди. „Марипоси“ — усмихваше се Сесар, когато виждаше жадния тъжен поглед на Горлов, съпровождащ някоя синя пеперуда, прелетяла над оръдието.

Те пътуваха и се шегуваха, а най-много Валентина и Сесар. Чрез Горлов си разменяха различни шеги и комплименти.

— Андрей, преведи му!… Сесар, любувам ви се! Мъжете в Никарагуа карат кола, носят шапка и отпиват от кафената чашка с особена елегантност!

Сесар свиваше устни в мълчалива усмивка.

— Андрес, преведи й!… Ние, никарагуанските мъже, спираме колата, сваляме шапка и преставаме да пием кафе, когато видим такава очарователна жена като вас.

Тя се смееше и продължаваше да се заяжда със Сесар!

— Андрей, преведи му!… Тук, в Никарагуа, вече се нагледах на сандинистки митинги, на сандинистки паради и на сандинистки изпращания на новобранци. Но още не съм видяла сандинистки бракове. Какво е това брак по сандинистки?

— Андрес, бъди любезен да й преведеш!… Брак по сандинистки, това е, когато мъжът и жената са разделени от Кордилерите и избягват старомодните признания, като „Обичам те, радост моя!“ или пък "Не мога един ден да преживея без тебе, прелест моя! ". А вместо това кратко и убедително всеки на своя митинг заявява: „Контрите няма да минат!“

И това й се струваше смешно, остроумно. Смееше се, хващаше за ръка Горлов и го молеше и той да се смее.

Свиха от шосето. Караха по чакълест тесен път. Стигнаха до една врата, над която висяха камшиците на виещи се червени рози и се мъдреше надпис „Ел Велеро“. Излезе пазачът, Сесар плати и ги пуснаха да влязат в гореща слънчева градина, през която лъхна синевата на океана, зашумя, закипя бялата пяна. Те пътуваха покрай чистите пясъци непосредствено до прибоя и Горлов виждаше как се е устремила тя към океана, шепне нещо, смее се за нещо. Паркираха колата в розовата сянка на едно дърво, загасиха мотора и веднага ги обкръжиха други звуци — на вятъра, на листата, на пясъка и прелитащите птици. От короната на дървото върху колата падна по гръб бронзов бръмбар, като се мъчеше да улови въздуха, с крачката си. Преобърна се и побягна, почуквайки леко по ламарината.

— Хайде да се окъпем! — каза тя. — Вие напред! А пък аз ще си сложа банския.

Сесар се съблече, тръгна към океана, тъмнокос, с играещи едри мускули, притича тромаво през нажежения кварцов пясък и се хвърли във водата. Горлов тръгна след него по бодливите тревички, по нетърпимо парещия пясък с тия непрестанно ронещи се ямички, от които като че ли близваше петите му стъклен пламък. По-бързо към влажната крайбрежна черта, към водата: плясък, усещаше с лицето си огромната, налитаща синя вода, а зад гърба си през ярката топлина усещаше нея, извита грациозно под дървото. Хвърли се в пяната, в шепота, чак до дълбоките водовъртежи, като пусна над себе си грамадна зелена вълна и се отърси от нея, сякаш сваляше от раменете си огромна шуба. Стоеше и гледаше отиващата си вълна щастлив, ослепен и ближейки солта по устните си, махаше от очите си косите. А до него Сесар пръхтеше, шляпаше се по гърдите, навеждаше глава като бик срещу новата вълна.

— Сесар — каза Горлов, когато доплува до него, радвайки се на мустакатото, пръхтящо лице. — Приличаш на черен неизбръснат кит. Има нещо такова в тебе, честна дума! — и ловко изстреля с длан водна струя към него: чу я да се разбива твърдо в могъщата му гръд и видя за миг моделираните пъстри гердани от светлина по нея.

— А ти, Андрес, приличаш на бял кит, който използува самобръсначка марка „Жилет“. — И Горлов получи в отговор същата порция сол и блясък, че чак се задави. Гмурна се, отдалечи се, преобърна се, запремята се, като се смееше под водата и отново се показваше. Когато се изправи, видя, че Валентина идва към океана.

Тя беше в оранжев, почти с телесен цвят бански. Примижал, той я виждаше през падащите капки не само с очите си, но и с устните, с ръцете и гърдите си. Усещаше я в себе си като гореща отливка. Тя притича, като вдигаше пясъчни фонтанчета и оставяше след себе си следа като синджирче. Хвърли се срещу пръските, мигом се потопи, покрита от бяло кълбо. Изправи се блестяща като стъкло. Банският й изглеждаше прозрачен и тя отново се хвърли. Блестяха раменете й, бедрата й, падналата на гърба й коса в зелената паст на вълната. Гмурна се под нея и се изплъзна. Заплува мощно навътре, като повдигаше бързо над главата си белите триъгълници на лактите. Новата кипнала на гребена си вълна я скри. Горлов заплува след нея, без да я вижда, но знаеше, че се движи по нейната следа, че неговото тяло заема във водата точно онова място, където преди малко е била тя. С устни, със затворени клепачи, с потопена във водата глава той долавяше звуковете, топлинното излъчване, оставяно от нея във водата. И си помисли, че именно така се намират една друга и рибите.

Вдигна глава. Тя не плуваше, а го гледаше отблизо, усмихваше се, оправяйки с ръка падналата на лицето си коса. Той се гмурна, отвори очи под водата и през соленото опарване видя приближаваща се оранжева светлина. Протегна ръка и пъргавото гъвкаво тяло се изплъзна от неговите обятия. Изскочи задъхан от пенестата вълна и чу притихващия й възглас:

— Ти си полудял!…

Доближи се, докосна нейното мокро, показало се над водата рамо. Целуна го лекичко и се плъзна надолу, потъна, обхващайки цялата й гъвкава снага, виждайки излизащите от краката й лъчи и слънчеви струи. И докато му стигаше въздухът, прегръщаше, докосваше с устни тези подводни лъчи, зеленикавите кръжащи води.

— Какво правиш! Сесар ще ни види!…

— Тогава да влезем по-навътре!…

Те отплуваха натам, където вълните равномерно се полюшваха и скриваха брега. И тук видяха зелени листа, клон, откършен от някакво дърво, който с полюшване върху вълните плуваше в океана. Гмурнаха се под него, изплуваха, покрити от морските миришещи листа, полепнали по раменете и лицата им.

Той я прегърна, тя пусна клона и заедно с него бавно се потопи в бяло-зелената глъбина. Притиснал я до себе си, олекнал, превърнал се заедно с нея в безтегловност, видя високо над себе си мехурчестата слънчева повърхност и обкръжената от лъчите сянка на клона. Изплуваха, отново попаднаха сред листата, сред лекия мирис на кора и дървесина, сред припляскването и блясъка на океана.

— Ние с тебе риби ли сме или птици? На клоните ли живеем или в морето?

Хванаха се за клона, повлякоха го. Той плаваше след тях, изправил листата си и им се струваше, че дървото расте в океана, а те плуват около върха му, играят своето хоро. Тя легна и листата полепнаха по мокрото й чело, по устните й. Той целуваше и клона, и нея. И му се струваше, че самата тя е това клонче, че по нея растат зелени листа и той е доплувал в океана при нея.

— Измори ли се… Да полежим…

Те лежаха, разделени от клона, и той, промушил ръка през листата, държеше пръстите й. Водата минаваше през тях, тихо клокочеше, обгръщаше ги с блясък и му се струваше, че клонът има очи, дихание, че усеща неговия живот, обича го.

— Трябва да се връщаме на брега…

Връщаха се, тя напред, а той след нея. Обърна се — клонът се люлееше по вълните, носейки в себе си техните докосвания. Ще плава из океана и ще пази спомена за тях.

Легнаха върху влажния, изгладен от прибоя пясък. Гледаха как над белите гребени на вълните трепти горещият въздух; Сесар, подобен на мираж, беше отворил капака на фиата и чукаше нещо. От време на време вълната ги достигаше, обгръщаше ги с отслабналите си езичета, охлаждаше ги. С парченце от раковина тя нарисува нещо на пясъка:

— Погледни тук, виждаш ли? Ето ги Люблинските езера. А тук, ако се минеше покрай брега, бяха оградите, градинките, дървените къщички, люляковите храсти и нашата къща. Ето тук. Тя беше с резбовани дървени капаци, правена отдавна от прадядо ми. А тук — раковинката се вряза в пясъка и по ръката й полепнаха дребнички разноцветни песъчинки. Той усещаше как изсъхват, просветват, излъчват разноцветни лъчи. — Ето тук, като се мине през железопътната линия, нали ти казах вече, започват полята, лъките. Още като мъничка се лепвах за по-големите момичета и ходех с тях на полето. Гледах Коломенское, параходчетата, влаковете…

— И твърдиш, че тук някога е минала войската на Дмитрий Донской? — той взе от нея раковинката и драсна една черта.

— Ето тук, покрай брега — тя си взе раковинката и описа дъга, която мигом се превърна в течението на Москва река, във висок зелен бряг и в розово-бялото замъглено Коломенское.

— Разкажи ми за себе си — молеше я той. — Макар и мъничко. Как си живяла и какво си правила, преди да дойдеш тук. Искам всичко да зная за тебе.

— Как съм живяла? — тя държеше върху дланта си седефеното парченце раковина, сякаш именно то беше целият й минал живот, който тя разкриваше сега пред него. — С майка си живеех. И сега живея с нея. Мама работи в една болница. Баща ми отдавна ни напусна и сега живее далече в Сибир. Има друго семейство, имам брат и сестра, които никога не съм виждала. Аз самата едва не се омъжих. Да, всъщност омъжих се, но след това, както казват хората, всичко се развали. Имаше, както казват, любов, ала всичко свърши. По настояване на майка си станах медицинска сестра. Постъпих във вечерните курсове на медицинския институт, но го изоставих, изглежда, не ми беше по силите. Когато ми предложиха да дойда тук, веднага се съгласих. Защо пък да не замина да видя белия свят. Тръгнах. И ето ме сега тук. Това е цялата ми история заедно с географията. — Тя подхвърли раковинката на дланта си, изпусна я в пясъка и той внимателно взе топлата седефена черупчица. — Какво друго да ти разказвам? Характерът ми е обикновен. Е, може би е малко сприхав. Казват, че съм много рязка, понякога дори и груба. Нали и на теб се нахвърлих още първата минута. Скандал ти направих. А после се разкаях, все пак първа аз те целунах!… Една циганка ми врачува: каза ми, че съм ревнива, че много ще обичам мъжа си, но ще го измъчвам с ревност и подозрения. Може би съм суетна. Обичам да ходя на гости. Развлеченията също. Обичам и вкъщи да си поседя. Цялата неделя мога да прекарам пред телевизора. Чиниите неизмити, къщата неподредена, мама мърмори. Затова пък мога такива картофки да изпържа, каквито в нито един ресторант няма да ти поднесат. Пръстите си ще оближеш!

Тя ту се шегуваше, ту говореше сериозно, той ловеше, събираше тези мънички трошици — истината за нея. Вчера, по време на проливния нощен дъжд, когато загиваше, а тя го възкресяваше, и преди това, след пожара в Коринто, когато тя сякаш го беше изнесла от огъня, той научи главното за нея. Научи, че е силна, великодушна, добра. Разбра, че е по-силна и по-щедра от него. Сега искаше да огледа и най-мъничките черти и особености, също скъпи за него, дори и тези разноцветни песъчинки, полепнали по ръката й.

— Нашите стаи са подредени така — тя продължаваше да рисува плана на своето жилище. — Ето мамината стая. Това е кухнята. Ето моята. Тя е южна. Нощем се виждат влаковете, такива едни лаещи и мигащи гъсеници. А денем — много слънце. Тук е моят гардероб. А тук масичката. Тук кревата… А ето тук е закачена рисунка, която ми подари един поклонник, бях още ученичка. Отначало беше много ярка — градина, беседка, — а сега вече избеля, защото слънцето грее право в нея.

Той си представи нейното жилище, умили се от нещо, може би от избелялата рисунка на стената.

— Погледни моля те по-бързо — пеликани! — Тя се приповдигна и посочи към океана.

Огромни, изглеждащи тъмни срещу слънцето, летяха някакви птици, подобни на птеродактили. Те мощно размахваха крила, изопнали тежките си клюнове. Бяха еднакви, синхронно свързани сред блясъка на водата и шума на пяната с нещо невидимо, запазило се в тях от древни времена. Подчинявайки се на някаква мигновена, проявила се в тях команда, свиха криле. Една след друга започнаха да падат в океана по набелязаната в небето полегата линия. Изхвърляха нагоре безброй пръски и изчезваха безследно.

Той търсеше във водата изчезналите птици, вълнуваше се, броеше секундите. И чак след дълго време видя някъде встрани изплувалите, люлеещи се по вълните пеликани, които разтваряха широките си клюнове, отърсваха крилата си, а в раззинатия клюн на един от тях блесна рибка. Внезапно си помисли, че някога с нея ще седят в стаичката й, ще гледат примигващите зад прозореца влакове и ще си спомнят за тези грамадни, прелетели над водата птици.

Сесар, който беше ходил някъде с колата, се върна и им махаше с ръце, викаше ги. Причината за това беше една постлана на сянка покривчица и върху нея изпотени бутилки с пепси-кола и бодлива горичка от розови мустакати скириди.

— Каня ви на обед по сандинистки — каза Сесар.

— Та това е просто вълшебната покривка! — възхити се тя. — Андрей, преведи му… Сесар, така си и знаех, че имате вълшебна покривка!

— Не знам как е на испански „вълшебна покривка“ — отговори Горлов.

— Хайде, преведи му, че има „покривка-автомат“.

— О, не, той има в колата съвсем друга марка автомат.

— Е, тогава му преведи, че той е просто прекрасен. Обедът по сандинистки пристигна точно навреме и ние не бихме и помислили да се откажем от него.

Те белеха скаридите и изсмукваха ароматните сладникави капчици, миришещи на море. Хвърляха останките на пясъка и те веднага ставаха плячка на енергичните мравки. Пиеха от бутилките ледена пепси-кола. Горлов, седнал на сянка, усещаше как тялото му гори от погълнатите ултравиолетови лъчи. Всичко жестоко и страшно, което беше преживял вчера, все още присъстваше в него, но се беше отдръпнало и на негово място възникваше друга картина: чистата синева на океана, без кораби и самолети, където господствуват само пеликаните и рибите. И Сесар, без колан и униформа, гологръд, космат — гостоприемен домакин. И прелестната весела жена, станала му скъпа, ненагледна.

— Андрей, моля те поискай разрешение от Сесар да покарам неговата прекрасна кола. В Москва съм се учила да карам и макар и да не съм се доучила, както там е записано, все пак умея това-онова. А тук, слава богу, няма нито стълбове, нито проверяващи, а пък така ми се прииска да седна зад кормилото!

Тя наистина сияеше от нетърпение, от наивна детска страст и току поглеждаше към фиата. Горлов преведе молбата й.

— Ама разбира се — отговори Сесар. — Нека опита. Преди една година идвахме тук с жената и на Розалия също й се прииска да покара. Отидохме малко по-нататък, отвъд ония дървета. Там има, ще я видите, самолетна писта, направена още при Сомоса. Идвали са тук със спортни самолети да се къпят и да се веселят. Сега никой не каца там. Но мястото е отлично за каране. Опитайте се! — той посегна към колата и с церемониален поклон й подаде ключовете.

Горлов прекара колата през храстите, чувайки шибането на клоните. Зад храстите се откри обширното пространство на голия бряг и дългият стесняващ се клин на асфалта, сякаш бяха пренесли тук, до пясъка и прибоя, късче от шосето.

— Ето я и пистата! — отстъпи й той мястото и седна до нея, гледайки как босото й ходило напипва педалите, а гъвкавото горещо тяло се намества на продънената седалка. — Ако си забравила къде е спирачката, просто вдигай крака и пусни кормилото. Може би ще успея да го хвана!

— Не се тревожи! Нали още не си падал с автомобил в океана? Сега ще видиш как става това!

Тя отпусна съединителя, подаде газ, твърде много за празен ход. Той хвана ръката й и властно я постави върху скоростния лост. Внимателно включи на първа, босият й крак освободи педала и даде свобода на колата. Фиатът потрепера и тръгна, а тя даваше газ, бързаше и нервничеше. Горлов я успокояваше, управляваше нейната ръка, докосвайки лекичко кормилото, и не позволяваше на фиата да излезе от асфалта. Те се носеха по гладката, посивяла от солта настилка, посипана с пясък и с показала се през пукнатините трева. Тя почувствува колата, изпъна гъвкавите си ръце, сякаш се отблъскваше от кормилото, а изсъхналите й светли коси се разпиляваха от въздушната струя.

Горлов гледаше близкия блясък на океана, летящия насреща асфалт. Придържаше кормилото, чувствуваше движенията й, които се предаваха на колата. Тласъците и ударите от пукнатините. Забавянето по пясъка. И целият блясък и скоростта се сливаха в него в един щастлив, горещ ритъм, отразен на нейното възхитено лице.

— На скутер ли сме или на самолет? — смееше се тя. — Летим или плуваме?

Стигнаха до края на асфалта и той се наведе, премести с ръка крака й от газта върху спирачката. Помогна й да направи завой, да навлязат в лентата на пистата и постепенно отново да наберат скорост.

Океанът играеше с безброй зайчета, облизваше ги със синия си огън. Косите й бяха отхвърлени от вятъра на плътно повесмо. На задната седалка се полюшваше захвърленият автомат, на пода потропваше падналият кобур. Той пусна кормилото, затвори очи и притисна устни до тила й, нарушавайки неподвижността на косите й, обхванат от техния танц. Усети мигновен щастлив припадък, сякаш автомобилът разтвори крила, люшна се във въздушния поток и се издигна, без да докосва земята.

Спряха колата. Седяха, почиваха си, разтворили всички врати, облъхвани от океана.

— Искам да запомня този ден за цял живот — каза тя. — Играта с клона. И препускането с този фиат. Нима всичко това ще изчезне? Нима не е възможно да съхраним всичко това в себе си?

— А защо да не може? Може. Затова именно имам фотокамера. Твоите приятелки искаха снимка за спомен. Сега ще те снимам.

Той извади фотокамерата, същата, с която доскоро беше снимал смъртта. И сякаш я изтръска, издуха, за да свали от нея насъбралото се минало.

— Имам молба — каза той. — Този океан, този пясък и това небе… И ти израстваш от водата, от лъчите, от песъчинките… Искам да те снимам, да речем, както бих снимал дърво или елен.

— Пречи ти моето облекло?

— Ако е възможно, разбира се…

Тя стана и просто, без стеснение свали от себе си лекото облекло, облече се с вятъра и светлините, с долитащите от океана огньове. Той я гледаше с целомъдрен възторг, обичаше не само нея, но и целия обкръжаващ я, изпълнен с нея свят. Сините и зелените планини. Далечната слънчева полоса във водата. Мярналата се птичка. Кацналата за миг на тревичката пеперуда.

— Как да застана? Какво да правя?

— Тръгни от мене към водата…

Той я отпрати срещу слънцето и засне силуета й в контражур. Огньовете от морето летяха в обектива, обкръжаваха я с ослепителна корона. Почти изчезваше, разтопяваше се, превръщаше се в струйка светлина. И отново израстваше от летящите огньове. Връщаше се към него и той я постави в центъра на света, приближаваше я. Снимаше не с оптика, не със система от сини шлифовани лещи, а със своето любещо сърце.

Направи й много снимки. Отблизо, така че да се вижда дишащата й уста, ярките, отразяващи океана точки в очите й, нишките светлина в косите й. И отдалече, за да се виждат всички линии, дълги, меки и заоблени, от които беше направена тя и които продължаваха в очертанието на крайбрежието, във вълнистите планини, в клокоченето на водите, в люлеенето на слънцето по небето. Бяха все тази единна геометрия на света, от една и съща недоказуема неизчислима теорема…

— Това ли е всичко? Сега мога ли да се облека?

— Обличай се. Всичко това вече никога няма да изчезне…