Стела Камерън
Само твоето докосване (2)

2

Семейство Гранвил беше забогатяло благодарение на богатия добив медни и цинкови руди. Десятъкът, който плащаха рибарите заселени на тяхна земя им осигуряваше допълнителни доходи. Селяните, които бяха взели земята под аренда, също пълнеха редовно и сигурно семейните каси; слуховете твърдяха, че Трегонита струва много повече от всички съседни имения, взети заедно. Много от изисканите съседи гледаха със завист на процъфтяващото стопанство.

Хъксли седеше във високо кожено кресло и въртеше между пръстите си чаша скъпо бренди. Очите му изследваха внимателно диаманта, който красеше иглата на вратовръзката на Лачет — рядко красив камък с големина на бръмбар. Да, семейство Гранвил беше събрало много пари и тази тлъста костенурка се наслаждаваше на плодовете от труда им.

Лачет стоеше пред камината в елегантно обзаведената библиотека, която наричаше своя. От време на време се покашляше притеснено, поклащаше се и очите му се впиваха в лицето на посетителя. Виконтът продължаваше да размишлява за приятното, макар и шокиращо разкритие, което бе направил преди малко: очарователната малка камериерка се оказа бъдещата му съпруга!

— Все още не мога да проумея как така Дедс не ви е чул — проговори най-сетне Лачет. Приказваше носово и това го правеше още по-смешен. — Наистина неловка ситуация. Надявам се да ни простите преживените неприятности. Сам да отведете коня си в обора! Да влезете през кухнята! — Покрусен, той сведе глава и наново онемя.

Хъксли забеляза, че е свил свободната си ръка в юмрук и побърза да разтвори пръсти. За него беше извънредно важно да се приближи колкото се може по-близо до целта си. Освен това трябваше да действа бързо. Ако досега се беше съмнявал, сега не изпитваше ни най-малко колебание. Около госпожица Линдзи Гранвил със сигурност се тълпяха десетки пламенни обожатели. Естествено едва ли им беше лесно да се справят с отвратителния й несъщ брат — но усложнението, което представляваше тази конкуренция можеше да бъде избягнато. Макар да не се съмняваше, че ще отстрани с лекота тълпата младоци, Хъксли въздъхна недоволно. Беше сигурен, че ще завладее лесно красивата Линдзи с невинните очи и зашеметяващата фигура. Най-после едно приятно задължение.

Той се размърда неспокойно на стола си. За втори път този следобед усети физическо желание. По дяволите, това провинциално момиче го беше подлудило. Наскоро беше навършил двадесет и осем години и си мислеше, че е станал зрял мъж, равнодушен към женските прелести, а днес…

— Да поговорим за Пойнт Котидж — процеди той през зъби.

— О, да! — Лачет се запъти с тежки стъпки към изисканото дъбово писалище, поставено пред балконската врата. Самият балкон беше тесен и разкриваше прекрасна гледка към просторните морави. — В писмото си ме уведомявате, че сте заинтересован да наемете Пойнт Котидж за една година, но не споменавате с каква цел.

Като скривалище, отговори мислено Хъксли, за да убия един лешояд. Той стана и се загледа замислено в огъня. Госпожица Гранвил не беше единствената с драматичен талант.

— Трудно ми е да ви обясня. Нека кажем, че просто търся спокойно местенце, където да се възстановя от преживяното горчиво разочарование. Необходимо ми е уединение. А тук никой няма да ме търси.

Лачет се покашля многозначително.

— Разбирам. Ще позволите ли да попитам дали в това разочарование е замесена… дама?

— Можете да попитате — отвърна милостиво Хъксли, — но като джентълмен ще разберете, че нямам право да ви отговоря.

— Аха. — Лачет кимна мъдро. — Напълно към съгласен с вас. Мисля, че все още не сте споменали сумата, която да отговаря на… — Той остави изречението недовършено.

— Вие каква сума бихте предложили? — Хъксли избягваше да гледа събеседника си, защото гърлото му се свиваше от отвращение и цялото му тяло се сковаваше. Никога не беше нападал неравностоен противник и нямаше намерение да наруши принципа си дори заради Лачет. Но копнееше да види как очите му се изблещват, да усети безпомощния напън на мускулите, когато пръстите му се впиеха в дебелата шия. Никога досега не беше изпитвал такава дива жажда за мъст.

— Имението е много живописно. Има чудесно разположение.

Този кръвопиец беше жаден за още печалба, за да я добави към нечестно придобитото богатство. Хъксли премълча.

— Ние в Трегонита всъщност нямаме нужда да търсим допълнителни източници на доходи.

Но все пак щяха да му дойдат точно навреме, като се имаше предвид страстта му към хазарта… още един мъничък детайл, открит от Трави.

— Обаче — продължи самоуверено Лачет, — като настойник на госпожица Гранвил и изпълнител на завещанието, а разбира се, и като неин любящ брат, макар и несъщ, аз нямам право при никакви обстоятелства да пренебрегвам интересите й.

Без съмнение и дрехите, които носеше малката, бяха само в неин интерес, както и фактът, че беше принудена да краде и крие ядене в собствения си дом.

— Точно така — промърмори Хъксли и като не можа да се удържи, попита: — На колко години е госпожица Гранвил?

Лачет вдигна рязко глава и остави писмото на виконта настрана.

— Почти на двадесет — отговори с носовия си глас той. — Изглежда много добре, но за съжаление й липсват маниерите и уменията, така необходими за всяка млада дама. Тя представлява голям товар за нас, нали разбирате. — Той вирна отново могъщата си брадичка. — Разбира се, аз изпълнявам съвестно задълженията си и не пестя усилията си да я възпитам както трябва.

Хъксли отпи голяма глътка бренди, за да скрие отвращението си.

— Забележително. Доколкото знам, това задължение ви се е стоварило твърде… неочаквано?

— Наистина. — Лачет застана пред балконската врата и се загледа навън. — Преди две години несъщият ми брат Уилям загина в морето и това беше голям удар за всички нас. Тази вест уби втория ми баща. По липса на друг сродник аз нямах избор, освен да посветя живота си на благото на несъщата си сестра и опазването на наследството й. Нейната майка е починала при раждането, а моята скъпа майчица се е омъжила за Бродерик Гранвил, когато Линдзи е била още бебе. Тя се измъчи много, докато отгледа децата на втория си съпруг… макар че никога не се оплаква. Много се радвам, че дойде време да снема част от товара й.

Добре заучена история, каза си ядно Хъксли.

— Здрава ли е майка ви?

— През последните две години здравето й беше доста разклатено. Тя обожаваше втория ми баща и след смъртта му дълго не можа да се утеши. Но, слава на небето, силната й воля победи и сега е по-добре. Пастрокът ми осигури живота й и сега тя живее тук с нас.

Хъксли разбра, че трябва да се справи с още един противник. Вдовицата на Бродерик Гранвил със сигурност упражняваше значително влияние върху сина си и Трегонита.

— Както личи, вие сте поели всичко в ръцете си и се справяте отлично с управлението. Е, каква сума бихте назовали като наем за Пойнт Котидж?

Лачет се приближи още повече до прозореца, без да отговори.

Хъксли взе чашата си от масичката и стъпи на скъпия копринен килим, за да разгледа лавиците с подвързаните в кожа книги. След минута застана зад Лачет. Едва тогава разбра какво беше отклонило вниманието на противника му от желанието да спечели повече пари.

Линдзи Гранвил стоеше на първото стъпало на извитата стълба, по която се слизаше от терасата в парка. Макар че навън беше студено, тя не носеше палто, само тънката муселинена рокля. Разговаряше с някакво момиче, чиито коси бяха невероятно тъмни. Сигурно това е Сара, усмихна се мислено Хъксли.

Госпожица Гранвил жестикулираше оживено. Другото момиче, увито във вълнен костюм за езда с консервативна кройка, беше притиснало ръце към зачервените си бузи. Хъксли веднага предположи, че двете говорят за него. Лачет се приближи още до прозореца и виконтът видя как прокара език по устните си.

Слънцето проби ниските сиви облаци и освети силуета на Линдзи. Тясната талия, закръглените хълбоци и стройните й крака бяха наистина възхитителни. Косата й искреше. Хъксли пое дълбоко дъх и стисна зъби. Не можеше да си позволи да се откаже от наложената сдържаност само защото скоро щеше да се ожени за едно невинно младо същество, узряло да стане жена. Той побърза отново да посвети вниманието си на Лачет. Беше абсолютно сигурен, че не е толкова загрижен за благото на несъщата си сестра, колкото се представя. Жадните му погледи говореха нещо съвсем друго.

— Назовете цената на имението — проговори рязко виконтът.

Беше му хрумнала нова, крайно обезпокояваща мисъл. Между Линдзи Гранвил и Лачет нямаше кръвна връзка. Защо не бе помислил за това по-рано? Лачет произхождаше от първия брак на втората жена на Бродерик Гранвил и съвсем спокойно можеше да се ожени за несъщата си сестра. Но и извън тази будеща отвращение възможност съществуваха много по-важни причини да предотврати този страшен фарс.

— Цената ви? — повтори още по-грубо Хъксли.

— Не бързам, милорд. — Лачет стоеше на мястото си, сякаш бе пуснал корени. — Направете къщата свой дом. Можете да идвате и да си отивате, когато пожелаете. — Очевидно вниманието му беше приковано в момичето.

— Благодаря — отговори кратко Хъксли. — Ще заповядам да изготвят необходимите документи. — Беше готов да плати всяка цена.

— Ще поговоря с адвоката си — отзова се любезно домакинът.

— Вашата несъща сестра изглежда много темпераментно момиче — отбеляза виконтът. Щеше му се да намекне за намеренията си по отношение на наследницата.

— Темпераментът? — Лачет се обърна като ужилен и погледна посетителя си право в очите. — Уверявам ви, че се лъжете, милорд. Линдзи е много сдържана и набожна млада дама. Вече споменах, че е почти двадесетгодишна — отдавна е минала възрастта, когато се мисли за създаване на семейство.

Хъксли едва успя да запази спокойствие.

— Е, не е чак толкова стара, сър!

— Тя отказа да посети сезона в Лондон — обясни Лачет и сведе очи. — Това е съвсем естествено за жена, решила да се посвети на религията.

За момент времето сякаш спря, но Хъксли бързо се овладя.

— Боя се, че не ви разбирам.

— Всичко вече е решено. Товарът, който скоро ще легне на плещите ми, е много тежък. Но несъщата ми сестра е твърдо решена да стане монахиня.

 

 

— Е, вярваш ли ми вече? — Линдзи буквално набута Сара Уинслоу в обора. — Виж черния жребец! Прилича ли ти на някой от конете, които си виждала досега в Трегонита?

Сара сведе глава и лицето й се скри зад черните къдрици.

— О, Сара, толкова съжалявам! Не биваше да ти се сърдя. Моля те, не плачи.

Чу се ядно изпухтяване, Сара вдигна глава и косите й тъмни очи засвяткаха.

— Страхотно е — закиска се неудържимо тя. — Невероятно, направо безумно. Ако знаеш как ми се иска да бях присъствала на разговора ви.

Линдзи изпъна рамене и усети как студът прониква през тънката й рокля. Тя обичаше Сара — тя беше нейната най-добра и най-стара приятелка, но понякога се вбесяваше от държанието й.

— Значи много ти се иска да беше видяла как му връчих яденето, увито в стария ми шал, всъщност определено за баба Уолън? Сигурно щеше да се пукнеш от смях.

Добре оформеното тяло на Сара се тресеше от неистов кикот.

— О, божичко, Линдзи! Той е виконт! Истински виконт, представяш ли си!

Дъщерята на пастор Уинслоу изпитваше страхопочитание пред аристокрацията — макар че досега беше срещала твърде малко нейни представители.

— Трябва да намеря начин да отнеса храната на баба Уолън още тази вечер. Роджър е толкова алчен, че бедната старица и дъщеря й едва успяват да плащат наема си. През последните месеците буквално гладуват.

Сара веднага стана сериозна.

— Ти си толкова добра, Линдзи. За съжаление баща ми няма възможност да помага на бедните, както му се иска. А добрият стар Босток не допуска никого в склада за храна. Но ти обещавам, че и аз ще се опитам да им занеса нещо.

— Благодаря ти — въздъхна Линдзи.

Ако баща й беше още жив, тя нямаше да бъде принудена да подпомага тайно арендаторите, които Лачет така жестоко експлоатираше. А ако скъпият Уилям… Очите й се напълниха със сълзи, но тя стисна зъби и ги преглътна. Заради Уилям, в негова памет и за онова, което се бе заклела да стори, трябваше да издържи.

— Ти си измислила своя смел офицер, нали? — попита с мека усмивка тя.

Сара се обърна като ужилена.

— В името на Бога! След като ти създадох толкова неприятности, най-добре е да си призная. Да, измислих го. Но съм сигурна, че един ден ще се появи. Само почакай.

— Един ден — повтори замислено Линдзи. Тя протегна ръка над вратата на бокса и помилва черния жребец. — Някой прекрасен мъж ще дойде и ще те вземе, а аз ще си остана тук съвсем сама.

— Не ставай глупава — засмя се Сара. — Ти си красива и ще се омъжиш много скоро, ще видиш! Тази година непременно трябва да отидеш за сезона в Лондон. Убедена съм, че ще имаш куп обожатели и ще получиш десетина предложения за женитба. — В екзотичните й очи изплува замечтан израз.

Линдзи не посмя да възрази. Често й се искаше да сподели товара си със Сара, защото си нямаше на кого другиго да се довери, освен на Антон, но от него не можеше да се очаква да разбере страховете и копнежите на една жена. Той поне разбираше на какъв риск се подлагаше тя в безумните си нощни скитания, риск, който щеше да изплаши до смърт бедната Сара.

Линдзи излизаше с лодките от Салтърс Коув въпреки волята на Антон. Старият приятел на брат й отдавна се беше отказал да я разубеждава.

— За какво мислиш? — попита Сара.

— За виконт Хъксли — импровизира Линдзи, но в думите й имаше повече от частица истина.

Сара сложи ръка на рамото й.

— Може би Пойнт Котидж е само претекст. Сигурно младият джентълмен е чул за теб и е потърсил възможност да те опознае.

— О, Сара! — Линдзи избухна в смях. — Ако се изправиш лице в лице с него, ще разбереш, че не си права. — Беше крайно време да се раздели с приятелката си. Тази нощ я чакаше много работа.

— Как изглежда виконтът?

Линдзи смръщи страшно чело, за да покаже, че размишлява усилено. Сара не издържа дълго и я смушка в ребрата.

— Много е красив. Първото, което ми направи впечатление, е ръстът му. Той е направо грамаден. Изкривих си врата, за да мога да го гледам в лицето. В средата на брадичката му има трапчинка, скулите му са високи, а очите му са черни и имам чувството, че могат да станат още по-черни… Това прозвуча глупаво, нали? Веждите му са прави и гъсти, тъмни като косата… а къдриците му падат свободно над яката.

Сара намести корсажа си.

— Наистина ли е толкова красив, колкото го описваш?

— Наистина. И очевидно е мъж с характер. Бих казала, че виконт Хъксли е най-красивият и най-силният мъж, когото съм виждала досега. Ако бях от жените, които мислят за брак, щеше да отговори изцяло на представите ми.

Линдзи чу шум зад себе си, обърна се и ръката й се стрелна към устата.

— О, господи! — прошепна ужасено тя. — Божичко, какво казах!

Виконт Хъксли се усмихна и Линдзи забрави напълно, че трябваше да направи реверанс.