Стела Камерън
Само твоето докосване (25)

25

— Щом Едуард Хъксли е казал, че всичко ще бъде наред, значи така и ще бъде. — Сара Уинслоу разроши немирните къдрички около ушите си. — Според мен виконтът е вторият по красота мъж, когото съм срещала. — Тя се беше отпуснала в тапицирания със зелен брокат фотьойл в големия салон на „Кавендиш Скуеър“.

Линдзи обикаляше нервно масичката за игра с махагонов плот и позлатени крака на сфинкс. Едуард трябваше да се върне при нея — веднага.

Сара остави книгата, която уж четеше.

— Линдзи! Ти изобщо не ме слушаш!

— Напротив. Та кой е първият по красота мъж, когото познаваш? — Въпреки тревогата си бе развеселена от реакцията на Сара.

— Няма да го издам — отговори тайнствено приятелката й. Гъстите черни ресници закриха красивите очи. — Но нямаш причини да се сърдиш. Лорд Хъксли е красив почти колкото него. И трябва да му вярваш, когато ти обещава нещо.

— Опитвам се — изохка Линдзи. — Но той не биваше да отива сам.

— Къде отиде сам? — Сара разглеждаше внимателно цветята, нарисувани на ветрилото й.

— Знаеш, че не бива да издавам — отговори сърдито Линдзи. — Нали ми обеща да не разпитваш?

— Добре, добре! Но след като бях изтръгната от леглото си, за да правя компания на най-добрата си приятелка… да отклонявам вниманието ти, Линдзи, както ми бе казано… Всъщност аз чух със собствените си уши как слугата на лорд Хъксли каза на иконома на контесата, а после и самият лорд Хъксли ми каза, че е много загрижен за душевното ти състояние, докато отсъства. Естествено е да се запитам какво става с теб.

— Не знам — отговори почти искрено Линдзи. — И ако, както твърдиш, имаш задача да успокояваш нервите ми, предлагам ти да спрем този разговор, преди да съм се развълнувала още повече.

— Както желаеш. — Сара отпусна ръце в скута си. Изглеждаше прелестна в роклята от медноцветен муселин, украсена с цветчета от ориенталски перли.

— Моята най-добра приятелка е възхитителна — проговори замислено Линдзи.

— О, благодаря ти!

— Освен това намирам, че в късния следобед изобщо не може да става дума за „измъкване от леглото“. Може би снощи си била навън до късно?

— Права си, аз се наслаждавам на балния сезон — отговори високомерно Сара. — Контесата настоя да пообиколя салоните. Щом и без това съм в Лондон… а и ти все още имаш нужда от мен като компаньонка.

Линдзи не посмя да й напомни, че е вече омъжена и не се нуждае от придружителка, освен в необичайно положение като днешното.

— Впрочем ние с Едуард възнамеряваме да дадем първата си официална вечеря, докато сме още в града — оповести весело тя. — Леля Балард непременно трябва да те доведе. Ще дойдат лейди Сейбъл и Изабел. Естествено и господин Лойд-Престън.

Сара запляска с ръце.

— Великолепно! Знам, че контесата ще бъде възхитена. Знам, че и Джулиън…

Тя се изчерви толкова прелестно, че Линдзи избухна в смях. Ала усмивката изчезна бързо от лицето й. Едуард беше отишъл на среща с Керц. Беше отказал да й съобщи мястото на срещата, както и името на човека, дошъл да го заведе там. Оттогава беше минал почти час. Линдзи умираше от страх, че може да му се случи нещо лошо.

— Може ли да те питам нещо, Линдзи? — Сара говореше с ласкателния тон, който приятелката й така добре познаваше. — Приятно ли е да си омъжена?

„Според мен е ужасно да омъжват бедните момичета, без да им кажат какво ги очаква в брака.“ Едуард беше напълно прав. Както винаги.

— Да, Сара, приятно е — дори много. — Бедната Сара също беше останала рано без майка и вероятно не знаеше нищо за отношенията между мъжете и жените. Но Линдзи нямаше сили да заговори с нея по тази деликатна тема — поне засега.

— Ти си изцяло погълната от своя виконт — оплака се Сара. — Двамата сте потънали един в друг и не виждате нищо около себе си.

Линдзи скръсти ръце и си припомни какво ставаше в широкото легло.

— Брачният живот може да бъде прекрасен — обясни тя и се усмихна замечтано. През последните два дни и нощи двамата почти не бяха напускали спалнята на Едуард. Линдзи още не беше спала в новата си стая, а и Едуард очевидно нямаше намерение да я пусне.

Вратата на салона се отвори. Влезе Гарити, все още леко обиден, че го бяха лишили, макар и временно, от задълженията му.

— Дошъл е един джентълмен, който настоява да ви изкаже почитанията си — съобщи той. — Твърди, че го познавате. Казва се господин Антон Полак.

Линдзи погледна смаяно иконома, после се обърна към приятелката си:

— Господи, Сара, Антон е тук! Моля те, Гарити, въведи го веднага!

Сара скочи и застана до стола на Линдзи, за да поздрави неочаквания гост.

— Антон Полак! Много се радвам да те видя! Линдзи, нали е прекрасно да видим отново Антон?

— Да, разбира се. — Но в сивите очи, които познаваше по-добре от своите, Линдзи не видя нито радост, нито добро настроение. — Какво те води в Лондон, Антон?

Едрото му тяло беше напъхано в безупречно ушит син жакет и бежови панталони от сърнешка кожа. Явно беше положил много усилия да укроти опърничавата си червена коса, но единственият резултат беше, че къдричките бяха по-ситни от обикновено.

— Какво има, Антон? — попита отново Линдзи. В сърцето й пропълзя страх.

Мъжът направи многозначителен жест с глава към Гарити, който стоеше до вратата.

— Ще позвъня, ако имаме нужда от теб — каза тя на иконома и той се оттегли.

Сара стисна ръката на Антон и го издърпа в средата на помещението.

— Има ли нещо ново у дома? — попита тя, докато го оглеждаше от всички страни. — Виждал ли си скоро баща ми?

— За съжаление, не — отговори мъжът. — Нали знаеш, че не обичам да ходя на църква…

Гласът му звучеше мрачно — и предвещаваше зло.

— По работа ли си в Лондон? — попита тя и проследи как той присви уста и хвърли многозначителен поглед към Сара.

— Би могло да се каже и така. — Той изгледа недоверчиво Сара, но очевидно взе решение да говори. — Нося ти отчаяно послание, Лини, но ти не си сама.

— Всичко, което кажеш на Линдзи, можеш да кажеш и на мен — обади се нацупено Сара. — Ние не крием нищо една от друга.

Линдзи погледна Антон в очите. Колко тайни имаше тя от двамата си най-добри приятели! Но това беше необходимо.

— Трябва да дойдеш с мен, Лини.

— Какво? Къде ще ме заведеш? Трябва да чакам тук… — Тя затисна устата си. Едуард й беше забранил да говори пред други за проблемите им.

Антон се обърна и стисна ръката на Сара.

— Моля те, Сара, помогни ми. Знаеш, че не бих сторил нищо, което не е в интерес на Линдзи.

Момичето кимна.

— Кажи на Линдзи, че може да ми има доверие и че трябва да спазва указанията ми. Нямаме време за губене. Трябва да тръгнем веднага.

Сара кимна отново и лицето й стана пепелносиво.

— Аз ти вярвам — прошепна тя. — Линдзи, явно се е случило нещо лошо. Направи, каквото иска Антон.

— Едуард ми каза да остана тук. — Линдзи не можеше да бъде убедена толкова лесно. — Не мога да тръгна.

Антон разтърси глава и силната вътрешна болка вдълба още по-дълбоки бръчки в лицето му.

— Сара, нали няма да кажеш на никого? Ще чакаш тук, докато се върнем. Обещай ми, че няма да говориш дори със слугите.

— Обещавам.

— Виж, Линдзи, дойдох колкото се може по-бързо. Един човек, познат и на теб, и на Едуард, е замислил нещо лошо.

Линдзи притисна ръце към сърцето си.

— Роджър ли? — попита едва чуто тя.

— Не. — Антон смръщи чело. — Името на човека е Керц. Линдзи, изпраща ме Едуард. Иска да отидеш при него.

 

 

Момчето, облечено в дрипи, тичаше с боси крака пред Едуард. През улици и улички, без да се тревожи от падащия мрак. Дребната фигурка вървеше напред, без да се обърне нито веднъж, за да види дали виконтът продължава да върви след него. Точно в шест Едуард излезе от дома си на „Кавендиш Скуеър“. Момчето му се изпречи на пътя и пошепна настойчиво:

— Следвайте ме, така каза господинът! — Нищо повече. И сега Едуард имаше чувството, че са вървели цели часове.

— Спри! — извика той.

Момчето спря за миг, но когато виконтът наближи, отново хукна напред. Първата част от гонитбата ги отведе в един изоставен склад на брега на Темза. След цял час чакане — момчето в един тъмен ъгъл на огромната зала, а Едуард в отсрещния — пратеникът хукна отново, като че бе получил невидим сигнал.

— Спри, ти казвам! — изсъска Едуард. — Няма да се доближа до теб, обещавам.

— Какво искате? — Момчето застана пред една канавка. — Господинът чака.

— Защо минахме по този път? — попита Едуард. — Къде точно отиваме?

— Аз правя само онова, което ми е казано. Сега ще минем оттук.

Едуард се поколеба. Дали не беше по-добре да се върне? Усещаше миризмата на реката. Уличката щеше да ги отведе на брега. Скоро щеше да стане съвсем тъмно, а по това време никой не излизаше на разходка край водата — освен плъховете.

По дяволите. Трябваше да разбере какво става.

Водачът му изшляпа през дълбоката кал и Едуард го последва, притиснал ръка към носа си, за да издържи на миризмата.

Най-после излязоха на чист въздух. Тръгнаха по една тясна пътека край Темза. От водата се носеха най-различни миризми. Благодарен, че е обул високите си ботуши, Едуард крачеше след момчето, опитвайки се да не вдишва твърде дълбоко изпаренията от реката. Катран, гнили плодове и зеленчуци, разлагащи се риби и всички отпадъци от бедните квартали — Темза наистина беше клоаката на града.

След известно време той различи в мрака постройка, която прекосяваше реката.

— Това сигурно е мостът Блек Фрайърс?

Момчето не отговори.

Едуард се опита да се ориентира. Ако беше прав, значи от дясната им страна, съвсем наблизо, се намираше „Ню Бридж стрийт“. Със сигурност наближаваха Блек Фрайърс.

— Минете оттук, милорд.

Едуард спря. Новият глас идваше съвсем отблизо.

— Откъде да мина?

Една ръка го хвана за ръкава и го издърпа в дълбоката сянка. Той се огледа, но момчето беше изчезнало.

— Носите ли парите?

Едуард сложи ръка върху пистолета, който беше скрил в колана на панталона си.

— Може би да, може би не. — Той се отдръпна и се надигна на пръсти.

Непознатият се приближи.

— Дано да сте ги донесли. Иначе няма да се измъкнете жив оттук.

— Кажи ми името си — заповяда надменно виконтът. Беше усетил страха на противника си и побърза да се възползва.

— Вие ме познавате.

— Името ти!

— Дайте парите.

— Първо името ти!

— Керц — изръмжа невидимият и пръски слюнка улучиха лицето на Едуард. — Познавате ме. Дайте парите!

— Ще ти платя, само ако имаш нови сведения.

Над сенките надвисна мълчание. Едуард си заповяда да остане спокоен. Този човек беше дошъл да го шантажира, но той можеше да се справи със ситуацията.

— Миналия път, когато бях при вас, поисках твърде малко — изхленчи Керц. — Полагат ми се повече пари.

— Това означава ли, че не носиш нови сведения? — Без да чака отговор, Едуард се запъти към моста и примамливите светлини на улични фенери.

— Ей, почакайте! — Керц се втурна след него. — Разбира се, че имам нови сведения. Имайте малко търпение.

Най-после Едуард можа да го види. Бяха минали месеци от последната им среща, но външният му вид не се беше подобрил. Керц беше измършавял още повече, кожата му бе станала още по-сива, а дрехите и косата — още по-мръсни.

— Да чуя сведенията и ще ти дам парите. Побързай, чака ме работа.

— Да, да, разбира се, милорд. Нали помните какво ви казах: собственият ви брат ме помоли да дойда при вас.

Едуард протегна ръка и го стисна за рамото.

— Това вече го знам.

— А приятелят му, тежко ранен, ми каза, че Роджър Лачет иска да получи онова, което по закон не е негово.

Гневът на виконта се усилваше.

— Само ми губиш времето!

— Брат ви загина, защото се намеси. — Керц заговори по-високо.

— По дяволите! — Едуард го отблъсна. — Жена ми сигурно е полудяла от тревога, и то за нищо!

— Сигурен съм, че ще се сетя още нещо, което е от значение за вас. — Гласът на Керц пресекна, сякаш беше готов да заплаче.

Едуард изпита отвращение. Извади часовника си и го отвори.

— Ти каза, че ще се срещнем в шест. Сега е почти девет. Защо ме довлече чак тук? Би трябвало да ти извия врата.

— Откъде го имате?

— За какво говориш?

— За часовника! — Керц стисна ръката му. — Откъде имате този часовник?

Едуард беше сложил подаръка на Линдзи едва днес следобед. Керц попипа златното капаче и се отдръпна, сякаш се беше опарил.

— Какво ти е, човече? Да не ти стана зле?

— Часовникът, милорд. Откъде го имате? Кажете ми. Той ли дойде при вас? Онзи, същият?

— По дяволите, Керц! За кого говориш? Стига глупости. Часовникът ми е подарък.

Керц изохка, после се засмя и се отдръпна.

— Това е подарък от дявола. Аз знам кой последен е държал в ръка този часовник.

— Часовникът е на Уилям Гранвил. Брат ми е искал да му се притече на помощ и е бил убит. Нали ти ми разказа как е станало?

— Прав сте. — Керц кимна мъдро. — Човекът, който го уби, извади часовника от джоба му.

— Не! — Едуард отново протегна ръка да го стисне за гушата. — Господи, не! Сигурно се лъжеш.

— Не се лъжа. Видях убиеца със собствените си очи. Видях как извади часовника от джоба на мъртвия Гранвил. Не знам името му, но ако видя лицето му, непременно ще го позная. — Керц се отдалечи на няколко крачки и обясни с треперещ глас: — Едър, направо грамаден. Очите му бяха като остриета на ножове — сив лед — и имаше най-червените коси на този свят. — После хукна да бяга и изчезна в мрака.