Метаданни
Данни
- Серия
- Докосване (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Only by Your Touch, 1992 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Ваня Пенева, 2001 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 87 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Lindsey (2009 г.)
- Начална корекция
- Еми (2013 г.)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI (2013 г.)
Издание:
Стела Камерън. Само твоето докосване
Американска. Първо издание
ИК „Ирис“, София, 2001
Редактор: Елена Панова
ISBN: 954-455-042-9
История
- — Добавяне
9
Светлината на свещите и сиянието на огъня се отразяваха в грижливо полираната тоалетна масичка. Ема, която контеса Балард беше изпратила за камериерка на Линдзи, стоеше зад нея и разресваше разпуснатите къдрици със сребърна четка.
— Каква хубава коса имате, мис! — Кръглото лице на Ема беше весело, а кафявите й очи блестяха. — Като сребърна коприна, примесена със злато.
Линдзи се погледна, но не намери нищо красиво у себе си.
— Знаете ли колко се учудихме, като научихме за вас — продължи с усмивка Ема. — Нямахме представа, че милейди има роднини, макар и далечни. Хубаво е човек да има близки, нали? Не е добре да си сам.
Линдзи вече не беше в състояние да мисли разумно и се намираше в състояние на приятно вцепенение. Ема беше толкова сръчна, че я приспиваше.
Височкото момиче на възраст горе-долу колкото нея се приведе напред и продължи:
— Разбира се, милейди има племенника си. Но аз някак не мога да си представя, че човек като него може да дари тази утеха на нежна дама.
Линдзи погледна красивата брошка, която й бе подарила контеса Балард, и се запита как някой би могъл да нарече възрастната дама нежна душа. Уроците по добро държание бяха продължили през целия следобед и контесата беше се оказала безмилостна в усилията си да научи Линдзи на всичко, което се очакваше от младите аристократки. Девойката беше толкова уморена, че й се искаше да се разкрещи. А още по-добре да възседне първия попаднал й кон и да препусне обратно към любимия Корнуол.
Но какво можеше да направи? Как да се освободи от примката, в която беше попаднала? Какво ли щеше да си помисли Антон, ако не се върнеше скоро при него или поне не изпратеше вест? Нито за секунда не се съмняваше, че виконтът и леля му ще прозрат веднага непригодността й за изискания лондонски стил на живот и ще я отпратят. Вместо това…
— Трябва да стоите далече от него, мис. Да знаете само какви истории се разправят, да ти настръхнат косите. Дано разбирате какво ви казвам. — Ема продължи енергично да четка гъстата руса коса.
Линдзи така и не бе намерила време да осведоми Антон за последните събития и за полученото предложение за женитба. Ако го беше сторила, той щеше да получи пристъп на ярост и да удуши Хъксли със собствените си ръце. Бедният Хъксли! Той изобщо не подозираше, че връзката с Линдзи заплашва живота му.
Момичето тръсна глава и най-после осъзна какво бе казала Ема.
— За лорд Хъксли ли говорите?
— Да, госпожице, за него! Толкова е красив, че момичетата се разтреперват — но е опасен господин, повярвайте.
Линдзи погледна втренчено момичето в огледалото.
— Какво…? — И тя се разтреперваше всеки път, щом го видеше, и това й беше крайно неприятно. — Какви неща се разказват за него?
Ема размаха четката.
— О, всякакви. Беше в Западна Индия и казват, че научил там страшни неща. Сърцето му е непреклонно. Може да има всяка дама, която пожелае, но не се задържа дълго при никоя. Казват, че и мъжете, и жените се боят от него.
— Защо? — Линдзи нервно попипа устните си.
— О, не знам, госпожице — отговори Ема и продължи с нарастващо усърдие: — Споменах го, само защото скоро ще се срещнете с него и трябва да сте нащрек. Вие сте толкова млада и красива!
Линдзи едва дишаше. Сърцето й биеше като безумно, стомахът й беше свит на топка, в главата й се раждаха странни предчувствия. Хъксли наистина беше страшен. Когато се срещнаха отново и той се приведе над нея, тя хвърли плах поглед към извитите черни вежди и искрящите очи под тях и се стресна. Той й се усмихна, после побесня от гняв, а тя не разбираше защо. Усмивката накъдри устните му като тогава в Пойнт Котидж… когато устата му милваше устните и шията й. Тя затвори очи и си припомни меката ласка на гъстата къдрава коса, докато той целуваше гърдите й.
— Да не ви стана зле, мис?
Пискливият глас на Ема накара Линдзи да отвори очи.
— Нищо ми няма — прошепна задъхано тя. Само едно покварено момиче можеше да мисли като нея. Госпожа Радклиф обичаше да пише за такива момичета в романите си и ги наричаше кокотки. Колкото и да беше неопитна, Линдзи съзнаваше, че това не е ласкателно название за една млада лейди.
— Не изглеждате добре. Хайде да си легнете. Изтощена сте от пътуването.
Линдзи поклати глава.
— Нищо ми няма, наистина. — Сега не можеше да заспи. Трябваше да помисли, да вземе някои решения. За да се успокои и да се умори, можеше да напише още няколко странички от новата си история.
— Както желаете. Милейди каза, че утре ще отидете на „Бонд стрийт“. Чух, че ще ви води при госпожа Уорд, това е шапкарката. Каза също, че след урока ви с мосю Гондо ще дойде собствената й модистка. След това…
— Пак ли урок по танци? — простена измъчено Линдзи. — Днешният продължи повече от час и мосю Гондо изобщо не беше доволен от мен.
Ема сложи ръка пред устата си и се изкиска.
— Този французин има вид, сякаш току-що е помирисал нещо гадно. Затова сте си помислили, че не ви харесва. Сигурна съм, че танцувате чудесно. Вие сте толкова дребна и крехка, че непременно се движите грациозно.
Комплиментите на Ема бяха преувеличени, но Линдзи се изпълни с нов кураж.
— Мосю Гондо заяви, че изобщо не съм грациозна. — Тя вирна носле. — „Моля ви, мадмоазел, моля ви! Не като суха пръчка. Извивайте се! Полюлявайте се! Представете си, че сте гъвкаво клонче, полюлявано от топъл бриз.“
Двете се засмяха и Ема се зае с виолетовите сатенени панделки, които стягаха деколтето на прозрачното бяло неглиже.
— Милейди е истинско чудо — рече Ема и завърза последната панделка. Линдзи стана. — Тя прати Том — това е един от слугите — при Томас на „Флийт стрийт“. Написа точно какво иска и те й изпратиха новата ви нощница. Вижте колко добре ви стои, сякаш е ушита специално за вас. Приказно изглеждате, приказно. Колко жалко, че никой, освен мен няма да ви види. — Тя затисна устата си с пръсти и се изчерви. — Прощавайте, мис! Забравих приличието. Нали няма да ме издадете на милейди? Това е първото ми място като камериерка и не искам да го загубя.
Линдзи я потупа по рамото.
— И аз искам да останеш с мен. — Дали да признае на Ема, че никога не е имала собствена камериерка, че е трябвало да споделя Гуен с леля си, че не е свикнала да я обслужват… че просто има нужда от приятелка на нейната възраст, която да й помогне да свикне с новата обстановка.
Щом убеди Ема, че мястото й не е застрашено, тя я изпрати да си легне и се опита да подреди мислите си. Пред духовния й взор изникна образът на Антон, после сладкото личице на Джон. Колко ли щеше да се зарадва Антон, когато му представеше племенника му, детето на единствената му любима сестра? Първо трябваше да му се извини, че не го е посветила в тайната още от самото начало. Понякога много й се искаше да му признае всичко и да го помоли за помощ, но рискът беше твърде голям. Докато Джон навърши двадесет и една години, тя, бавачката Томас и баба Уолън щяха да пазят тайната за съществуването му.
Линдзи се разхождаше нервно по мекия розов килим и оглеждаше красивата спалня, в която я беше настанила контесата. Високото тясно легло с балдахин беше с малинови завеси. Малкото кресло пред камината беше тапицирано с тежка коприна в малко по-тъмен тон, избродирана с розови пъпки. Никога не беше живяла в такава луксозна обстановка. Спалнята й у дома беше голяма и практична, но оскъдно обзаведена.
Но тя не изпитваше радост от това великолепие — защото в Корнуол се нуждаеха от нея.
Тя мина покрай огледалото и огледа фината, почти прозрачна бяла батиста, в която беше загърната. Светлината идваше иззад нея и очертаваше ясно контурите на тялото й. Линдзи се изчерви и отмести поглед. Нощницата беше твърде дръзка, но тя харесваше тази мека женственост. Контесата отново се бе показала великодушна, подаръкът й беше прекрасен. Според Линдзи нощницата и халатът бяха поръчани само защото домакинята беше проследила внимателно разопаковането на багажа и се беше ужасила от състоянието на нощниците й.
В момента не беше в състояние да мисли. Не можеше и да проследи съдбата на нещастната лейди Араминта: бедната й героиня чакаше безнадеждно идването на офицера, обещал да я освободи от жестокия й чичо. Линдзи трябваше да признае, че виновница за този ход на историята й беше Сара, която непрекъснато й разказваше за своя смел лейтенант, а чичото показваше забележителна прилика с Роджър — но защо пък не?
Колкото по-бързо усвоеше уроците на контесата — което щеше да остави впечатление, че се е примирила с перспективата да стане съпруга на лорд Хъксли — толкова повече възможности се откриваха да намери начин и да замине за Корнуол. В момента изобщо не искаше да мисли за невероятните трудности, с които беше свързано това начинание.
Тя щеше да стане съпруга на лорд Хъксли! Линдзи обви с ръце тънката си талия и се предаде цялата на сладостните тръпки в тялото си. Годеница на Едуард! Какво ли щеше да бъде, когато станеше негова съпруга? Всъщност тя нямаше точна представа какво значи да си съпруга. Знаеше, че не всички мъже и жени споделяха една стая, но все пак имаха общи покои и прекарваха нощите си заедно. Какво ли щеше да изпитва, когато легнеше в леглото с Едуард, обгърната от силните му ръце… да се докосва до дългите мускулести крака?
Не, тя наистина беше покварено момиче, щом си представяше такива неща! Но сега вече край! Тя не можеше да се омъжи за Хъксли, следователно нямаше да прекарва нощите си с него. Трябваше да бъде разумна.
Леля Балард. Линдзи се опита да свикне с факта, че има нова роднина. Много странно, че досега не знаеше нищо за връзката им. Но след смъртта на първата си съпруга баща й се бе затворил в себе си и никога не говореше за семейната история.
Трябваше да се съсредоточи. Да мисли само за едно: какви да бъдат следващите й стъпки.
Танците бяха най-трудното. Съвсем различни от позите и стъпките, които бе упражнявала със Сара в свещеническия дом.
Линдзи изпъна крак, сложи ръце зад гърба си и се опита да се залюлее. Къде беше проклетата таблица, която й остави мосю Гондо?
На масата в музикалната стая. Заедно с брошката от контесата, която й беше много скъпа. Как можа да я забрави долу? Лейди Балард щеше да се ядоса ужасно, ако забележеше невниманието й.
Линдзи взе една свещ от нощната си масичка и излезе на пръсти в коридора. Огледа се на всички страни и се промъкна безшумно към широката стълба, която водеше в партера. Спря за миг и хвърли бърз поглед към стаите, които според думите на Ема, обитаваше контесата. Не се виждаше светлина, не се чуваше шум. На партера мъждукаха няколко лампи, но Линдзи повярва, че е сама. Всички спяха.
Музикалната стая с облицовани стени и полиран паркет беше в задната част на къщата до библиотеката. Линдзи отиде до вратата и надникна в просторната библиотека с безброй книги, осветена само от една лампа до вратата. После се шмугна в музикалната стая и внимателно затвори вратата. Въглищата в камината догаряха. Свещта й хвърляше само слаба светлина, но ледено бялата луна изпращаше острите си лъчи през тесния прозорец.
Линдзи спря, възхитена от драматичното осветление в студената нощ. После се запъти бавно към масивната маса, където мосю Гондо беше оставил виолата си, докато рисуваше фигурите, към които да се придържа ученичката му. Ето я хартията, ето я и брошката!
Линдзи грабна своята скъпоценност, остави свещта и отнесе листа до прозореца, за да разгледа рисунките, фигурите бяха толкова сложни. Тя затананика, покашля се и отново затананика мелодията, която свиреше французинът. Той свиреше със затворени очи, тоновете, които изтръгваше от инструмента си, бяха невероятно сладки. Всеки път, когато отваряше очи, музиката спираше. Той започваше да клати глава и да дава строги инструкции.
Зад прозореца се виждаше заобиколена с висока стена градина.
Лунната светлина огряваше елегантните бели статуи, поставени из алеите. Само след няколко седмици ще разцъфнат розите, каза си меланхолично Линдзи.
Стига мечтания! Музикалната стая беше приятно топла. Всички вече спяха, следователно никой нямаше да й пречи. Това беше най-доброто време и най-подходящото място за малко упражнения.
Линдзи остави листа на масата, наведе се към свещта и отново разгледа скиците на мосю Гондо. После излезе в лунната светлина и отново затананика. Завъртя се и се опита да повтори стъпките, които беше научила. Трябваше много да внимава за движенията на стъпалата си, обути във виолетови пантофки, точно в цвета на панделките.
Лека-полека момичето се отпусна, изостави строгата последователност на стъпките и се завъртя свободно из стаята. Леките гънки на ризата и халата се развяваха около нея и тя се чувстваше лека като перце. Линдзи се засмя и се обърна към вратата.
— Иска ми се да бе тук, Сара — каза тя. — За да ми посвириш.
— Ще позволиш ли аз да се заема с това?
Звукът на мъжкия глас накара Линдзи да се сгърчи от страх. Тя чу някой да говори, но не можеше да го види. Сърцето й се качи в гърлото.
— Кой е тук? — Тя се върна до масата и се облегна на ръба. — Къде сте?
— Аз съм, Едуард. — Годеникът й изплува в лунната светлина. — Уплаших ли те?
Линдзи се опита да се загърне по-плътно в тънкия халат.
— Не ме е страх — отговори смело тя, макар че трепереше с цялото си тяло. Какви странни неща беше казала Ема. Непоколебим. Мъж, от който се боят и мъжете, и жените. — Дойдох да си взема нещо и…
— Намери ли го? — Едуард направи стъпка към нея. Сенки играеха по коравото лице.
Линдзи го наблюдаваше, неспособна да се помръдне. Само на няколко сантиметра от нея стоеше грамаден мъж, който се приближаваше с котешка гъвкавост.
— Питам дали намери онова, което търсеше — повтори той. — Или дойде само за да танцуваш като лунен призрак в нощта?
Този мъж я объркваше. Думите му бяха поетични, но в тях имаше и полъх от заплаха. Или тя наистина беше една глупава гъска с развинтена фантазия, както я наричаше някога Уилям?
— Е, моя малка фейо?
Така й се искаше да му обясни, че никога няма да стане негова!
— Да, намерих, каквото търсех. Благодаря, милорд. Време е да се прибера в стаята си.
Едуард избухна в смях.
— В никакъв случай. Когато дойдох, ти беше много заета. Не посмях да попреча на упражненията ти. Мосю Гондо те е учил да танцуваш, нали?
Линдзи поиска да отстъпи крачка назад, но се удари в масата.
— Как… Как влязохте, без да ви видя, милорд?
— Бях в библиотеката, когато ти надникна.
— Но там нямаше светлина.
Мъжът склони глава и се приближи още малко до нея.
— Обичам къщата на леля си. Особено библиотеката. Днес размишлявах за много неща, затова реших да поседя там и да си почина. Когато се върнах, всички си бяха легнали. Много ми се искаше да те видя, но…
— Съжалявам, ако съм ви попречила.
— Но късметът ми се усмихна, Линдзи — продължи Едуард, сякаш тя не беше казала нищо. — Ти се появи пред мен от плът и кръв и трябва да призная, че си много по-вълнуваща, отколкото във въображението ми. Докато седях в библиотеката, мислех само за теб.
По гърба й пролазиха тежки тръпки. Що за човек беше той, защо дебнеше в тъмната библиотека, защо наблюдаваше и чакаше — и си фантазираше?
— Трябва да се прибера. — Без значение какви глупави грешки беше извършила в Корнуол, все едно дали доброто й име беше унищожено — тя съзнаваше, че не е редно да остава сама с него в този късен час.
— Когато влязох, ти беше вдълбочена в танца си, скъпа моя. Може би е по-правилно да кажа, че беше опиянена от движенията си. Толкова вдълбочена в това, което правеше, че не ме чу да влизам.
Линдзи отчаяно се опитваше да разбере защо един от най-желаните лондонски ергени беше съсредоточил цялото си внимание върху нея. Какво беше казала Ема: мъж, който може да има всяка жена, но никъде не се задържа дълго. Защо искаше само нея?
— Обърках ли те, Линдзи?
Сърцето й заби още по-бързо.
— Боя се, че аз ви обърках, милорд. — Изведнъж изпита странното чувство, че е пленница в тази стая. — Казахте ми, че сте търсили усамотение.
— Дойдох тук, моя невинна фейо, с надеждата да остана поне за малко насаме с теб. Когато ми казаха, че вече си се оттеглила, бях съкрушен.
— Как… — Линдзи се опита да се овладее. — Всички слуги са в леглата, милорд. Как влязохте?
Мъжът вдигна рамене и Линдзи видя опасните искри в очите му.
— Имам си ключ — призна той. — Леля желае да идвам и да си отивам, когато искам. А аз идвам често, защото обичам този дом. Но когато се оженим, ще отварям само вратата към собствения си дом, защото там ще ме чакаш ти.
Вената на слепоочието й запулсира.
— Повярвайте, милорд, не бива да правите това — пошепна отчаяно тя.
— Какво имаш предвид? — В гласа му имаше лека подигравка. Той пристъпи още една крачка напред. Не носеше връзка, ризата му беше разкопчана. Краката му бяха леко разкрачени, а мускулите играеха под тесния панталон. Ето какъв беше мъжът, от когото другите мъже се бояха и на когото завиждаха. Това тяло не се нуждаеше от подплънки и други подобни фокуси, за да изглежда могъщо.
Виконтът протегна ръка да докосне бузата й и се засмя.
— Хайде, малка фейо, не се плаши от мен. Кажи ми какво точно имаше предвид. Знам, че между нас съществува нещо, но искам да знам какво.
— Нямам представа. — В тялото й пулсираха чувства, от които се боеше и които я привличаха. — Сигурно сте много уморен, милорд.
— Уморен ли? Не се опитвай да отклоняваш вниманието ми. — Той отметна глава назад и един лунен лъч освети силната шия. — Не, не мисля, че съм уморен. По-скоро съм нетърпелив да заживея с теб, както става с мъжете и жените. Освен това държа да ме наричаш Едуард. Искам да чуя как ще произнесеш името ми.
— Едуард.
— Още веднъж — заповяда той. — Едва те чувам.
Линдзи затърси възможност да се измъкне от стаята, без да го засегне.
— Ами ако слугите се събудят?
— Глупости. Никой няма да ни обезпокои. Тук сме напълно сами. На сигурно място.
Но тя не се чувстваше сигурна.
— Уморена съм — прошепна с отслабващ глас тя. — Едуард…
— Много добре — усмихна се той. — Харесвам как произнасяш името ми. Хайде, аз ще свиря, а ти ще танцуваш.
Линдзи не можа да намери подходящ отговор. Само небето знаеше какво беше видял той, докато тя се въртеше като опиянена. Въпреки това не можеше да танцува пред него.
Хъксли седна на столчето пред пианото. Оттам можеше да вижда цялата стая.
— Какво ще кажеш за Моцарт?
— Мисля… — започна колебливо тя. Защо пък да няма свое мнение и да не го изрази? Защото контесата я бе предупредила, че е много опасно една млада дама да изразява собствено мнение за каквото и да било. Много по-прилично било да се преструва, че не знае нищо, само така щяла да си намери обожатели. — Не съм съвсем сигурна. — Пфу! Разбира се, че беше сигурна. — Да, да! Много съм впечатлена от композициите на господин Моцарт. Особено ми харесват концертите за пиано. У нас не се свири много, затова пък у Сара винаги има музика. Отец Уинслоу не е много добър изпълнител, но е въодушевен слушател. Сара свири добре, но господин Едмъндс, който е в църковното настоятелство, направо ме омагьосва.
— Омагьосва ли те?
Колко странно прозвуча гласът му!
— Господин Едмъндс има талант и не мога да се наслушам, когато изпълнява Двадесет и първи клавирен концерт на Моцарт. Музиката тече като река, бавно, забулена в мъгла, замечтана. Много е вълнуващо. — Точно така! Той сигурно не искаше жена, която да изказва такива дръзки възгледи за музиката!
Хъксли не се намръщи, точно обратното. В очите му светна топлота.
— Ти си огромна изненада за мен, Линдзи — промълви тихо той и изсвири няколко ноти. — Безкрайно приятна изненада. Но предпочитам аз да те омагьосвам, а не някой си господин Едмъндс.
Той засвири и Линдзи веднага разбра, че има насреща си опитен изпълнител. Привлечена като молец от светлината, тя забрави страха си и пристъпи към него. Хъксли беше свел глава над клавишите и се движеше в такт с музиката.
А тя си мислеше, че джентълмените от висшето общество не си губеха времето в свирене. Те се боксираха, яздеха и стреляха, или се дуелираха — но не умееха да изпълняват Моцарт с такава всеотдайност.
Когато Едуард свърши, Линдзи сплете ръце като за молитва, жадна да чуе още.
— Продължавайте — помоли тя. — Никога не съм чувала такова изпълнение.
— По-добре ли свиря от твоя господин Едмъндс?
— За малко да заплача!
Едуард обърна лице към нейното и страстните искри в черните очи накараха сърцето й да затупти ускорено.
— Танцувай за мен — помоли нежно той. — Там, под лунната светлина. Ще запомня завинаги как изглеждаше тази нощ, докато аз се топях от очакване.
Линдзи не разбра нищо от думите му, но усети, че не може да му откаже. Направи няколко крачки към посоченото от него място и се обади нерешително:
— Чувствам се глупаво — като суха пръчка, както казва мосю Гондо.
— Не е важно какво казва той.
— Какво имате предвид?
— Мисли само за танца. Ще свиря менует. Стъпките са съвсем лесни.
Линдзи веднага разпозна мелодията. Господин Едмъндс я беше свирил, но тя не го попита за името. Отначало беше непохватна, краката й тежаха. Но после се отпусна. Веселите тонове я завладяха и тя се задвижи в такта. Описваше кръгове, вдигаше ръце над главата и правеше пируети, както й бе показал мосю Гондо. Затананика, залюля тялото си. Музиката и тънката батиста на нощната одежда я обгърнаха като призрачна паяжина. Мелодията заглъхна.
Линдзи спря с вдигнати ръце, дишайки тежко. Хъксли беше изчезнал. Не се виждаше никъде. Хладен полъх погали кожата й. Сигурно си беше отишъл, за да не я смути още повече. Без съмнение по време на танца му беше разкрила всяка извивка и всяка линия на тялото си. Беше танцувала пред него като уличница, която се предлагаше за пари.
— Не спирай.
За втори път тази вечер Линдзи се сгърчи от ужас — особено когато нежни пръсти се плъзнаха по раменете към талията й.
— Танцувай, мила моя. — Двете силни ръце я обърнаха и лицето й почти се допря до голите му гърди. — Толкова си дребничка. Кукличка с разкошно тяло. Каквото и да стане с нас, винаги ще те виждам да танцуваш за мен. Нима мога да забравя тази мека, извиваща се, безкрайно изкусителна фигура! Ти ме подлудяваш, моя малка фейо!
Линдзи усети горещината на тялото му.
— Не съм имала такова намерение. — Ръката на талията й пареше и тя се почувства гола под докосването му.
— Може би. Но това те прави още по-завладяваща. Любезният мосю Гондо спомена ли нещо за валса?
Линдзи изохка уплашено.
— Разбира се, че не! Контесата изрично ми заяви, че всички изискани дами и господа осъждат този чуждоземен танц.
Хъксли отметна глава назад и избухна в смях.
— Антония е казала това? Обзалагам се, че и тя се върти във вихъра на валса като млада девойка — е, когато е в настроение за това. Защо… — Той поклати глава и при това разпери пръстите си, които се озоваха в опасна близост до гърдите й. — Стига сме говорили за Антония. Уверявам ви, госпожице, че всички членове на изисканото общество танцуват валс. Естествено, не и в „Алмейк“. Но аз не искам ти да ставаш член на този достопочтен клуб.
Линдзи не можа да се удържи и попита:
— Защо, милорд? Доколкото знам, всяка млада дама, която дебютира в обществото, предпочита да умре, но не и да бъде отхвърлена от „Алмейк“.
— Права си. Ти също ще постъпиш там, щом му дойде времето и ако все още искаш — като моя съпруга. Мисля, че отговорих на въпроса ти. Това заведение е пазар за женитби. Ти не си търсиш мъж, защото вече си имаш.
Линдзи преглътна мъчително. Опряна на голямата силна ръка, тя вдигна очи към него.
— Бих искала да поговорим за това, Едуард. — Той изглеждаше много по-добре от всички мъже, които беше срещала досега, дори от тези, за които беше мечтала.
— Реших да те науча да танцуваш валс. Сложи ръката си в моята. — Този човек никога не чуваше какво му се говори.
Линдзи хвърли бърз поглед към лявата му ръка. Той стоеше съвсем близо до нея и тя трябваше да отметне глава назад, за да го погледне.
— Точно така. — Той улови покорната й десница. — Другата ти ръка трябва да дойде на рамото ми.
Колебливо, с нарастващо напрежение в гърдите, Линдзи докосна рамото му с връхчетата на пръстите си. Не посмя да се оплаче, че й е доста неудобно да вдига ръка толкова високо, след като върхът на главата й стигаше едва до рамото му.
— Хайде! Аз ще те водя.
Линдзи пое уплашено въздух и се опита да се отдръпне. Хъксли я притисна към себе си, толкова силно, че допирът на телата им стана почти интимен.
Тихият му смях погали косата й.
— Отпусни се. — Той затананика тихо и ритмично. Звуците отекнаха в гърлото му, в гърдите, които бяха в опасна близост до устните на Линдзи. — Движи се с мен. Едно, две, три, едно, две, три, завъртане, едно, завъртане, две, завъртане и… много добре!
Изобщо не беше добре. Линдзи трепереше при всяко движение. Препъваше се при всяка крачка.
— Трябва да се отпуснеш — нареди строго Едуард. — Следвай заповедите, бъдеща съпруго.
Линдзи вдигна рязко глава.
— Но аз не искам…
Хъксли беше свел глава и следеше жадно всяко движение на устните й.
— Дори не мисля… — Толкова й беше трудно да говори, когато я галеше така.
— Тогава не мисли, сърце мое! — Устата му срещна нейната. Корави и все пак меки, устните му се плъзнаха по брадичката й. — Толкова сладка. Толкова готова да ми принадлежи. — Целувката се задълбочи и тя усети леко всмукване по долната си устна, преди езикът му да проникне навътре.
Линдзи чу шум. Тя ли беше това? Висок, умолителен стон. Двамата се залюляха, Хъксли вдигна глава за миг, завъртя я, затананика отново и се усмихна така, че в ъглите на обсидиановите очи се образуваха фини бръчици.
Линдзи се облегна на гърдите му. Усети топлината на голата му кожа и си припомни, че телата им бяха разделени само от тънката батиста на неглижето й. Тя затвори очи и се отдаде на силата му. Гърдите й се подуха и тя изпита болка.
— О, да — прошепна Хъксли, сякаш знаеше какви усещания е предизвикал в тялото й. — Да, мила. Ти си готова за мен. Скоро ще бъдеш моя.
Линдзи се изви в прегръдката му и триенето между телата им стана по-интензивно.
— Недей така! — каза задавено той. Коравото му бедро светкавично се намести между нейните. Той я вдигна и тя седна на бедрото му като на седло. Безсилна да спре бурята, която бушуваше в тялото й, Линдзи отметна глава назад.
— Толкова си гореща — прошепна мъжът. — Искам да те видя. — Той спря и развърза връзките на неглижето й. Смъкна го бавно от раменете й и Линдзи потрепери. Леката материя падна безшумно на пода. — Ела тук, скъпа. Време е да те науча на още нещо.
— Няма ли да танцуваме още? — попита разочаровано тя, макар че се съпротивляваше срещу това чувство. — Разбирам, не трябва.
— Уверен съм, че танцът, който следва, ще ти достави още повече радост. — Той взе ръката й и я поведе около масата към мястото, огряно от луната. Застана зад нея, обгърна я с една ръка и я привлече към рамото си. — Ще ти покажа танците на тялото, малка фейо, радостите, които ще си доставяме взаимно.
— Но аз не искам… Не ви разбирам.
Едуард леко бутна хълбоците й напред.
— Не можеш да разбереш всичко наведнъж, малката ми. Удоволствието ще бъде много по-голямо, ако не бързаме с уроците, а напредваме бавно. Обещавам ти, че ще научиш всичко. Виж сега. — Докато говореше, той сложи ръка върху гърдите й, без да се трогва от опитите й да го отблъсне. — Виж, тялото ти ми казва какво иска.
Хъксли не бързаше. Дълбокото деколте на нощницата разкриваше пищните гърди. Тънката материя беше възбуждащо препятствие.
— Погледни, Линдзи.
Изпълнена с плахост, тя сведе глава. Палецът му се триеше в зърното на гърдата й.
— О! — простена задавено тя и пак отпусна глава на рамото му.
— Сладката ми! — засмя се дрезгаво Хъксли. — Виждаш ли как зърното се стяга и моли за повече внимание.
Линдзи се изви в ръцете му и усети търсещата ръка между бедрата си. Той я обърна и впи устни в парчето плат, което покриваше зърното. След секунди се придвижи към другата гърда и я засмука. Линдзи чу стона му и слепешком посегна назад, за да се хване за нещо. Ръката й намери хълбока му и на някаква друга част, дълга, подута, тежка и гореща.
— О, да — прошепна задавено Хъксли. — Много добре. Ти учиш бързо, Линдзи.
Момичето изписка и бързо отдръпна ръката си. Вече беше чувала за това нещо, но само неясни намеци… Тогава не им повярва и сега отказваше да им вярва.
Хъксли отново се засмя и вдигна глава.
— Погледни какво ми казва тялото ти, Линдзи.
— Не.
— Моля те!
Тя сведе поглед към мястото, където се намираше опитната му уста. Горната част на нощницата й беше мокра от следите на езика и зъбите му. Зърната на гърдите й стърчаха грамадни и яркочервени и сякаш наистина молеха за още.
— Виждаш ли! — Когато тя кимна, ръката му отново се плъзна между краката й. — Погледни надолу. Там става същото.
Преди Линдзи да успее да се раздвижи, той вдигна тънката нощница, уви я около кръста й и хладният въздух погали горещите й бедра… стигна чак до корема.
— Не правете това! — Но цялото й тяло крещеше обратното.
— Ще го направя — прошепна Едуард. — Времето дойде.
Той събра нощницата й на гърба, застана пред нея и падна на колене. Влажната уста и зъбите, които нежно загризаха корема й, бяха замайващи. Той стисна дупето й с две ръце, продължи да я целува и хапе и внимателно се придвижи надолу, докато езикът му намери интимните й гънки.
— О, не! — Тя искаше да изкрещи, но звукът заседна в гърлото й. Безумни мисли се стрелкаха в главата й като светкавици. Не беше ли грешно да изпитва такова удоволствие?
— Облегни се на мен — помоли той и тя го послуша, обзета от сладко опиянение. Гърбът й се удари в масата и тя се опря с благодарност на твърдия ръб. Ръцете на Хъксли се плъзгаха по тялото й. Той посегна към корсажа и разголи гърдите й. Пръстите му затанцуваха около втвърдените зърна и във вътрешността й избухнаха диви пламъци, който я тласнаха още по-силно към него.
После дойде голямата ослепително бяла светкавица… Линдзи извика и се вкопчи в гъстите му коси. Зави й се свят. Между краката й беше влажно, мястото пулсираше болезнено.
— Аз съм… Това е много силно — прошепна тя. Ръцете й се плъзнаха към раменете му. — Говоря за нашите отношения, за изгубването между мъжа и жената.
Хъксли се изправи, разпусна полата й и отново обхвана гърдите. Погали ги, наведе се да ги целуне. Линдзи изохка и се опита да го отблъсне. Усети усмивката му върху потната си кожа.
— Трябва винаги да помниш, че това прекрасно нещо много скоро ще ни направи истински мъж и жена.
Линдзи искаше само едно: да легне и да спи.
— Много съжалявам, но съм чувала, че не е редно да си доставяме такива радости.
— Ще бъдеш ли така добра да ми обясниш по-подробно, скъпа? — Той я задържа с едната си ръка, докато с другата оправяше неглижето й.
— И за вас ли е така прекрасно, като за мен? Изгубването, искам да кажа. Ако е така, мога да разбера защо искате да го повтаряме отново и отново.
Мълчанието му я обезпокои, но само за кратко. Ръцете й пристискаха с все сила тънкия халат върху разкъсаната нощница. Какво ли щеше да си помисли контесата? Ами Ема? Непременно трябваше да закърпи нощницата или още по-добре, да я захвърли някъде.
Изведнъж разумът й заработи ясно, пред очите й просветна.
— Едуард, о, Едуард, сетих се!
Той бе успял да я облече и тъкмо връзваше панделките на шията й, за да изглежда по-прилично — поне докато стигне в стаята си.
— Какво се сети? — попита нежно той и отново се засмя. — Освен за възхитителните неща, които вече познавам.
При този намек Линдзи се изчерви до корените на косата.
— Много е просто. Не мога да разбера как не се сетих по-рано. О, Едуард, толкова се радвам!
Мъжът застана срещу нея и сложи ръце на масата от двете страни на тялото й.
— Обясни, ако обичаш.
— Аз ще ти бъда ужасна съпруга. Нима не разбираш?
— Не.
— Толкова е ясно. Цялата работа е в това прекрасно изгубване, то те е накарало да си загубиш ума. Трябва да призная, че ние с теб преживяваме онова, което пастор Уинслоу нарича специална химическа реакция. Но стига за това. Можем да продължим да се губим… да бъдем заедно по този начин, ако дойдеш с мен в Корнуол.
Лунната светлина идваше иззад Едуард и Линдзи не можеше да види лицето му. Но тя нямаше намерение да се откаже толкова лесно.
— Виж, вече ти казах, че съм твърдо решена да прекарам живота си сама. Аз не мога… по-точно не искам да се омъжа. Но ще бъде наистина жалко, ако не се възползваме от този изключителен шанс да изживяваме заедно изгубването.
— Хмм… Такова е и моето мнение. — Той промърмори още нещо, което прозвуча като: „Дори още повече“, но Линдзи не беше сигурна, че го е разбрала. Той добави вече по-ясно: — Това означава, че ще се оженим веднага. Разбра ли ме най-после?
— Ти не искаш да ме чуеш — отговори нетърпеливо тя, ядосана от упорството му. — Ти ще се ожениш за дама, която ще бъде добра виконтеса, а аз ще си остана сама. Край, точка!
— Боя се, че не се изразяваш съвсем ясно, Линдзи.
Тя се надигна на пръсти и нежно целуна ъгълчето на устата му. Преди да е успял да я хване, се врътна и избяга от другата страна на масата.
— Много е просто, Едуард. Това е най-доброто решение и за двама ни. Чела съм много за тези неща. Ти ще се ожениш, а аз ще си стоя в Корнуол и ще те очаквам. Пойнт Котидж ще бъде нашето място за срещи. Аз ще бъда твоята innamorata[1]. — Тя притисна ръка към устата си, шокирана от лекотата, с която бе произнесла тази мръсна дума. — Е, няма да съм метреса, защото няма да ми плащаш, но ще се срещаме често и редовно ще се изгубваме заедно.
— Линдзи…
— Предоставям на теб да извършиш необходимите приготовления за завръщането ми в Корнуол. Надявам се да стане скоро. Нали и ти мислиш така?
— Линдзи!
— Очаквам нарежданията ти. Лека нощ, Едуард!
Линдзи избяга в стаята си, опитвайки се да не мисли за недоволството в гласа му. Не искаше да чуе възраженията му, предпочиташе да заспи с мисълта, че всичко ще стане, както тя иска.