Стела Камерън
Само твоето докосване (8)

8

— Най-после — промърмори с тих триумф Хъксли. — О, да! — Най-после в края на улицата се появи градската му карета. Зелено-златните цветове на семейството се виждаха ясно. Подкарвани от кочияш в ливрея на капрата, четирите великолепни арабски коня се изкачваха в равномерен тръс по стръмната улица.

Мрежата около Роджър Лачет се затягаше бавно, но сигурно.

От един прозорец на лелиния си будоар на втория етаж Хъксли имаше идеална гледка към „Брайънстън Скуеър“. Градините в средата на площада все още спяха зимния си сън, а по улицата тичаха само забързани слуги и доставчици, като се пазеха от острия вятър. При вида на луксозната карета повечето от минаващите спряха и се зазяпаха.

— Значи тя вече е тук, Едуард?

Хъксли се обърна стреснато.

— Какво? — За момент бе забравил, че Антония стои зад него.

— Казах, че тя е вече тук — повтори с необичайна острота контесата.

— Напълно си права. — Не беше виждал Линдзи Гранвил цели две седмици и напразно се опитваше да я прогони от мислите си.

Шумолене на коприна и тракане на ветрило му показаха, че и Антония беше развълнувана. Сигурно му се сърдеше, че не й обръща достатъчно внимание. Но той не можеше да се откъсне от прозореца, преди да е видял годеницата си.

Най-после! Дори с приведена глава и рамене пристегнатият в сребърна жилетка корем на Лачет се стремеше да избяга от богато подплатеното палто, докато собственикът му слизаше от каретата. Той помогна на една едра фигура с развяващо се палто от розово кадифе, обточено с лебедови пера, и с подходяща шапка да слезе. Госпожа Гранвил застана до сина си и размаха чантичката си, ушита по най-новата мода. Хъксли прилепи нос до стъклото. Очевидно дамата не бе пожалила пари да се облече за предстоящото си излизане в обществото.

Хъксли стисна здраво зъби. Бел Гранвил беше допълнителен проблем, но той щеше да се справи. Освен това беше по-лесна за манипулиране от последната пътничка, която най-сетне слезе от каретата.

— Е, добре — проговори надменно Антония. — Вярвам ти.

Хъксли хвърли объркан поглед към леля си.

— На какво вярваш? — Навикът й да оповестява заключения, които нямаха нищо общо с хода на мислите му в момента, я правеше много забавна, но в момента той не беше в настроение да се забавлява с каквото и да било.

Антония стана от стола си и се запъти към прозореца.

— Ти явно си се побъркал по това момиче. — Тя склони глава и го потупа по рамото с ветрилото си. — Затова ще премина към осъществяването на малкия план, който измислих снощи.

Хъксли отвори уста да зададе въпроса, който Антония искаше да чуе, но в същия миг си припомни какво ставаше под прозореца.

— Мисля, че трябва да слезем долу и… — Но не го направи. Лачет и майка му вече не се виждаха, вероятно тъкмо изкачваха стълбите към къщата. Една дребна фигурка, която можеше да бъде само госпожица Линдзи Гранвил, стоеше до каретата и нервно пристъпваше от крак на крак.

Притесняваше ли се? Или само се колебаеше да изкачи стълбите, които щяха да я отведат при него? Едуард прехапа долната си устна. Нямаше никакво значение дали момичето желае да го види или не. Ролята му беше да се подчинява.

— Велики боже!

Хъксли се стресна до смърт.

— Какво има, Антония?

— Това ли е годеницата ти?

Той погледна отново към улицата. Кочияшът, който най-сетне беше забелязал, че Лачет е забравил госпожица Гранвил, беше застанал на стража до нея.

— Какво искаш да кажеш, Антония? Наистина, това е годеницата ми. Там долу стои госпожица Линдзи Гранвил. Убеден съм, че ще я харесаш.

— Ще видим. — Едуард можеше само да се надява, че госпожица Гранвил ще си мълчи, докато се научи да не произнася на глас всяка наивна мисъл, която й минаваше през главата… през красивата й главица… Той въздъхна и проследи как кочияшът поведе момичето към къщата. Тя продължаваше да го привлича и това можеше да стане опасно. Дано бързо се научи да разбира и приема какво се очаква от нея: да е очарователна и да участва в обществените ритуали, които Антония владееше до съвършенство.

— Нали ми каза, че малката ще пристигне с подходящ гардероб? — Антония изпухтя презрително. — Когато предложих да се погрижа за това, ти ми каза, че с това ще се заеме семейството.

— Точно така. Дадох на Лачет достатъчно златни монети, за да облече поне дузина дебютантки за големия ден в обществото. Ако не беше глупавата история с гардероба на Линдзи, мадам, щяхме да свършим тази работа най-малко преди седмица. Щяхме да сме разгласили в църквата поне два пъти и проклетата сватба щеше да се състои след десетина дни. — Той се покашля нервно. — Прощавай, Антония, но наистина беше по-добре да направим сватбата по-скоро.

Контесата сложи ръце на кръста си и го измери със знаещ поглед.

— Твоята страст към дамата те прави раздразнителен. Ще се направя, че не съм забелязала безсрамието ти, Едуард… още малко. А сега се приготви да ме изслушаш.

Тя се върна до стола си и се намести удобно в синьо-златните възглавници.

— Точка първа. Горчично жълто, а Едуард?

— Мисля, че не те разбирам.

Черните пантофки на Антония потропваха нетърпеливо по пода.

— Виж какво, млади човече, ти явно си на път да загубиш слуха си. Казах: горчично жълто! Момичето носи горчично жълта рокля с кафяво палто. Абсолютно неподходящи цветове за блондинка и то с крехка фигура. А и, ако не ме лъжат очите, кройката е отдавна излязла от мода. — Лорнетът, напълно забравен при прозореца, беше насочен обвинително към Едуард. — Надявам се, че този безвкусен ансамбъл не ти е струвал много.

Виконтът не се осмели да признае, че в момента го занимават други мисли и изобщо не е забелязал роклята на госпожица Гранвил.

— Това няма значение.

— Разбира се, че има. Веднага ще се заема с бедното дете. Освен това не желая да чувам дори намеци за годежа, докато дамата не бъде официално представена в обществото.

— Но, лельо…

— Няма да слушам възраженията ти, Едуард. Първо ще трябва да я науча на някои неща, за да мога да я покажа. Разбира се, хората ще говорят, но ние ще използваме приказките им в наша изгода. В момента, когато възникне и най-дребното подозрение, че неуловимият лорд Хъксли е решил да се ожени, и най-скъпите перли на обществото ще пожелаят да се запознаят с победителката.

По дяволите!

— Но аз не искам да чакам… камо ли пък да се съревновавам с възможни съперници.

Антония разтвори ветрилото си.

— Мисля, че знам какво правя. Имам ли думата ти, че ще се подчиниш на водачеството ми?

Ако не се съгласеше, контесата щеше да му създаде сериозни затруднения. Нямаше сили да се сражава с любимата си роднина.

— Както желаеш — промърмори хладно той.

— Много мъдро от твоя страна, Едуард. Освен това не бива да забравяш, че макар и по бащина линия, аз съм роднина на семейство Гранвил от Корнуол.

Най-после бе привлякла вниманието му.

— Наистина ли сте роднини?

— Престани да повтаряш като папагал думите ми, момко. Не разбирам откъде си придобил такива лоши навици. Да, роднини сме. — Тя избягваше да го погледне в очите, вместо това свали красивата перлена брошка от корсажа си и започна да я разглежда. — Е, далечни роднини, но все пак…

Хъксли се усмихна. Беше толкова зает с мислите си, че загуби представа за реалността.

— Как съм могъл да пропусна един толкова важен факт!

— Да, представи си! Гранвилови са… ти каза, че госпожица Гранвил е последната от рода си, нали? — Тя почака, докато Хъксли кимна, и продължи: — Всъщност аз го знаех. Гранвилови са примерно семейство. Добра кръв. Много мило от твоя страна, че си решил да се ожениш за малката дама, само за да ми доставиш удоволствие. Убедена съм, че този достоен клан не бива да изчезне.

— Хм! Така значи. — Въпреки неприятното забавяне, въодушевената помощ на Антония и участието й в сватбените приготовления щяха да му бъдат от голяма полза, защото му позволяваха да съсредоточи вниманието си върху по-важни дела. — Не е ли време да поздравим гостите?

— Не.

Хъксли, който вече й беше протегнал ръка, спря насред движението.

— Как така?

— Моля те! — Антония се изправи величествено. — Ти очевидно си забравил изискванията на етикета. Ще останеш тук още около половин час. Едва тогава можеш да се покажеш.

— О, лельо…

— Не ме прекъсвай, Едуард. Трябва още отсега да прокараме ясни граници. Знам, че гориш от нетърпение да видиш младата дама. Но аз нося отговорност за нея и трябва да я подготвя добре за появата й в обществото, което значи, че искам да я видя за първи път без теб. Това момиче трябва да се държи непринудено, а не през цялото време да те зяпа, като че си теле с две глави или нещо подобно.

— Какво? — Хъксли не можеше да се отърси от смайването си. — Теле с две глави? Е, твоето желание е заповед за мен, лельо — промърмори примирено той. Дали наистина приличаше на болен от любов хлапак? Но той беше длъжен да играе тази комедия, докато госпожица Гранвил станеше негова виконтеса и заемеше полагащото й се място в имението му в Девън. Това беше най-доброто място за нея, нали беше свикнала да живее на село.

Антония се запъти към вратата, оправяйки бонето си.

— Господин Лойд-Престън остави картичката си тази сутрин. Вероятно е бил на „Кавендиш Скуеър“ и не те е заварил вкъщи.

— О, значи Джулиън се е върнал от Дорсет? — Барон Джулиън Лойд-Престън беше тайното му оръжие. С негова помощ Хъксли беше успял да преживее без особени проблеми ранните си години в Итън — без мерките за закаляване на характера, които големите ученици прилагаха спрямо по-малките. Едуард имаше голям късмет, че добродушният и винаги любезен Джулиън го бе избрал за свой верен спътник. Оттогава двамата бяха неразделни приятели.

— Позволих си да го поканя на вечеря.

— Тази вечер? — Хъксли поклати глава. — Не му ли каза да ме посети тук или на „Кавендиш Скуеър“?

Антония отвори вратата.

— Той ще дойде тук. Щом настаниш Лачет и майка му в Челси, а аз се запозная с госпожица Гранвил, ще се оттегля рано… но първо ще й предам няколко урока. Знам, че днес следобед имаш важни дела. Но ако имаш желание да се върнеш бързо… — Усмивката й беше необичайно топла. — Мис Гранвил сигурно ще бъде много благодарна, ако някой й помага да свикне с новата обстановка. Джулиън ме увери, че ще дойде колкото се може по-късно.

Тя излезе и Хъксли бавно затвори вратата зад нея. Да помогне на Линдзи? Каква приятна перспектива…

Дискретната Антония беше успяла да събере някои сведения за семейство Гранвил и вече знаеше, че втората съпруга на Бродерик Гранвил е много по-млада от него. Когато се срещнали, Бел Лачет била красавица, макар и доста пищна. Антония кимна леко с глава и отговори на глуповатата усмивка на гостенката. Очевидно Гранвил се беше оженил за нея заради тялото й. Разумът й явно не работеше особено добре.

— Доколкото разбрах, милейди, Хъксли има намерение скоро да се присъедини към нас? — Роджър Лачет се беше разположил в едно удобно кресло в близост до камината. Бяха минали само десет минути, откакто се беше представил, а той вече пиеше втора чаша от отличната мадейра на контесата.

— Лорд Хъксли ще пристигне скоро. — Този отвратителен сноб се държеше като че е вече част от семейството. Антония изобщо не можеше да си представи защо Едуард се е принизил да общува с тези хора. Ала след като огледа внимателно Линдзи, тя промени мнението си. Това красиво като картинка младо същество притежаваше всички предпоставки да се превърне в обожавана красавица, по която много млади господа щяха да загубят ума си.

— Линдзи — проговори със смръщено чело Бел Гранвил, — престани да се разхождаш напред-назад. Сигурна съм, че милейди не желае да пипаш скъпоценностите й.

— Оставете я да се раздвижи — възрази доста злобничко Антония. — Дългото пътуване е уморително, особено за младите момичета. Знам, че е седяла цяла вечност. — Разбира се, поведението на госпожица Гранвил беше повече от странно. Младите момичета не препускаха из салоните като кобилки. Те бяха длъжни да седят тихичко с ръце в скута и да чакат да ги заговорят. Ситуацията, създадена от Едуард, беше наистина необичайна.

Изведнъж Антония бе осенена от чудесна идея.

— Простете — заговори с измамна любезност тя, — господин Лачет, как не се сетих по-рано! Вие и майка ви сигурно също сте изтощени от дългото пътуване. Позволете да повикам каретата на племенника си, за да ви отведе веднага в наетата за вас квартира.

— О, не! — прекъсна я с писклив глас Бел. — Не можем да тръгнем, преди да сме поздравили новия си роднина. Не, не!

„Новият роднина.“ Антония изпита странното усещане, че трябва да се бърза.

— Настоявам. — Тя стана и позвъни за Норис. Икономът й, който беше в къщата повече от тридесет години, щеше веднага да разбере, че трябва да побърза.

— Лорд Хъксли никога няма да ми прости, че проявих такава несъобразителност.

Влезе старият иконом и Антония му обясни, че трябва да отведе Лачет и майка му до каретата.

Бел се изправи колебливо. Целият й вид издаваше разочарование.

— Не е редно да си тръгнем, преди да сме поздравили Негово Благородие — промърмори сърдито тя. — Много добре си спомням, че той искаше да обсъди с нас някои… важни дела. Не мога да разбера как не е дошъл да поздрави Линдзи.

Антония преглътна бързо разочарованието си, че племенникът й не си беше направил труда да обсъди с бъдещите си роднини всички „важни дела“ около сватбата. А може би те просто бяха решили да ги забравят.

— Едуард ще има възможността да поздрави Линдзи. Тя ще живее в моя дом. Всъщност, сигурна съм, че вие знаете всичко това. Наредихте ли да отнесат багажа на госпожица Линдзи в приготвената за нея стая, Норис?

Икономът кимна.

— Разбира се, милейди. — Начинът, по който беше издул ноздрите си, показваше от ясно по-ясно какво е мнението му за натрапниците.

— Но аз си мислех, че Линдзи ще живее с нас — изхленчи Бел, докато връзваше с трескави движения шапката си. — Мислех си, че ще останем заедно и аз ще я придружавам навсякъде… заедно с вас, милейди.

— Точно така — присъедини се към майка си Лачет и остави чашата си с очевидно съжаление. — Това е най-малкото, което можем да направим!

Антония веднага прозря какви амбициозни планове бяха изковали Лачет и майка му. Проклети парвенюта!

— О, не, аз не бих посмяла да ангажирам ненужно времето ви. През следващите седмици госпожица Линдзи ще бъде винаги близо до мен. — Нямаше да им достави удоволствието да каже „преди сватбата“, още не. — Ще се видим много скоро. Не се колебайте да ни пратите вест, ако имате някакви потребности.

Минаха още няколко минути, докато майката и синът най-после се изнесат навън. Антония не откъсваше поглед от мълчаливата госпожица Гранвил, която продължаваше да се разхожда напред-назад, и забеляза как момичето си отдъхна, щом каретата потегли. Антония също въздъхна и хвърли остър поглед към скъпоценния часовник на камината. Оставаха десет минути, преди Едуард да излезе от будоара й и да обърка още повече бедното момиче.

— Е, добре — заговори Антония, опитвайки се да бъде любезна, макар че се чувстваше някак неловко, — дойде времето да се опознаем по-отблизо, госпожице Гранвил. Лорд Хъксли ми е разказвал много за вас, но…

— Той не знае нищо за мен. Нищичко.

Антония остана неподвижна, само в погледа й проблесна силно учудване. Май не беше чула добре.

— Убедена съм, че ще научите много бързо какво се очаква от вас и племенникът ми ще има съпруга, която ще прави чест на името му.

— Не вярвам.

Този път беше чула съвсем правилно! Антония направи няколко крачки и застана до момичето.

— Вие сте нервна, скъпа, и това е разбираемо. Моята задача е да ви преведа спокойно и сигурно през трудните седмици, които ви предстоят. — Сега вече беше убедена, че наистина я чакаха трудни дни.

— Той изобщо не ме познава. — Госпожица Гранвил сведе гъстите си ресници и сви крехките си рамене. Това момиче явно бе обзето от безутешно отчаяние. — Цялата тази история с женитбата ни е една страшна заблуда и щом се вразуми, той ще ме отпрати.

Дрезгавият глас на момичето трепереше от вълнение. Антония беше толкова смаяна, че стисна зъби и зачака да чуе поредната поразяваща новина.

— Лорд Хъксли е твърдо решен да се пожертва — само от чувство за чест. — Тъмносините очи потърсиха погледа на Антония. — Моля ви, милейди, опитайте се да го разубедите. Не бива да се жени за мен. Аз не мога да му дам нищо.

Антония отвори ветрилото си, затвори го бързо и опря върха му в брадичката си.

— Знаете ли, мила, спомням си много добре момичешките си страхове, когато скъпият ми съпруг помоли за ръката ми. — Дълбоко чувство за чест, точно така. Но какво, за бога, означаваше това? — Хъксли е полудял по вас и аз разбирам защо. Вие сте прекрасна, мила. Честно ви казвам, че отдавна не бях виждала такава красавица. Племенникът ми ненапразно бърза да ви отведе пред олтара, защото много скоро ще бъдете заобиколена от тълпи обожатели.

За съжаление думите й не постигнаха желаното въздействие, а именно да накарат Линдзи да се засмее или поне да се усмихне. Антония забеляза с ужас, че очите на момичето се напълниха със сълзи. Както беше намекнал Хъксли, малката беше изключително невинно и плахо същество. Антония изправи още повече и без това стегнатия си гръб. Чест? Нима скъпият й племенник…? Не, невъзможно. Дори Едуард не би… Тя огледа отново безупречната кожа, водопада от сребърноруси къдрици, ранимата извивка на тила, нежната закръгленост на гърдите под отвратителната рокля, отлично преработена, но дяволски остаряла. Тук имаше нещо повече от онова, което беше благоволил да й съобщи Едуард, но тя се възхищаваше от вкуса му да избере такъв суров материал. Антония усети веднага, че в госпожица Гранвил има нещо особено, нещо рядко, гаранция, че на небосклона скоро ще изгрее божествена красавица с добър и чувствителен нрав. Но имаше и още нещо, което я възхити най-много: това момиче беше… предизвикателство.

Антония изпита неочаквано силно желание да извади момичето от сдържаността му. Тя посочи картината, която висеше над величествената камина, изработена от Адамс.

— Лорд Балард — обясни тя и в гласа й звънна искрена гордост. — Съпругът ми. За съжаление отдавна не е между живите.

Маневрата за отклоняване на вниманието сработи. Госпожица Гранвил втренчи внимателен поглед в картината.

— Красив мъж — продума след малко тя. — Очите му са засмени. Много обичам хора с такива очи. Имам чувството, че е умеел да се шегува със себе си. Повечето джентълмени са студени и отблъскващи… и се занимават само със собствената си особа. Смятат се за много важни. Мисля, че вашият съпруг е бил различен. Сигурна съм, че ви липсва. От колко време сте сама? Божичко! — Тя закри устата си с ръка и се изчерви. — Извинете ме. Говоря прекалено много. Всички го казват.

— Не ги слушайте, защото не са прави — успокои я Антония и сама се изненада от импулсивността си. — Вие сте възхитителна млада жена. И имате вярно око. Моят съпруг наистина беше необикновен човек и аз го обичах повече от всичко на света. За съжаление почина само няколко години след женитбата ни. — Милият Балард беше толкова добър и изпълнен с разбиране съпруг. Беше му дълбоко благодарна за решението да я направи единствена наследница.

— Много тъжно — прошепна госпожица Гранвил. — Сигурно още плачете за него…

Антония едва успя да скрие усмивката си. Нарочно не беше свалила траурните дрехи. Много се харесваше в ролята на тъгуваща вдовица.

— Някои хора държат много на външните знаци на траура, скъпа. Аз съм от жените, които се стремят да показват уважението си към любовта и загубата. — Това беше почти честно изказване. Черните одежди държаха обожателите й там, където тя искаше да бъдат: достатъчно близо, за да я забавляват, и достатъчно далеч, за да не й се месят. Скъпият лорд Иърсли, най-новата звезда в тълпата от обожатели, беше готов веднага да я заведе пред олтара. Имуществото, което трябваше да мине в неговите ръце след сватбата, щеше да напълни и препълни празните му джобове. Но Антония нямаше никакво намерение да се отказва от развлеченията си… и от възможността да контролира огромното си богатство.

Госпожица Гранвил изглеждаше потънала в мислите си.

— Вие също сте преживели тежка загуба, мила. Приемете съчувствията ми.

Момичето потрепери и побледня.

— Какво казахте? О, нима сте познавали Уилям? — Линдзи беше толкова смутена, че блъсна застрашително една масичка и порцелановите съдове зазвъняха. — Прощавайте! Толкова съм несръчна. Всички го казват.

Които и да бяха, тези „всички“ бяха положили доста усилия да направят младата дама несигурна и неспокойна.

— Няма защо да се извинявате. — Уилям ли? А, да, Уилям беше братът, загинал в морска битка малко преди смъртта на Бродерик Гранвил. — Не съм имала удоволствието да се запозная с Уилям и със скъпия ви баща. Едва когато Едуард спомена семейството ви, си спомних, че имаме връзка.

— Едуард? — Момичето я погледна неразбиращо.

Антония отвори уста да каже нещо язвително, но вместо това се усмихна.

— Да, скъпа моя, Едуард. Племенникът ми. Мъжът, който е поискал ръката ви. — Може би тези глупави повторения бяха най-новата мода сред младежите?

— Ах, да. — Красивото лице отново се затвори.

Възможно ли беше… нима съществуваше вероятност малката да не отговаря на чувствата и желанията на Едуард? Абсурдно!

— Както вече казах, Едуард спомена семейното ви име и аз си припомних за връзката ни.

— Връзка ли?

— Велики боже! — Антония не можа да обуздае гнева си. Трябваше още утре да поговори с Ернестина Сейбъл. Като майка на застаряваща, но все още даваща надежди девица, Ернестина вероятно знаеше повече за тази изнервяща привичка.

— Боя се, че не ви разбирам. Кой има връзка?

Незнайно как Антония отново успя да се усмихне.

— Можете да ме наричате „лельо“. Спомних си, че братовчедката на съпруга ми, която за съжаление е вече покойница, беше омъжена за втори ваш братовчед, вече също покойник. Съпругът на братовчедката на съпруга ми принадлежеше към Гранвилови от Корнуол. — Тя беше обмислила предварително това обяснение, но момичето показа само учтив интерес… и объркване. — След като сме роднини, макар и далечни, можете спокойно да ме наричате лельо Балард, нали?

— Д-да, мисля, че ще мога.

— Чудесно. А аз ще ви наричам Линдзи. По-късно ще ми разкажете за живота си. Може би утре, защото днес следобед трябва да започнем с уроците.

— Уроци?

Антония затвори очи.

— Имате много да учите, мила. — Тя огледа бързо крехката фигура и продължи: — Е, надявам се, че ще се справим бързо. Вероятно още не съм наясно с някои неща. — Сърцето й беше пълно с надежда.

— Лорд Хъксли би могъл да бъде блестяща партия за всяка девойка — промълви внезапно госпожица Гранвил. Красивата й уста изведнъж избърбори с изненадваща енергия. — Не би било зле да го посъветвате в тази насока.

Ситуацията беше наистина необикновена.

— Едуард надали ще последва съвета ми, скъпа моя. Само той може да реши за кого да се ожени. Искам да ви питам нещо важно: имате ли нужда от указания как да си служите с ветрилото?

— Никога не съм притежавала ветрило.

Антония едва потисна стона си.

— Значи трябва веднага да започнем с уроците. Днес ще ви дам едно от моите. По-късно, когато набавим всички дреболии, от които се нуждаете, ще ви дам възможност да си изберете ветрила по свой вкус.

— Вашето е много красиво.

Мекотата и плахостта на това неопитно същество трогнаха Антония.

— Благодаря ви. Имам още едно, затова ви го подарявам. — Въпреки това трябваше да внимава и да запази известна дистанция. Все още съществуваше възможността Едуард да се вразуми и да се откаже. Това не би било сериозен проблем, тъй като обществото все още не знаеше за предстоящия брак.

— Аз съм голям товар за вас.

Вярно, но неизбежно.

— В никакъв случай. Сега да поговорим за роклята ви. Не е особено… модерна.

— Е, мисля, че платът е добър.

— А харесва ли ви?

Големите сини очи на момичето бяха открити и ясни.

— Ами, всъщност нямам нищо против да я нося.

Антония веднага прозря коварството на Бел Лачет. Без съмнение, онази жена се беше възползвала от възможността да си накупи нови рокли и беше наредила да преправят старите й дрехи за малката. Каква мръсотия! И макар че мащехата се отнасяше повече от подло със завареницата си, тя проявяваше лоялност. Забележително, макар и глупаво.

— Едуард ми каза, че ви е осигурил нов гардероб за балния сезон.

Линдзи се изчерви така силно, че Антония усети пробождане в сърцето.

— Не ми трябват толкова нови неща — прошепна едва чуто Линдзи. — Някои от старите ми дрехи… например тази рокля.

— Няма нищо. — Какъв смисъл имаше да измъчва бедното дете! — Предполагам, че в багажа си имате и по-хубави рокли.

— Да, разбира се.

Антония се ядоса още повече. Младата дама трепереше от нерви и мачкаше полата си. „Дори ако Едуард се откаже от това хубаво дете, аз ще накарам Лачет и милата му майка да си платят за позорното користолюбие“, закле се контесата.

— Все още съм в траур за брат си.

Антония вдигна изненадано глава.

— За Уилям? Нали е починал преди две години?

— Да, но аз исках да нося траур поне още една година. За съжаление всичките ми черни рокли отесняха.

Един бегъл поглед към дребното, но съвършено оформено тяло беше достатъчен, за да й повярва.

— Искам да ви дам още нещо — промълви Антония и пъхна в ръката на Линдзи брошката, която беше донесла от будоара си. — Ще стои чудесно на светлата ви коса. Носете я за спомен от скъпия ми починал съпруг.

Линдзи погледна втренчено прекрасния накит.

— О, не, не, не бива! Много е скъпа за мен.

— Глупости! От днес е ваша. Искам веднага да си я сложите. Като подарък за добре дошла. — Антония се укори за мекотата си. Дали с възрастта беше започнала да оглупява? Опита се да си наложи строго изражение. — Да продължим. Можете ли да танцувате?

— Не съм особено добра. — Линдзи се усмихна и въздействието беше поразяващо. В очите й засвяткаха искрици, сладко извитата уста разкри съвършени малки зъби. — Но приятелката ми Сара — госпожица Уинслоу — свири чудесно на пиано и аз често… — Бледата кожа се оцвети в розово и тя сведе глава.

— И вие какво? — попита с мек глас Антония.

— Ще го намерите глупаво.

— Моля, разкажете ми.

— Преструвам се, че съм в училище по танци и упражнявам стъпки. Вероятно съм несръчна, но Сара твърди, че съм добра. Тя… тя ми е приятелка.

— Харесва ли ви да си представяте, че сте в училище по танци?

— О, да, много!

Това момиче беше толкова неподправено и свежо. Антония изпита нарастваща възбуда. Нова, никому непозната красавица, истински, нешлифован диамант. Да лансира това съвършено ново явление в балния сезон — това разкриваше неподозирани перспективи.

— Линдзи, надявам се да ви доставя удоволствие с мерките, които съм взела. Много скоро ще се запознаете с мосю Гондо, който е един от най-добрите учители по танци. Той ще ви научи на правилните стъпки.

Дори да се радваше на предстоящите уроци по танци, Линдзи успя да го прикрие. Но Антония вече не можеше да бъде спряна.

— Ангажирах още един млад човек, който ще ви научи да свирите на пиано. Можете ли да пеете, мила?

— Боя се, че не — въздъхна угрижено Линдзи.

— Не е чак толкова страшно — отвърна безгрижно Антония, макар че не й беше много весело. — Ще сторим всичко, което зависи от нас, и съм сигурна, че ще направите фурор още на първия си бал. Трябва ви само малко повече смелост. Първо ще проверим гардероба ви и ще направим необходимите покупки. — Момичето имаше нужда практически от всичко, Антония вече го бе разбрала. — Много скоро ще бъдете погълната от развлеченията на Лондон. Понастоящем всички се наслаждават на сезона. Ще има балове и приеми, салони и музикални вечери. Няма да имате дори секунда да помислите за нещо друго — завърши предизвикателно тя и скръсти ръце пред гърдите си.

Линдзи изглеждаше… така далечна. Антония въздъхна. Предстоеше й тежък труд, но беше длъжна да се справи. Заради Едуард, а и заради себе си.

Сякаш отгатнал мислите й, скъпият й племенник се появи на вратата в другия край на салона.

— Желая ти добър ден, Линдзи — проговори той.

Дълбокият му глас прозвуча спокойно, но опитният слух на Антония веднага долови дълбокото чувство. Това беше повече от обезпокояващо.

Линдзи направи жалък опит да се усмихне.

Едуард, висок и силен, правеше силно впечатление с простите си, но съвършено ушити дрехи. Той бе втренчил поглед в момичето и за Антония не беше трудно да отгатне какво се криеше в черните им дълбини. Там имаше страст към жената, която бе избрал за своя съпруга, огнена, собственическа страст. Антония се развълнува… и потисна. Това ли беше племенникът й, разумният, сдържан мъж? Възможно ли беше да е станал зависим от плътта? В този момент я обзе страх за невинната девойка, свита под парещия му поглед.

— Линдзи! — повтори топло Едуард и направи няколко крачки към годеницата си. — Разкажи ми как мина пътуването.

— Поносимо — прошепна в отговор тя.

— Много добре изглеждаш — продължи мъжът. — Много си красива!

Любовта явно заслепяваше племенника й. Антония избягваше да гледа ужасната рокля. Естествено Линдзи щеше да изглежда очарователна и в дрипи, но на всяка цена трябваше да изхвърлят тази грозна жълта одежда. Любов? Тя отвори ветрилото си и огледа внимателно лицето на Едуард. Той беше съсредоточил цялото си внимание върху момичето — означаваше ли това, че е истински влюбен? Нали твърдеше, че това чувство е само мит?

Едуард се наведе над бъдещата си невеста.

— Бледа си. Не искам да се страхуваш, малка фейо.

— Не се страхувам, милорд.

— Искам да ме наричаш Едуард.

Момичето не реагира.

Едуард се обърна рязко и огледа просторния салон с присвити очи.

— Къде е той? — Гласът му бе необичайно остър. — Къде е Лачет?

— Стига, Едуард — намеси се решително Антония. — Ще ти бъда благодарна, ако не използваш този тон в дома ми.

— Къде… прощавай, Антония. Къде са втората майка и несъщият брат на госпожица Гранвил? Очаквах ги тук.

— Те бяха тук — обясни хладно Антония. — Видях, че са изтощени от пътуването, и предложих да потеглят веднага към Челси. Първо трябва да си починат. По-късно ще намерим време да ги поканим.

Едуард кимна кратко. За момент беше забравил за Линдзи, която се бе свила в най-мрачния ъгъл, за да не я виждат.

— Седни, Линдзи — покани я Антония и хвърли неодобрителен поглед към племенника си. — Ще пием чай, а после ще ви покажа стаите ви.

— Налага се да ви напусна — оповести Едуард и се запъти към вратата. Но скоро се овладя, върна се и целуна Антония по бузата. — Прощавай — пошепна в ухото й той. — Щом уредя работите си, ще ти обясня всичко, но сега не мога. Моля те, повярвай, че имам да върша нещо важно. Въпрос на чест, разбираш ли? — Тя промърмори нещо в знак на съгласие и той добави: — Благодаря ти. Не забравяй, че трябва да си легнеш рано.

— Грижи се за себе си, Едуард. Каквито и да си намислил, не проявявай лекомислие. — Този „въпрос на чест“ я обезпокои извънредно много.

— Нямаш причини за тревога. — Погледите им се срещнаха за миг, после той се обърна към госпожица Гранвил: — Довиждане, Линдзи. Ще се видим скоро. Много скоро, малка фейо.

Девойката не отговори, само се извърна настрана. Антония видя внезапно побледнялото й лице. Нима това беше реакция на млада жена, пламнала от любов към красивия, опитен в светските дела виконт? Или Линдзи наистина се страхуваше от нещо… или от някого?