Стела Камерън
Само твоето докосване (13)

13

Валеше проливен дъжд. По прозорчетата на каретата се стичаха вадички. Джулиън се наведе и избърса замъгленото стъкло. По хлъзгавия калдъръм притичваха приведени фигури, увити в пелерини.

Каретата се люлееше застрашително, колелата скърцаха. Джулиън се удари болезнено в страничната облегалка и хвърли бърз поглед към Едуард. Все още нямаше признак на отпускане, лицето му беше като издялано от камък.

Мълчанието помежду им започваше да го потиска.

— Защо избърза толкова с посещението си, приятелю?

Едуард изръмжа нещо неясно и обърна лице към прозореца.

Седеше в самия ъгъл на седалката в неудобна поза.

— Когато най-после я отведох в дома й, дамата Симъндс беше в ужасно настроение.

— Не мисли повече за нея! Утре ще ида да си поговоря с тази змия.

Джулиън не се съмняваше, че Едуард ще съумее да се справи с нахалната Клариса. Но тази нощ си имаха други грижи.

Минаха още няколко минути в мълчание, докато каретата се носеше по разбитите лондонски улици. Макар че времето беше достатъчно студено, за да замрази кръвта в жилите, Джулиън усещаше вълнението на човешките маси, които се радваха на разбунтувалите се стихии и продължаваха да се занимават с разнообразните си, невинаги почтени дела.

— Сигурен ли си, че идеята ти е добра, Едуард? — Веднага след като остави лейди Симъндс в разкошната й къща, Джулиън се върна да вземе приятеля си.

— И защо да не е добра? — Тонът на Едуард издаде, че не е в настроение да приема съмнения в намеренията си. — Една дума е достатъчна, Джулиън, и кочияшът ще те свали, където поискаш.

— Днес си в отвратително настроение, приятелю — отбеляза Джулиън съзнавайки, че загриженото му лице е в контраст с хладния му тон. — Каквото и да си намислил, аз съм с теб. Както обикновено.

Едуард се размести нервно на седалката.

— Днешната ни задача е, за да се изразя с твои думи, да проведем наблюдение над негодника, когото искам да унищожа.

— Точно затова бих искал да си поговорим.

— Вече ти казах, че нямам какво да обсъждам.

Тъкмо защото Едуард беше толкова затворен, Джулиън не искаше да му позволи такова отношение.

— Аз обаче съм на мнение, че трябва да обсъдим някои подробности. Ти ме помоли за помощ, а аз вече съм изпълнявал доста твои молби.

— Е, добре. Що за играч е той?

Джулиън вдигна рамене. Изпълнявайки желанието на Едуард, през последните дни той сядаше на игралната маса срещу Роджър Лачет и го предизвикваше към високи залози.

— Предвидим, неопитен, без финес. Както ми каза, той има предпочитания към хазарта, но очевидно смята виста за отговарящ на общественото му положение. Този човек няма мозък! А обещанието ти да го подпомогнеш го прави лекомислен.

— Много добре. Точно това възнамерявах.

— А как успя да го вкараш в игралния салон?

— Един човек ми дължеше услуга. Това му струваше много по-малко, отколкото ако бяхме уредили разногласията си по обичайния начин.

Джулиън изгледа косо приятеля си. Във властното му лице нямаше и следа от милост. Всеки мъж, дръзнал да си навлече омразата на виконт Хъксли, беше достоен за съжаление. Единствената му надежда беше веднага да си потърси далечно и сигурно скривалище.

— Повечето членове на клуба го презират и дори отказват да играят с него. Той обаче не забелязва отношението им и е много доволен от положението си. Почти съм убеден, че се смята за окончателно приет в доброто общество. — Джулиън поклати глава. — Забеляза ли вратовръзките му? Ами кройката на сюртука? Жалък тип.

— Той е зъл човек. Това е единствената ми грижа. Злото трябва да бъде изкоренено, само така справедливите хора ще могат да създадат поносим живот за себе си и за другите.

Джулиън събра остатъците от дипломатическото си изкуство… и куража си.

— Линдзи Гранвил е красавица.

— Хмм…

— Да, убеден съм. Знам, че ти се възхищаваш от красивите жени. Линдзи няма никаква вина за делата на несъщия си брат, Едуард.

— Сега не говорим за Линдзи.

Джулиън усети лека промяна в тона му. Нещо като чувство за вина. Това беше обнадеждаващо.

— Бих се осмелил да твърдя, че момичето има добро сърце. Лъжа ли се? Какво е твоето мнение?

Лицето на Едуард изрази размисъл.

— Не, не се лъжеш — проговори най-после той. — Аз също смятам, че тя е добър човек и… невинно агънце, у което огънят на страстта гори точно под кожата. Наистина е жалко, че не се…

— … че не се запознахте при други обстоятелства, нали? — довърши изречението Джулиън. — Прав си, приятелю. Вече съм убеден, че железният виконт Хъксли е бил дълбоко трогнат от това диво цвете.

— Глупости! — Едуард изкриви презрително уста. — Няма жена, която да ме извади от равновесие, и ти го знаеш.

Джулиън осъзна, че не е особено подходящ като съветник по сърдечните въпроси.

— Знам, че преди много време ти реши да се правиш на равнодушен и засега успяваш.

— Разбира се, че успявам.

— Е, както искаш. — Джулиън потърка слепоочията си. Днес Едуард явно не беше склонен да признае слабостите си. — След като видях Линдзи Гранвил и установих колко я харесва контесата, а ти, как да се изразя, също не си равнодушен към нея, стигнах до извода, че си намерил най-подходящата млада дама за своя съпруга.

— Благодаря! — Думата преливаше от сарказъм.

— Няма нищо. — По дяволите, вече му писваше да се прави на дипломат. — Едуард, омръзна ми да те обикалям на пръсти, да се кланям и да умолявам за вниманието ти. Проклятие! Нямаш право да използваш безсъвестно едно невинно момиче. Линдзи няма вина за станалото с Джеймс. Нали те познавам, Едуард. През остатъка от живота си ще изпитваш омраза към себе си. Ти не си способен на безсмислена жестокост!

— Безсмислена жестокост? — повтори виконтът и лицето му потъмня от гняв. — Убийството на брат ми е плод именно на безсмислена жестокост. Неговата чест и моята, включително честта на семейството, която той и аз трябваше да защитаваме, изисква да отмъстя за тази безсмислена смърт. Точно това ще направя и нищо няма да ме спре.

— Но защо момичето? Тя не е направила нищо лошо!

— Разбира се, че не е направила нищо лошо — изсъска Едуард. — Аз няма да й сторя зло. Винаги ще й бъда благодарен за помощта, която несъзнателно ми оказва. Без нея щеше да ми бъде много по-трудно да унищожа онзи тип.

В това настроение с Едуард наистина не можеше да се говори.

— Нали видях как те гледаше днес следобед.

Едуард отново устреми поглед към прозореца, в който се отразяваше замисленото му лице.

Джулиън съзнаваше, че със следващите си думи поема голям риск, но не се уплаши.

— Линдзи е на път да се влюби в теб.

В последвалата тишина той чу ясно биенето на сърцето си. Едуард стоя дълго неподвижен, после бавно се обърна към него.

— Това е смешно!

— Не мисля. Защо искаш да причиниш болка на едно влюбено момиче и да стъпчеш тази любов? Защо не я направиш своя истинска съпруга, като забравиш другата история? Джеймс е мъртъв. Не можеш да го върнеш.

— Ти си станал много мек — промърмори Едуард. — Казах ти, че няма да причиня болка на Линдзи. Тя ще бъде моя жена и ще се ползва от целия лукс, който предлага това положение. Един ден, когато всичко това свърши, може би ще станем добри приятели. В момента обаче тя е само карта, решаващият коз в последната игра, в която участва Лачет. Тази карта трябва да бъде в мои ръце.

Днес този човек изобщо не е в състояние да се вслушва в разумни доводи, призна пред себе си Джулиън.

— Не й причинявай болка — повтори той, изненадан от силното съчувствие към жена, която едва познаваше. — Тя е толкова мила. Личи си по лицето й, по очите. Крехка и в същото време изненадващо силна. Прекрасна комбинация. Само глупак би захвърлил такъв бисер.

Едуард не се ядоса, както бе очаквал Джулиън. Обърна се към приятеля си със замислено лице. Може би си припомни нещастната любов на Джулиън, която го докара в опасна близост до екстаза и смъртта. Тогава Джулиън се закле, че никога вече няма да се влюби, че ще се забавлява с жените и ще ги отхвърля. Сигурно му се струваше странно, че точно Джулиън апелира към чувствата му. Той самият не можеше да разбере какво го бе подтикнало да говори така, но явно малката Гранвил имаше способността да буди най-доброто у хората.

Каретата забави ход.

— Челси — промърмори Едуард и се откъсна с неохота от мечтанията си. — Почти пристигнахме. Госпожа Филинг ми поръча да оставим каретата по-далече, за да не видят от къщата. Ще минем през градината и ще влезем през задната врата.

Джулиън погледна изпитателно приятеля си.

— Сигурен ли си, че не ни заплашва опасност?

— Защо питаш? Нали ти казах, госпожа Филинг ми съобщи, че трябва да дойда точно тази нощ.

— Ами ако Лачет и майка му ни открият?

— Точно затова ще минем през кухнята… и по една задна стълба, за която Лачет и госпожа Гранвил дори не подозират.

Уверенията на Едуард само усилиха тревогата на Джулиън.

— Сигурен ли си, че тази Филинг не е замислила нещо срещу теб? Това ли е причината, поради която настоя да дойда с теб? Бих разбрал, ако имаш нужда от помощта ми при евентуално предателство.

— Познавам госпожа Филинг от няколко години. Не съм говорил за нея пред теб, защото не е ставало дума. Срещнах я във Воксхол Гардън при неособено благоприятни обстоятелства. Бяха я нападнали няколко скитници и аз се намесих тъкмо навреме. За мен беше нищо, дреболия! Но оттогава тя настоява да се реваншира за подкрепата ми.

Каретата спря. Преди кочияшът да е скочил от капрата, Едуард отвори вратичката и слезе на улицата. Джулиън го последва и даде указания на кочияша да чака в една странична уличка.

Едуард се запъти право към къщата, но Джулиън стисна ръката му.

— Нима твоята госпожа Филинг ще се реваншира за помощта ти, като си играе на икономка на Лачет и майка му?

Зъбите на Едуард блеснаха в мрака.

— Не е точно така. Макар да съм сигурен, че госпожа Гранвил я вижда именно в тази роля. Госпожа Филинг наистина води домакинството, но има и някои други… таланти.

— Таланти ли? — Джулиън отметна глава назад. — Вече започвам да разбирам. Госпожа Филинг е… Но какво, по дяволите, ще спечелиш ти от талантите й?

Едуард избухна в тих смях.

— Вероятно поне толкова, колкото от последната ти игра на карти в клуба. Усилията на госпожа Филинг ще ускорят падението на Лачет.

— Не те разбирам.

— Стига си задавал въпроси, Джулиън! В писмото си госпожа Филинг ме уведомява, че е постигнала важен напредък. Тя също осъзнава необходимостта от отмъщение. Реших, че си ми нужен като свидетел на онова, което ще се случи днес. Госпожа Филинг е много опитна и знае как да накара един мъж да й падне на колене. Ще видиш, че е много убедителна. Дано поне тя успее да те убеди, че онова, което смятам да направя, е справедливо.

Джулиън знаеше, че никакви възражения не бяха в състояние да отклонят Едуард от веднъж взетото решение. Затова вдигна яката на палтото си и последва едрата фигура на приятеля си, загърната в пелерина, която бързо напредваше по неравния, настлан с каменни плочи път. Едуард крачеше целенасочено напред, след малко зави в тесен проход и се запъти към задната страна на къщата.

— Едуард! — повика го настойчиво Джулиън, след като най-после успя да го настигне. — Защо не се срещнем с нея някъде другаде? Защо рискувахме да дойдем тук?

— Тя настоя.

Кога друг път Едуард се беше вслушвал в настояванията на жените!

— Това не ми харесва.

— Вече ми го каза достатъчно високо и ясно. Пристигнахме. Мини през портата. Отсега нататък не бива да вдигаш шум, Джулиън.

Баронът преглътна хапливия си коментар и се промъкна през скърцащата дървена портичка във високата стена. Усети под краката си плоски, безредно подредени камъни. Отсъствието на луна правеше пътя опасен. Вятърът виеше в голите клони. Джулиън вдигна за миг глава, усети студения дъжд по лицето си, вдъхна дълбоко аромата на мокри листа и влажна пръст.

— Шшт!

Протегнатата ръка на Едуард улучи Джулиън право в корема. Той простена и се преви.

— Казах ти да не вдигаш шум. Ще минем през тази врата.

Господин Лойд-Престън вдигна поглед към небето и безмълвно се помоли за търпение.

Във вътрешността на къщата мракът беше още по-непроницаем. Джулиън стисна ръката на Едуард и го дръпна към себе си.

— Това е лудост — прошепна той. — Би трябвало да…

— Шшт! — Едуард говореше почти в ухото му. — Научих се никога да не оспорвам решенията на госпожа Филинг. Тя не прави нищо, преди да го е обмислила от всички страни. Ще изкачим една стълба и ще чакаме в помещението на горния етаж. Тя каза да стоим съвсем тихо и да наблюдаваме представлението й. После ще си отидем. Госпожа Филинг изрично настоя да се отдалечим тихо и бързо. Освен това ми предрече, че ще бъда повече от доволен.

А аз, каза си с горчивина Джулиън, съм лесната плячка на лудостта. Как бе позволил да го забъркат в тази мръсна история…

Кухнята беше пълна с остри предмети, болезнени капани за коленете, глезените, лактите и хълбоците, но я преодоляха бързо. Едуард се движеше като призрак, свикнал да вижда в тъмното.

Обещаната стълба се оказа зад една прашна завеса. Търсената стая също се намери лесно. Стълбата водеше право в помещението.

— Ето ни на мястото — промърмори Джулиън. — Къде е тя?

— Запази спокойствие! — Едуард говореше съвсем спокойно и Джулиън почти се отпусна. Почти.

Двамата застанаха един до друг и зачакаха безмълвно. Едуард пръв забеляза червеното сияние. Заби пръст в ръката на Джулиън и прошепна едва чуто:

— Погледни!

Джулиън се обърна послушно. Червеното сияние идваше от някакъв четириъгълник в стената. Едуард улови ръката на приятеля си и двамата се придвижиха напред, докато застанаха само на няколко сантиметра от светлината.

— Проклятие — промърмори Джулиън. — Какво е това, по дяволите?

Едуард не отговори. От другата страна на стената, пред отвора, беше поставен бамбуков параван, който прикриваше четириъгълника. Свещите, поставени в яркочервени стъклени купички, позволяваха на Джулиън и Едуард да виждат цялата стая, докато самите те оставаха невидими.

— Какво…

Пръстите на Едуард се впиха така болезнено в рамото му, че Джулиън пое дълбоко въздух. Виконтът се приведе към него и изсъска:

— Абсолютна тишина!

Двамата направиха още една крачка напред, за да огледат цялата стая. На голямото легло с балдахин беше хвърлила покривка от кървавочервен сатен. Самият балдахин приличаше на палатка. Поддържаха го група фигури, полухора, полуживотни, с преплетени причудливи крайници. Стените бяха облицовани с червени копринени тапети. Освен леглото, в стаята имаше огромен черно лакиран скрин. Дръжките на чекмеджетата бяха оформени като извиващи се змии с рубинени очи.

— Всемогъщи… — Думите замряха на устните на Джулиън. Помещението не беше празно. Пред изумения му поглед се появи жена, досега скрита от завесите на леглото. Снежнобялото й неглиже беше в ярък контраст с червената стая. Косите с цвят на нощно небе падаха тежко по пищните рамене. На главата й имаше венец от бели цветя. Облекло на девица, избрана за жертва. Красавица, появила се от нищото.

Джулиън преглътна мъчително. Жената се изправи и се запъти право към скривалището им. Той понечи да се отдръпне, но Едуард го задържа.

Жената застана пред паравана и го погледна право в очите. Косите на тила му настръхнаха. Опита се да си поеме въздух.

Това не беше младо момиче, а жена, вероятно около двадесет и осемгодишна. Красива, но със зрялата красота на опитна жена и с много повече плът от младо момиче.

Жената се усмихна и присви очи.

— Там ли сте, милорд? — В звънкия й глас имаше едва доловим провинциален акцент.

— Да, госпожо Филинг — обади се Едуард.

Пръстите, които отново се впиха болезнено в рамото на Джулиън, му показаха, че спокойният глас съвсем не изразяваше истинските чувства на приятеля му.

— Много добре. Моля ви да не се издавате. Само гледайте и слушайте. Ще останете доволни, обещавам ви. Онзи жалък червей веднага пожела онова, което му показах. Апетитът му расте с всеки ден. — Тя се изсмя и разкри учудващо силни бели зъби. — Тази нощ ще разбере, че удоволствието си има цена!

— Не се излагайте на опасност — помоли тихо Едуард.

— Не се безпокойте. — Тя кимна, сложи пръст на устата си и се запъти безшумно към леглото. Полегна върху сатенената покривка и в този момент вратата се отвори. Докато ниската, набита мъжка фигура се стараеше да затвори и заключи, жената зае живописна поза в леглото с разпилени по възглавниците коси и затворени очи, сякаш беше заспала.

Роджър Лачет. Облечен в черен копринен халат, издут от огромното шкембе, пристегнато с черен колан.

Роджър отиде до леглото, вдигна към устните си скъпоценната чаша оставена на масичката и отпи голяма глътка. Джулиън чу тихото му оригване и видя, че се олюляваше. След това устреми поглед към жената в леглото и потрепери. Приведе се — с известни усилия — към нея и залепи устни върху нейните. Тя вдигна ръка към челото си, изписка тихо и сякаш се пробуди от дълбок сън. Когато отвори очи, Лачет вдигна главата й и притисна чашата към устните й, за да пие и тя.

— Пий, хубавице — измънка неразбрано Лачет. — Така ще ти бъде по-леко. — Без да й предложи втора глътка, той допи виното в чашата и се запъти към скрина. — След тази нощ ще очакваш с трепет вниманието на своя господар Луцифер.

Джулиън беше присъствал и на други подобни сцени и познаваше ритуала. Жената явно си знаеше урока, а и думите на Лачет звучаха като монотонно припяване.

Едуард стисна ръката му и Джулиън отново усети колко е напрегнат приятелят му.

Лачет се надигна на пръсти, което го направи още по-смешен, и остави чашата на скрина с животински лапи. Извади от едното чекмедже сплетена златна кордела и се върна като в транс при жената, която го наблюдаваше с разширени от ужас очи.

— Не се съпротивлявай, невинна дево — проговори заплашително той. — Ако го направиш, ще те набия. Това сигурно няма да ти хареса.

Жената поклати глава и му предложи китките си. Лачет я завърза хлабаво с корделата, след това заповяда на „плячката“ си да стане и да се изправи пред него.

— Сега ще те науча да доставяш удоволствие на мъжа си! — Лачет отстъпи крачка назад. — Толкова си крехка. Толкова невинна. Сърцето ми не дава да те гледам вързана. — Той изтегли корделата и се опита да я хвърли на пода.

Движението на жената беше толкова бързо, че Джулиън направи крачка напред и чу как Едуард шумно пое въздух.

Вихрушка в бяло, и госпожа Филинг улови корделата, обърна Лачет и изви дебелите му ръце на гърба. Блъсна го към страничния стълб на леглото и умело завърза китките му.

Лачет дори не помисли да се съпротивлява. Даже от това разстояние Джулиън виждаше мътните му очи.

Госпожа Филинг разхлаби бавно черния копринен колан и отвори халата му.

— Аз съм тази, която те желаеше — заговори дрезгаво жената. — Аз те примамих тук. Сега си мой. Ще правя с теб, каквото си искам.

Госпожа Филинг простена сладостно, притисна се към Лачет и свали халата от раменете му. Той се изви под нея и шумовете, които издаваше, едва ли бяха заучени. Дамата се залови за работа.

— Искам те — изгука тя. Дългите опитни пръсти го милваха и мачкаха, докато очите му изскочиха от орбитите. Или беше изпаднал в луд екстаз или всеки момент щеше да се строполи мъртъв.

Лачет задърпа оковите си.

— Не бързай толкова, Луцифер! — Госпожа Филинг мъркаше като котка. — Първо дамата ще получи, каквото й се полага. — Тя развърза връзките на шията си и захвърли бялото неглиже.

Нощницата от прозрачна батиста загръщаше толкова пищно тяло, че Джулиън изохка. Едуард незабавно притисна ръка към устата му, за да предотврати всеки друг шум.

Пламналата от страст двойка не бе чула нищо.

Госпожа Филинг се притисна отново към Роджър, а той простена и зачервената му глава се замята на всички страни. Направи няколко напразни тласъка с бедрата си.

— О, не, не! — изчурулика жената, засмя се и се отдръпна от него. — Ти трябва да бъдеш търпелив, мой черни дяволе.

Част от Джулиън беше готова да избяга. Но друга, много по-могъща сила го принуди да изгледа представлението докрай.

Преди да е разбрал какво става, госпожа Филинг сграбчи деколтето на нощницата си и го разкъса до талията. Показаха се великолепни гърди с най-големите зърна, които някога беше виждал. Жената отметна глава назад, засмя се, залюля се, хвана с две ръце гърдите си и започна да ги трие в огромния корем на Лачет, плъзна се по тялото му като змия.

Джулиън се изпоти… и се възбуди. Това беше безвкусно, възмутително! Никой мъж не биваше да наблюдава такива сцени. Той се сви и стисна зъби. Това беше само средство към целта, част от големия план на Едуард.

Представлението продължи. След като жената обработи Лачет с устата и гърдите си толкова дълго, че стоновете му се превърнаха в истерично кискане, тя избута масивното му тяло на леглото и седна върху него. Джулиън проследи как тялото й прие в себе си възбудения му член, веднъж, втори път, после със смях се отпусна на бедрата му, докато той я умоляваше да продължи.

— Сега идва най-доброто, нали, скъпи?

— Моля те, моля те!

— Ще го получиш. Но първо трябва да обещаеш нещо хубаво на любимата си.

Лачет закима усърдно.

— Ще го направя!

— Твоята дева иска пет хиляди гвинеи.

Едуард се изкиска задавено и Джулиън настръхна.

— Ще ти направя най-хубавия подарък, ангелчето ми — обеща Лачет.

— Пет хиляди гвинеи — повтори тихо, но ясно госпожа Филинг.

— Невъзможно! — изхленчи Лачет. — Вземи ме, моля те! Трябва! — Ръцете му се обвиха около пищните хълбоци.

— Недей така, дяволче. Всичко е възможно. — Тя се приведе към него и отново потри гърди в корема му. — Не се притеснявай, ще ти дам време да набавиш парите. Само трябва да ми покажеш колко ме цениш.

— Разбира се, че те ценя — изпъшка Лачет, неспособен да отдели поглед от изкусителната плът, която се люлееше пред лицето му. — Обещавам ти всичко, всичко! Само ме вземи. Моля те! Вземи ме сега.

— Знам, че нямаш толкова пари. Но съм сигурна, че виконт Хъксли ще ти даде всичко, което искаш — нали ми каза, че е сгоден за настойницата ти. Ако ида при него и му кажа, че имаме уговорка, сигурно ще си получа паричките.

Лачет застина.

Госпожа Филинг продължи да се полюлява върху него, гласът й стана замечтан:

— А пък ако разкажа на елегантната му леля, че нямаш нито пени, тя непременно ще бръкне в дълбоките си джобове. Веднага ще разбере колко е важно да ми плати. Нали ще ставате роднини. Представи си какво ще стане, ако някой от изисканите й познати научи за малките ни игрички. Какъв шок за висшето общество!

— Нали няма да отидеш при тях и да им разкажеш всичко? — извика уплашено Лачет и се отпусна тежко на леглото.

— Защо пък не? — Госпожа Филинг смръщи чело. — Е, ще се озовеш в неловка ситуация, но какво от това? Представи си, че им разкажа как си прелъстил бедната вдовица, която изкарва честно и почтено хляба си като икономка.

— Не се шегувай, госпожо Филинг!

— Да се шегувам? Но аз говоря съвсем сериозно. Както чувам, моят Луцифер е станал член на изискан клуб. Повечето от хората там няма да ме приемат като твоя спътница, особено ако узнаят какво ме принуждаваш да правя.

— Нали каза, че ти харесва с мен? — изхленчи жално Лачет и Джулиън усети как в гърлото му се надигна гадене.

— О, скъпи, това е вярно — изгука госпожа Филинг. — Но съм длъжна да мисля и за бъдещето си. Трябва да сложа малко пари настрана, за да имам с какво да живея, когато остарея. Сега е моментът да ги спечеля. — Тя помилва нежно гърдите си и ги показа на Лачет. — Хубави са, нали, Луцифер?

Мъжът посегна като хипнотизиран и притисна между пръстите си твърдите зърна. Устата му се отвори, тя се наведе над него и му позволи да засмуче гърдата й. След малко отново се отдръпна, но Лачет сграбчи бедрата й.

— Ще получиш пет хиляди гвинеи — обеща дрезгаво той. — Ще ти набавя толкова пари, колкото искаш. Ще ги намеря.

— До утре, нали? За да можем пак да си поиграем.

— До утре. Казвам ти, обещаха ми много пари. В клуба идва един тип, който ми дава пари в брой срещу разписка за дълг. Името на Хъксли тежи там повече от златото. Той се закле, че ще ме подкрепя. Глупакът се е поболял от любов и много скоро ще ми припише официално Трегонита. Тогава ще имаш всичко, което поискаш.

Когато госпожа Филинг се наведе отново над Лачет, Едуард потегли приятеля си към вратата. Двамата слязоха безшумно по стълбата и напуснаха къщата по същия път, по който бяха дошли.

Джулиън спря в тесния проход към улицата. Едуард се обърна нетърпеливо.

— Какво ти става пак? Да вървим!

— Искам само да ти кажа, че вече не се съмнявам — проговори съвсем тихо приятелят му. — Този негодник трябва да си получи заслуженото. Госпожа Филинг е много изобретателна. Изпълни обещанието си и наистина го принуди да й падне на колене. Никога не бях виждал толкова задоволен мъж, който в същото време да върви целенасочено към собствената си гибел.

— За мен това е задоволяващо начало. — Едуард закрачи към изхода и след малко заяви през рамо: — Линдзи никога вече няма да се доближи до този субект.

Джулиън устреми замислен поглед към гърба на приятеля си: Едуард беше заявил, че Линдзи не означава нищо за него, но се тревожеше за сигурността й. Искаше сам да си повярва, че се интересува единствено от предстоящата победа над омразния враг…

Каква многолика загадка!