Стела Камерън
Само твоето докосване (20)

20

Според Едуард настроението му беше точно каквото трябваше да бъде — експлозивно.

Той нахълта в антрето на къщата си на „Кавендиш Скуеър“ и прислужниците се разпръснаха като пилци. Персоналът беше подбран много внимателно. Всички знаеха кога не бива да се мяркат пред очите на господаря.

Бургундскочервеният екипаж и старият файтон, които чакаха пред къщата, му подсказаха кого ще намери в салона. Как щеше да застане пред тях?

— Добър ден, Антония — каза той още преди да е затворил вратата зад гърба си. — Добър ден, Джулиън. Радвам се, че се наслаждавате на гостоприемството ми.

Поздравът беше посрещнат с мълчание. Едуард огледа внимателно посетителите си. Антония седеше в любимия му стол пред камината и четеше задълбочено някаква книга. Джулиън беше приведен над госпожица Уинслоу и едната му ръка леко докосваше рамото й. Двамата явно се упражняваха да играят карти.

— Каква прекрасна картина — продължи виконтът, влезе в салона и хвърли камшика и ръкавиците на най-близкия стол. — Увертюрата е подходяща дори за най-добрите пиеси в Кралския театър! Изисканите люде у дома си! Каква атмосфера на уют!

— Сарказмът не ти отива, Едуард — произнесе укорно Антония, без да вдигне глава. — Същото важи и за поведението ти през последните две седмици.

— Моето поведение! — Виконтът изпръхтя презрително и свали прашната пелерина. — След всичко, което преживях, ти дръзваш да ме укориш за поведението ми? Предполагам, че вестта от Хъксли е пристигнала преди мен? Трябваше да уредя още една дребна работа, преди да напусна Девън. Но защо всъщност не очаквате вест от моята съзнаваща дълга си съпруга?

— Понякога наистина сте непоносим, сър!

Спокойната, но достатъчно изразителна забележка на Джулиън накара Едуард да замръзне насред движението.

— Какво каза, Джулиън?

— Мисля, че чухте всяка моя дума.

— Може би, но отказах да повярвам. Откога си позволяваш да критикуваш поведението ми?

— Откакто си позволяваш да се държиш зле с невинни млади дами.

Едуард го погледна стъписано, после бавно сгъна изпръсканата с кал пелерина.

— Според мен пътят, по който съм поел, е абсолютно оправдан.

— Велики боже! — Джулиън се изправи, но ръката му остана върху рамото на Сара Уинслоу. — Ти наистина си един… един…

— … надменен, дебелоглав, несправедлив… — Антония млъкна за миг и изгледа племенника си с искрено отвращение, — … с поведение на селяк!

Виконтът мушна ръце под реверите на сюртука, отиде с леки крачки до огъня и застана с гръб към пламъците.

— Значи съм дебелоглав селяк? — Той присви очи и се обърна към Сара Уинслоу. — Все още не съм чул вашето мнение, госпожице Уинслоу. И не ме уверявайте, че няма какво да добавите към тези обиди!

Тъмните очи на момичето бяха устремени към него.

— Вие… вие кипяхте от гняв срещу мен, милорд. — По бузите й се затъркаляха сълзи и Едуард се уплаши. — Бедната Линдзи. Тя е толкова добра. Непрекъснато се опитва да помага на страдащите. А сега… сега вие я заточихте кой знае къде!

Едуард проследи с нямо възхищение как приятелят му падна на коляно и притегли момичето в обятията си. Сара захълца тихичко на рамото му. Обвинителният поглед на Джулиън накара виконта да се почувства последния подлец на света.

— Да напуснеш невестата си в първата брачна нощ! — Антония тресна книгата на масичката и се надигна. — Първо манипулираш невинното младо същество и го принуждаваш да се омъжи за теб. В момента, когато наглото ти властолюбиво поведение получи добър урок от вниманието на мъжкото общество, което съвсем естествено бе привлечено към прекрасната девойка, ти се втурваш като бесен и уреждаш сватбата с най-неприличната бързина, която някога съм виждала!

— Но аз нямах друг…

— Престани, Едуард. Ти лиши момичето от възможността да се порадва на най-голямото събитие в живота си. Не се и опита да разбереш каква е Линдзи, да се зарадваш на интелигентността, жизнеността и красотата й, на силната й воля. — Гръдта на Антония се вълнуваше под пластовете черни дантели и пристегнатия с диамантени шнурове корсаж. — Защо не си помисли, че една млада жена, успяла да запази силния си дух и чувството си за хумор дори след дългото съжителство с Роджър Лачет и Бел Гранвил, е нещо съвсем особено?

— Виж, лельо, аз…

— Не, ти изобщо не се замисляш, Едуард. Беше твърде зает да налагаш правата си на собственик. Освен това се държа непростимо със Сара, Едуард. Това е нещо, което трудно мога да извиня.

— Слушайте, слушайте! — обади се Джулиън, все още коленичил пред Сара.

Виконтът хвърли зъл поглед към приятеля си. Джулиън явно беше влюбен до уши в малката провинциалистка.

— Ами Ема? Какво ще кажеш за Ема, Едуард?

Виконтът усети внезапно изтощение.

— Сега ще ме ругаеш и защото една глупава камериерка е била подведена да преспи в моето…

— Не смейте! — Сара скочи като ужилена. — Моля ви, не говорете за това, милорд. Много е… деликатно. Така сте сплашили бедното момиче, че сега не смее да напуска стаята си.

Едуард местеше поглед от един обвинител към друг. Беше яздил почти без прекъсване дни наред, почти не беше спал. По дяволите, в думите им имаше повече от едно зрънце истина. Милата малка Линдзи, която стоеше на парадното стълбище в Хъксли и стискаше смешния си панталон, поздрави с достойнство събраните слуги — никога нямаше да забрави начина, по който се държа тази жена.

— Боже, колко си мръсен, Едуард — продължи укорно Антония. — Ботушите ти са целите в кал.

— Знам.

— Най-малкото, което можеше да направиш, беше да се появиш пред нас в приличен вид.

— Дни наред бях на седлото — опита се да се оправдае той. — Знаеш ли какво преживях?

— Не само ти — отвърна рязко Джулиън. После му намигна съзаклятнически. Явно имаше новини.

— Твърде дълго чаках да получа вест от теб — обади се величествено Антония. — Затова сега имай добрината да не ми губиш времето с празни извинения. Къде е Линдзи?

Едуард зарови пръсти в косата си. Трябваше веднага да уреди нещата в Лондон и да се върне при Линдзи.

— Теб питам, Едуард. Къде е тя?

Умората заплашваше да го надвие.

— Питаш къде е ли, лельо?

— Не ме ядосвай. Не искам да слушам глупости. Къде затвори Линдзи? Какво направи с нея?

Главата му се проясни. Още малко! Щеше да остане в Лондон само няколко дни и после да се върне при Линдзи, най-сетне да осъществи мечтите си… да я направи своя.

Сара получи кратка усмивка.

— Простете, ако съм бил груб с вас, госпожице Уинслоу — промълви учтиво той. — Моля ви, не забравяйте, че никога не съм бил женен и нямам представа от тази отговорност.

Сара направи опит да се усмихне.

— Имайте добрината да кажете на Ема, че съм забравил онова, което стана през нощта и не й се сърдя.

— Ще й съобщя — отговори Сара и лицето й засия.

— Благодаря ти, Антония — обърна се Едуард към контесата. — Ти ми препоръча нещо добро. Веднага ще отида да се преоблека.

Контесата затвори ветрилото си и го огледа внимателно над пръчките от слонова кост.

— Не отговори на въпроса ми.

— Чуй тогава: моята виконтеса е там, където й е мястото. В Хъксли Плейс. Изпълнява задълженията си, като води домакинството на имението.

Той се усмихна на всички и се обърна към вратата.

 

 

— Лачет? — Едуард се извърна от прозореца и погледна смаяно елегантния иконом на градската си резиденция. — Той е тук, Гарити? В този час? — Отдавна беше минало полунощ.

— Точно така, милорд. Отведох го в салона. — Гарити се покашля. — Изглежда ми някак… объркан.

Едуард се заразхожда нервно напред-назад. Тъкмо размисляше кога ще може да си разчисти сметките с Лачет. Ето че негодникът сам му бе предоставил тази възможност.

— Доведи го тук.

След минута вратата се отвори. Лачет, изпотен, със силно зачервено лице, блъсна Гарити настрана. Изтри челото си с голяма кърпа, направи няколко крачки към Едуард, после бързо се върна назад и изчака да останат сами.

— Много добре знам, че е късно — подхвана той. — Но стигнах до заключението, че няма да ви е приятно, ако отложа за утре.

Едуард приседна на пейката под прозореца и се облегна на тъмнозелената кадифена завеса.

Лачет направи крачка към сребърната табла, на която бяха подредени кристални гарафи. Вдигна ръка и погледна въпросително домакина.

— Нали нямате нищо против да се обслужа?

Едуард поклати глава и гостът си наля солидна порция бренди.

— Попаднах в много неловко положение. — Лачет хвърли бърз поглед към виконта. — Сигурно всичко е въпрос на подходящо време. Но вижте, стари приятелю, времето работи в моя вреда. Ако разбирате какво искам да кажа.

Едуард отново поклати глава. Преметна крак връз крак и обхвана с ръце коляното си. Не възнамеряваше да помогне на този жалък червей с нито дума.

Лачет започна да ходи из стаята. Правеше отмерени крачки, стъпваше с върховете на пръстите върху всяка шарка на зеления персийски килим, поставяше другия си крак върху следващата. Домакинът се размърда, понечи да стане, но се отказа. Можеше да чака.

— Нали си спомняте уговорката, която постигнахме? — попита Лачет.

— Ако обичате, освежете паметта ми.

— Ами… вероятно сте забравили подробностите. Е, след като вие настояхте, аз взех дейно участие в развлеченията, които се предлагат в „Будълс“. Дяволски мило е там, наистина. Но и дяволски скъпо.

Едуард вирна брадичка.

— Е, разбира се, заведението е първокласно — побърза да добави Лачет. — Но, както и да е, вие очевидно сте пропуснали да попълните сметката ми.

Едуард изчака няколко секунди и попита:

— Какво имате предвид? Аз винаги уреждам сметките си. Учудвам се, че някой си е позволил да обсъжда моите дела с вас.

— Не, не, не ме разбрахте. — Лачет направи гримаса. — Вероятно не се изразих ясно. Говоря за моите сметки. Те не са платени.

— О! — Едуард се загледа в ноктите си. — Искате ли да помоля кредиторите ви да изчакат известно време, докато успеете да съберете сумата?

Лачет изръмжа като ранен звяр и Едуард настръхна.

— Нали казахте, че ще се погрижите за разходите ми — продума с мъка той. — Това беше част от уговорката ни. То, и другите необходими екстри по време на пребиваването ни в столицата.

Едуард се показа изненадан.

— Други екстри? Какво по-точно имате предвид? — Без съмнение добрата госпожа Филинг попадаше в графата на „екстрите“. Да не говорим за хазартните дългове.

— Ако не бяхте пожелали мама и аз да дойдем в Лондон, за да дадем необходимата семейна подкрепа на Линдзи преди сватбата, ние нямаше да направим тези значителни разходи по поддържането на домакинството в Челси.

На първо време ти трябват пет хиляди гвинеи, за да се разплатиш с госпожа Филинг, помисли си злобно Едуард. Още две хиляди тук, други две хиляди там… Беше му се наложило да уреди освобождаването на Лачет от известното заведение на „Джърмейн стрийт“, където го бяха обвинили в измама при игра на карти. Тъй като всички лондонски дендита познаваха този необикновен игрален салон с опасните му маси, Лачет вероятно беше станал нищо неподозиращата жертва. Всъщност, какво го беше грижа?

— Нали ви помогнах да се откажете от „Джърмейн стрийт“? — напомни спокойно виконтът.

Лицето на Лачет се оцвети в лилаво.

— Да, дяволски мило от ваша страна. Но съм длъжен да платя сметките на мама… има и неплатени сметки за Челси.

— Колко по-точно?

— О! — Лачет вдигна рамене. — Петнадесет, може би.

— Петнадесет гвинеи?

Лачет го погледна възмутено.

— Петнадесет хиляди… но без дреболиите за мама!

Едуард смръщи чело, но не каза нищо.

— Не е ли възможно първо да уредим дълговете ми в „Будълс“? Днес отказаха да ме пуснат. Дяволски неприятна ситуация.

Едуард си забрани да покаже задоволството си.

— Нима сте дошли да ме молите за нов кредит?

— Кредит? — Лачет опули свинските си очички. — Какъв кредит? Тук има недоразумение! Вие очевидно сте забравили, милорд. Ясно ми заявихте своята готовност да плащате разходите ми в „Будълс“.

Едуард се приведе напред с ръце на коленете, остана известно време неподвижен, после бавно се надигна.

— Очевидно имаме проблем. Наистина е станало недоразумение. Аз изразих готовност да ви спонсорирам в „Будълс“, драги. И го направих. — Членовете на клуба никога нямаше да му простят тази глупост. — Но никога не съм имал намерение да поема частните ви дългове.

Лачет отвори уста и забрави да я затвори. Главата му се килна напред върху тлъстата шия.

— Но вие… вие ми обещахте. Ако имах съмнения, никога не бих… Вижте, милорд, аз съм шокиран. Не ми е възможно да платя дълговете си.

— Наистина ли? — Едуард се усмихна надменно. — Повечето хора… повечето джентълмени, искам да кажа, знаят, че са длъжни да плащат дълговете си.

— Но сметката е значителна. — Лачет отпи голяма глътка бренди. — Никога не съм си помислял, че ще се наложи да пръскам личните си средства за стил на живот, който се очаква от роднината на един виконт. Аз съм брат на съпругата ви!

Едуард го погледна пронизващо.

— Мисля, че вече уредихме недоразумението, господин Лачет. Така, както стоят нещата, явно ще се наложи да мобилизирате собствените си средства. — Сега идваше истински интересната част от играта.

Лачет напълни отново чашата си, без да помоли за разрешение, отпи глътка и измери виконта с мрачен поглед.

— По-късно ще се върнем на темата „Будълс“. Нека първо да уредим въпроса с имението. Необходимите документи за прехвърлянето на Трегонита все още не са пристигнали при адвокатите ми.

— Какво прехвърляне, господин Лачет?

Очите на Лачет изскочиха от орбитите.

— Точно така, милорд. Вие се оженихте за несъщата ми сестра преди цяла седмица, но пропуснахте да уредите своята част от брачния договор.

Едуард извади часовника си от джоба на жилетката, провери кое време е и размаха златната верижка.

— Още едно мило заблуждение. Доколкото си спомням, казах само, че не ми се иска да лиша Трегонита от вашето управление, след като сте поели задължението да пазите наследството на Линдзи след смъртта на баща й — а и родният й брат вече не е между живите.

— Точно така!

— Но никога не съм казвал, че възнамерявам да ви подаря наследството на жена си, сър. Това би било крайно несправедливо.

Силно зачервеното лице на Лачет стана виолетово. Той отваряше и затваряше уста, ноздрите му се свиха. Звуците, които издаваше — отчасти пъшкане, отчасти давене — бяха отвратителни.

— Да не ви е лошо, сър?

— Какво? — Лачет изхъмка възмутено. — Как мислите, какво пише в договора ви за Линдзи?

Едуард разпери ръце.

— Че съм длъжен да се грижа за нея — сега и до края на живота й. Тя стана моя съпруга с всички права и отговорности. Мисля, че постъпих повече от почтено, като й купих всичко необходимо за сватбата, макар че това беше ваша задача.

— Но какво остава за мен? — излая Лачет. Коремът му видимо трепереше. — Нима няма да получа нищо повече, отколкото и без това имах, когато онази малка глупачка си отвори краката за вас?

Гласът на Едуард прозвуча още по-ледено — ако това изобщо беше възможно:

— Искам да ви напомня, че говорите за съпругата ми.

— Говоря за сладката малка провинциалистка, която не се посвенихте да обезчестите, милорд! — Лачет пристъпи към него и Едуард видя как вените на шията му биеха до пръсване. — Говоря за стоката, която купихте от мен. Например за дръзките млади гърди, за които всеки мъж би платил скъпо и прескъпо.

— Господин Лачет…

— Не ме прекъсвайте, милорд! — Негодникът беше забравил всяка предпазливост. — Вие купихте едно тяло. Като жребец, който гори от нетърпение да се качи върху първокласната кобила, която му предложих. О, аз помня много добре красивите ви слова — вие искахте да бъдете първият, който ще се наслади на красивата девственица! Купихте си играчка и очаквате от нея всевъзможни радости, милорд. Вярвам, че вече сте опознали прелестите й.

Гневът бушуваше в тялото му, но лицето му остана напълно безизразно. Кръвта във вените му се вледени. Не смееше да погледне Лачет, защото знаеше, че няма да се удържи.

— И как я намирате? — попита предизвикателно Лачет. — Беше готова, нали? Бързо ли се научи? Предложи ли ви се или се разпищя и се опита да избяга? Последното би ми харесало повече, признавам. Прав ли съм, милорд? — Лачет се разсмя и Едуард усети гадене.

— Вие сте пиян, сър — изсъска виконтът и преглътна жлъчката в гърлото си. Скри ръце в джобовете и ги стисна в юмруци, за да се овладее. — Ще наредя да ви закарат у дома ви, за да си отспите.

— Вие започнахте сделката — изгърмя Лачет. — И сега ще си платите, иначе ще идете в ада. Започваме с дълговете, които направих в „Будълс“ с ваше изрично позволение. В Челси също имам значителни дългове. Сумата е много голяма. Нали трябваше да се забавлявам, защото бях изключен от вашата проклета сватба! Да прибавим и дълговете на мама. Ще ви напиша всички разходи, а вие ще ми платите с чек.

— О, не! — Едуард отиде до огъня и се загледа в пламъците. Точно така си беше представял сцената, но сега изпитваше само омерзение от общуването с тази измет.

— Не ли? — Лачет застана до него. — Май не чух добре!

— Казах не. — Едуард се обърна към врага си. — Ясно и категорично. Няма да платя дълговете ви в „Будълс“. Няма да дам нито пени за излишествата, които сте си позволили в Челси.

— Но мама… — Лачет преглътна мъчително и направи опит да се овладее. — Добре, няма да се караме. Все пак сме роднини. Ще се задоволя с прехвърлянето на Трегонита. Уредете го утре сутринта и ще забравим днешната случка. Мога да ви уверя, че ще се разделим като приятели.

— Няма да ви прехвърля Трегонита — отговори ледено виконтът. — Не мога да си представя откъде ви хрумна тази безумна идея.

Лачет се хвана като удавник за ръкава му.

— Но нали вие казахте, че съм го заслужил с грижите си за Линдзи!

— Нали знаете, че щом Линдзи се омъжи, имуществото й става собственост на съпруга?

— Да, но…

— Вие май ме мислите за идиот, сър! Никога не съм казвал, че ще ви подаря имението.

— Мога да го докажа!

— Наистина ли? Нима съм подписал договор?

Лачет го погледна ужасено.

— Джентълменът винаги държи на дадената дума!

— Няма да говорим за неща, от които нямате понятие. Съжалявам, сър, но съм уморен. Ще ме извините ли?

— Нима искате да работя като управител на имението, което и без това щеше да бъде мое?

Едуард поклати глава.

— Ако онзи глупак, вторият ми баща, не беше пукнал, всичко това нямаше да се случи.

— Моля ви, изразете се по-ясно.

— О, но това е очевидно! — Лачет направи широк жест. — След като слабоумният му син си отиде от този свят, Бродерик Гранвил искаше да ме направи свой наследник. Не можеше да рискува да остави цялото си богатство на една глупава жена или на зет, който не е избран от него самия.

Едуард се усмихна надменно.

— Колко жалко, че Линдзи не последва „призванието“ си, нали? Защо не се опитахте да отхвърлите предложението ми? Ако момичето беше отишло в манастир, вие щяхте да останете единствен наследник. Нито съпруг, нито наследник, който да го оспори. То щеше практически да остане ваше.

— Точно така — изхленчи Лачет. Езикът му вече се преплиташе, но отпи още малко бренди. — Но вие казахте, че всичко ще ми принадлежи, и аз ви повярвах.

— Повярвали сте в нещо, което не съм казал — отсече безмилостно Едуард. — Напуснете къщата ми, моля.

— Имението ще пострада много, докато си платя дълговете — предрече Лачет и се олюля.

— Имението няма да загуби нито стотинка.

— Какво говорите? — Лачет обърна глава и се опита да се съсредоточи. — Какво означава това?

— Новият управител на Трегонита е вече на път. — Едуард дръпна шнура на звънеца, за да повика Гарити. Неслучайно имаше на разположение млад и силен иконом. — Гарити ще ви изведе. Имате една седмица, за да съберете нещата си и да напуснете къщата ми в Челси. След още една седмица трябва да сте опразнили Трегонита.

— Вие… няма да посмеете!

— Вече посмях.

— Преди това ще ви видя в ада!

Да, помисли си горчиво Едуард, ти си в състояние да го направиш. Оттук нататък трябваше да бъде много предпазлив, докато това влечуго изчезнеше завинаги.

— Гарити — обърна се с лека усмивка той към влезлия иконом, — ако обичате, придружете господин Лачет до къщата ми в Челси.

Лачет се нахвърли като бик срещу виконта, но той го спря с добре прицелен удар. Гарити го сграбчи за яката и го повлече към вратата.

— Майка ви — продължи спокойно Едуард — е доста странна личност, но е само жена. Намерил съм й добро място в едно имение в Йоркшир. Тя няма никакви способности и изборът не беше голям. Един приятел беше така добър да предложи госпожа Лачет да поеме грижата за параклиса на имението.

— Но… но…

Едуард обърна гръб на вратата и се запъти към прозореца. Колко време беше минало, откакто напусна Линдзи, своята възхитителна малка Линдзи. Припомни си неустоимия поглед, с който го умоляваше да не я оставя, и въздъхна.

В този поглед имаше обожание — или се лъжеше?

Той погледна към двора и проследи как Гарити завлече отчаяно съпротивляващия се Лачет до каретата. Тази нощ беше едва началото на края на един мръсен убиец!

Линдзи го гледаше с обожание, наистина. Едуард се запъти към стаята си. Любов? Възможно ли бе момичето да се е влюбило в него?

А той искаше ли тя да го обикне?

Скрил ръце дълбоко в джобовете, той се облегна на стената. Той я желаеше, искаше… Отвратителните намеци на Лачет отново изникнаха в паметта му и той стисна зъби. Как беше посмял този подлец да говори по този начин за съпругата на един аристократ…

По дяволите, той не знаеше какво е любов — ако тя изобщо съществуваше. Може би тя беше само за поетите и глупаците, но не и за истинския мъж!

Една нощ сън, а на сутринта щеше да потегли към Девън — при Линдзи.

Едуард спря за малко до вратата към стаята, която беше заповядал да обзаведат за нея. Колкото и да беше уморен, си припомни как беше изглеждала в първата им брачна нощ, трепереща, крехка и в същото време пищна в девственото бяло.

Само след два дни тя щеше да му стане истинска съпруга.

Той разтърси глава и влезе в спалнята си. В камината гореше буен огън. Камериерът Стодарт беше приготвил удобен халат и гарафа бренди.

Едуард си наля малка порция и застана пред камината. Разклати кехлибарената течност във фино шлифованата чашка, после я изпи на един дъх.

Не искаше да бъде тук. Не и без Линдзи.

Най-после остави чашата и развърза вратовръзката си. Свали жакета и ризата, опря ръце върху перваза на камината и се наслади на топлината на огъня.

Стресна го тих шум, но преди да е успял да се обърна, две стройни ръце се увиха около талията му.

— Бедничкият ми Едуард — произнесе нежен женски глас зад него. — Знаех си, че тази нощ ще имаш нужда от мен.

Той не се помръдна — само членът му набъбна. Все още не се беше научил да контролира напълно тази част от тялото си.

Усети в гърба си силния натиск на пищните гърди. Възбудените им връхчета се забиха в кожата му като парченца чакъл.

Той се надигна бавно и ръцете, впити в ребрата му, започнаха многократно упражнявания масаж. Почти безучастно Едуард наблюдаваше как гладките, сръчни пръсти описваха кръгове около пъпа му и се плъзнаха надолу… докато той ги спря.

— Знам как да те накарам да се отпуснеш. — Жената плъзна пръсти по гръбнака му и той затвори очи. — Не ме отблъсквай, Едуард.

Мъжът пое мъчително въздух, хвана стройната китка и рязко обърна лейди Клариса Симъндс към себе си.