Александър Проханов
Живот между изстрели (13)

13

Той премести винтовката в своята спалня. Лежеше в тъмното, разтревожен от пустотата в безмълвния дом, от близките гористи планини. Протегна ръка и напипа студената цев, дървения приклад, спусъка. Струваше му се невероятно неговото присъствие тук с американската винтовка „М-16“, дори самата възможност да я хване и да започне да се прицелва, да се отбранява от някого, да се спасява. Какви сили, мислеше той, действували години наред, са го тласкали и водили от слънчевата зимна стая, дето са текинският килим на стената, синята чашка в бюфета и баба му в кехлибареното петно на слънцето, разказваща му за чеченците и колибките, за някаква пееща зурна, какви сили го доведоха, него, позастарелия, в този дом накрая на Манагуа, до тази американска винтовка? Той се мъчеше да разбере живота си, да си го припомни отначало докрай, да го разчлени и във всеки отрязък имаше свой смисъл, особено очакване, бавно губещо се, заменяно от друго очакване. Целият му живот, всичките му превъплъщения, беше едно непрекъснато променящо вида си очакване. На какво?

Детството, баба му, майка му, всички те — все бодри, още млади — го заобикаляха с внимание. Всеки излъчваше към него особена светлина. Не само те — и илюстрираните приказки на Билибин върху напукания картон, който миришеше на горчиво лепило. И високата топола до прозореца, която мартенските вечери изпълват с негаснеща през цялата нощ светлина. И снимката на баща му — лейтенант, загинал при Клин, чието лице си оставаше все младо и все повече прозираше в лицето на остаряващия му син. Детството му беше жадно, концентрирано поглъщане на енергията на любовта и светлината. И сега, след толкова години, то му изглеждаше напрегнато от предчувствия и детински вярвания, от стремеж да открие чудото зад блясъка на финото стъкло на тяхното старинно огледало.

Ами неговите ученически години в горните класове. Увлечението му по историята на Русия под влияние на майка му и по техниката под влияние на дядо му, който бе конструирал първите руски самолети. Тези успоредни, непротиворечащи си увлечения го караха да се чувствува стабилен, да се усеща едновременно в две измерения. Родната история с походите, царуванията, въстанията, с борбата на идеите и теченията му се струваше съзвучна с конструирането на огромната крилата машина, поставена в древността върху скелите на руските пространства, бавно издигаща се сред горите, селата, излитаща страхотно и могъщо. И катастрофата, заличаването на образа, когато, реабилитиран, вкъщи се връща още един бабин брат, за когото в семейството се говореше само шепнешком, с болка. И веднага след неговото завръщане, след неговите тихи ужасяващи разкази за някакви скели и бараки, след кашлицата му — след всичко това в неговата юношеска, искаща незабавно тържество на правдата душа имаше такова отчаяние, отричане — макар и за кратко — на всички предишни опори, на всички писани истини.

Институтът, където той добросъвестно изучаваше математика, теория на летателните апарати и ракетна техника. Предчувствието за усвояване на Космоса — то се усещаше във възбудата, обхванала цели области на науката и индустрията, — стигна и до тях в института. Техниката не угаси влечението му към историята. През летните ваканции той ходеше на географски и фолклорни експедиции. Спомни си ония зелени тревисти дворове в Каргопол, където бабите показваха своите алени триъгълни поли. Ръчниците с нежна розова бродерия, на които два звяра с вдигнати лапи обгръщат свещеното дърво. Песните под неугасващата светлина, литнали над полето с лютичета, където язди юнак, отпуснал поводите, и разплисква плитката река. А у него, слушащия, припяващия — такава любов, такова чувство за своята собствена съдба, за отредения му път под това неугасващо небе, с благопожеланията на тези сини избелели очи. Едва завършил и изпратен в научноизследователска лаборатория, свързана с Космоса, той скъса с инженерството, с Москва. Отиде в Карелия като обикновен учител — по-близо до ония води и зори, до ония пеещи, мъдруващи и знаещи древната истина хора, които бавно и спокойно изчезваха от земята, изпълваха гробищата с бели и червени кръстове.

Първата му любов към ленинградската художничка, поставила своя статив край брега на езерото близо до неговата къщичка. Идваше с лодка, донасяше кошничка, пълна с плодове, и докато се приближаваше, разпознаваше лицето й, нейното леко, като че ли влетяло в роклята тяло. Вятърът лягаше върху водата, подгонваше летящи искрици от него към нея и той вече знаеше, че я обича. Светът се променяше пред очите му, той отново го опознаваше заедно с всичките му цветове и размери — с кроткия кон на поляната, с белия висок облак, със старицата съседка, която переше бельо на мостчето. Неговата любов, устремът му към нея вдигаше по водата тези слънчеви летящи искри. Онази кратка, но много силна озарила го любов му даде възможност да разбере простите истини за Всемира и му се струваше, че ако направи само още едно, съвършено малко усилие, ще постигне всемогъщото познание, което преодолява смъртта и гибелта.

Имаше дълга дружба с един архитект, ослепял при превземането на Прага. Той разхождаше по-стария си приятел по белезникавите псковски пътища. Спираха се в подножието на зелените хълмове, по които се белееха църкви, издигаха се древни крепости и той, виждащият, внимателно разказваше на другаря си как изглежда Изворската кула, мътносива от плуващите мъгли, как червенее бъзакът около Николската черква и се чернеят врязаните в стената кръстове — военни трофеи, смъкнати от тевтонските гробища. Архитектът, участвувал в първите конструкторски проекти, изучаваше сега архитектурата на селската къща, на воденицата, на дълбаната лодка. Извеждаше общите, заложени в творенията на човешката ръка закони. Чрез своята философия, със своето синтетично разбиране за миналото и бъдещето, за древната култура и техника приятелят му възвърна у него, беглеца от цивилизацията, усета към реалното време. Това ежеминутно време беше скъпоценна част от неизчезващата, непрекъснато нарастваща история, свързана с хармоничното преустройство на света. Пак той, слепият архитект, го научи да снима. Тури в ръцете му фотоапарата, като настояваше да снима железните обръчи, стягащи църковните стени, а гълъбът страхливо сновеше под покрива и в обектива бледнееше зеленикавата фреска. Или пък тъкачния стан с лостовете, винтовете с летящите струни, в които се люлееше цветна пътечка, и ръцете на старицата, корави и сухи, които изглеждаха като част от дървената конструкция. И той, Горлов, послушно фотографираше хора и машини, сватби и погребения и това му харесваше, удаваше му се. Веднъж, легнал с приятеля си върху зелена купчина трева, заслушан в малкото транзисторче, той научи, че човекът напуснал кораба и излязъл в открития Космос. Той, който лежеше върху зелената трева и си играеше с нея, бе поразен от това, че някъде над него, в синевата, близо до Слънцето, ходи, превърта се и се къпе в лъчите му космонавт.

Неговите първи публикации във вестника на любителски жанрови снимки. Учудването: неговата лудория, неговото любопитство неочаквано намериха своето приложение. И внезапното повикване при главния редактор, който му предложи длъжността фотокореспондент. Сякаш се беше открила другата, нереализираната половина от неговата същност. Той се нахвърли с фотокамерата срещу ослепителната гръмогласна действителност. Бързаше да я разбере и да я усвои, откриваме за себе си нейната страхотна стомерна красота. Нейният изключителен образ: в огромните пространства, сред равнините, хребетите и океаните израстваше огромният купол. В неговите стоманени плетеници се заваряваха, запойваха се, вграждаха се все нови и нови опори. Сводът, обсипван от ручеите на заварките, разнасящ ехото на ударите, безбройните хорски докосвания, изпълван с енергия, беше една огромна антена. Набираше сили за сигнала, готвеше се да го изпрати във вселената вестта за Земята и за творчеството. Той, фотокореспондентът, обикаляше строежите, работеше със своя апарат, поставяше го наред с електрожена, наред с ударите на чука и с вибратора. Самият той беше един от създателите на куполи. И през тези непрекъснати пътешествия, през тези полети в лъчистите конструкции на язовирните стени, мостове и заводи, където се бяха вплели краткотрайните влюбвания и дружби, смъртта на свидните старци, необмислените прибързани идеи, ярките, бързо изгарящи чувства — през тези мятания прелетяваха годините. Имаше чувството, че лети по една циклотронна спирала, оставяйки на места лъчистите припламвания на ядрата. Неговата вертолетна, обиколила списанията снимка: Москва като галактика, разпростираща се спиралообразно в пространството от своя златист свръхплътен център.

Изложби, дипломи, медали. Награди в Париж и Брюксел. От репортер, изпълняващ поръчките на вестника, той се превърна в известен майстор, чиито творби, както пишеше в статиите, бяха изпълнени с философски смисъл, бяха епос за природата, човека и техниката. Той, който бе обиколил Земята, запознал се с фолклорните предания и с космическите изстрелвания на ракетите, увлечен от учението на Вернадски, преживял и отрицанието, и съмнението, и могъщото чувство от действуващото всенародно сдружение, той, художникът, стигна до осъзнаването на истината за народа — носител на чувството за правда, на стремежа към разумен и прогресивен живот. За дългия, отреден всекиму път с неизбежните трудности и загуби, разочарования и затъмнения, път към набелязаната цел, събираща всичко в един ослепителен фокус. Това свое разбиране той въплъщаваше в своите фотосерии. „Пророчески“ — както ги наричаха приятелите му.

И внезапната умора. Сякаш се беше спрял и всичко, с което беше свързан, с което плуваше и летеше, което го поддържаше, вдъхновяваше и зовеше — всичко започна неочаквано да се отдалечава. Започна да избледнява. Изчезваха източниците на светлина, контурите наоколо се размазваха и нямаше такава фотолента, която би могла да преодолее този мрак. Някак си изведнъж свърши и в него, и наоколо това огромно, продължило години весело настроение. Не, това не бяха гуляите и забавите, а веселият дух и творчеството. И сред униние и липса на жизнени сили той се учудваше: „Ето че животът почти премина, а къде е твоят дом? Къде са децата ти? Твоите родители, приятелите ти? Къде е твоята мъдрост, пред която ти предпочиташе непрекъснатите светкавици, играта на светлинния лъч, сериите цветни и черно-бели илюзии? Къде е чудото, което ти предвещаваше старото огледало на баба? Примами те, увлече те, излъга те и залезе, остави те изморен и застарял върху твърдото канапе в празния мълчалив дом пред кутиите с мъртви пеперуди, пред техните многоцветни маршируващи батальони.“

Така мислеше Горлов, припомняйки си своя жизнен път, докато лежеше в тъмната тропическа нощ и поглеждаше цевта на винтовката. Изминалия ден му се стори като острие, което го удари в гърба, тласна го могъщо и болезнено, насочи го към новия опит. Силата, действуваща още от детството му, която го управляваше, внезапно и рязко променяща своята посока, която като че беше го напуснала и обрекла на застой, изведнъж отново се върна, показа се властно и яростно. Той не признаваше нейната природа и същност. Природата и същността на съдбата. Мислеше какво представлява тя, повела го по света от онази седефена кутийка, в която се пазеха разноцветни копчета и кокалени ребра от старинно ветрило, коя е тя, тази сила, довела го до американската скорострелна винтовка, чиято цев изпраща в дланта му хладни бездушни сили.

Заспиваше, унасяше се. Утре го очакваше път. И той, както правеше много отдавна, както правеше само някога, на младини, прегърна с влюбената си мисъл всички скъпи и любими хора, живеещи още на земята, и ония, които вече ги нямаше. Събра ги всички в сърцето си.