Александър Проханов
Живот между изстрели (39)

39

Близо до Леймус едва не попаднаха под картечния огън на сандинисткия опорен пункт. Разгневен чернокъдрав офицер се изправи иззад чувалите с пясък и размаха юмруци, а до него картечарят стискаше ръкохватката и движеше цевта, готов да стреля по колите.

— Защо не ни информирахте за приближаването си? — Офицерът неохотно и не веднага разтвори юмрук, за да стисне ръката на Джонсън. — Хората ми щяха да стрелят. Помислихме, че е десант. Диверсионна група. Бяхте длъжни да ни съобщите за пристигането си!

От окопите, иззад брустверите се надигаха войници — шарещи очи, потни лица, стискащи оръжието ръце. Тази концентрирана тревога, недоверие и готовност веднага да се бият облъхна Горлов, даде му да разбере: врагът е близо и е опасен, очакват го всеки миг.

— Ето я реката — офицерът показа към дърветата, които напомняха високи бели върби. — Тази сутрин беше тихо, а вчера стреляха. Там, съвсем близо, гринго провеждат маневри. Готвят се за пробив през реката. Вчера на брега излязоха понтонери и отработваха построяване на преправа. Онзи ден се появиха хондурасци и американска морска пехота. Около един батальон. Имитираха атака и ръкопашен бой. Искат да ни сплашат или пък да притъпят бдителността ни. Нервите на хората са изопнати до краен предел, не спим. Всеки момент може да започне нахлуването. А вие се излагате на риск. Трябваше да изпратите радиограма за пристигането си.

Влязоха в полуразрушена постройка с надупчена мазилка, където пропукваше радиостанция, имаше оръжие и саморъчно направени кревати. От прозореца без стъкла се виждаше ръждивият скелет на автобус, оплетен вече със зеленина, и овъглените подпори на изгорени къщи, оставени вече на гората.

— Преди две години тук се водеха боеве — обясни офицерът и ги покани да седнат на кревата, като им предложи вода в дървена кана. — Операцията „Червеният Великден“. Те завзеха Леймус и го задържаха дванадесет часа. В тази казарма загинаха осем мои хора. Аз бях ранен. А сега ще тръгнат всички заедно: гвардейци, хондурасци, морска пехота. Ние ще ги посрещнем първи на тази позиция. Нашата задача е да ги задържим поне тридесет минути, за да могат армейските части да заемат определените при тревога места. Ето защо така ни разтревожиха вашите коли.

Горлов пиеше топлата вода, гледаше сплъстените, отдавна немити къдрици на офицера, подпухналото му от комарите лице и мислеше: по тези къдрици, по това потно чело ще бъде първият удар на войната.

— Как мислите, дали ще мога от този бряг да видя гринго? — попита той офицера. — Ще мога ли оттук да ги снимам?

— Може би да — каза офицерът. — Тук наблизо има разрушена преправа, плаваше сал. Оттам добре се вижда хондураският бряг. Там те правят понтони и често се показват войници. Към реката летят и вертолети. Ще се скриете и ще чакате. Може да ви излезе късметът.

— Тогава ще отида към преправата…

Придружен от войници, той тръгна по пътя, отделен от близката река с непрозрачната стена на дърветата. Минаха покрай водната кула, надупчена и изподрана, с празна цистерна. Промъкнаха се по пътечката през бодливи буренаци. Офицерът изпрати войници в двете посоки.

— Ако не искате да ви забележат, тук трябва да пълзите. — И без да чака отговор, легна и запълзя като змия през тревата.

Горлов пълзеше тежко, като държеше предпазливо камерата и цапаше лактите и колената си. Сесар лазеше след него. Минаха през плитък, пълен с вода окоп и стигнаха дърветата. Горлов надникна иззад едно повалено дърво и видя реката.

Рио Коко течеше широка и пълноводна. Звучно бълбукаше и се вълнуваше по цялото си кафяво течение. Правеше спокоен завой в гората, забързана към близкия океан. От другата страна зеленееха хълмове, към реката слизаха пътища, а безлюдието и безмълвието бяха лъжовни, усещаше се присъствието на много притаени хора, на дебнещи, наблюдаващи очи. Пътят отиваше до водата, прекъсваше се от течението и излизаше на другия бряг, започнал вече да обрасва. До брега се издигаха стълбове, натрупани бяха ръждясали въжета, изпотрошени назъбени колела и цилиндри — останки от сала, с който се е минавало през реката.

— Внимавайте с фотокамерата — предупреди офицерът Горлов, който наблюдаваше през телеобектива хълмовете на другата страна. — Могат да забележат стъклото и да стрелят по него. Най-добре е да залегнете и да чакате. Може би гринго ще се покажат.

Горлов се изопна зад дънера на края на окопа, постла на земята кърпичката си и сложи върху нея фотокамерата. Окопът не беше довършен и до половината беше пълен с ръждива гореща вода, а във водата с корема нагоре плуваше умряло малко крокодилче. Сякаш беше паднало там и се беше сварило. Изплувало беше подуто, жълто, с корема нагоре, потопило люспестата си опашка, разперило ноктите на предните си крака.

Горлов почувствува излизащата от земята гореща задуха, миризмата на разложено. Като че земята беше органическа плът, която се разпадаше и гниеше. Гледаше през реката, през бълбукането на водата, готов, щом види по хълмовете хора и коли, да се хване за фотокамерата и да ги снима с мощната си оптика. Ала хълмовете продължаваха да пустеят, а по водата продължаваха да играят слънчеви кръгчета. И му се доспа. В желанието си да бъде готов и бодър той продължи предишните си мисли: в момента на нахлуването тук през фотокамерата, през окопа, където плува умрялото крокодилче, ще минат бронетранспортьори и танкове. Тези мисли го вълнуваха и той ги използуваше, за да се разсънва. Ала брегът пустееше, реката монотонно блестеше.

По течението премина дънер, бавно изви разцепения си долен край. Отнейде долетя дъждосвирец, кацна и запристъпва, забил нос в дървото. Прелетя пеперудка, бавна, с кафеникав цвят, раздвижи въздуха с широките си крила и той усети неуловимия полъх от тези удари. Проследи я накъде лети, там, в храстите, летяха множество такива като нея, подобни на панделки. Прииска му се да улови няколко пеперуди, за да може после, в Москва, да ги гледа и да си спомня този окоп, крокодилчето, песъчинките по фотоапарата. „Пеперуди от Рио Коко.“

И веднага сякаш върху тези светлокафяви крила долетя спомен, необичаен, далечен за този бряг. Появи се учителят му по литература, дългокрак, кокалест, със скърцащ язвителен глас, който изведнъж се променяше, пълнеше се със сила и свежест, когато им четеше сцената на битката от „Тарас Булба“ или глави от „Медният конник“. Учениците изпадаха във възторг, обичаха го, защото сътворяваше в малката олющена класна стая бронзовото чудовище, препускащо из Петербург.

Внезапно се сети за нея — вече е стигнала в Пуерто Кабесас. Утре ще я види и ще разбере какво искаше да му каже, какво беше намислила. И мисълта за нея беше толкова завладяваща, че той се изопна да й направи място, сякаш тя бе легнала до него, както тогава на брега на океана, когато му рисуваше по пясъка.

Той долови металически звук, слаб, размит, почти без пряк източник, като че ли слабо звънтеше пространството наоколо и звукът беше средата, в която летяха пеперудите, течеше реката, лежеше неговата камера. Горлов вдигна глава, взря се в хълмовете в очакване да види коли. Ала звукът придоби посока и на бавни вълни се понесе по реката, все още далечен, сякаш зад завоя с течението се бореше влекач, който теглеше тежко натоварени шлепове. Гледаше по течението на реката в очакване да види кораб и разбираше, че се е излъгал. Звукът идваше от небето. Металната шатра на звука се снижаваше и покриваше земята.

Видя самолета, когато беше вече почти над реката. Четиримоторна машина с увиснал корпус, петниста, отънена към опашката, зад която се точеха четири бразди дим. А след него още два самолета. Трите самолета летяха по течението на реката или може би вече се преместиха и нарушиха границата, приближиха се и минаха над главите им. Офицерът, обърнал лице нагоре, показвайки белите си зъби, въздъхна: „Херкулеси!… Десантни!… Гринго!“… Горлов щракаше, улавяше в кадъра техните петнисти, дрънчащи търбуси, емблемите по корпуса — бели звезди в сини кръгове. Звукът проникваше с дишането в дробовете, металически дрънкаше в зъбите и в устата се усещаше алуминиев вкус.

Горлов видя как се отвори люкът на първия самолет и от него се изсипа, полетя към земята нещо като черен блок. Помисли, че това са бомби, настръхна, сви се, очаквайки удара и грохота. Те наистина наближаваха земята, избухваха, превръщайки се в тясножълто-червено пламъче, струящо надолу, и от пламъка се разтваряше един огромен бял мехур — парашутният купол. Изопнатите въжета се полюшваха. На тях, също петнисти, увеличени от обектива, се спускаха танкети — гъсеници, плоски куполи, оръдия, — падаха с парашутите по хълмовете. Самолетите сипеха, сееха спори, сякаш засяваха с нещо небето. Десантчиците изпълниха цялото небе и на различни височини летяха към реката, към този бряг, върху тях, лежащите тук. Оставил апарата, Горлов стоеше на колене, гледаше обезсилен, разбираше, че очакваното става, че войната засява земята с тъмни прашинки и той вижда началото й тук, на непознатата река. Първият удар на войната, първото потракване на гъсениците сега ще мине по него. И едва след това, когато той няма да бъде вече между живите, от любимите му градове ще останат червени кратери и всички реки по земята — и Волга, и Мисисипи, и тази непозната му Рио Коко — ще текат през гореща пепел, ще излъчват живачни отблясъци.

Този мълниеносен, свързан с края на света кошмар продължи само миг. Горлов преодоля призрака. Снимаше маневрите — изчезващите зад хълмовете танкети, падащите отвъд гората парашутисти. Самолетите изчезнаха. Угаснаха димните шлейфове. Звукът се загуби в небето. Зад хълмовете се чуваше тъпо бучене. Чернокъдрият сандинист стискаше автомата, мърмореше с ненавист, пресипнал.