Стела Камерън
Само твоето докосване (27)

Епилог

— Понякога изпитвам сковаващ страх, Едуард — призна Линдзи на съпруга си. — Събуждам се, окъпана в пот, защото вярвам, че само съм сънувала щастието си.

— Знам, скъпа. Но се будиш в обятията ми, не забелязваш ли?

— Как бих могла да го забравя? — пошепна с грейнало лице тя. — Само ги погледни. — Линдзи посочи блестящата зелена морава на Трегонита, където лудуваха Уилям и Джон. — Уилям няма да забрави смъртта на Мария, но Джон му носи толкова радост…

Едуард сложи ръка на тила й.

— Познавам брат ти вече няколко месеца, но все още не мога да повярвам, че е оцелял — заговори замислено той. — Изоставен умиращ. Пленен от французите и хвърлен в затвора. Избягал! Госпожа Филинг и Сара го изпратиха при нас тъкмо навреме, за да… Каква необикновена история!

— Като приказка — потвърди тихо Линдзи. После сложи ръка на кръста му и го побутна към групата на терасата. Свежият бриз носеше разнообразните аромати на цветята от късното лято. — Много съм ти благодарна, че ме доведе тук, Едуард!

Мъжът се покашля самодоволно.

— А нима имах избор? Ти ме заплаши, че ще се разплачеш. Моята смела малка амазонка никога не би прибегнала до такива средства, ако не беше сигурна в победата си. — Той помилва ушенцето й с връхчето на показалеца си. — Щом това е важно за теб, Линдзи, значи е важно и за мен.

Линдзи сведе глава и скри лице в рамото му. Той още не знаеше защо бе пожелала да дойдат тук точно в края на лятото.

— Леля Балард изглежда се забавлява.

— Хмм! — Едуард стисна ръката й и я поведе по стълбата към моравата. — Все още се изненадвам, че прие да дойде с нас. Тя се отвращава от селския живот.

Контесата, отворила чадърчето си, седеше на пейката до пастор Уинслоу. Двамата разговаряха оживено и често избухваха в смях.

— Не забравяй, че това не е първото й идване в Корнуол — засмя се Линдзи. — Първия път леля Балард пристигна в Трегонита, за да уреди лично с пастор Уинслоу пребиваването на Сара в Лондон.

— Вече знам тази история — отговори Едуард, но не можа да се престори на скучаещ. — Освен това Антония настоя отецът непременно да посети столицата. Не ти ли се струва, че представляват доста странна двойка…

Линдзи го изгледа сърдито.

— Нима мислиш, че леля Балард и негово преподобие Уинслоу…

— Във всеки случай много се радвам, че леля ми най-сетне свали траурните дрехи. А за по-нататък още не ми се мисли.

— Прав си — съгласи се миролюбиво Линдзи. Много добре знаеше, че имат достатъчно време да размишляват за бъдещето. — Едуард, искаш ли да се поразходим с конете?

— По това време? — Мъжът й смръщи чело.

— Да. Позволих си да заповядам да ги оседлаят.

— Но ние не сме облечени за езда!

— Какво значение има това?

Едуард поклати глава.

— Както винаги си права, скъпа моя. Щом желаеш да яздиш, ще го направим.

Двамата се сбогуваха с Уилям и Джон и се запътиха към обора. Когато минаха през отвора в живия плет, забелязаха Сара и Джулиън.

— Моят скъп приятел май трябва още да се щади — промърмори с усмивка Едуард. Раната на барона беше зараснала след няколко седмици.

— Той си почива — защити го Линдзи и го повлече нататък. — А Сара му помага да оздравее.

— Много се надявам, че като лежи по цял ден в тревата, ще оздравее по-бързо. — Едуард избухна в смях. — Освен това съм абсолютно убеден, че целувките ускоряват оздравяването.

— Прав си — съгласи се доволно Линдзи. — Мисля, че ще се оженят скоро.

Двамата влязоха в обора.

— А аз мисля — подразни я Едуард, — че трябва да се съсредоточиш върху своето семейство и да не се месиш в работите на съдбата.

Двамата възседнаха конете си и препуснаха към хълмовете.

— Не е ли великолепно тук? — извика Линдзи.

Едуард препускаше след нея и й позволяваше да го води.

— Мисля, че заслужава второто място след Девън — призна неохотно той.

Линдзи се засмя и пришпори дребния си кафяв жребец. Вятърът миришеше на сол и тя се насочи към скалната издатина, от която се виждаше морето. Косата й се вееше зад гърба й и Едуард, който я следваше на няколко крачки, не можеше да й се нагледа.

— Защо яздиш като дивачка? — извика той, когато я настигна. — Къде си тръгнала?

Тъмнозеленият прибой, покрит с пяна, се разбиваше в скалите далече под краката им.

— Следвай ме! — извика през рамо Линдзи. — Не е далече.

Когато забеляза Пойнт Котидж, тя забави темпото. Едуард се изравни с нея и двамата изминаха в мълчание пътя до вратата.

Без да чака помощта на мъжа си, Линдзи скочи на земята и върза коня си за едно дърво. После влезе в къщата и застана насред стаята.

Той я последва. Благородните черти на лицето му бяха зачервени от вятъра, тъмната коса падаше разбъркана по челото му.

— Ти, моето момиче, си непоправима романтичка.

— Защо казваш това? — попита невинно Линдзи и приседна на избелелия диван пред камината.

— Защото… — Той застана зад нея и се опря на облегалката. — Защото пожела да дойдеш на мястото, където за първи път бяхме заедно… истински заедно, искам да кажа.

— Колко вярно! — Тя кимна тържествено. — Но се налага да коригирам твоята интерпретация на срещата. Първо обаче трябва да ти съобщя, че първото ни дете ще се появи на бял свят след около шест месеца, поне така ме увери лекарят. А сега да се върнем на онази среща…

— Какво каза? — Едуард се изправи бавно.

— Да се върнем на първата ни среща. Ние не бяхме заедно в истинския смисъл на думата, както благоволихте да се изразите, милорд. Вие измамихте едно невинно момиче и го накарахте да вярва, че е компрометирано.

Едуард заобиколи дивана, седна до жена си и стисна ръцете й в своите.

— Ще имаме дете? Наше дете?

— А чие би могло да бъде? — попита с мека усмивка тя.

Черните очи засияха.

— След шест месеца ще те видя с нашето бебе на ръце!

— Наистина ли се радваш?

— Никога не съм бил по-щастлив. — Устните му се плъзнаха нежно по нейните и той я сключи в силната си прегръдка. Ръцете му този път трепереха от вълнение. — Наистина те измамих, любов моя — но никога няма да съжаля за постъпката си.

— И аз не съжалявам. Но ми се струва, че трябва да се убедим дали оттогава съм научила повече за нещата, които извършихме.

Едуард смръщи чело.

— А какви бяха тези неща?

Линдзи въздъхна театрално.

— Мъже? Какво ли биха правили без жени, които да им напомнят за най-важното?

Тя се отдалечи от него и започна да разкопчава ризата му.

— Какво ви хрумна пък сега, мадам? — Едуард се облегна назад и изкусително сведе поглед. Линдзи измъкна ризата от панталона му и той с готовност й протегна ръце.

— О, Едуард — отговори нежно тя и зарови пръсти в косъмчетата на гърдите му. — Упражняваме се в изгубване, какво друго?