Стела Камерън
Само твоето докосване (15)

15

Линдзи изобщо не обърна внимание на вика на Клариса. Изправи се, устреми поглед право напред и тръгна към вратата.

— Линдзи, почакай!

— Леля Балард ще се пита какво е станало с мен.

— Да — отговори Клариса, полагайки усилия да се успокои. — Да, разбира се. Трябва веднага да я потърсим.

Щом излязоха в коридора, Линдзи отново устреми поглед право напред и мина с твърди, гъвкави крачки покрай многобройните гости. Клариса я следваше по петите като някаква екзотична пеперуда. При появата им разговорите изведнъж секнаха.

— Не забравяй, че каквото и да се случи, аз си оставам твоя приятелка — прошепна Клариса.

Линдзи направи жалък опит да се усмихне.

— Благодаря ти — отвърна просто тя и влезе в празнично украсената зала.

Една платформа водеше към друга извита стълба, заградена от златни парапети. И тук разговорите заглъхнаха. Линдзи каза името си на внушителния цербер с напудрена перука, облечен в жакет от бургундскочервено платно обшит със злато и панталони до коленете от бял сатен, бели копринени чорапи и лачени обувки. Дори неговите застрашително сведени очи я измериха неодобрително.

— Мис Линдзи Гранвил — оповести той. Говореше толкова високо, че в ушите й сякаш отекна гръм.

Линдзи хвърли бърз поглед през рамо и установи, че Клариса е спряла недалече от нея и оправя гривната си. Без да й обръща повече внимание, тя закрачи решително към дъното на залата. Този път трябваше да се справи съвсем сама.

Щом стигна до края на стълбата, тя спря за миг и огледа танцуващите. Събра цялата си воля и потисна напиращата на бузите й червенина. Около нея се носеха стотици мъже във вечерно облекло или парадни униформи, придружени от приказно облечени жени. Доминираха бяло и пастелни цветове, роклите бяха разкошни, отрупани с накити. Само някои възрастни дами носеха по-силни цветове. Навсякъде блестяха скъпоценности. Музика изпълваше залата, примесена с весело бъбрене и смехове.

Линдзи Гранвил устреми поглед към гигантските полилеи, в които горяха хиляди свещи и започна да слиза.

Преди да стигне до блестящия паркет тя усети как застаналите най-близо гости вдигнаха глави. После започнаха да се разделят, за да й освободят пътя.

Сърцето й биеше с такава сила, че всеки момент щеше да падне в безсъзнание. Въпреки това продължи с високо вдигната глава напред — към мястото, където я чакаше контесата.

— Уличница!

При тази изсъскана обида Линдзи потръпна като от удар. Но нали възнамеряваше именно това? Да вдигне достатъчно шум, да предизвика възмущението на гостите и леля Балард и Едуард да я изпратят веднага в Корнуол!

Тя вървеше бавно, механично отмерваше крачка след крачка. Танцуващите спряха да разговарят, гостите, които бяха наблизо, втренчиха погледи в облеклото й. Шпалирът пред нея се разтвори още по-широко. И колкото повече утихваха танцуващите и музиката, толкова по-висок ставаше шепотът.

Линдзи стисна здраво зъби. Трябваше да издържи.

— Мръсница — изсъска гневен женски глас.

— Оперна певица без придружител — прошепна подигравателно мъжът до нея. — Сигурен съм, че е такава. Кой я пусна да влезе?

— Трябва веднага да я изведат оттук — изфуча сърдито друга дама.

Малката фея продължи пътя си. Най-после музиката заглъхна окончателно. Сега вече щяха да й разрешат да си отиде. Едуард никога вече нямаше да размени дори една дума с нея. И щеше да бъде напълно прав. Слава богу, че още не беше оповестил официално годежа им.

Кога ще си отиде вкъщи? В очите й запариха сълзи. Вкъщи ли? Домът й беше чак в Корнуол. Първо трябваше да се върне в къщата на леля Балард, да се свърже с Роджър и Бел и да уреди връщането си.

Роджър и Бел. След пристигането си в Лондон тя бе престанала да мисли за мащехата си и сина й. Те също не бяха потърсили връзка с нея. Какво ли наказание щеше да й наложи Роджър, когато узнаеше как го е изложила?

— Възмутително — промърмори мъжки глас. — Как е възможно такова нахалство?

„Името ми е Линдзи Гранвил — искаше да му изкрещи тя. — Аз също не те харесвам, както си се накиприл като паун. Не искам да бъда тук, не искам!“

В залата се възцари абсолютна тишина, само роклите на дамите шумоляха.

Линдзи пое дълбоко въздух, вдигна още повече брадичката си и устреми поглед право към леля Балард.

Сърцебиенето й беше толкова силно, че почти я задушаваше. Трябваше да примигне няколко пъти, за да прогони парещите сълзи. Малкото метри, които я отделяха от жената, която се бе научила да обича, изведнъж се превърнаха в непреодолим океан.

Контесата погледна Линдзи в очите и в първия миг в дълбините им блесна стъписване. В следващия миг обаче лейди Балард се усмихна и протегна ръка.

— О, ето те най-после, скъпа моя! Ела при мен да те представя на гостите.

Линдзи усети как коленете й омекнаха. Тя спря, неспособна да скрие изумлението си.

— Ела, ела — повтори леля Балард толкова високо, че всички да я чуят. Онези, които не бяха сигурни какво точно става, започнаха да разпитват съседите си.

Две силни ръце уловиха Линдзи, контесата я притисна към себе си и я целуна по двете бузи.

— Тъкмо разказвах на приятелите си колко си смела, Линдзи. Ние смятаме, че е много благородно от твоя страна да продължаваш да носиш черно в памет на скъпия си брат, нали, драга моя?

Групата около контесата пое колективно въздух, после всички закимаха в знак на съгласие. Лейди Ернестина Сейбъл, загърната в червен сатен, който никак не й отиваше, поклати глава с такава тъга, че едно перо се откъсна от виолетовия тюрбан и падна на гърдите й.

Леля Балард се усмихна благосклонно.

— Линдзи е такава радост за мен. Тя ме научи на много важни неща за великодушието на човешкия дух и че винаги трябва да поставяме собствената си личност на заден план. Не познавам друга млада дама, която да обръща толкова малко внимание на външния си вид. За да почете един млад мъж, геройски загинал в служба на родината, Линдзи ме помоли тази вечер на дебюта си да сподели радостта със скъпия си брат, за когото продължава да тъгува. Само по тази причина милата душица носи черно.

В залата се понесе съчувствен шепот.

Контесата се приведе към Линдзи, помилва я по бузата и прошепна в ухото й:

— Трябва да ти хрумне нещо още по-безумно, за да ме предизвикаш, миличка! По-късно ще си поговорим какви са били мотивите ти за тази глупава постъпка. — Тя целуна питомката си по бузата и добави: — Ако си искала да затъмниш светлината си, можеш да бъдеш сигурна, че не си успяла. Никога не съм виждала по-красиво момиче.

Леля Балард се изправи и огледа гордо творението си.

— Ти си наистина благородна душа, Линдзи — повтори с добре изиграно въодушевление тя. — Правиш чест на семейството си.

Линдзи усети, че е отворила уста и побърза да я затвори. Думите на леля Балард преливаха от благосклонност, но ледът в очите и лекото потръпване на устните бяха недвусмислено предупреждение. Вкъщи я очакваше сериозен разговор.

— Благородна млада дама — обади се одобрително един господин с надменно изражение. Отлично ушитият костюм и изискано вързаната вратовръзка привлякоха дори вниманието на неопитната Линдзи. — Възхитен съм да се запозная с вас, госпожице Гранвил — рече тежко той.

Линдзи се поклони грациозно и му позволи да поднесе ръката й към устните си.

— Благодаря ви, господин Брумел. — Не беше редно да създава повече ядове на леля Балард. — Много сте добър с мен, сър.

На устните на мъжа заигра лека усмивка, той направи кратък поклон и се отдалечи с тържествени крачки.

Веднага след това в залата избухна невъобразим шум. Оркестърът засвири отново, първо малко обърка такта, но скоро продължи с нарастващ плам. Танцуващите бързо се увеличиха. Само хората около Линдзи останаха до нея и продължиха да й отправят комплименти. Тя чу, че многократно произнасят страхопочтително името на Брумел.

— Застани до мен, скъпа моя — нареди контесата, която се беше овладяла напълно. — Разказах на приятелите си за теб и всички искат да те опознаят отблизо.

Линдзи трябваше да събере цялата сила на волята си, за да държи главата си изправена, да се усмихва и да прави реверанси. Имената и лицата се разбъркаха в непреодолим кошмар.

— О, разбира се — чу тя гласа на леля Балард. — Но бъди внимателен с нея, Тони. След смъртта на бедния Уилям милата ми Линдзи е водила много затворен живот.

Като упоена Линдзи се остави на един красив млад мъж с парадна униформа да я отведе в средата на залата. Когато застанаха един срещу друг, тя установи, че той е още почти дете.

Младежът се поклони и гъстите руси къдрици се разпиляха по раменете му. Подаде й ръка и двамата направиха първите стъпки.

— Не мога да повярвам, че контесата е успяла толкова дълго да държи съществуването ви в тайна — заговори ласкателно той. — Нима е възможно да се крие едно толкова очарователно същество?

Линдзи усети, че го зяпа с отворена уста и побърза да се поправи. Даже успя да се усмихне.

— Много сте мил, милорд. — За съжаление беше забравила името му.

— За приятелите си съм Тони. Много се надявам, че скоро ще стана и ваш приятел, госпожице Гранвил.

Толкова млад. И толкова сериозен. Линдзи кимна.

— Да… да, разбира се, с удоволствие. — Това момче беше само с година или две по-голямо от нея, но свежестта му беше изумителна. Нима тъгата по-загиналия брат я бе ожесточила?

О, да — Уилям. Макар и неохотно, Линдзи се възхити на импровизаторския талант на контесата. Черната рокля, скроена достатъчно дръзко, за да привлече вниманието и да предизвика неодобрителни забележки, беше гениалният й номер за вечерта. Намерението й беше да шокира аристократичния елит. При първото си излизане в обществото младите момичета носеха само пастелни цветове и за предпочитане бяло. Тъмните цветове бяха запазени за възрастните дами, но никоя и не помисляше да сложи рокля от черна коприна, камо ли пък с такава неприлична кройка!

— Леля ви казва, че сте живели в Корнуол.

— Да. — Не биваше да се обезкуражава от това поражение. Щом узнаеше за проявата й, Едуард щеше да се ужаси и да я прати по дяволите. Трябваше да стане така, просто трябваше!

— Много съжалявам за случилото се с брат ви, госпожице Гранвил.

— Благодаря ви.

Линдзи си припомни, че трябваше да гледа партньора си в очите. Вдигна глава и веднага й стана горещо. Очите му бяха устремени в деколтето й. Четириъгълното деколте на роклята едва покриваше зърната. Щом се раздвижеше, розовите ръбчета се подаваха навън. Трябваше да държи главата си изправена през цялото време. През последните дни, докато се преструваше, че я боли глава, тя стоеше в стаята си пред огледалото и упражняваше различни пози. Но когато видя как гърдите й изскачаха от корсажа, куражът я напусна. Сега й се искаше да не е извършила това предизвикателство.

Стига толкова мрачни мисли. Трябваше да се покаже учтива.

— А вие… участвали ли сте вече в битка?

— Бях при Албуера. — В гласа му имаше гордост.

Линдзи се опита да си припомни войните срещу Наполеон.

— Албуера ли? — О, да, пастор Уинслоу беше споменал това име. — В Испания. Кървава битка. Страх ли ви беше?

Момъкът вдигна рамене.

— Изпълних дълга си, госпожице Гранвил. — Усмихна се и свежото му лице стана още по-младо. Но в блестящосините очи имаше тъга. Той понижи глас и обясни: — Там беше страшно, госпожице. Признавам, че изпитвах страх. Мисля, че всеки нормален човек би се страхувал.

Този младеж започваше да й харесва.

— Много се радвам, че сте останали жив. Моля, наричайте ме Линдзи.

Девойката беше безкрайно учудена, когато партньорът й се изчерви от удоволствие.

— Благодаря ви, това е голяма чест за мен — отвърна с дълбок поклон той.

Когато танцът свърши, Тони й предложи галантно ръката си. Поведе я към леля Балард и когато наближиха, промълви със съжаление:

— Боя се, че тази вечер няма да имам удоволствието да танцувам отново с вас, Линдзи.

Тя устреми поглед към леля си и разбра какво я очакваше. Контесата беше заобиколена от орда млади мъже, горящи от нетърпение да танцуват с нея.

Хвърли безпомощен поглед към партньора си.

— О! Но аз нямам нищо против да танцувам пак с вас, стига да искате.

— Разбира се, че искам — усмихна се той и се наведе над ръката й. — До скоро! Няма да мисля за нищо друго!

През следващия час Линдзи се разкъсваше между крайната несигурност и тръпната радост. Защо толкова много мъже от добри семейства искаха да танцуват с нея? Първо танцува с някакъв граф, който имаше неприятния навик на всеки десет секунди да се накланя към нея и да мърмори: „Завладяващо. Абсолютно завладяващо!“. Херцогът, който беше достатъчно стар да й бъде баща, изглеждаше уверен, че тя иска да узнае всичко за огромните му имения в Йоркшир — „половината страна, нали разбирате“ — и за факта, че той е самотен вдовец, копнеещ да сподели всичко, което притежава, с „истинската“ херцогиня.

От време на време Линдзи улавяше погледите на други дами и потрепваше от пренебрежението и омразата, които четеше в тях. Защо мъжете от висшето общество се отнасяха към нея с такова внимание, а жените проявяваха неприкрито недоверие и я отхвърляха?

Всички господа молеха за позволение да я посетят. Без съмнение искаха само да бъдат любезни.

Дойде моментът, когато Линдзи закопня да си почине. Точно тогава един красив млад мъж, облечен в униформа като Тони, сложи в ръката й чаша шампанско. Линдзи се осведоми за първия си партньор и мъжът, който й бе представен като лорд Бентли, попита пренебрежително:

— Кой Тони?

Леля Балард не се отделяше от питомката си.

— Маркиз Грависток — отговори любезно тя. — Той беше запленен от милата Линдзи.

— Като всички нас — отвърна мъжът, но от вниманието на Линдзи не убягна как лицето му внезапно се вкамени. — Ще позволите ли да ви посетя в някой от следващите дни, госпожице Гранвил? — додаде той, както бяха направили всички преди него.

След като Линдзи даде съгласието си и проследи с поглед отдалечаващия се джентълмен, леля Балард се възползва от кратката пауза и зашепна в ухото й:

— Лорд Бентли си търси богата съпруга. Разбрах, че в момента е без пари. Изпросил значителна сума от чичо си, за да си купи офицерски патент. Оставил цяло състояние при Уайтс и в други съмнителни заведения. Явно е подразбрал, че имаш голяма зестра.

— Разбирам.

— Съмнявам се. Но скоро ще схванеш порядките в нашето общество. — Контесата удостои Линдзи с властен поглед. — Защото това ще бъде и твоят свят, Линдзи. Не подценявай тези хора. Незнайно по каква причина — може би от страх — ти се съпротивляваш срещу Едуард. Откажи се, малката ми. Той те иска и можеш да бъдеш сигурна, че ще те има.

Линдзи отново се паникьоса. Беше очаквала, че леля Балард ще я отстрани от бала още в момента на появата й. Никога не беше помисляла, че ще се изправи срещу Едуард в това одеяние. Сега се опита да си представи реакцията му и й причерня.

Тя отвори черното си дантелено ветрило и го размаха пред лицето си.

— О, лельо Балард, мисля, че не се чувствам добре…

— Както не ти беше добре и в дните, когато се криеше в стаята си, нали? — Контесата се усмихваше на минаващите двойки. — Не постъпи почтено, Линдзи. Да ме лъжеш, за да ми излезеш после с този номер!

— Съжалявам — промърмори Линдзи и смущението й нарасна. — Моля ви, мога ли да си отида?

— Не.

— Каретата ще ме отведе и после ще се върне за вас.

— Не!

Линдзи не можеше да проси.

— Не мислите ли, че Едуард не бива да ме вижда в тази рокля?

Леля Балард се засмя и Линдзи я погледна изненадано.

— О, скъпа! Аз просто горя от нетърпение да преживея реакцията на Едуард, като те види в този тоалет. Моят племенник е страстен мъж. С тази дръзка черна рокля ти си в състояние да извадиш от равновесие дори най-самовлюбения денди.

„Брак по сметка. Бедното същество, предопределено да роди наследник на Хъксли, който отново ще се отдаде на пороците си.“ Линдзи преглътна. Какви пороци? Може би не й оставаше друг избор, освен да изтърпи сватбата, за да си възвърне свободата, когато Едуард й се насити. За какви „практики“ говореше червенокосото момиче в будоара?

В паузите между танците се водеха оживени разговори. Звъняха чаши, избухваха весели смехове. Но дълбокият глас на церемониалмайстора заглуши глъчката:

— Едуард Ксавие дьо Уорт, шести виконт Хъксли. Барон Джулиън Лойд-Престън.

— О! — прошепна Линдзи. Устреми поглед към вратата и го видя. Макар че помежду им лежеше цялата бална зала и огромната човешка навалица, тя забеляза веднага едрата, властна фигура на горната стълбищна площадка.

— Красив мъж, нали? — попита самодоволно леля Балард. — И той иска само теб, Линдзи.

Девойката не беше в състояние да отговори.

— Как си, Линдзи? — Звънкият глас на Клариса отклони за момент вниманието й. Лейди Симъндс, която беше изчезнала веднага след влизането си в балната зала, внезапно изникна зад нея. — Опитах се да се промъкна до теб, но господата не ми позволиха. Боже, колко ухажори си намери още първата вечер!

— Не ти се сърдя. — Линдзи погали ръката й. Ала не откъсна поглед от величествената фигура в черен костюм, която слизаше по стълбата. Никой не можеше да се сравни с него.

— Велики боже! — извика един мъж в непосредствена близост до Клариса. — Кълна се в живота си, това е Хъксли! А аз си мислех, че се е отказал от светските забавления.

Линдзи си каза, че светът на баловете съвсем не е истинският, но тази мисъл се изпари бързо и тя отново съсредоточи вниманието си върху Едуард. Трябваше веднага да намери начин да се отдалечи.

Сякаш прочела мислите на настойницата си, контесата застана до нея и улови ръката й.

— Държа да видя лицето му, когато застане пред нас — пошепна настойчиво тя. — Почти съм уверена, че реакцията му ще бъде точно противоположна на онова, което очакваш, скъпа.

Нямаше изход. Линдзи примигна, пое дълбоко въздух и се опита да си внуши спокойствие. Само след минута се появи една тъмна глава, която надвишаваше цялото множество. И тази тъмна глава се движеше право към нея.

— Не бива да се притесняваш — прошепна от другата й страна Клариса. — Разбирам напълно усилията ти да избегнеш отредената ти съдба. Остави на мен. Аз ще отклоня вниманието му.

Линдзи не я слушаше.

Хъксли спря за миг при група мъже. Очебийната скромност на безупречно ушития вечерен костюм само засилваше впечатлението, че той е нещо съвсем особено. Стоеше гордо изправен сред наконтените лондонски кавалери, едър и силен като самотна граблива птица, която се отличава от низшите твари с вроденото си достойнство.

Линдзи чу как Клариса задиша накъсано и отново помилва ръката й. Приятелката й не биваше да се меси.

Докато разговаряше, Едуард мушна пръсти под реверите на сюртука си и няколко пъти кимна… докато загадъчният му поглед продължи разходката си. Ъглите на чувствената му уста се извиха. Беше я открил.

Въпреки това той продължи да слуша тирадата на лорд Уортинг за бракониерите в Съсекс. Но не запомни нито дума.

Очите му бяха вперени в изкусителната фигурка с черна копринена рокля. Погледът му отбелязваше всяка подробност. Кой дявол беше накарал малкото глупаче да се облече така неподходящо? Трябваше веднага да разбере. Но пък никога не я беше виждал толкова прекрасна. Каква радост за окото…

Контрастът между сребърнорусата коса, млечнобялата кожа и черната одежда беше възбуждащ. Тя успяваше да изглежда едновременно крехка, женствена и зашеметяващо прелъстителна. От тесния корсаж с четириъгълно деколте започваше тясна пола от блещукаща черна коприна, а изпод полите й се подаваха сребърни обувчици. Проста огърлица от сребърни перли красеше лебедовата шия. Косата й беше вдигната със сребърни шнурове. Около лицето падаха ситни къдрички.

Линдзи също го наблюдаваше.

Не стана нужда да погледне в очите й, за да разбере, че е усетила обстойния му оглед. Вниманието му се устреми към дантеления корсаж и Линдзи спря да диша.

Едуард усети как слабините му натежаха и се сгорещиха. Тази малка вещица! Прекрасните й гърди се вдигаха и спускаха, пълни, зрели… недокосвани от друг, освен от него. Розовите зърна на гърдите се подаваха изкусително от деколтето. Едуард присви очи. По дяволите! Нямаше да позволи друг мъж да пожелае онова, което беше само негово. Не и след тази нощ!

Възможно ли беше малката да осъзнава въздействието си върху събраните в залата мъже? Може би един от мотивите й беше да предизвика ревността му?

Тази мисъл го накара да се усмихне. Линдзи щеше много скоро да разбере, че този номер няма да мине. Тя беше в състояние да го разгневи, но не и да го накара да ревнува. Много скоро щеше да й обясни, че е направила груба грешка като е пожелала да си поиграе по този начин с бъдещия си съпруг.

— Запозна ли се вече с малкото протеже на леля си, Едуард? — попита Алистър Макбрайд, който следеше жадно изражението му. — Възхитително същество, не намираш ли и ти?

Едуард склони глава встрани и се престори, че едва сега е забелязал Линдзи. Защо да не ускори малко нещата, въпреки нарежданията на Антония?

— Учудващо явление!

— Разправят, че е облякла черно, за да почете паметта на брат си, загинал в морска битка.

— Така ли? — попита тихо Едуард и потрепери вътрешно.

— Ами да! Но ако е имала намерение да се прояви като тъгуваща сестричка, бих казал, че ни доказа точно обратното, нали старче? Всеки мъж ще си помисли първо какво би било да освободи това разкошно бяло тяло от черната обвивка и да разпусне косата й, за да я загърне в сребро. Формите й са толкова разкошни, че направо ми става горещо. Какво ли не бих дал да остана насаме с нея!

Всеки нерв в тялото на Едуард завибрира.

— Щом така смяташ… — Не можеше да си позволи дори да погледне унищожително този глупак. Трябваше колкото се може по-скоро да отдалечи бъдещата си съпруга от този светски цирк. Стана му още по-горещо като си помисли, че всички мъже в тази зала си представяха същото като Алистър.

— Мисля, че ще я поканя на танц — продължи решително Макбрайд и остави чашата си на таблата.

— Пийни още малко — посъветва го Едуард и пъхна в ръката му друга чаша. — Следващият танц на дамата принадлежи на мен.

Без да каже нищо повече, той се отдалечи от групата и се запъти право към контесата. Застана пред дамите и направи кратък поклон.

— Добър вечер — процеди през зъби той. Трябваше да бъде сигурен, че малката ще усети гнева му. — Мога ли да помоля за този танц?

Сега обаче се случи нещо непредвидено. Клариса Симъндс застана пред Линдзи и му протегна ръка.

— Добър вечер, Едуард! Радвам се да те видя! Каква изненада!

Той беше приключил окончателно с тази дама. Малката им афера беше завършила.

— Добър вечер, Клариса, надявам се, че се забавляваш — проговори ледено той, без да поеме ръката й.

— Сега вече да — усмихна се очарователно тя. — Никой не танцува като теб, Едуард. Колко мило от твоя страна да ме поканиш.

Никак не му се щеше да проявява бруталност. Едуард се огледа, откри Джулиън и му даде уговорения знак. Баронът разбра безмълвната подкана използвана десетки пъти и се приближи.

— Желая на дамите добра вечер — проговори с добродушна усмивка той. — Хубав празник, нали?

Едуард си спести отговора.

— Тук имаме две красиви дами, а аз не мога да танцувам и с двете, приятелю.

— По-добре недей — намигна му баронът. — Бих казал, че си много лаком.

— Никой не бива да твърди, че съм ненаситен. — Едуард най-после забеляза Антония и едва не избухна в смях. Лицето й изразяваше злобно задоволство. — Предоставям ти удоволствието да танцуваш с лейди Клариса Симъндс. Разбира се, ако дамата е съгласна.

Клариса вече беше сложила ръка върху неговата и това го раздразни още повече. Той се обърна към Джулиън, чийто невинен поглед не издаваше мислите му. Баронът се поклони, улови ръката на Клариса и я поведе към средата на залата — не без известни усилия. Бузите й пламтяха от гняв.

— Ще танцуваме ли? — Едуард предложи ръката си на Линдзи и се обърна с мрачна усмивка към Антония. — Добър вечер, мила лельо. Благодаря ти. За всичко! — Той беше сигурен, че леля му не бе имала възможност да предотврати предизвикателството на Линдзи. Но бе успяла да спаси доброто име на момичето, това трябваше да й се признае. В този момент се радваше, че Клариса не съумя да отклони вниманието му от Линдзи.

— Искам да поговоря с теб, Едуард — помоли настойчиво Антония.

Без да изпуска ръката на Линдзи, виконтът се наклони към устата й.

— Бъди търпелив, момчето ми. Тя е неопитно дете. Мисля, че умира от страх. Не мога да си представя друго обяснение за днешното й облекло. — Антония стисна ръката му. — Но тя е единствената подходяща жена за теб, вече съм убедена в това. Вслушай се във вътрешния си глас!

Виконтът помисли малко и отговори:

— Имай ми доверие, лельо. Знаеш, че съм твърдо решен да я направя своя съпруга. Би ли направила още нещо за мен? — Когато тя кимна, той пошепна молбата си в ухото й и поведе Линдзи към средата на залата.

Малката мръсница си е научила урока, установи с неохотно възхищение Едуард. Без да го поглежда в лицето, тя описваше спокойно и умело сложните фигури. Само зачервеното лице и бързото дишане издаваха колко е нервна.

Малко по-нататък в редицата танцуваха Джулиън и Клариса. Лейди Симъндс хвърли отровен поглед към Едуард, но той я дари с блестяща усмивка. Това я накара да затропа нервно с краче и й спечели укорителни погледи от близките танцьори. Обидена до дън душа, Клариса се отвърна от него. Едуард неволно се запита защо някога е бил толкова силно привлечен от тази жена. Спомни си пищните й форми, въздъхна и се опита да се усмихне.

Погледът му се върна върху малката фигурка в черно. Тази властна завоевателка не подозираше с каква сила разполага. Съсредоточена в стъпките, тя беше смръщила чело.

Всеки мъжки поглед в посока към Линдзи разпалваше гнева на Едуард. Този гняв трябваше да бъде потушен. Той щеше да уталожи страховете, които изкривяваха възхитителното й лице и в подходящия момент щеше да й даде да разбере, че никога вече не бива да го гневи.

— Забавляваш ли се, Линдзи?

Двамата се движеха в такт.

— Не — отговори енергично тя и Едуард вдигна вежди.

— И защо не?

— Моля ви, не се шегувайте с мен! — Дрезгавият й глас се разля като огън по нервите му. — Аз не съм свикнала с този странен начин на общуване, който сте измислили, и не желая да свикна.

Омагьосващата малка Линдзи притежаваше огнен дух. Каквото и да си мислеше Антония — сигурно беше вярно, че Линдзи изпитваше страх — момичето не можеше да бъде подчинено лесно на чужда воля. Той се усмихна и мускулите на корема му се стегнаха. Малко враждебност, малко съпротива щяха да направят лова и в крайна сметка откъсването на плода още по-приятни. А той щеше да я спечели на всяка цена!

— Този танц не ми харесва — промърмори нацупено Линдзи, докато пристъпваха бавно един към друг. — Уморена съм и предпочитам да се върна на „Брайънстън Скуеър“.

— Ще имате тази възможност много скоро, мадам.

Тя се приближи още малко към него и наситеносините очи засвяткаха.

— Много скоро означава моментално, милорд.

Двамата скръстиха ръце и Едуард кимна на мъжа отляво. Когато отново се обърна към Линдзи, гласът му прозвуча спокойно:

— Не е редно да ми говориш с този тон, малката ми.

— Не съм малка.

— В някои отношения имаш право, но в други… виж, малката, аз мога да преценя тези неща по-добре от теб.

— Вие сте непоносим, сър!

Възбудата бушуваше в кръвта му.

— Много ли танцува тази вечер, Линдзи?

— Без прекъсване — отговори сърдито тя. — И няма да пропусна нито танц, след като свърша с вас.

— Ще видим. Наистина ли носиш черно, за да почетеш паметта на загиналия си брат?

Лицето й побледня. Блясъкът в очите угасна.

— Не — прошепна едва чуто тя. — Избрах този цвят, за да разберете колко съм невъзможна, да ви покажа колко погрешно ме преценявате и…

— Тихо — нареди строго той и се огледа. — Сега не е нито времето, нито мястото да говорим за тези неща.

— И кога ще им дойде времето?

— Това решавам аз!

Танцът свърши и партньорите се сбогуваха, преди да се разделят.

Линдзи беше готова да избяга, но Едуард се оказа по-бърз от нея. Стисна ръката й и я обърна към себе си. Музиката засвири отново и в залата се понесе възбуден шепот.

— Но това е валс! — обяви задъхано една дама.

Едуард откри в навалицата Антония и й кимна признателно. Макар да не беше много съгласна с дръзкия нов танц, тя бе пуснала в ход влиянието си, за да изпълни молбата му.

Едуард погледна Линдзи право в очите.

— Никога повече не се опитвай да ми избягаш.

Лицето й загуби цвят. Зениците й станаха огромни, изпъстрени с черни и виолетови петна, по-възхитителни от всякога. Но пак не се разтрепери, тази неустрашима амазонка, която отдалеч беше взел за безлична провинциална девица. Линдзи Гранвил, крехкото полско цвете? Ама че гротескна представа.

— Мисля, че ми обеща този валс — проговори с нескривано задоволство той.

Линдзи устоя на изкушението и отказа да бъде обгърната от ръцете му. Едуард сведе поглед към меката й уста. Връхчето на езика се плъзгаше по устните, за да ги навлажни.

— Ще танцуваме ли, мадам? — попита с усмивка той. — Или искате да ви целуна пред всички хора в тази зала?

Линдзи въздъхна дълбоко и лицето й отново порозовя. Погледът й показа, че каквото и да се случи сега, то няма да зависи от нея.

Едуард сложи дясната си ръка на тънката й талия и зачака.

Тя стоеше съвсем близо до него, тялото й почти докосваше неговото, погледът й беше неотлъчно устремен към дантеленото жабо на ризата му.

Щом тя можеше да чака, значи и той трябваше да може.

— Ти си едно малко дяволско изчадие — прошепна с неволно уважение той. — Адска фурия! Бъди така добра да ме погледнеш.

Линдзи не се помръдна.

Пръстите му се разпериха около талията. Върхът на палеца докосна долната страна на гърдата.

Линдзи потрепери и вдигна лице. После бавно сложи едната си ръка в неговата, а другата на рамото му.

Едуард усещаше погледите, чуваше шепота на гостите. Но му беше трудно да се раздвижи. Очите на Линдзи се промениха: от тъмносини във виолетови, от виолетови в кобалтови и черни. Тези очи бяха пълни с въпроси и той съзнаваше, че тя отказва да приеме силните си чувства и отхвърля близостта му. После меките й устни потрепериха и в него се надигна нещо непознато: побъркващото чувство, че трябва да я защитава. Това чувство го разтърси.

Той полудяваше!

Виконтът улови такта на музиката и я завъртя. Докато беше на континента, беше овладял всички тънкости на валса. В Париж беше най-желаният партньор за дамите. Но сега с Линдзи танцуваше като никога преди. Ликуващите цигулки го въздигаха в небесата, а Линдзи беше съвършената партньорка. Не биваше да мисли толкова настоятелно за нея, за това момиче, което трепереше на ръба към страстната женственост. Това само би застрашило решителността му да осъществи намеренията си.

Лицето й беше вдигнато към неговото. Той го усещаше, но избягваше да я поглежда.

— Ти си прекрасен танцьор — пошепна задъхано тя.

— Благодаря ти.

— Това е най-вълнуващото ми преживяване.

Бедната малка фея беше толкова несигурна, че се опитваше да протегне ръка към него. Каквато си беше простодушна, тя бе повярвала, че е извършила нещо нередно. Очевидно изпитваше страх. Но той не можеше да й даде онова, от което се нуждаеше, по дяволите!

— Едуард!

Той я обърна, завъртя я отново. Стъпките й бяха толкова леки, че едва докосваха пода.

— Едуард, аз те разгневих. И разбирам защо.

Не, не разбираше.

— Аз не облякох тази рокля заради Уилям. Убедих мадмоазел Натали да ми я ушие не защото исках да почета брат си. Бедната душица, тя повярва, че леля Балард е разрешила. — Тя го погледна втренчено и той се принуди да сведе поглед към нея. Срещна трепереща усмивка, която едва не го подлуди. — Иска ми се да бях помислила и за Уилям, когато я облякох. Тогава маневрата ми щеше да има някакъв смисъл. Моля те, прости ми!

Мъжът смръщи чело. Не биваше да допуска нито искрица съчувствие, иначе щеше да се хвърли в краката й като болен от любов хлапак.

— Не искам прошка, задето поисках по този глупав начин да те отклоня от намерението да се ожениш за мен. Само за това, че се подиграх с траура.

— Говориш прекалено много. — И си много убедителна, добави на ум той. — А аз очаквах, че ще се задъхаш след толкова въртене.

— Нищо ми няма — защити се сърдито тя. — И те моля, не, настоявам да се откажеш най-после от абсурдния си план. Още утре трябва да се обадиш на настойника ми и да го уведомиш, че сме взели общото решение да забравим тази женитба.

В този момент Едуард разбра какво трябваше да направи. Бяха се озовали в близост до една от балконските врати, водещи към терасата. Той направи широко завъртане и изведнъж двамата с Линдзи се озоваха навън.

Без да се бави, мъжът стисна ръката й и закрачи по белите мраморни плочки и широкото стълбище надолу към градината.

— Едуард, спри!

Той забави малко темпото, за да не я уморява, но отиде по-далеч, отколкото възнамеряваше. На всяка цена трябваше да избегнат любопитните двойки, които се разхождаха в градината.

— Къде ме водиш?

Едуард спря и се обърна към нея. Светлината, която падаше от прозорците, рисуваше сенките на ресниците й върху нежно закръглените бузи.

В гласа й имаше нещо. Очакване? Възбуда?

— Къде искаш да те отведа, малка фейо?

Линдзи склони глава. Едуард я улови за раменете.

— Отговори ми!

— Няма!

Аха. Тя не смееше да го помоли да я отведе вкъщи. Едуард усети как нещо в гърдите му се сви. Изпита такава силна и настойчива възбуда, че го заболя. Приведе се и докосна с устни вдлъбнатинката зад ухото й.

— Къде искаш да отидеш с мен, Линдзи? Някъде далече, нали? На място, където ще бъдем напълно сами. — Тези думи увеличиха не само нейния, но и неговия копнеж, но той държеше да чуе в гласа й желание, не по-малко от неговото.

Линдзи не каза нищо.

Трябваше веднага да сложи край на това мъчение. Но първо искаше да се наслади отново на прелестите й, които го преследваха ден и нощ.

— Целуни ме, Линдзи — прошепна той. — Забрави тъгата си и ме целуни.

Тя потрепери, но поклати глава.

Едуард повдигна брадичката й с палец и показалец. Полагайки отчаяни усилия да запази самообладание, зацелува нежно брадичката, затворените очи, челото, чувствителното ушенце. Линдзи се разтрепери безпомощно в ръцете му.

— Целуни ме, Линдзи — повтори настойчиво той. — Моля те!

— Не знам как.

Едуард изпита див триумф.

— Аз ще ти покажа. Отвори очи и погледни устата ми.

Ресниците й затрепкаха, тя въздъхна и се подчини.

— Вдигни се на пръсти.

Линдзи сложи ръце на гърдите му, пъхна ги инстинктивно под жакета и се протегна.

— Добре. Сега ще сведа глава в тази посока, а ти ще се вдигнеш още малко…

— Така ли?

— Да. А сега докосни устата ми със своята.

— Не мога.

— Можеш, Линдзи. Ела по-близо и докосни устните ми със своите, скъпа.

Бавно, съвсем бавно тя се притисна към него, изви шията си, потърка гърди в неговите и невинните й устни намериха неговите в лека, но подлудяваща милувка. Ако не я вземеше тук и сега, щеше да полудее. По дяволите! Не можеше да си го позволи.

— Добре ли е така?

Едуард се покашля, защото гласът му отказваше.

— Чудесно. А сега искам да ме вкусиш, Линдзи. — Той усети как членът му се изду болезнено, прокара език по долната й устна, потопи се в ъгълчето на устата й, после изрисува нежните очертания на горната устна. — Направи това, което направих аз.

Този път тя не се възпротиви. С чувството, че долната част на тялото му е от разтопено олово, Едуард затвори очи и остана неподвижен, докато Линдзи повтаряше урока му. Езикът й облиза нежно устата му, мина по линиите. После зъбките й се впиха изненадващо в долната му устна и тя я засмука.

Едуард имаше чувството, че земята се е отворила да го погълне. Посрещна коравото й езиче, което напираше в устата му и даде воля на страстта си. Докато стонът й проникна в съзнанието му, той не бе разбрал, че я е притиснал към живия плет… че изследва страстно устата и е разбъркал косите й.

Когато вдигна глава да си поеме дъх той забеляза, че треперещите му ръце са разголили гърдите й.

— Едуард, не бива да правим това толкова често.

Невинните й възражения разпалиха още повече страстта му.

Облени от лунната светлина, гърдите й бяха съвършени и той не можа да им устои. Целуна едната, после другата, обхвана ги и ги вдигна; слабините му пулсираха с такава сила, че ей сега щяха да експлодират.

— Толкова си сладка — прошепна той долепил лице до топлата й кожа. Засмука едното зърно и не спря, докато Линдзи не се вкопчи в косата му с тих писък.

Едуард мушна крак между бедрата й и я притегли нагоре към коравото си тяло, докато тя заскимтя от желание. Той взе лицето й между ръцете си, целуна я отново по устата и зарови пръсти в косата й.

— Едуард, о, Едуард! — В началото колебливо, после с нарастващо отчаяние Линдзи се уви около крака му. Той улови хълбоците й, за да я води.

— Едуард, къде си, Едуард?

— По дяволите! — Виконтът пусна Линдзи да стъпи на земята и я скри зад гърба си, за да я предпази от чужди погледи. — Не мърдай — заповяда той.

— Едуард? Навън ли си? Аз съм, Джулиън!

Виконтът изруга наум, обърна се и се опита да вдигне корсажа на Линдзи и да приглади косата й.

— Ах, ето те най-после! О… съжалявам, приятелю.

— Какво искаш, за бога? — изръмжа раздразнено виконтът. — Не виждаш ли, че съм зает? — Линдзи притисна лице до гърдите му. Тялото й трепереше като в треска.

Вместо да се оттегли баронът направи още няколко крачки към двойката. Хвърли бърз поглед към Линдзи и намигна на Едуард.

— Стана едно събитие, което изисква вниманието ти, драги. Щом разбереш за какво се отнася, ще ми простиш, че те потърсих. Помниш ли още нашия проект?

— Разбира се — отговори сърдито Едуард и цял се превърна в слух.

— Един от посредниците ме намери тук. Уведоми ме, че опитното ни гълъбче има затруднения. Доколкото разбрах, алчното дяволче било заловено, докато се опитвало да измами друго птиче.

Думите бяха лесни за разгадаване: Роджър Лачет имаше сериозни затруднения.

— Къде е той сега?

— Някой го затворил на място, откъдето не може да избяга. Мисля, че трябва да го посетиш незабавно и да постигнеш споразумение с измамения, за да го освободят.

Велики боже! Лачет беше пълен глупак, щом се беше оставил да падне в капана толкова лесно. Бяха го заловили в измама на игралната маса и той бе споменал името на покровителя и увереността си, че виконт Хъксли незабавно ще го откупи. Едуард възнамеряваше да направи точно това — този път. Щеше да плати исканата сума и с това да увеличи още славата си на „благодетел“ на Лачет. После лесно щеше да го вкара в ада, където му беше мястото.

Линдзи се притисна още по-силно до него.

— Джулиън, мисля, че госпожица Гранвил трепери от студ. Имай добрината да я придружиш до каретата ми и да я отведеш в дома на Антония.

Той отдели ръце от талията й и отстъпи назад.

— Едуард!

Този път той не посмя да я погледне. Трябваше да мисли единствено за планираното отмъщение. В момента, в който се обърна видя неодобрението на Джулиън и потрепери. Но сега нямаше време за разговори.

— Отведи я вкъщи! — извика през рамо той. — Аз ще намеря извинение за Антония.

Случилото се тази вечер не биваше да се повтори. Той беше длъжен да изчака унищожаването на Роджър Лачет. Убиецът трябваше да си получи заслуженото. Едва тогава Линдзи щеше да му стане истинска съпруга. Принудителното въздържание щеше да направи окончателното завоевание още по-сладко.