Стела Камерън
Само твоето докосване (1)

1

Момичето беше само необходимо зло. Неизбежна добавка. Грозна или красива, хлапачка или еманципирана млада дама, красотата и характерът на госпожица Линдзи Гранвил от Трегонита в случая имаха само второстепенно значение.

Да я ухажва… и да приключи с това колкото се може по-бързо! Да направи разумен компромис, да помоли за ръката й, да се ожени за нея, да осъществи съпружеските си задължения и след това да я настани в най-отдалеченото си имение, като й осигури комфортни условия… да се отърве от нея по най-бързия начин!

Щом стигна обветрената скална издатина, от която се виждаше цялото впечатляващо имение Гранвил в Корнуол, Едуард Ксавие дьо Уорт, шести виконт Хъксли, стегна юздите на жребеца си и постави длан на потръпващата му шия. От Мегависи дотук бе препускал бясно, тласкан от омраза и нетърпение.

— Тихо, Сейбър — прошепна Хъксли, — тук сме на вражеска територия и първо трябва да разузнаем наоколо… докато цялата тази земя стане наша. — Ноздрите му се издуха и той присви очи. Ненапразно приятелите му ги наричаха „капаци към тъмната му душа“. Те скриваха вътрешния му свят и той беше благодарен за това. През следващите дни способността му да крие мислите и чувствата си със сигурност щеше да му бъде от голяма полза. Във всеки случай беше решен да си послужи с всички средства, с които разполагаше, за да постигне успех в начинанието си.

А причината за тези усилия? Отмъщение!

— Време е. — Хъксли се надигна на седлото. Сейбър се подчини на лекия натиск на бедрата и се заспуска по склона. Жребецът бързо слезе от голия хълм и се отдалечи от разбунените води на Ламанша. Прекоси просторните пасища, където овцете се притискаха към ниските огради, търсейки защита от февруарския студ — а ездачът беше се слял с коня си, като кентавър.

Той мина като вихър под надвисналите клони и зави в галоп по пътя, който водеше към главната алея на Трегонита. Издишваше бели облачета, беше се озъбил. По-добре да излее гнева си сега, за да го отвее вятърът, вместо да се изпусне пред мъжа, който нямаше представа кой е виконт Хъксли и защо е дошъл да го види. Той не биваше да усети нищо от заплахата, която носеше посетителят му. Роджър Лачет, комуто беше предопределено да получи единствено възможното наказание за извършеното престъпление, трябваше да посрещне своя обвинител и съдия спокойно и учтиво, да, дори с напрежение и радостно очакване… и скоро след това да прокълне деня на срещата им.

След минути Хъксли спря пред готическата фасада на господарската къща. Чу зад гърба си скърцане на стъпки по чакъла и стисна по-здраво юздите.

Едуард дьо Уорт скочи от коня си едва когато върху Сейбър връхлетя вихрушка от синьо копринено кадифе и разбъркана руса грива. В първия миг новодошлият не разбра, че фурията, която го бе нападнала, е млада жена, и за миг се скри зад мощните хълбоци на жребеца си. Ако се съдеше по слуховете, младата Гранвил беше много сдържана и рядко се показваше в обществото, следователно тази беше посетителка или слугиня и той също трябваше да прояви сдържаност.

— Келвин не ви ли каза да минете през гората? — прозвуча дрезгав, леко задъхан глас, бледото лице на младата дама се появи иззад шията на коня. — Моля ви, побързайте. Ако вие… Ако той… Не трябваше ли да…

Големите загрижени очи, които се устремиха към Хъксли, бяха със същия цвят като индиговосиньото палто, което се стори на виконта твърде голямо и доста износено. Лицето представляваше съвършен овал под сърцевидно оформена коса, нослето беше малко и леко вирнато. Пълните устни бяха полуотворени и разкриваха бисернобели зъби; гъсти, тъмни ресници обкръжаваха забележително сините очи. Хъксли се изправи. Тази зашеметяваща красавица беше още дете.

— Кой или какво би трябвало да бъда, млада лейди?

— О! — Малка ръка в извънредно тежка, непрактична кожена ръкавица се вдигна към устата, а бузките се зачервиха възхитително. — О! Ами… Ако не искате Сара да си има сериозни неприятности, бихте ли отишли отзад в обора, за да скриете коня си? — За удоволствие на Хъксли тя направи бърз и несръчен реверанс. — Искам да кажа, ако не ви е неприятно. — Гъстите ресници се спуснаха над огненочервените бузки.

Мъжът удари с камшик по прашния си ботуш.

— Но разбира се! Покажете ми пътя. — Бедното малко същество явно беше уплашено до смърт, а и възможността да се доближи до Лачет от неочаквана посока вероятно щеше да се окаже предимство.

Момичето беше явно още съвсем младо, беше извънредно дребно и даже мършаво под лошо ушитото палто. То изненада Хъксли, като сграбчи ръката му и го повлече по пътя, по който беше дошло. Въпреки ръкавицата пръстите й бяха толкова крехки, че се загубиха в ръката му.

— Трябваше да се сетя, че Сара не ви е обяснила колко важно е да бъдете дискретен. Вероятно сте забравили да спрете на пътя край колибата на Келвин. — Обутите в тромави ботушки крака се движеха с учудваща бързина и тя дърпаше Хъксли, сякаш се страхуваше, че той няма сили да върви в крак с нея. Конят вървеше послушно зад тях, все още запъхтян от дългия галоп.

— Какво по-точно… — Едуард я изгледа любопитно. — Какво по-точно е забравила да ми каже Сара?

— Стига толкова! — Двамата завиха зад ъгъла на къщата и се озоваха в настлания с камъни двор на оборите. — Аз не й повярвах, знаете ли! Сара винаги измисля невероятни истории. Съгласих се с плана й, защото си помислих, че това е пак някоя от нейните игрички. Но и не повярвах, че вие наистина съществувате.

— О, разбира се, че съществувам — прошепна с усмивка Хъксли.

Момичето спря.

— Простете, моля. Думите ми наистина прозвучаха глупаво, но аз лесно се вълнувам. Всеки го казва. Това и… ами, аз… Сара трябваше да ви обясни колко е важно никой да не ви види. Не само в свещеническия дом, но и тук. Моля ви, побързайте!

Ратай никъде не се виждаше и Хъксли се остави на момичето да го отведе в обора и да поеме юздите на Сейбър. Тази хлапачка беше истинска специалистка по отношение на конете, установи с учудване той. Отведе жребеца в най-близкия празен бокс, хвърли на гърба му одеяло и се увери, че в яслите има достатъчно храна и вода.

— Готово! — Тя се обърна отново към него и приглади блестящите къдрици, нападали по лицето й. — Сигурно ви е студено и сте гладен?

Хъксли едва се удържа да не се изсмее. Тази невероятно привлекателна млада дама беше успяла да потуши гнева му. Истинско щастие, защото му трябваше хладен ум, за да осъществи намерението си.

— Може ли и за мен едно одеяло и малко слама, ако обичате?

Тя смръщи чело, препъна се, докато спускаше резето на бокса, и отново се изчерви.

— Намирате ме несръчна. Всички ми го казват. Ако побързаме, можем да се промъкнем в кухнята, там е топло. Мисля, че ще ви намеря нещо за хапване и тогава ще решим какво да правим. Защото, знаете ли, изпуснахте Сара. Тя е с баща си в Сейнт Аустел. Знам, че ще минат още няколко часа, докато се приберат в пасторския дом.

— Не е ли по-добре да повикате иконома? — Играта беше отишла твърде далеч. Явно това дете го беше сбъркало с някого.

Огромните наситеносини очи не се откъсваха от лицето му.

— Сара създаде голяма бъркотия. Какво щастие, че ви забелязах първа. Тя не живее тук. Това е Трегонита. Пасторският дом е на края на селото. На няколко мили оттук. — Между съвършените бели зъби се подаде връхчето на розово езиче. — Слава богу, че Сара ви описа толкова подробно.

Хъксли усети безпокойство и едва не затропа като конете в боксовете.

— И как ме описа тази… какво беше описанието на Сара? — Той не бе назовал пред Лачет точната дата на пристигането си, камо ли пък точния час, но сега гореше от нетърпение да се изправи пред врага си.

Момичето отново смръщи чело и го огледа замислено.

— Тя ми говори често за своя смел офицер, който служи под командата на Уелингтън и страда ужасно от раздялата с нея… Искам да кажа, говори за вас и чете разни романтични стихотворения. Затова до днес не й вярвах.

Хъксли не можа да овладее любопитството си.

— И какво по-точно ви разказва?

— Ами… — момичето го огледа изпитателно, — той е много висок, казва тя, тъмните му къдрици са разбъркани от вятъра, в очите му пламти огън, а устата му… коравата му уста е красиво изрязана. Великолепни широки рамене, които опъват безупречно ушития жакет. А пък краката му… — Тя затисна уплашено устата си. — Олеле! Моля ви, не издавайте, че съм говорила такива неща!

Развеселен, Хъксли се опита да приглади немирните си къдрици.

— Сара няма да чуе от мен нито думичка. А вие винаги ли сте… — Ако я наречеше „необуздана“, тя сигурно щеше да се обиди. Спонтанността беше рядка и възхитителна черта на характера, която той извънредно ценеше у жените. — Винаги ли сте така открита?

— О, да, всички го казват. — Доколкото можеше да види, малката изобщо не беше възмутена. — Трябва да идем в кухнята, преди някой да ви е забелязал.

Воден от момичето, Хъксли прекоси двора и мина под каменната арка, за да влезе в заобиколената от нисък зид кухненска градина. Загнилите остатъци от зимни растения бяха необорими доказателства за занемареност. Хъксли вдигна вежда. За човек, сдобил се с тази собственост благодарение на невероятната си безскрупулност, Лачет показваше учудващо малък интерес към поддържането й.

— Оттук — прошепна водачката му.

Той й отвори тежката врата и влезе след нея в мрачния коридор. Каменните стени бяха студени и заплашителни. Минаха през млекарната, после през складовете за месо и риба. След това момичето го въведе в учудващо просторната и добре обзаведена кухня, където огънят вече догаряше.

— Седнете. — Тя придърпа към огъня един прастар дървен стол. — Ето тук. Стоплете се.

Поканата беше добре дошла. Хъксли се поклони с благодарност, отпусна се на стола и протегна ръце към жаравата. Приключението започваше добре. Лачет, който и без това не се ползваше с добро име в обществото, сигурно щеше да получи удар, като узнаеше, че са въвели един виконт през кухнята! Устата му се изкриви в усмивка.

— Къде са другите прислужници?

— Но аз не съм… О, да! Днес готвачката има свободен следобед. Дедс — това е икономът — вероятно се е задълбочил в сметките си. А пък другите… — Тя описа широк жест с ръка. — Когато не се очакват гости, персоналът има други задачи в къщата.

— А вие? — Той й хвърли бегъл поглед през рамо. — Коя сте вие и къде трябва да бъдете в този момент?

Тя беше оставила ръкавиците си върху огромната, излъскана до блясък маса в средата на кухнята и в момента разкопчаваше палтото си.

— Ами… аз съм… — Усмивката изписа на бузките й очарователни трапчинки, но не прогони сенките в блестящите очи. — Вие би трябвало да знаете коя съм, сър. Аз съм, хм… Берти. Камериерката на Сара.

Момичето явно не умееше да лъже. Хъксли смръщи чело. Не можеше да разбере защо го излъгаха, но явно цялата тази история беше измислена.

— Добре, значи сте Берти. И какво търсите в господарския дом, след като мястото ви е в къщата на свещеника?

Лицето й отново пламна.

— Сара е постъпила много лекомислено. Трябваше да ви каже открито и ясно, че причината да дойдете в Трегонита и да чакате в обора е баща й, който… — Тя се промъкна на пръсти до него и продължи съзаклятнически: — Пастор Уинслоу е добродушен човек, но много старомоден по отношение на сърдечните проблеми, нали разбирате. Затова Сара реши, че трябва да дойдете тук и да чакате в обора, а тя ще се промъкне тайно и баща й няма да разбере нищо.

— Разбирам. А ние казахме ли… искам да кажа, Сара уведоми ли ви, че днес е денят на срещата ни?

— О, не, не! — Момичето огледа внимателно кухнята, после се отпусна на колене и повдигна една каменна плоча. Бутна я настрана, бръкна в дупката под нея и извади вързопче, увито в стар шал. След това се изправи с леко пъшкане и хвърли плячката си в скута на посетителя. — Трябва да побързаме. Сара ми каза само, че вероятно ще дойдете да я посетите и че аз трябва да си държа очите отворени. Беше случайност — извънредно щастлива случайност — че ви видях навреме. Ето, хапнете. Тук има пастет от дивеч, сирене и ябълки. Надявам се да ви харесат. Върнете се в обора и чакайте. Ако мога, ще ви донеса и малко бира.

— Много сте великодушна — отговори напълно сериозно Хъксли, питайки се дали Лачет имаше представа, че слугите крадяха от запасите му, за да не гладуват. Във всеки случай той нямаше да е човекът, който щеше да му разкаже за това.

Берти свали тежкото си палто, сви го на топка и го метна небрежно на един стол. След това отново коленичи, за да сложи каменната плоча на мястото й.

Хъксли спря да диша. Тази камериерка не беше облечена като слугините в неговите имения. Щом я видя без палтото разбра, че първото му впечатление е било вярно: тя наистина беше много дребна. Дребна, с почти детска фигура, но напълно оформена жена! Бледосинята муселинена рокля подчертаваше безупречната бяла кожа. Разпуснатите руси къдрици падаха по съвършено оформени рамене и милваха буйните млади гърди, опънали деколтето. Тази гледка накара Хъксли да се размърда неспокойно в стола си. Роклята беше доста износена, небрежно привързана под гърдите с избеляла сатенена панделка. Но не можеше да скрие възбуждащите извивки на тялото.

— Защо не сте в униформа? — попита момичето, наведе се още веднъж да провери добре ли е поставило плочата и отеснелият корсаж едва не се спука под напора на гърдите. После приседна на пети и тънката права пола подчерта изкусително закръглените хълбоци.

Хъксли въздъхна тежко и се постара да не гледа към нея. Не бе в стила му да пожелава камериерки и кухненски прислужнички.

— Сигурно сте сметнали, че така няма да направите впечатление — продължи замислено тя.

Той усети, че не е отговорил на въпроса й.

— Проникнахте в мислите ми. — Изправи се и продължи развеселено: — Вероятно смятате, че е крайно време да се върнете в… свещеническия дом. — Много му се искаше да я попита дали идва тук всеки ден с надеждата да зърне смелия офицер на Сара, но не посмя. В този момент откри още едно несъответствие. След като беше прислужница в дома на свещеника, защо криеше храна в чуждата кухня?

Берти се изправи не особено грациозно и пристъпи към него.

— Има нещо, което трябва да ви кажа.

Хъксли се озова в непосредствена близост до свежата кожа, блестящите очи и трепкащата млада женственост. Тя беше толкова близо, че се виждаха пулсирането на вратната вена и бързото вдигане и спускане на прекрасните гърди. Лекият лъх на рози го удари право в носа. За момент изгуби способността си да говори.

— Много ми се иска да ви кажа всичко — зашепна нерешително Берти. — И ще го направя. Но първо трябва да се уверя, че Сара няма да ми се сърди.

Мъжът преглътна.

— Права сте, не бива да правите нищо, което би разгневило господарката ви. А сега…

Тя сложи ръка върху неговата.

— Задоволете се със забележката, че не всичко е така, както изглежда. Но аз съм убедена, че след като се срещнете със Сара, всичко ще се изясни.

— Без съмнение. — Хъксли едва се сдържа да не избухне в смях. Вместо това си позволи да докосне нежната й бузка. Погледът му пламна, но тя не го забеляза. — Хайде, вървете. Аз ще намеря пътя. — Нямаше как да й обясни следващите си действия, нито пък да формулира някакъв благовиден предлог, че се е появил откъм южната страна на Трегонита.

— Не. — Тя поклати глава и къдриците й се разпиляха. — Сара никога няма да ми прости, ако не се погрижа за вас.

Примамлива представа, помисли си Хъксли и свали ръката си от нейната.

— Настоявам!

В този момент вратата се отвори с трясък и в кухнята влезе дебел рус мъж.

— Я виж ти! Кой си позволява да нахълтва в кухнята ми? — Рядката коса, грижливо сресана напред, обкръжаваше кръгло, зачервено лице. Издутите огненочервени устни бяха разкривени в кисела гримаса, а бледите очи, потънали в гънките на плътта, се устремиха първо към Хъксли, после към Берти. — Говорете, сър! Какво търсите в моята кухня?

Неговата кухня? Значи този… този дебелак беше противникът на Хъксли, нищо неподозиращата жертва?

— Желая ви добър ден — проговори учтиво виконтът. Изправи се бавно и остави вързопчето с яденето до себе си.

Свинските очички на мъжа се присвиха в тесни цепки. Огромната брадичка, неестествено издута, се разлюля над колосаната якичка.

— Кой е този човек? Какво търси тук? — Лачет се обърна към Берти и Хъксли веднага забеляза, че погледът му спря върху гърдите й.

— Той… аз…

— Достатъчно! — Лачет вдигна ръка. — С теб ще се занимая по-късно.

Хъксли преглътна набъбващата омраза.

— Мисля, че аз съм този, който заслужава укорите ви, сър. — Този човек явно беше негодник и развратник и не беше нужно човек да притежава богата фантазия, за да си представи какво възнамеряваше да стори с момичето. — Вижте, обърках се. Тази млада дама беше така добра да ми покаже пътя. — Каквото и да станеше, той трябваше да запази спокойствие и да действа едва когато стигнеше до целта.

Лачет се изпъчи гордо и тънките му крака, облечени в жълт панталон, станаха още по-гротескни. Огромният корем изду застрашително розовата брокатена жилетка. Хъксли знаеше, че мъжът насреща му е само на тридесет и три години, но животът, който водеше, го правеше да изглежда с десетина години по-стар.

— При кого отивате? — попита вече по-спокойно Лачет.

— Минал е по другия път — прозвуча развълнуваният глас на Берти. Очевидно уплашена, тя закърши ръце. — Нали знаеш колко лесно се объркват хората при Фоуей и попадат тук вместо в селото. Ей сега ще го заведа…

— Млъкни! — изфуча Лачет.

Надут провинциален денди, прецени го бързо Хъксли, слаб, самодоволен, алчен… безскрупулен! Колко изкушаваща беше представата да го събори на земята и да го смачка като дървеница. Изкушаваща, но твърде проста и милостива.

Хъксли се усмихна на Берти, която трепереше като лист.

— Аз ще уредя всичко, скъпа. — Обърна се към Лачет и продължи: — Стана малко недоразумение, сър. Предполагам, че вие сте господин Роджър Лачет?

Мъжът вирна нос и кимна.

— Така си и мислех. В такъв случай, мисля, че имаме да си говорим.

— Аз…

— Тихо! — изсъска Хъксли, полуобърнат към Берти. — Няма от какво да се безпокоите. Господин Лачет, вярвам, че сте получили писмото ми.

— Какво писмо?

— Да, и в него изразявам желание да наема под аренда Пойнт Котидж, имението, за което научих от приятеля си Трави в Мегависи. — Той чу как Берти шумно пое въздух, но не я погледна.

Шокът и угодничеството, които изведнъж се изписаха на лицето на Лачет, му доставиха огромно удовлетворение.

— Пойнт Котидж — заекна мъжът и отстъпи крачка назад. — Да, да, разбира се. Значи вие сте… — Той вдигна ръка и направи комичен опит да се поклони, но шкембето му попречи. — Вие сте…

— Виконт Хъксли — помогна му Едуард и скръсти ръце зад гърба си. Семейство Трави от Мегависи всъщност се състоеше само от личността Бертрам Трави, частен посредник. Благодарение на него Хъксли знаеше достатъчно, за да се справи с този надут паун, когато му дойдеше времето. — Надявам се, че въпросното имение все още е свободно.

— Ами… вижте, то наистина е примамливо местенце… милорд. Но заповядайте, ще наредя да ни донесат нещо освежително и ще обсъдим проблема на спокойствие. — Обутите в червени кадифени пантофи крака потропваха нервно. — Моля, милорд, ще ме удостоите ли с честта да заповядате в библиотеката?

Хъскли усети как мускулите на челюстта му се стегнаха.

— Естествено.

Лачет посочи вратата и Хъксли се накани да го последва. Но спря за миг и се усмихна окуражително на Берти. Тя стоеше като вкаменена, очите й бяха пълни с мъка.

В този момент и Лачет устреми поглед към нея.

— Този човек — обяви тържествено той — е виконт Хъксли от Хъксли Плейс в Девън.

Берти сведе глава и направи още един несръчен реверанс.

— Милорд — продължи със същия тон Лачет, — позволете да ви представя несъщата си сестра, госпожица Линдзи Гранвил.