Стела Камерън
Само твоето докосване (3)

3

Антон Полак беше корав мъж. Всички го казваха. Червенокос великан с очи като гранит, двадесет и деветгодишен и все още неженен. Шушукаше се, че Антон има ум, остър като секирата на палач, и дупка вместо сърце. Но и Линдзи Гранвил беше упорита и настойчива и нямаше да му позволи да я отпрати вкъщи, като някое малко момиченце. Тази нощ й предстоеше работа и тя щеше да я свърши както трябва. Освен това беше убедена, че приказките, които се носеха за мъжа до нея, бяха много далече от истината.

— Антон, капитан Клод ще те очаква.

— Но аз няма да бъда там. — Антон стоеше на брега на Салтърс Коув и се взираше сърдито в мрака. Над водата танцуваха валма мъгла, тласкани от студения бриз. — Няма какво повече да говорим. Ще мина с теб през гората. Щом стигнеш в Трегонита, ще запалиш свещ на прозореца, за да знам, че си се прибрала благополучно.

Линдзи се изправи в целия си ръст и за кой ли път си пожела да не беше толкова дребна. Уилям я наричаше „червейче“. Милият Уилям. Боже, колко й липсваше загиналият брат. Той беше с единадесет години по-голям от нея и с Антон бяха приятели от ранните си детски години — факт, който Уилям беше принуден да крие от баща им. Бродерик Гранвил мразеше семейство Полак и наричаше бащата на Антон „онзи проклет бракониер“. При този спомен Линдзи неволно се усмихна. Баща й изобщо не подозираше, че бракониерът от Салтърс Котидж използваше лошото си име като прикритие за много по-съмнителни дейности в опасните води на Салтърс Коув. Господин Полак беше превърнал контрабандата на забранени стоки в истинско изкуство. Поради бедността си Антон беше тръгнал по следите на баща си. А от две години насам Линдзи беше успяла да го убеди, че и тя трябва да участва в нощните му начинания.

— Ще дойда с теб при французина, защото…

— Не! — Антон се обърна рязко и чертите на лицето му се вкамениха, облени от синкавата светлина на луната. — По дяволите, Лини, това няма да стане. Защо бях такъв глупак да ти позволя да ме омагьосаш със сладките си приказки!

— Аз просто не ти оставих избор — напомни му скромно тя и погледна право в сивите очи, които през нощта изглеждаха черни. — Ако ти не ми беше позволил да се присъединя към контрабандистите, щях да се обърна към митническия офицер Фар. А той щеше много да се зарадва на възможността да си поговори с мен, Антон. Нали помня как ме гледаше.

— Достатъчно! — изрева мъжът, зарови пръсти в гъстите си червени къдрици и се хвана за главата, сякаш търсеше опора. — Ще се държиш далече от онзи стар развратник Фар, чуваш ли, Линдзи? Ако отново се осмели да погледне към теб, искам веднага да ме уведомиш. Веднъж завинаги ще сложа край на мръсните му погледи. Този негодник…

— Стига, Антон. — Линдзи стисна ръката му. — Само си губим времето. Ти ми каза, че не можеш да отидеш при французина, защото Нед е болен и ти трябват още две ръце. Ето, аз съм тук и ти предлагам помощта си.

Широките рамене на мъжа потръпнаха нервно и той взе ръката й в дланите си.

— Мен не можеш да излъжеш, малката. Няма да се справиш. Знам, че си безумно смела млада дама, но нашето не е женска работа.

— Моля те, Антон, нека да отидем. — Тя понечи да издърпа ръката си, но той я задържа. — Ти имаш нужда от пари, защото искаш да си купиш рибарски корабчета. Аз също трябва да спечеля много пари, и то веднага.

— Нашето споразумение… което ти изтръгна от мен насила, момиче, гласеше, че ти ще съхраняваш стоката в подземията на Трегонита, а аз ще ти давам пари да подпомагаш арендаторите, от които Лачет смуче безмилостно. Още веднъж ти заявявам, че ти не можеш да бъдеш нищо повече от ключарка, малката. Уилям щеше да ме одере жив, ако знаеше, че се преобличаш като момче и скиташ по цели нощи из околността с контрабандистите.

— Уилям вече го няма — прошепна Линдзи. — Но съм сигурна, че щеше да разбере защо съм принудена да правя това. Само аз съм в състояние да облекча живота на нашите арендатори и ще го направя, каквото и да ми струва.

Антон й обърна гръб и нервно затропа с тежките си ботуши по ситния чакъл. Вълните се разбиваха в крайбрежните скали, но мъглата заглушаваше шума. Тежкият солен въздух измъчваше момичето. Тя сведе глава и болката на Антон се сля с нейната.

— И двамата загубихме твърде много. Правим всичко възможно, за да направи живота си по-добър, така и трябва да бъде. — Антон не биваше да знае, че съдбата на арендаторите беше само малка част от товара й.

— Аз нося отговорност за теб — отговори с дълбокия си глас Антон. — Уилям беше най-добрият ми приятел. Аз съм човекът, който трябва да завърши плановете му. Ти си още дете.

Линдзи избухна в смях.

— И както вече каза, аз съм едно безумно смело дете. Освен това съм сестра на Уилям. Стига сме се карали за отговорността. И двамата имаме нужда от пари, а нашето средство към целта е хвърлило котва на входа на залива. — Косата й беше скрита под груба вълнена шапка. Тя махна с ръка в посока към морето. — Да вървим.

Съпротивата на Антон се прекърши. Той пое към дървения кей, който навлизаше в заливчето и мина покрай катера, който щеше да вземе, ако бяха дошли обичайните му придружители. Скочи в малката лодка и помогна на Линдзи да се качи. Изчака лодката да се уравновеси, наведе се, взе няколко мрежи от мокрите дъски и ги мушна под седалките.

— Ако късметът ни изостави и дяволът ни изпрати митническа лодка, ти ще започнеш да мяташ мрежите — нареди строго той и взе греблата. — Ще вдигнем платното едва когато излезем от залива. — Той напрегна мощните си рамене и малката лодка се понесе по вълните. Ремъците заскърцаха глухо в увитите с парцали поставки.

Сърцето на Линдзи биеше като лудо. Тя се надигна и се опита да различи нещо в мъглата.

— Те ни чакат, нали?

— Можем само да се надяваме, че търговският кораб е там и не си е заминал — отговори мрачно Антон и след малко продължи: — Не биваше да ти разрешавам да идваш. Няма да се показваш и да говориш. Разбра ли ме?

— Да, но…

— Няма „но“, госпожице. Матросите на борда са отдавна в морето. Знаеш ли какво ще направят, ако разберат, че си жена?

— Бедните хорица сигурно копнеят да се върнат при жените и децата си. Няколко женски думи ще облекчат мъката им.

Антон простена задавено.

— Женски думи? Ти ще ме подлудиш. Тежко ти, ако си отвориш устата!

— Добре, добре — прошепна съкрушено тя. Антон беше прекалено строг с нея.

Щом напуснаха закътания залив, вълните станаха по-високи и малката лодка се залюля застрашително. Линдзи трябваше да изхвърля с канчето нахлуващата вода.

— Ето, виждаш ли! — обади се гордо тя. — Аз съм полезна като всеки мъж. И съм смела.

Антон не отговори. След малко престана да гребе, огледа се и вдигна ръка.

— Чуй! Ей там!

Линдзи се вслуша. След секунди чу шум на вода, плискаща се в борд. После видя и слабия проблясък на фенер. Антон веднага отговори на сигнала. След минути лодката се доближи до голяма шхуна.

Изпълнявайки заповедта на Антон, Линдзи улови въжето, което им хвърлиха от борда и го задържа. Спътникът й поговори няколко минути с капитана на чуждия кораб. През това време моряците натовариха в малката лодка двайсетина бъчви. Линдзи трябваше да помага и макар че бъчвите бяха много тежки, не издаде нито звук. Очевидно френският капитан беше разочарован, че контрабандистите бяха пристигнали с толкова малка лодка. Антон го увери, че следващия път ще дойде с катера и двамата мъже уточниха датата и часа.

Линдзи едва не се пръсна, толкова трудно й беше да си държи езика зад зъбите. Когато най-сетне се отделиха от шхуната и Антон опъна единственото им тясно платно, тя въздъхна шумно от облекчение.

Спътникът й работеше с греблата като бесен, правеше резки завои и се взираше в тъмнината, сякаш виждаше нещо, което оставаше скрито за нея.

— Има ли нещо? — осмели се да попита тя. — Антон?

— Млъкни! И хвърли мрежите.

Тя изпълни заповедта и тогава забеляза, че той беше завързал бъчвите с бренди на дълго въже и бавно ги спускаше във водата.

— Какво правиш, за бога?

И последната бъчва изчезна в морето.

— Нито дума повече — изсъска Антон. — Ей сега ще ги видиш.

Линдзи не бе забелязала нищо. Сега се обърна рязко и едва потисна вика си. Мъглата се бе разредила и под лунната светлина се очертаваше силуетът на митнически катер.

— Какво ще ни правят? — пошепна тя и гласът й прозвуча като дрезгаво грачене.

— Ако ни пипнат, ще се престорим на рибари. Ще им кажа, че сме излезли да хвърлим мрежите. После ни остава само да се молим. А може и да не ни хванат.

Сърцето на Линдзи биеше с такава сила, че тя едва чу думите на Антон. Решена на всичко, тя се наведе над мрежите и продължи работата си.

— Обърнете срещу вятъра! — прозвуча заповеднически глас.

— Не го прави! — изплака тя. — Бягай! Бягай! Те очакват да спрем. Сигурно ще се забавят. Хайде, какво чакаш?

Линдзи беше твърде уплашена, за да се скара на Антон за хиленето му. Въпреки това той изпълни нареждането й, опъна всеки сантиметър от платното и се насочи право към сушата.

— Сигурно просто ще обърнат и ще ни заловят пред Салтърс Коув — прошепна унило Линдзи. — Знам, че ще ни чакат там. Трябва да отрежем въжето с бъчвите.

— Мисля, че имаш право, мила госпожице, но не напълно. Те ще се насочат към Салтърс Коув, но ние отиваме другаде. — Антон се изсмя късо и махна с ръка към катера.

Линдзи обърна глава и извика изненадано. Мъглата изведнъж беше променила плътността си към тях и бе образувала плътна завеса, която скриваше малката лодка от очите на митничарите. Тя се обърна отново към Антон и се усмихна облекчено. Мъжът я изгледа изпитателно, кимна й отсечено и отново се залови за работа. Беше придобил тези умения още като малко момче и сега ги използваше за спасението им. Линдзи го наблюдаваше с нямо учудване и възхита. Лодката зави покрай тесния скален нос след Салтърс Коув и скоро застърга в пясъчното дъно на брега.

Антон скочи на сушата и завърза въжето за издадената скала.

— Сега ще правиш само онова, което ти наредя — заяви кратко той. Грабна Линдзи през кръста, метна я на рамото си и закрачи към стръмния склон.

— Но какво ще стане с лодката? — изпъшка задавено тя. — Ами брендито?

— Няма нужда да си блъскаш главицата за тези работи. Ще те изведа на пътя и ще се върна в Салтърс Коув.

— Нали митничарите чакат там!

— Да, но няма да намерят бренди. Ще го скрия между скалите, ще се върна в залива и ще се оплача от лошия улов. Ще дойда да взема стоката едва когато нещата се успокоят.

Антон продължи нагоре по склона, докато стигнаха близката гора. Това беше земя на Трегонита и двамата познаваха всеки сантиметър.

— Пусни ме — помоли Линдзи. — Да не съм бебе! Мога да вървя и сама.

— Но ще стигнем по-бързо, ако те нося — възрази Антон. — Знаеш ли колко пъти съм те носил, когато беше малка?

Линдзи кимна примирено и великанът продължи. През гората, после през тясната долина със стръмни странични склонове зад Салтърс Коув, докато навлязоха в следващата горичка. Антон пусна Линдзи чак когато видяха стария кон, впрегнат пред разнебитената каручка.

— Върви — заповяда грубо Антон.

Той често се държи така, каза си с учудване Линдзи. Отдръпва се от мен тъкмо когато съм го почувствала близък и скъп.

— Ще разпрегна коня, за да стигнеш по-бързо — добави той.

— Ама че вълнуващо беше — прошепна задъхано Линдзи.

Много й се искаше да си поговорят за преживяното приключение. А още по-хубаво щеше да бъде, ако можеше да сподели историята със Сара — но това, за съжаление беше невъзможно.

— Само защото не ни хванаха — отговори сърдито Антон. — Това не бива да се случва пак, Лини. Никога вече няма да излизаш с мен в морето, все едно какво ще ни струва. Нищо не може да оправдае залавянето ти от митничарите.

Гласът му звучи странно, каза си учудено Линдзи, но Антон открай време се държеше загадъчно.

— Кога да дойда за бъчвите?

— Ще те уведомя, щом му дойде времето — обеща той. — Калвин ще намери начин да се промъкне при теб.

Калвин беше горският пазач на Трегонита. От тридесет години служеше на семейство Гранвил и Линдзи знаеше, че не напуска само заради нея.

— Дано да бъде скоро — прошепна тя. — Аз… парите ми трябват.

Антон опря ръце на хълбоците.

— Моето начинание може да почака. Вече съм ти го казвал. Вземи и моя дял.

— Не! В никакъв случай. Ти ще си вършиш твоята работа, а аз — моята. Решила съм.

— Ти си на деветнадесет години, Лини. — Мъжът вдигна глава и погледна към тъмното небе. — Скоро ще станеш на двадесет.

— Е, и? — попита предизвикателно тя.

— Дошло е време да помислиш за женитба. Ти си млада дама и…

— Аз съм Линдзи Гранвил и не мисля да се омъжвам — отговори сърдито тя, обърна му гръб и започна да рови в каручката. — Никога, никога. Няма да се омъжа. Би било твърде опасно.

— Какво? — Антон я сграбчи за раменете и я обърна към себе си. — Защо каза това, Линдзи? Защо смяташ, че бракът представлява опасност за теб?

Това беше непредпазливо. Стомахът й се сви. След две години абсолютна дискретност беше проявила лекомислие. Все пак тя успя да се усмихне и отговори безгрижно:

— О, нали ме познаваш. Често говоря безсмислици. Може пък да отида в манастир.

Лицето му помрачня още повече.

— Това би било голяма загуба.

Линдзи го погледна високомерно.

— Нямаш право да ми говориш такива неща.

— Права си. Както чух, някакъв високопоставен господин иска да наеме Пойнт Котидж.

Бързата смяна на темата я смути. След вчерашното фиаско с Хъксли тя полагаше неимоверни усилия да го прогони от мислите си.

— Нед твърди, че бил виконт.

— Нед приказва твърде много — отговори с добре изиграно равнодушие Линдзи. — Виконтът иска да се оттегли в малкото имение, за да преодолее някакво любовно разочарование. Бедничкият! — Тя въздъхна и пред вътрешния й взор се появиха черни очи, разбъркана коса и забележително извити устни.

Антон не се помръдваше.

— Защо го спомена? — Линдзи се опита да спре лудото пърхане на сърцето си. Не можеше да спре да мисли за едрото силно тяло, за беглото докосване на коравите пръсти до бузата й. Дори сега вдигна ръка да попипа мястото.

— Споменах го, защото… — Антон млъкна изведнъж, обърна й гръб и се зае да разпряга коня.

— Какво има, Антон? — Линдзи сложи ръка на рамото му и усети играта на коравите мускули.

— Според теб не е ли странно, че един виконт, толкова високопоставена личност, с огромно богатство и безброй имения, изведнъж се появява точно в Трегонита? — попита глухо той.

— Аз обичам това парче земя.

— Аз също. Но това не е Лондон.

— Какво искаш да кажеш? — Линдзи зяпна любопитно гърба му. Антон вдигна могъщите си рамене.

— Може би някой някъде е отворил дума за красивата госпожица Линдзи Гранвил. Може би Негово Височество е решил да дойде тук и да се убеди лично в красотата и качествата й.

— Ти си глупчо! — Линдзи избухна в смях. — Даже да е било така, той вече ме видя и никак не се впечатли. Ако наистина си търси годеница, сигурно вече е променил мнението си и ще се откаже от Пойнт Котидж. Права ли съм?

Антон не отговори.

— Е, както и да е, важното е, че той се върна в града да уреди сделката. Каза, че възнамерява да прекара тук няколко месеца. Искал да пише, да размишлява, да живее в уединение. Той наистина е много мил, Антон, любезен и… и изглежда много добре! — Линдзи се усмихна на себе си. Беше убедена в думите си.

Хъксли се отнасяше към нея със съвършена учтивост, но той беше възпитан да се държи добре и с най-грозната и досадна жена на света. Тя се откъсна от мечтанията си и установи, че Антон се е обърнал и я гледа. Изражението му беше неразгадаемо. Той я измери с мрачен поглед, после изведнъж я хвана за кръста и я вдигна на коня. Добре, че беше с панталон и можеше да язди по мъжки.

— Няма никакво значение какво мислиш за виконта. Искам да се държиш далече от него. Мъжете от неговата класа са свикнали да си играят с невинните млади момичета.

Антон наистина няма представа за истинския живот, каза си сърдито Линдзи.

— Уверявам те, че аз не съм от жените, които биха заинтригували лорд Хъксли. — Но дори и да беше така, щеше да се наложи да промени мнението му — само в негов интерес.

— И какви според теб са жените, които го интересуват?

Линдзи погледна втренчено стария си приятел и изведнъж разбра, че той беше много хубав мъж. Трябваше да го убеди да си потърси съпруга.

— Според мен той има нужда от жена с темперамент, която да го държи в постоянно напрежение. Непрестанно да се мъчи да отгатва следващите й ходове. Освен това тя трябва да бъде елегантна, остроумна, разсъдлива…

— Така ли мислиш? — попита глухо Антон и скръсти ръце пред гърдите си.

— О, да, убедена съм! Аз познавам хората. Всички го казват.

— Тогава вероятно си права. Този Хъксли не би се заинтересувал от дребна провинциалистка като теб. Мъж като него няма да се задоволи с жена, която цял ден бродира и послушно го чака вечер пред камината. Или дрънка на пианото.

Линдзи смръщи чело.

— Бел твърди, че бродирам по-зле и от шестгодишно момиче. — Втората й майка непрестанно й натякваше, че е крайно време да отиде в манастир, където ще има възможност да дреме по цял ден над недовършената бродерия. Е, разбира се, ще трябва и да се моли! Линдзи потрепери от ужас. Единственият й истински талант, ако можеше да се нарече така, се състоеше в способността й да измисля романтични истории, от които кръвта замръзваше във вените. Но това беше тайна за всички, дори за Сара; тя непременно щеше да поиска да ги прочете и тогава Линдзи щеше да умре от срам. Дори от самата мисъл й прилошаваше.

— Защо се изчерви, Линдзи? — попита учудено Антон.

— Припомних си как свиря на пиано — отговори бързо тя. — Никога не мога да изкарам един етюд докрай.

— Аха! Трябва да работиш повече над себе си, Лини — засмя се великанът, плесна стария кафяв кон по хълбока и той се раздвижи. — Моля те, не се мяркай много пред очите на виконта!

— Уверена съм, че и той няма да ме търси — отговори през рамо тя и помилва утешително Олд Каткин. — Мъжете като него не обичат скучни същества като мен. — Дано излезеше права. Това беше само за негово добро.