Стела Камерън
Само твоето докосване (14)

14

Този път трябваше да успее. Линдзи стъпи по-здраво на краката си, обути в сребърни сатенени пантофки и провери дали диплите на широката пелерина обточена с хермелин покриват цялата й рокля.

— По-добре ли си вече, скъпа? — попита леля Балард.

Тя седеше срещу Линдзи в луксозната семейна карета, елегантно облечена в черно кадифе обточено с тъмни кожи.

— Чувствам се великолепно! — Линдзи погледна контесата с искрена сърдечност. — И как би могло да бъде другояче, след като вие бяхте толкова добра с мен? — Ако всичко минеше според очакванията й, много скоро леля Балард щеше да промени напълно отношението си към нея. Тази мисъл й причини болка и тя побърза да я прогони.

— Боли ли те глава?

— Вече съм много по-добре, благодаря. — По известни само на нея причини през последните дни Линдзи се оплакваше от ужасно главоболие и не излизаше от стаята си. Но днес бе изразила готовност да отиде на бала.

Контесата не я изпускаше от очи.

— Изглеждаш ми някак… замислена. Би ли искала да споделиш мислите си с мен?

Да сподели мислите си с някого — това би било невероятно облекчение. За съжаление беше невъзможно — особено сега.

— Не искам да се тревожите за мен. — Тя се усмихна и се престори, че се възхищава на гледката от прозорчето на бавно движещата се карета. — Толкова е вълнуващо! Поне сто карети! Опашката е дълга най-малко една миля. А по тротоарите се трупат въодушевени зрители. Дали се радват, че имат възможност да видят как други отиват да се забавляват?

Контесата избухна в смях и черните пера над искрящия накит от диаманти и рубини в косата й се разлюляха.

— Мило невинно момиче, те са тук, за да наблюдават нашите забавления, както правилно се изрази. Нито едно голямо събитие през сезона не може да мине без тези гости. — Тя се наведе към прозореца и махна с ръка, скрита в копринена ръкавица. В косата и на ушите й искряха бисери — Линдзи реши, че това е най-изисканата дама, която познава.

Нощта на бала у семейство Кимбърленд. Линдзи потрепери. Въпреки че беше твърдо решена да осъществи плана си, тя беше завладяна от грандиозното събитие.

— Всички карети ли отиват на бала? — Защо и Сара не беше с нея? Дано дойдеше по-скоро, за да преживее поне част от тази магия, преди Линдзи да е успяла да избяга.

— Разбира се. Всички, които значат нещо в обществото са поканени на този бал.

Най-после стигнаха входа на парка. Разкошната процесия напредваше съвсем бавно. Линдзи се наведе през прозорчето и огледа възхитено парадните ливреи на слугите, стоящи отзад на каретите. Лейди Балард също беше придружена от лакеи, а на украсената с пискюли капра се бяха настанили двама гордо изправени кочияши.

— Колко има още до къщата?

Лелята се усмихна отново и кимна на любопитните зрители, които се натискаха към каретата.

— Не е далече. Къщата е величествена. Вярвам, че ще ти хареса. Гледа към парка и е заобиколена с прекрасни градини. Може би ще имаш възможност да ги видиш.

Линдзи я погледна със съмнение. Очакваше престоят й на бала да бъде съвсем кратък.

— Щом не е далече, защо всички са дошли с карети? Онези, които живеят наблизо, биха могли да дойдат пеша, така ще си спестят разходите и чакането.

Контесата се изсмя звънко и Линдзи я погледна слисано.

— Доброто ми дете! Ти не разбираш. Правим го, защото така е редно и защото пътуването предлага много възможности да ни видят в най-добрия ни вид. Това е нещо като ритуал, част от събитието. Уверена съм, че скоро ще започнеш да намираш тези неща за съвсем естествени.

— О, сигурно! — Линдзи не беше разбрала нищичко от обяснението.

— Да не забравя да кажа на Едуард колко съм възхитена от теб, Линдзи. Ти научи извънредно много за краткото време, с което разполагахме, и ще бъдеш достойна съпруга за виконт Хъксли. Ти си точно жената, от която той има нужда. — Лелята я погледна съзаклятнически. — Моят племенник се нуждае от жена с темперамент, скъпа моя. Този млад мъж е твърде сериозен и сдържан. Една мъдра жена знае как да бъде самата тя, как да получава нещата, към които се стреми, като при това не оставя съмнение у мъжа си, че той е неин господар и повелител. Не забравяй на какво съм те научила.

Линдзи се усмихна невесело.

— Никога няма да забравя. Благодаря, лельо Балард.

— Трябва да го научиш да се смее — продължи настойчиво контесата. — Трябва да заличим веднъж завинаги глупавите приказки около името му. Едуард не е леденостуден прелъстител. Когато беше малко момче, той обичаше да се смее. Макар че баща му беше един жалък нещастник, а сестра ми — пълна егоистка, Едуард беше жизнено и весело момче! Както знаеш, мъжът ми и аз нямахме деца и аз обичах Едуард и Джеймс като собствени синове.

— Джеймс е братът на Едуард, нали?

Контесата я погледна изпитателно.

— Нима Едуард е говорил с теб за Джеймс? Това не би трябвало да ме изненадва, макар че с мен е винаги сдържан.

— Едуард никога не е споменавал пред мен името на Джеймс — отговори смутено Линдзи. — Пастор Уинслоу, бащата на Сара, беше прочел във вестника, че петият виконт Хъксли бил убит в морска битка. Тогава разбрах за смъртта му и че имал по-малък брат. Не знам нищо повече. Чувствам се съпричастна към скръбта му, тъй като и моят брат загина по същия начин. Но, както казах, никога не съм говорила с Едуард за това. — И вероятно няма да го сторя и в бъдеще, каза си потиснато тя.

— Не бих ти препоръчала да говориш с Едуард за брат му — каза със сериозно изражение контесата. — Той все още тъгува за него. Често си мисля, че тъгата го прави гневлив. Би било крайно неприятно, ако изпиташ върху себе си гнева му.

Ако в деня, когато бе отишла в Пойнт Котидж нещата се бяха развили според намеренията й тя щеше да успее да изрази съчувствието си към Едуард. Може би двамата щяха да се утешат взаимно в гнева и тъгата си.

Зрителите постепенно се разотиваха. Под падащия здрач паркът изглеждаше безкраен, синьо-бял и пълен със сенки. Над тревата и около дърветата се носеха белезникави изпарения. Линдзи хвърли поглед през рамо и видя сиянието на залязващото слънце, което превръщаше сградите в черни чудовища, бълващи виолетови облаци дим.

— Едуард означава нещо за теб, нали, Линдзи?

Девойката се стресна и улови малката си вечерна чантичка, преди да се е свлякла от коляното й.

— Да! — Наистина ли го желаеше? Линдзи прокара език по пресъхналите си устни. — Дори много — добави съвсем тихо тя. Това беше истината. Тя не можеше да стане негова жена и да прекара живота си с него, но го искаше повече от всичко на света.

Контесата въздъхна и се усмихна. Когато се усмихваше така, тя сияеше отвътре и човек лесно можеше да си представи, че някога е била зашеметяваща красавица.

— Радвате ли се? — попита тихо Линдзи.

Антония направи лек жест с обвитата в черна ръкавица ръка, приятелски, съзаклятнически.

— Ти ме правиш щастлива, мила Линдзи! Молих се Едуард да намери жената, която притежава достатъчно енергия да се справи с него и да прогони ужасните депресии, които измъчват бедното ми момче. Ти ще се справиш, Линдзи, усещам го.

Линдзи задърпа нервно сребърните перли, с които беше украсена чантичката й. Колко жестока беше съдбата! Още отсега тя усещаше болезнено загубата на всичко онова, с което при по-благоприятни обстоятелства щяха да я дарят Едуард и контесата.

— Ти знаеш, че Едуард те желае много силно, нали, Линдзи?

Девойката кимна кратко и усети дълбоко в себе си, че тя също го желаеше много силно. Не минаваше и час, без да си спомни за онова, което бяха преживели заедно, да си представи лицето му, тялото му. Както можеше да се предвиди, при това й ставаше топло и странната болезненост в утробата й растеше. Ако това беше плътското желание, за което пишеше в книгите, тя можеше да разбере жените, избрали пътя на порока.

— За какво мислиш, детето ми? За млада жена, която много скоро ще стане съпруга на мъж, когото харесва и който също я харесва, ти не показваш особен ентусиазъм.

Не показвала ентусиазъм?

— Аз съм поразена — призна тихо тя и това беше истината. Едуард й бе казал, че за жена със страстна натура е най-добре да се омъжи колкото може по-скоро. Вероятно имаше право. Да се омъжи за него, да живее с него… О, по дяволите тази съдба, която я бе измамила така жестоко!

Джони. Трябваше да съсредоточи цялото си внимание върху малкия Джон и надеждата си много скоро да го види отново. Него и Антон. Антон сигурно беше полудял от тревога след внезапното й изчезване. Трябваше да намери начин да го уведоми.

— Почти пристигнахме.

Линдзи отмести поглед от парка. Чуваше крясъците на кочияшите и тропота на конските копита далече напред. От другата страна на каретата им се издигаха величествени резиденции.

Със стомаха й ставаха странни неща, със сърцето й — също. Леля Балард приглади косата си и разтвори леко кожата около шията си.

— Е, ти знаеш точно какво трябва да правиш, нали, Линдзи?

— Мисля, че да. — Главата й беше абсолютно празна. Допреди миг помнеше всички онези сложни неща, на които я беше научила леля Балард, но сега ги забрави.

Преди Линдзи да си припомни какво искаше да попита, каретата спря. След секунди един лакей отвори вратичката и нагласи стълбичката за слизането на дамите.

— Брадичката по-високо — прошепна през стиснати зъби контесата и се усмихна надменно на всички страни. — И се плъзгай, Линдзи, плъзгай се.

Девойката послушно вирна брадичка и се постара да даде най-доброто от себе си. Трябваше да държи чантичката си така, че да прибира наметката й.

— О, лельо Балард! — Тя замлъкна и зяпна смаяно къщата, която беше същински дворец. Макар че никога не беше виждала дворец, Линдзи беше уверена, че изглежда именно така. — Прекрасно е. Сигурно има повече от сто прозорци. И всички ярко осветени!

— Плъзгай се, Линдзи.

— Приличат ми на звезди, които блестят върху заснежено поле. — Сърцето й биеше все по-силно. Господа и дами в зашеметяващи тоалети крачеха пред тях по стълбището, достатъчно широко, за да застанат пред него няколко карети. — Колко са красиви всички! — В сравнение с тях тя изглеждаше като сива селска мишка.

— Не зяпай — изсъска контесата. — Всички ни наблюдават. Всичко, за което говорим, става предмет на клюки.

Линдзи усети как й се зави свят. Знаеше, че цялото общество ще говори за нея, но едва сега изпита истински страх. Изкачи стълбите, мина покрай безброй слуги, чиито ливреи се сляха в блестящ поток. Коприна, сатен, искрящи скъпоценности. Гледката беше зашеметяваща.

Двете дами влязоха в сводестата входна зала, цялата от камък. Таванът се опираше на бели колони. В стените бяха издълбани ниши, боядисани в бледозелено и украсени с бели статуи.

— Балната зала е в съседство — пошепна й контесата. — Усмихвай се докато вървиш и говори с мен.

— Какво да кажа? — Линдзи спря на първото стъпало на огромно стълбище, което се виеше към следващия етаж, разделяше се и пак се изкачваше.

— Склони глава към мен и раздвижи устни.

Линдзи изпълни заповедта.

— Ти си тайнствената непозната, която всички очакват с напрежение — обясни с усмивка контесата.

— Но нали вече бях на няколко приема! Там ме видяха немалко дами.

— Правилно, и ти ги впечатли с неподправеното си очарование и със силния си дух. Ти си скромна и естествена, Линдзи. Ернестина Сейбъл направо се е побъркала по теб. Разказа ми колко добре се разбираш с Изабел. Повечето хора не могат да общуват с нея.

— Как така не могат да общуват?

В очите на контесата блесна нетърпение.

— Ами не знаят за какво да разговарят. Смятат я… как да кажа, за малко остра.

— Според мен е много мила — отговори раздразнено Линдзи. — Не е изкуствена като повечето дами. Чела е много, познава съвременната литература.

— Да, съобщиха ми. Ти очевидно си много начетена.

Линдзи сведе глава.

— Много обичам да чета романи — призна тя, очаквайки укори за лекомисления си вкус.

Контесата се приближи до нея.

— И аз обичам романи — обясни тихо тя. — Още утре ще сравним любимите си книги.

— Толкова се радвам. — Линдзи изпита отчаяние. Ако начинанието й се увенчаеше с успех, никога нямаше да проведе така желаните дискусии с леля Балард.

— Много добре. Усмивката ти е съвсем точна, мила моя. Знаеш ли какво още ми казаха за теб: че си дълбока вода!

Линдзи изпухтя презрително.

— Сигурно съм и мътна на дъното?

Контесата избухна в смях и спря, за да потупа ръката на момичето с ветрилото си.

— Не, скъпа, не. Ти си тиха и омагьосваща. Но тази реакция е точно онова, което очаквам от теб тази вечер, момичето ми. Бъди самата ти. Не мога да си пожелая нищо повече.

Линдзи отново изпита угризения на съвестта.

— Ще дам най-доброто от себе си. — Вече нямаше връщане назад. Трябваше да направи онова, което си беше наумила. Имаше твърде малко време, за да покаже очарованието, финеса и самоувереността, за които настояваше контесата.

— Първо ще предадем палтата си в предната стая — обясни контесата, когато изкачиха стълбата. — Остани до мен. Ще те канят на танци и аз ще кимам или ще клатя глава. Зависи от кандидата.

— Слушам, лельо.

— Един специален джентълмен ще ти се усмихне и ще те нарече по име. Това е господин Брумел. Ако те заговори, трябва да го дариш с най-очарователната си усмивка.

— Линдзи!

Девойката спря уплашено, не знаейки накъде да погледне.

— О, Антония, толкова се радвам, че сте тук! — Лейди Клариса Симъндс беше пременена в дръзка рокля от бледорозов муселин. Деколтето и подгъва бяха прихванати с букетчета от яркорозови сатенени цветчета, всяко с диамант в средата. С розови пъпки бяха украсени и фините обувчици, които се подаваха изпод роклята.

Лицето на контесата придоби необичайно изражение. Очите й се взряха някъде в далечината.

— Добър вечер, лейди Симъндс!

Клариса направи реверанс. Сатенените розички, които красяха сложната й прическа, също бяха украсени с диаманти. Според Линдзи бижуто беше като за дебютантка, а не като за вдовица. И роклята беше някак момичешка. Но какво знаеше тя за модата? Тази жена беше приятелка и беше облекчение да я срещне сред това море от чужди хора.

— Позволете да помогна на Линдзи да оправи тоалета си.

— Не мисля, че…

— О, но аз настоявам да ми позволите. — Клариса говореше толкова високо, че привлече вниманието на минаващите гости. — Знам, че Линдзи ще се радва да види някои от помещенията за гости, преди балът да я погълне.

Контесата кимна на няколко приятели, после се обърна към Клариса със строго лице.

— Щом толкова настоявате — проговори хладно тя. — Но ви моля да ми я доведете колкото се може по-скоро. Ще бъда в задния край на залата — точно срещу стълбището.

— О, благодаря ви! — Лейди Симъндс направи красив реверанс. — Толкова ми е приятно да бъда с естествената, непокварена Линдзи. Тя е потресена от всичко, което вижда тук, знам.

Леля Балард вдигна високо изписаните си вежди.

— Линдзи просто показва учтив интерес към всичко, лейди Симъндс. Имайте добрината да ми я доведете само след няколко минути. Приятелите ми горят от нетърпение да се запознаят с нея.

Когато милейди се обърна и изчезна в навалицата пред балната зала, Клариса стисна ръката на Линдзи.

— Пфу! Уважавам Антония, но понякога е същинска фурия.

— Леля Балард не е фурия — възрази почти надменно Линдзи. — Тя е загрижена за мен, това е всичко.

— Естествено, че е загрижена. Аз съм развълнувана и бъбря глупости. Ела с мен. Ще предадем палтото ти и ще си побъбрим, преди да се върнеш при нея. — Тя се изкиска и забърза по коридора, като теглеше Линдзи след себе си.

— Влез тук. — Една врата се отвори и пред очите на момичето се разкри най-красивият будоар, който някога беше виждала. — Погледни огледалата. Не са ли фантастични? Мога да се разгледам от всички страни. — Клариса направи няколко пируета пред високите огледала.

— О! — Изумена, Линдзи стъпи на розовия персийски килим и усети как малките й крачета почти потънаха. Огледалата бяха в рамки с гравирани лебеди, параваните между тях също бяха декорирани със сребърни лебеди. Креслата и столчетата пред тоалетните масички бяха тапицирани с розов сатен. На масичките бяха наредени всевъзможни кутийки за крем, пудра и ароматни масла, всичките от сребро.

Клариса се отпусна на едно столче и се опита да подсили ружа си.

— Исках да поговоря с теб насаме. Истинско щастие е, че те намерих толкова бързо.

— И аз се радвам — отговори Линдзи, която трепереше с цялото си тяло.

— Трябва да ти задам един въпрос — започна Клариса, гледайки я в огледалото. — Имам нужда от твоята помощ.

— Разбира се — отговори с готовност момичето. — Ще направя всичко, което е по силите ми. — Клариса се бе държала добре с нея и тя беше длъжна да й отвърне със същото.

Лейди Симъндс се обърна рязко.

— О, така се надявах да чуя тези думи! Вярвам, че ще ми помогнеш да реша проблема си. Но първо трябва да ми обещаеш нещо.

— Какво искаш да ти обещая?

Клариса скочи.

— Че няма да кажеш никому за какво съм те помолила.

— Обещавам.

— Сложи ръка на сърцето си.

Линдзи се усмихна, но изпълни нареждането.

— Обещавам ти с цялото си сърце.

— Много ти благодаря. Но сега трябва да побързаме, иначе контесата ще побеснее. Преди няколко дни имах… случи се нещо неочаквано. Трябваше да станат някои неща, а ме уведомиха, че не бива да очаквам нищо подобно. Възможно е личността, която ми го каза, да е била на друго мнение. Но върху нея е бил упражнен натиск от друга страна и аз искам да открия за какво се отнася — за да премахна този натиск, разбираш ли?

Линдзи я погледна безпомощно и поклати глава.

— Велики боже! — Клариса се отпусна отново на столчето и се погледна в огледалото. — Има един джентълмен и аз знам, че ме… О, Линдзи, някой стои между мен и щастието ми с най-красивия, най-вълнуващия, най-дръзкия… Ох, полудявам! Един мъж ме обича повече от живота си и аз го обичам също така силно. Принуждават го да се ожени за някаква непозната и чувството за дълг го е накарало да приеме. Ти трябва да ми помогнеш да го убедя, че не бива да се жени за нея. Ще го направиш ли?

— Аз… не знам дали ще се справя. — Това не беше нейна работа. Тя беше абсолютна новачка в тези елитни кръгове.

— Разбира се, че можеш!

— Коя е жената, за която го принуждават да се ожени?

— Точно там е въпросът. — Клариса стисна ръце в юмруци и ги размаха във въздуха. — Нямам представа. Той не пожела да ми каже. Твърди, че има задължения към нея. Само ти можеш да я откриеш. Тогава аз ще се разправя с нея.

— Нима ще я убиеш?

— О, не ставай глупава. Искам само да я уведомя, че никога няма да бъде щастлива с мъж, който обича друга.

— Разбирам.

— Чудесно. Тогава се опитай да ми помогнеш.

Вратата се отвори и в будоара нахлуха три задъхани, хихикащи дебютантки, облечени в рокли от бял муселин с най-различни дантели, панделки и перли. Те изобщо не обърнаха внимание на Линдзи и лейди Симъндс. Клариса ги изгледа строго и махна на Линдзи да иде при нея. Момичето си припомни, че все още беше с палтото си и си пожела да избяга още в този миг и никога вече да не се върне.

— Разправят, че бил невероятно богат — продължи да бъбри едното от момичетата, докато оправяше червените си къдрички. — Но изглежда много страшен! С този мрачен поглед, и никога не те гледа в очите. А може би ни вижда много добре. — Тя разголи още малко пълното си бяло рамо и отново се изкиска.

— Мери! Това означава ли, че наистина те е погледнал?

— О, да! — Червенокосата Мери огледа критично приятелките си, доста по-стройни, но и по-безлични от нея. — На музикалната вечер у семейство Грегъри. Мама каза непременно да го отрежа. Каза, че е много опасен и е разбил сърцата на много млади дами.

— О, не! — изпискаха уплашено двете момичета.

— О, да! Освен това разказват, че той цени всички възможни… необичайни практики.

Клариса хвърли нетърпелив поглед към Линдзи и й махна да седне до нея.

— Откъде знаеш, че ще дойде тази вечер? — попита едното момиче.

— Мама каза, че всички говорят за това — оповести тържествено Мери. — Тя ме предупреди специално да се пазя.

— Какво ще направиш, ако те покани на танц?

Червенокосата отметна глава.

— Разбира се, ще откажа. Но той вече не обичал да танцува. Макар че преди бил царят на баловете, фантастичен танцьор.

— Това е мъжът на мечтите ми — пошепна третата и скръсти ръце. — Освен това е много изгодна партия. Ако ме покани ще припадна.

— Не вярвам това да се случи — отговори доста злобно червенокосата Мери. — Знаете ли, контеса Балард му е леля. Мама казва, че той ще дойде днес само за да не я разсърди. Разправят, че контесата иска да представи някаква дама, която да ожени за племенника си. Всички казват, че това ще бъде брак по сметка.

Линдзи стисна до болка ръце, неспособна да повярва на ушите си.

— Мери, какво говориш!

Мери играеше с къдриците си.

— Аз ги разбирам тези неща, момичета. Хъксли ще се ожени само за да създаде наследник. Щом уреди този въпрос, ще се посвети отново на пороците си. Според мен бедното момиче е достойно за съжаление.

Линдзи беше благодарна, че вече седеше. Иначе щеше да се строполи на килима.

— Как мислиш, коя е тази жена? — попита второто момиче. — Дали я познаваме?

Клариса се бе привела към огледалото и Линдзи не можеше да види лицето й. Трябваше веднага да си възвърне самообладанието, да прикрие чувствата си.

Мери вирна нахалното си носле. Очите й засвяткаха от съзнанието за собствената й важност.

— Разправят, че била далечна роднина на починалия съпруг на контесата. Обикновена провинциалистка. Едно голямо нищо. Наистина изпитвам съжаление към бедното момиче. Ще се моля да му спестят тази съдба.

— Да му спестят тази съдба? — изписка приятелката й. — Аз не бих казала, че бракът с виконт Хъксли, все едно при какви условия е сключен, ще ми донесе страдания.

— Откъде си толкова сигурна, Бернета? — попита сърдито Мери.

— Е, не мога да бъда сигурна — призна смутено момичето. — Може би ти си права, Мери. Хайде да се върнем при мамчетата си, защото ще се уплашат, че са ни загубили.

Момичетата поправиха за последен път къдриците и роклите си и се понесоха към вратата. Бъбренето им заглъхна в коридора.

Клариса беше съсредоточила цялото си внимание върху ръцете в скута си.

Линдзи затвори очи и си пожела земята да се разтвори и да я погълне. Дали случайността й беше приятел или враг? Без намесата на Клариса тя щеше да бъде вече в балната зала и нямаше да знае какво се говори за нея.

Меката ръка, която я помилва по рамото, я накара да отвори стреснато очи.

Клариса стоеше до нея.

— Линдзи, бедничката ми. Вече знам всичко. Защо бях толкова сляпа?

Леля Балард й бе внушила да не разкрива пред никого плановете за предстоящата женитба.

— Ти не си сляпа, Клариса. Не се притеснявай. — Естествено тя нямаше да се омъжи за Едуард — но за съжаление клюката се разпространяваше със страшна бързина.

— Е, да! — Клариса кимна съчувствено. — Ти си се заклела да пазиш тайна. Разбирам те. Можеш да ми имаш доверие.

— Виж, Клариса…

— Не! — Лейди Симъндс вдигна ръка, после целуна Линдзи по бузата. — Аз съм ти приятелка. Никога не го забравяй. Най-добрата ти приятелка в това трудно време. Но ако някой ме попита за бъдещето ти, ще мълча като гроб. Ако предпочиташ да не говориш с мен за това, няма да настоявам. Въпреки това ми обещай, че ако имаш нужда от помощ, ще дойдеш при мен. Обещаваш ли ми?

Линдзи въздъхна тежко.

— О, Клариса, толкова си мила. — Все едно дали хората вече знаеха за нея или не, беше крайно време да се върнат в балната зала. — Няма ли най-после да се присъединим към леля Балард?

— Права си. Свали си наметката и я остави тук. Това е най-сигурното място.

Линдзи си припомни, че Клариса искаше да я помоли за нещо.

— Преди малко говорихме за теб. Как бих могла да ти помогна?

— О, не! Забрави моите дребни проблеми. Те ще почакат. Ако не успея да се справя сама, ще дойда при теб.

— Е, както искаш. — Линдзи беше твърде потисната, за да се учудва от държанието на Клариса. Потънала в мисли, тя откопча наметката и я свали от раменете си. В този миг Клариса изохка и девойката се обърна стреснато. Очите на приятелката й бяха пълни с ужас.

— О, Линдзи, какво си облякла за бала? — попита задавено Клариса.