Стела Камерън
Само твоето докосване (19)

19

— Събудете се, мадам!

Линдзи отвори с мъка очи, но веднага ги затвори. Кога беше изгряло слънцето? Главата й бучеше. Конят трополеше по пътеката и всяко подскачане забиваше костите й в изтерзаната и наранена плът.

— Събудете се, милейди!

Тя се стрелна нагоре, посегна във въздуха. Изведнъж си спомни случилото се.

— Какво правиш, малка вещице? Остани си на мястото. Много скоро ще видиш Хъксли Плейс, новия си дом.

Линдзи простена и приглади назад полепналата по лицето й коса. През някой от безкрайните часове, докато Едуард препускаше като луд през полята, тя бе загубила шапката си и плитките й се бяха разплели. Сега косата й се вееше на всички страни.

— Гледайте внимателно, мадам! Надявам се, че ще харесате това, което ще видите, защото то е всичко, което засега ви предлагам. А може и да е завинаги!

Досега беше видяла само безкрайна сива каменна стена, обрасла с бръшлян, и тъмна гора.

— Всичко ме боли — простена задавено тя. — Сигурно сме яздили дни наред.

— Не си съвсем права. — Едуард също беше уморен, но не можеше да й позволи да го забележи. Макар че тя изобщо не смееше да го погледне в лицето, откакто видя, че похитителят, свалил я от гърба на Каткин, беше всъщност съпругът й.

— Не може ли да спрем за малко?

— Скоро ще стигнем. Престани да задаваш въпроси.

— Едуард…

— Не искам обяснения.

— Но аз исках…

— Млъкнете, мадам! Вратовръзката е все още в джоба ми и при нужда ще я използвам без колебание.

Линдзи въздъхна сърцераздирателно. Е, поне беше свалил онази ужасна връзка от устата й и тя можеше да диша спокойно. Всъщност той беше запушил устата й само за минути, но те й се сториха цяла вечност. Никога нямаше да му го прости, никога!

Едуард беше сложил ръка на кръста й и я стискаше като в клещи. Поне вече не яздеше с лице към земята, просната напреки на коня. Това трая само докато напуснаха гората Миртъл. Господи, колко унизително беше да я карат като чувал с брашно! И това нямаше да му прости никога.

— Можеше поне да отвържеш Каткин…

— Какво? — изрева ядно виконтът. — Пак ли си отворихте устата, мадам?

— Не — изсъска тя. — Но съм разтревожена за Каткин. Тя е много стара, но ми е мила и…

— Млъкни най-после! Ти си… ти си закононарушителка! Никога повече не споменавай пред мен събитията в гората. Искам да ги забравя колкото се може по-бързо.

Той сигурно щеше да ги забрави, но тя никога! Добре, че се беше сетила да даде на Антон ключовете от избите на Трегонита. Той трябваше да продължи делото й и да вземе запасите, които бяха натрупали там. Тя му вярваше и беше убедена, че той ще раздаде спечелените пари на арендаторите, за да се разплатят с алчния Роджър.

Господи, всичко това беше свръх силите й.

Едуард насочи коня между двете внушителни колони, увенчани с каменни елени. Рогата им изпъкваха още по-ясно на фона на ясносиньото мартенско небе. Разликата между ледения вятър в Корнуол и този блестящ ден в Девън беше крещяща.

Пред тях се простираше широка входна алея. Линдзи пое дълбоко въздух.

— Това ли е имението ти, Едуард?

— Да. Не съм ти позволил да говориш. Само Господ знае какво ще си помисли персоналът. За щастие хората са разумни и няма да ми досаждат с мненията си. Бъди готова.

Оставаха й само няколко минути да се „приготви“. Едуард подкара коня в пълен галоп между достопочтените стари дъбове, които обграждаха алеята. Сърните, които пасяха по полянките, вдигаха изненадано глави, а птиците в клоните излетяха на големи ята. Тревата беше зелена и свежа, осеяна с ярки пролетни цветя. Камбанки, нарциси и кученца поклащаха доволно нежните си главички. Опасностите и гневът на нощта останаха само сън… кошмарен сън.

Ала гневът на тиранина, който я държеше в плен, беше жестока реалност.

Стигнаха до друга масивна стена, в която беше построена каменна порта. До нея беше къщичката на портиера, с висока кула, от която можеше да се види цялата околност. Зад стената имаше просторен двор, а отвъд него величествена къща. Преди конят да затропа по настланата с плочи площадка, на стълбата изскочи закръглен мъж с червено лице.

— Спри! — извика заповеднически той и размаха далекогледа си. Ала след миг свали ръка и смъкна от главата си смачканата шапка.

— Господарю Едуард, сър! Наистина ли сте вие?

Виконтът обърна коня си.

— Не, Сейнс, това е духът ми, човече! Радвай се, че няма да ти одера кожата за това безсрамие.

— О, Едуард! — изпъшка ужасено Линдзи. — Защо се държиш така грубо със стария човек?

Съпругът й се покашля. Портиерът се втурна към къщичката си и откачи месинговия ловен рог от куката на стената.

— Моля те, Едуард — пошепна Линдзи. — Ти напълно го обърка.

— Женски глупости — промърмори виконтът. — Здрасти, Сейнс! Милейди и аз сме… ами, на посещение. Тоест аз съм на посещение, а милейди е… проклятие!

Сейнс изобщо не обърна внимание на неуспешните опити на господаря си да прояви учтивост и вдигна рога към устните си. Даде сигнал и го повтори няколко пъти, като си поемаше тежко въздух. Линдзи запуши ушите си.

— Прекаляваш — извика Едуард. — Ще подплашиш целия персонал.

— Готово, сър… исках да кажа, милорд — отговори гордо Сейнс. — Надухме рога на Хъксли! Добре дошли у дома, милорд!

— Виж, Сейнс…

— О, милорд! — Сейнс се приближи и вдигна поглед към Линдзи. — Казахте, че това е милейди. Добре ли чух, господин Едуард?

— Точно така.

— Много хубаво. Само че тя… изглежда много интересно, милорд. — Сейнс отстъпи настрана и започна да мачка между пръстите си и без това омачканата шапка. — Новата господарка на Хъксли Плейс. Голямо събитие, феноменално, наистина!

Едуард промърмори нещо и пришпори коня. Тя се надигна, колкото можеше, и махна на стария портиер.

— Недейте да заговорничите с персонала, мадам — изръмжа Едуард. Възбуденото му „По дяволите!“ раздруса още веднъж изтерзаното й тяло. — Бях забравил проклетия рог. Сега всички са излезли навън и ни чакат. Доколкото виждам, дошли са и работниците от полето.

Линдзи се огледа. От двете страни на пътя се простираха лехи с напъпили рози, оградени с безупречно подрязани живи плетове. Посред лехите се виждаше езерце, в средата на което имаше фигура на нимфа, която пръскаше вода.

— Още един дворец — прошепна страхопочтително Линдзи.

— Какво казахте, мадам?

— Още един дворец. — Тя посмя да се извърне и му се усмихна. — Като къщата на семейство Кимбърленд в Лондон. Това се нарича дворец, нали?

Ъглите на устата му се вдигнаха и очарователните трапчинки зарадваха сърцето на Линдзи. Май страшната каменна фасада започваше да се пропуква…

— Там имаше десетки камини, хиляди прозорци, стотици балкони и…

— Къщата е грамадна, признавам — отговори Едуард и в гласа му липсваше предишният гняв. — Но не може да се нарече дворец. Време е да се запознаете с персонала, мадам.

Едва сега Линдзи видя какво им се готвеше пред широкото извито стълбище, водещо към внушителен, обкован с месинг портал. По продължение на елегантните каменни балюстради се бяха подредили всички слуги от къщата и оборите.

— Майчице! — прошепна уплашено Линдзи. — Едуард, не мога да го направя!

— Какво не можете, мадам?

Един ратай се втурна да поеме юздите на коня.

— Не мога да изляза пред всички тези хора в този вид. Нима не разбираш?

— Нямаш избор и вината за това е само твоя.

Без да каже дума повече, той скочи от коня, хвана я през кръста и я свали на земята.

Скованите й колене веднага поддадоха. Преди да се е свлякла на земята, Едуард я улови и я притисна в прегръдката си. Линдзи чу като в просъница как хората наоколо си зашепнаха любопитно.

— Моля те, Едуард, пусни ме! Моля те!

Той я погледна строго.

— Ти си болна.

— Аз съм напълно здрава. Веднага ме пусни!

Макар че беше чул потискания смях, Едуард не допусна това да се забележи.

— Не биваше да те принуждавам да яздиш толкова далеч без почивка.

— Наистина не биваше — съгласи се хапливо Линдзи. — Хайде, какво чакаш, пусни ме! Това ще бъде моят персонал, нали?

— Права си. — Неустоимата усмивка отново затрептя на устните му.

— Тогава ми позволи да ги поздравя, както е редно. — За съжаление тя нямаше точна представа какво се правеше в такива случаи — с изключение на мъглявите описания, които беше срещала в романите.

— Както желаеш. — Едуард я пусна на земята и продължи по-тихо: — Върви напред. Усмихвай се. Кимай. За момента това е достатъчно.

Линдзи го послуша, но много скоро се засрами ужасно, защото след дългата езда куцаше и с двата крака. Стигна до първата редица момичета с блестящи лица и развяващи се бонета, които направиха несръчни реверанси.

— Добър ден — проговори смело тя. — Олеле! — Прасецът на десния й крак се скова и тя трябваше да спре и да го разтрие.

Строен сивокос мъж на неопределима възраст, очевидно най-важният човек тук, излезе напред.

— Добре дошли у дома, милорд! Получихме вестта. От името на госпожа Джили, на персонала и на моята скромна личност приемете благопожеланията ни за женитбата. — Безизразният му поглед се премести върху Линдзи. — Добре дошли и на вас, милейди. Ще дадем най-доброто от себе си и ще ви служим вярно.

— Благодаря, Макбейн — отговори учтиво Едуард. — Благодаря ви, госпожо Джили. — Сърдечната му усмивка беше отправена към една красива възрастна жена, цялата в черно, на чиято талия висеше огромна връзка ключове. — Линдзи, Макбейн е нашият иконом, а госпожа Джили е икономката. И двамата са изключителни служители.

— Вярвам — отговори тя, усмихна се, доколкото можеше, отчаяна от циганския си вид.

Въпреки че ботушите й бяха прекалено големи и тропаха ужасяващо, Линдзи успя да изкачи стълбището с последните остатъци от достойнството си. Изпълнена с благодарност към Едуард за ценните указания, тя се усмихваше и кимаше кратко на всеки прислужник.

За нещастие трябваше да поздравява хората и от двете страни на стълбището. Насочваше се първо в едната посока, кимаше, извиваше устни в усмивка, после се замъкваше към другата.

Нещо се удари в коляното й. Тя погледна надолу и с ужас установи, че шнурът, с който беше стегнала големия мъжки панталон, се е развързал. Паникьосана, тя сграбчи края на панталона през все още влажното вълнено палто.

След няколко крачки се наложи да спре, защото не й достигаше въздух. Бузите й пламтяха от нахлулата кръв. Беше мръсна, разрошена и сигурно изглеждаше като улично хлапе. Едва потискано хихикане влоши още повече неловката ситуация.

Едуард застана до нея. Лицето му беше подозрително весело. Линдзи го фиксира с присвити очи. Той се покашля.

— Милейди е… малко уморена. Яздихме дълго и станаха някои… произшествия.

Някой се изкиска, но стоящите около него побързаха да го прикрият.

— По-късно ще слезе да ви каже добър ден.

— Глупости. — Линдзи направи опит да освободи челото си от залепналата коса, но кичурите отново нападаха към очите й. — Ние дребните жени сме много издръжливи, нали? — обърна се тя към дребничката прислужница, застанала наблизо. Момичето се усмихна зарадвано и кимна усърдно.

— Не е нужно да продължаваш — пошепна в ухото й Едуард.

— Напротив, трябва.

Незнайно откъде събрала сили, тя издържа докрай. Вървеше бавно и несигурно, олюляваше се, кимаше на всички страни и се усмихваше любезно. Щом стигна пред портала, тя стисна с две ръце панталона си и се поклони.

— Много ви благодаря, че излязохте да ме посрещнете.

Най-близкостоящите заръкопляскаха, някои от мъжете извикаха: „Браво!“. Едуард я хвана енергично за лакътя и я въведе в приемния салон, който й се стори огромен — като църквата, в която се венчаха.

Линдзи усети как в сърцето й пролази страх. Без да каже нито дума, мъжът й я поведе по отекващите каменни плочи покрай тъмно облицовани стени с огромни маслени платна, от които гледаха сериозни лица, вероятно на предците му.

Линдзи доби само бегло впечатление от огромните, богато мебелирани помещения. Едуард я бутна в библиотеката — просторна стая с прозорци от оловно стъкло и безброй книги. В голямата камина под семейния герб гореше буен огън.

Тежкото махагоново писалище, отрупано с разни документи, стоеше в средата на помещението.

— Това е кабинетът ми — обясни кратко той. — Е, мадам, седнете!

Линдзи разтвори леко вълненото си палто и с благодарност се отпусна във високото кресло, тапицирано в бургундскочервено.

— Ти се държа великолепно, Линдзи! — Едуард побърза да пресече усмивката й, като добави: — Аз се възхищавам от смелостта ти, но вече знам, че тя те тласка към неразумни постъпки. По-късно ще говорим за всичко.

Ако не се страхуваше толкова много от онова, което я очакваше, тя щеше да затвори очи и да заспи. Но трябваше да събере сили и да се изправи срещу гнева на съпруга си.

— Мога да обясня всичко — започна плахо тя. — Дай ми малко време.

Едуард приседна на ръба на писалището и скръсти ръце.

— Можеш ли да обясниш защо жената, която преди пет дни стана моя виконтеса, е контрабандист?

— Нощен скитник.

Мъжът вдигна високо едната си вежда.

— О, простете, мадам. Има ли някаква разлика?

Линдзи вдигна рамене, изохка и се опита да изправи гърба си.

— Според мен, да. Но разликата е твърде фина, за да бъде описана с думи. — Всъщност и тя не я знаеше, но второто обозначение звучеше някак… по-прилично.

— Очевидно си се впуснала в това безумно приключение, за да ме накажеш. — В гласа на Едуард нямаше никакъв интерес.

— Наистина ли мислиш…? — Колко практично! Най-добре да си мълчи и да го остави да вярва в своята версия.

— Гордостта ти беше наранена — продължи той и преметна крак връз крак. — Сигурно си била много обидена, че те изоставих в сватбената ни нощ, затова си опитала отново да привлечеш вниманието ми с възмутителните си действия. Знаеш ли, един мъж има по-важна работа, отколкото да препуска като обезумял през страната и да търси лудата си жена.

Мъжете бяха суетни и нямаха ум в главите си…

— Готова съм. — Тя сведе очи и се постара да изглежда покорна.

— Готова ли?

— За всичко, което искаш да направиш с мен.

— Наистина ли? Сигурна ли си?

— Разбира се, че съм сигурна. Но има едно или две неща, които ти трябва да ми обещаеш.

Едуард скочи от писалището, обърна й гръб и се загледа през прозореца. Това не е добър знак, предусети Линдзи. Странният звук, който излезе от устата му, също не беше добър знак. Стана й горещо.

— Разбира се, ти смяташ, че аз нямам никакво право да ти поставям изисквания. Но ми се ще да апелирам към добрата страна на характера ти.

— Ти търсиш добра страна в характера ми?

— Моля те, не се сърди на Сара и Ема! Те ме умоляваха да не тръгвам, но аз съм… Вижте, милорд, боя се, че съм много упорита.

— И аз се боя от същото. Ще размисля над молбата ти.

Не беше много, но все пак добро начало! Линдзи се помоли Сара и Ема да са удържали на дадената дума и да са уверили Едуард, че заминаването за Корнуол е само нейно решение. Антон не биваше да се забърква в отношенията й с нейния съпруг. Той и без това щеше да се разтревожи достатъчно от внезапното й изчезване.

— Бих ли могла да се измия и да облека чисти дрехи?

— Искаш да кажеш, подобаващи за една контеса?

— Точно така! — отговори сърдито Линдзи.

— Много скоро ще стане и това, скъпа съпруго. Първо обаче трябва да ти съобщя какво съм решил за най-близкото ти бъдеще.

Колко застрашително прозвучаха думите му!

— Ще останеш в Хъксли за неопределено време.

— Но…

— Не, Линдзи. Спести си възраженията. Ти няма да напуснеш имението ми. Никога вече няма да излезеш навън без мое съгласие — освен ако аз не ти предложа.

— Въпреки това…

— Не, Линдзи! — Едуард се обърна към нея. — Не ме засипвай с приказки. Сигурен съм, че покоите, отредени за теб, ще ти харесат. С времето, щом се уверя, че мога да ти имам доверие, ще ти позволя да се движиш свободно. Ще обсъдим всичко това, когато следващия път се върна от Лондон.

Тя го погледна слисано. Всяка дума бе като ведро студена вода.

— Ти заминаваш, Едуард? Още сега? И ме оставяш сама тук?

— Нямам избор. — Той не посмя да я погледне в очите и взе една връзка писма от писалището. — Ще се грижат добре за теб.

— Не! — Линдзи скочи от стола си и се втурна към него, доколкото позволяваха изранените й крака. — Моля те, не ме напускай! — Тя се вкопчи в рамото му и за момент забрави огромния си панталон.

Едуард я привлече нежно към себе си, откопча мръсното палто, свали го от раменете й и завърза шнура на талията й, сякаш тя беше дете.

— Готова си — промърмори той. — Никой няма да те пипне… поне засега. — Прекрасните му тъмни очи срещнаха нейните. Устата му се усмихваше, очите горяха от страст. — Помоли ме още веднъж, Линдзи.

Тя не можеше да откъсне поглед от коравите устни, полузакрили силните бели зъби.

— Още веднъж ли?

— Помоли ме да не те напускам. — Той протегна ръце към нея. — Или искаше да кажеш нещо друго?

Линдзи преглътна мъчително. Какво беше това? Защо всеки път, когато застанеше пред него, губеше ума и дума? Къде беше отлетял гневът му? Защо бе престанал да я ругае?

— Точно това исках да кажа, Едуард. — Тя сведе глава. — Би било прекрасно, ако останеш с мен. Аз… ти си ми много скъп.

Мъжът стисна до болка крехките й китки, но изведнъж рязко я пусна.

— Не знаете какво говорите, мадам!

Разбира се, че знаеше. Той нямаше представа от тези неща, не тя.

— Искаш ли да ти докажа, че говоря сериозно? — Тя се надигна на пръсти и приближи устни до неговите. Той я задържа така в продължение на цяла минута, после я притисна към себе си.

— Много добре, малката ми. Чакам да ми покажеш.

Припомнила си уроците по целувки, Линдзи докосна ъгълчето на устата му с върха на езика си. После бавно и внимателно изрисува контурите на устните му. Първо пълната долна устна, след това острите линии на горната. Захапа нежно меката плът, помилва я с език. Засмука я и от гърлото му се изтръгна стон. Линдзи се надигна, колкото можеше, обви с две ръце шията му и впи устни в неговите. Езикът й смело се стрелна навътре, изтегли се и отново се зае да изследва устата му.

— Ти си истинска вещица — прошепна задавено Едуард. — Изкусителка с ангелското лице на съвършената невинност. Но аз няма да ти позволя да ме измамиш.

Линдзи отметна глава назад и го погледна обидено. Устата й беше подута. Лицето на Едуард се беше стегнало. Той мушна ръка в ризата й, улови едната й гърда и я скри в шепата си.

— Никога вече няма да яздиш в този вид пред чужди хора. Разбра ли ме?

— Да, Едуард.

— Можеше да попаднеш на негодници, които да се възползват от удобния случай. Ясно ли ти е?

— Да, Едуард. — Линдзи не смееше да диша. Палецът му галеше зърното й.

— Добре. Задачата ти е да научиш всичко, което ще те направи добра и покорна съпруга.

— Тъй вярно. — Линдзи се облегна на него и изведнъж смаяно облещи очи. Долната част на тялото му се триеше в нея и там пулсираше нещо кораво. То се удари в нея, сякаш живееше свой живот.

— Едуард! Част от теб се движи!

Мъжът зяпна смаяно. Поклати глава, после избухна в смях.

— Ти си такова дете… — Смехът отново го надви. — Трябва да вървя. Трябва веднага да тръгвам.

Линдзи усети как очите й се напълниха със сълзи, но си заповяда да не плаче.

— Ти си ядосан и аз не ти се сърдя. Разбирам защо искаш да ме затвориш тук. Няма да се разсърдя дори ако никога вече не дойдеш да ме видиш.

Мъжът пое дълбоко въздух, наведе се и целуна потрепващите й устни. После събра документите от писалището, напъха ги в една чанта и закрачи към отворената врата.

— Никога не бих си простил, ако те затворя тук завинаги, без дори да те посещавам — призна с усмивка той. — Ако не се върна при теб, ще бъда достоен за лудницата.

Линдзи се усмихна обнадеждено.

— Благодаря ти — прошепна едва чуто тя. — Ще сторя всичко, каквото трябва, за да ти стана добра съпруга.

— Би било чудесно — промърмори Едуард и излезе в коридора. Ала отново надникна в стаята и допълни: — Не искам да се тревожиш за нищо, Линдзи. Смятам за свой дълг след завръщането си да ти разкрия всичките си карти.

Ботушите му изтрополяха по каменните плочи. „Част от теб се движи“ — повтори си тихо той и отново избухна в смях. След минута външната врата се затвори зад гърба му.