Стела Камерън
Само твоето докосване (11)

11

Линдзи изкачи на един дъх парадното стълбище към къщата на лейди Балард. Преди да е успяла да почука, вратата се отвори и пред нея застана Норис, както обикновено смръщил нос.

— Добър ден, Норис — поздрави учтиво Линдзи.

В един от уроците си леля Балард й беше втълпила, че не бива да разговаря с прислугата, освен в особени случаи. Линдзи намираше, че това правило е повече от глупаво. В Корнуол слугите бяха приятели. Защо да променя навиците си в Лондон? Пък и нямаше намерение да остава тук още дълго…

Норис се поклони мълчаливо и отвори вратата по-широко.

— Заповядайте — каза през рамо Линдзи на новата си приятелка, с която се бе запознала следобед и махна на Ема. — Трябва да побързаме.

Днес контесата се оплака от настинка и остана в леглото. Ема придружи Линдзи до малкото събиране в салона на лейди Сейбъл на „Баркли Скуеър“. Щом влязоха в непознатата къща, Ема се скри в крилото за прислугата и Линдзи се почувства сама и изоставена.

Отначало не й се искаше да ходи, но сега беше доволна, че контесата бе настояла на това посещение — защото изведнъж се сдоби с прекрасна нова приятелка. А тя имаше нужда от приятелка също като от въздух за дишане. Точно това й липсваше през цялото време: помощ от личност със силен темперамент и достатъчно ум, за да вземе участие в съдбата й. Надяваше се, че е намерила точно такъв човек.

Разговорът в салона на лейди Сейбъл беше много оживен и Линдзи изпитваше смъртен страх, че ще се изложи с глупавите си забележки. Дамите обсъждаха романтичните романи и лорд Байрон. Линдзи не харесваше особено творчеството му, но не посмя да се изкаже.

— Къде е… леля Балард? — попита тя Норис. След цяла седмица в дома на контесата още не беше свикнала да произнася естествено тази дума. — В будоара си ли е?

Икономът я погледна неодобрително.

— Вече е пет следобед, госпожице Гранвил.

Линдзи веднага разбра намека. Господарката оставаше в будоара си само до обед. Младото момиче вече беше разбрало, че величествената дама се оттегля в покоите си и по друго време… особено когато я посещаваше красивият и надменен лорд Иърсли.

— Милейди е в салона — съобщи сковано Норис и пое пелерината й.

— Благодаря ви — отговори любезно младото момиче. — Ема, благодаря, че ме придружи. Би ли отишла да направиш покупките, за които те помолих сутринта?

Камериерката я погледна стъписано, но се овладя бързо и кимна усърдно.

— Да, госпожице, веднага ще се погрижа. — Цялата изчервена, тя направи реверанс и побягна към крилото на прислугата.

Линдзи знаеше, че Ема копнее да се научи да чете и пише, и беше установила, че момичето има буден ум. Вече преписваше бързо и правилно простите думи, които господарката й изписваше на дъсчици. Всяка минута, отделена за упражнения, беше скъпоценна.

— Ела с мен — обърна се Линдзи към новата си позната. — Леля Балард ще се зарадва, че съм намерила приятелка на моята възраст. Беше решила да ми намери компаньонка, но аз отказах. Каква застрашителна перспектива! Трябва да ми помогнеш да я убедим, че мога да се справям и сама. — Компаньонката непременно щеше да осуети плановете й да напусне града.

Без да чака отговор, Линдзи отвори вратата към салона и направи крачка навътре, но изведнъж спря. Всяка сутрин се караха да се разхожда цял час пред контесата с тежка книга на главата. „Плъзгай се, Линдзи, не тропай като кобилка. Изправи главата! По-бавно, по-бавно. Джентълмените не понасят, когато една дама препуска в галоп.“

Въпреки строгостта си, контесата беше много търпелива учителка и Линдзи беше решена да прави всичко, което се изискваше от нея — поне докато Хъксли промени мнението си относно сватбата. От нощта, когато му направи онова „предложение“, той не се мяркаше в къщата на леля си, нито й пишеше. При спомена за случилото се в музикалната стая Линдзи пламна от срам и стисна здраво устни. Но тя нямаше да се откаже. Един ден упоритият й обожател щеше да изостави намерението си. Тя беше решена да прилага ласкателства, срам или изненада — ако е нужно, и трите тактики едновременно!

Тя въздъхна, вирна брадичка, помоли се красивата й нова рокля от люляково син муселин да не е измачкана и влезе в салона с отмерени грациозни стъпки.

— Линдзи! — Контесата седеше до камината и се усмихваше благосклонно. — Вие сияете, мила моя. Как мина следобедът? Забавлявахте ли се?

— О, да! Много се радвам, че отидох. — Защо да не се позабавлява, докато намери изход от трудното положение и замине обратно за Корнуол? Вероятно никога вече нямаше да разполага с такива възможности за развлечения. — Лейди Сейбъл беше много добра с мен. А дъщеря й е истинско съкровище. Разговаряхме за…

— Кого сте довели? — Леля Балард вдигна лорнета си.

— Простете! — Линдзи отстъпи настрана и взе ръката на младата жена, която беше влязла след нея. — Дълго трябваше да убеждавам Клариса, че ще се радвате да се запознаете с нея.

Контесата свали лорнета си подчертано бавно. Челото й се смръщи, в очите й нямаше и следа от радост.

— Това е лейди Клариса Симъндс — продължи смутено Линдзи. — Разказах й, че това е първото ми посещение в Лондон, че живея в дома ви… И че сте моя леля — всъщност далечна роднина, по линия на починалия си съпруг.

Леля Балард седеше напълно неподвижна, скръстила ръце в скута си. Лицето й приличаше на каменна маска.

— Когато разбра, че не познавам никого у лейди Балард, Клариса — тя беше любезна да ме помоли да я наричам така — ме взе под крилото си. Тя ми помогна много, описа ми всички роднински връзки… разказа ми и много клюки… искам да кажа, събитията на деня. Аз й казах, че вие настоявате да общувам по-често с момичета на моята възраст — завърши колебливо Линдзи.

— Нима лейди Симъндс не спомена, че вече сме се срещали?

— Наистина ли…

Линдзи хвърли въпросителен поглед към Клариса, която беше изписала на лицето си очарователна усмивка. На кръглите й бузи личаха трапчинки, небесносините очи блестяха.

— Исках да ви изненадам, лейди Балард. Нима не е чудесна случайност, че имах възможност да се запозная с Линдзи? Цял следобед седях сред онези застаряващи еманципаторки и умирах от скука.

— Ернестина Сейбъл не е застаряваща еманципаторки — отвърна укорително леля Балард и в гласа й имаше недвусмислено неодобрение. — Тя е само на четиридесет години, доколкото знам. А нейната Изабел е колкото вас… всъщност не, тя е доста по-млада от вас, лейди Симъндс. Сестрите Кларидж също присъстваха, нали? Чух, че те…

— О, божичко! — Клариса се придвижи с такава грация към стола на леля Балард, че Линдзи побледня от завист. — Там беше пълно с гости, нали, Линдзи?

— Да, но…

— Ето, виждате ли! Линдзи беше много притеснена, също като мен. — Клариса направи безупречен реверанс. Роклята й, толкова дълбоко изрязана, че беше почти неприлична, беше от най-фина батиста с цвета на морска пяна, най-подходящият тон за тежките ръждивочервени къдрици и сметановобялата кожа. Пълните гърди изскачаха предизвикателно от тесния корсаж, а почти прозрачната материя на роклята привличаше погледа към тясната талия и закръглените хълбоци. В къдричките, обрамчващи лицето й, бяха вплетени цветенца от тюл, обшити с перли. Според Линдзи тоалетът й не беше особено подходящ за следобедно събиране, но личността на Клариса оправдаваше известна екстравагантност.

— Клариса е толкова забавна — прошепна замечтано Линдзи. Искаше да защити необикновената си приятелка, която въпреки факта, че Линдзи бе само безкрайно далечна роднина на починалия съпруг на контесата, се отнесе към нея с искрена любезност. — Тя познава лично лорд Байрон!

Клариса запърха с ресници и Линдзи отново й завидя. Никога нямаше да овладее това безкрайно полезно за младите дами умение.

— Когато ме погледна отстрани, едва не припаднах — промълви страхопочтително Клариса.

— Мога да си представя — отбеляза с необичайна острота леля Балард. — За какво още говорихте на приема?

— Ние с Линдзи се забавлявахме много добре. — Клариса отвори ветрилото си и отново го затвори. — Но стига сме говорили за приема у лейди Сейбъл. Не е ли прекрасно? Ние с Линдзи се сприятелихме и си доверихме толкова много неща. С нетърпение очаквам да стана компаньонката, от която тя толкова много се нуждае. А тъй като съм и член на…

— Надявам се, че Изабел Сейбъл е добре — прекъсна я леля Балард. В гласа й имаше раздразнение. — Знаете ли, тя не е много добре със здравето.

Клариса смръщи безупречното си чело.

— Аз почти не познавам Изабел. — Ъглите на устата й се отпуснаха. — Не е чудно, че вече я смятат за стара мома. Твърде е безлична за моя вкус. Прилича на разреденото мляко от Девъншир. Безвкусна и безцветна.

— Млякото от Девъншир не е нито безцветно, нито безвкусно, Клариса. В моето имение Хъксли произвеждаме отлично мляко. Хората идват от много далеч да си го купуват.

Линдзи се обърна рязко и едва не загуби равновесие. Хъксли беше влязъл безшумно в салона и изражението на лицето му можеше да бъде описано само като заплашително. Сърцето й заби безумно. Не можеше да прогони от ума си спомена за нощта, когато я бе научил да танцува валс. Тя затвори за миг очи и пое дълбоко въздух. Никога не биваше да си припомня онова, което бе станало след валса. Само така можеше да продължи да живее. След онази нощ не го беше виждала, но изминалите дни изведнъж се стопиха и когато го погледна, в стаята не остана никой, освен тях двамата.

— Едуард! — Изведнъж гласът на Клариса се промени — стана мек, сладък, покорен. — Знаех, че си в Лондон, за да… уредиш някои делови проблеми. Всеки ден се надявах да те видя. Не мислиш ли, че е малко невъзпитано от твоя страна да не ме посетиш толкова време?

— Имах си работа — отговори с ръмжащ глас Хъксли. След него беше влязъл строен млад мъж и той се обърна към него: — Имахме важни дела, нали, Джулиън?

— Да, разбира се.

Линдзи погледна новодошлия и си каза, че повечето млади дами сигурно го харесват. Той изглеждаше наистина добре, с фини черти, силна брадичка и добре оформени устни. Тънките му вежди се извиваха драматично над сивите очи, а кестенявата, небрежно сресана коса беше изпъстрена със светли кичурчета, изрусели от слънцето.

Само че застанал редом с Едуард, Джулиън — който и да беше той — приличаше на безцветна, макар и елегантно облечена сянка.

Поведението на Клариса рязко се промени. Тя се поклащаше, показваше трапчинките си, надничаше изпод тежките си ресници и примигваше към Хъксли. Линдзи усети как цялото й тяло настръхна от ревност… По дяволите, тя нямаше право да ревнува! Трябваше веднага да прогони от главата си преживяното с този завладяващ мъж, мрачен и заплашителен като Луцифер. Макар че всъщност нямаше представа как изглежда Луцифер. Пастор Уинслоу беше направил няколко намека, но дори той бе принуден да признае незнанието си.

— Казах добър вечер, Линдзи.

Дълбокият глас на Хъксли я стресна до смърт и тя усети как бузите й се обляха в червенина.

— Извинете. Добър вечер, милорд. — Тя се загледа упорито във върховете на блестящите му ботуши, но погледът й неволно се вдигна към коленете… към силните, корави бедра… Най-после Линдзи смело вдигна глава и погледна в тъмните мъжки очи. Те не издаваха нищо, но беше очевидно, че цялото му внимание е съсредоточено върху нея.

— О, Едуард — продължи да чурулика Клариса, — това е прекрасно! Толкова ми липсваше. А и нямах представа, че тайно от мен ковеш такива интересни планове. Знаеш ли, много ми беше трудно да не разкажа на всички…

— О, няма защо да си налагате такава принуда, скъпа моя — прекъсна я небрежно Хъксли. — Няма нищо лошо, ако разкажете на дамите в клюкарския си кръг, че съм се върнал в Лондон, макар че не мога да си представя какво толкова интересно има в завръщането ми. Линдзи, Клариса разказа ли ти, че покойният й съпруг и баща ми бяха добри приятели?

Линдзи слисано поклати глава. Клариса изглеждаше толкова млада и невинна. Бедничката! Сигурно семейството й я е омъжило за старик, когато е била практически дете…

— Скъпият ми съпруг беше като втори син за бащата на Едуард — обясни Клариса, избягвайки да гледа Линдзи в очите. — За съжаление ние с Франсис имахме съвсем кратък брак — въздъхна тя.

Очите на Линдзи се напълниха със сълзи.

— Ти си толкова смела, Клариса! Не съм подозирала, че страдаш така.

Внезапно изкашляне насочи вниманието към приятеля на Хъксли, който беше покрил лицето си с кърпичка. Неспособен да сдържи смеха си, Джулиън се извърна към вратата.

Хъксли остана напълно равнодушен.

— Да, Клариса наистина е смела млада дама. Надявам се да ми прости, че не я посетих по-рано. Утре ще се реванширам. Да кажем, към единадесет?

— Когато пожелаеш, Едуард! — усмихна се прелъстително Клариса. — Може и по-рано. Толкова рано, колкото ти е приятно.

— Няма ли най-после да влезеш в салона ми, Джулиън? — попита раздразнено контесата. — Бавността ти е повече от досадна. Линдзи — обърна се тя към питомката си, — тъй като Едуард очевидно е забравил добрите маниери, ще ми позволиш ли аз да ти представя барон Джулиън Лойд-Престън? Двамата с племенника ми бяха заедно в Итън и Кеймбридж. С твоята карета ли дойдохте, Джулиън, или с тази на Едуард?

— С моята, милейди.

— Много добре. Без съмнение лейди Симъндс е изтощена след напрегнатия следобед. Ще бъдеш ли така любезен да я придружиш до дома й?

— О, но аз изобщо не съм уморена — възпротиви се Клариса. — Едуард със сигурност иска…

— Разбира се, бих искал да поговоря още с вас — прекъсна я отново виконтът. — Но леля ми беше така добра да ни уведоми, че не се чувства добре и с удоволствие ще прекара известно време насаме със семейството си. — Той се обърна към Линдзи и добави: — С Клариса сме стари приятели. Както каза тя, съпругът й беше като син на баща ми. Вероятно разбираш, че приемам Клариса почти като сестра.

— Аз… да… — заекна смутено Линдзи.

Контесата дръпна шнура на звънеца и Норис се появи. Движенията му бяха както винаги странни и напомняха за непохватен, силно изкривен на една страна кънкьор. Само след секунди Джулиън изведе нацупената Клариса, която многословно обеща да посети отново Линдзи.

В мига, в който вратата се затвори, Едуард се заразхожда между мебелите, без да поглежда прекрасните колекции от крехък порцелан, сребърни и златни предмети и безброй дребни сувенири.

— Обмислих много внимателно проблема, за който ми спомена, лельо. И аз съм загрижен за благополучието на Линдзи.

Девойката трябваше да събере цялата сила на волята си, за да не замахне срещу него.

— За какво говориш, Едуард? — попита строго контесата. — Всичко върви добре. Както виждаш, Линдзи разцъфтява.

— Това се вижда с просто око — заяви Едуард и Линдзи отново почервеня.

— Тя разбира нашето намерение да не оповестяваме годежа ви, преди да е намерила мястото си в обществото — обясни спокойно леля Балард.

Линдзи затвори очи и безмълвно се опита да запази спокойствие.

— Все още не съм намерила време да поговоря с господин Лачет и майка му — продължи виконтесата.

— Аз се осведомих за тях — отговори равнодушно Едуард. — Господин Лачет е много зает със собствените си дела и помоли да ми съобщят, че е много доволен от… развлеченията, които организирах за него.

— Аха! — В гласа на контесата прозвуча гняв. — А госпожа Гранвил?

— Тъкмо исках да добавя, че старата… исках да отбележа, че госпожа Гранвил е много заета с подновяването на гардероба си. Въпреки това тя спомена, че е малко разочарована. Надява се на скорошна възможност да облече скъпите тоалети, които бяха купени с… Тя желае да вземе дейно участие в сватбените приготовления, лельо.

— Надявам се, тя разбира, че няма право да разгласява новината?

— Тя разбира нашето желание, Антония. Ала страда от чувството, че е погребана в Челси.

— Ще се погрижа дамата Гранвил да бъде поканена на чай. Ще поканя подходящи гости и…

Сега вече Линдзи загуби самообладание. Обърна се рязко и заговори с треперещ глас:

— Стига толкова! Аз също съм тук, не го забравяйте. Не е особено прилично да говорите, сякаш съм някъде далече или съм само няма сянка!

— Не сме имали такова намерение, Линдзи — отговори невъзмутимо леля Балард. — Права ли съм, Едуард?

— В никакъв случай! — Несравнимата му уста потръпна, тъмните очи я огледаха от глава до пети. — Днес си особено красива, Линдзи. Но нима би могло да бъде иначе?

Девойката отвори ветрилото си от колосана коприна и трескаво го размаха пред лицето си. Понякога тази изискана принадлежност, чието приложение тя бе овладяла бързо, беше много полезна. Погледът на Едуард беше толкова настойчив, че я заля горещина.

— Ще бъдете прекрасна двойка — проговори съвсем тихо леля Балард и Линдзи я погледна стреснато. — Но не бива да проявяваме нетърпение. Трябва да пазим приличие.

— Няма проблеми — усмихна се Едуард, макар да съзнаваше, че начинът, по който измерва Линдзи от глава до пети, е меко казано неподходящ. — Именно затова съм тук. Трябва да намерим компаньонка за Линдзи. През следващите седмици годеницата ми трябва да има постоянна придружителка.

— Аз ли ти споменах за това?

— Но разбира се, Антония.

— И тогава случайно се появи лейди Симъндс…

— Чиста случайност — отсече виконтът. — Чуй ме, лельо, когато бях в Корнуол, имах щастието да се запозная с госпожица Сара Уинслоу, която е много близка приятелка на Линдзи.

Девойката не можа да сдържи изненадата си.

— Срещнахте ли се със Сара? Нямах представа…

— Скъпа Линдзи, аз не я познавам — обясни с усмивка Едуард, — но тъй като вие ми я описахте така живо и с толкова привързаност, останах с чувството, че сме се запознали. Във всеки случай съм убеден, че госпожица Уинслоу ще бъде съвършената компаньонка. Съгласна ли сте с мен?

Линдзи бе обзета от необуздана радост. Сара! Милата, прекрасната Сара, толкова чувствителна и с богата фантазия. Сара със сигурност щеше да й помогне. Тя щеше да намери начин да избие от главата на виконта безумната идея за женитбата.

— Да, о, да, Едуард! Идеята ви е великолепна. Моля ви, лельо Балард, съгласете се! Знам, че Сара ще ви хареса. Тя е дъщеря на пастор — заключи тя, убедена, че това ще разсее и последните съмнения на контесата.

Леля Балард изхъмка недоволно.

— Дъщеря на селски свещеник? Не вярвам, че е подходяща да те обучава в светски разговори, безупречни маниери и добро поведение в обществото.

— О, напротив, напротив! Сара е много образована. Дори баща ми, Бог да благослови душата му, се възхищаваше от ума и чара й. Тя е много по-добре обучена от мен в безупречни маниери и прилично поведение в обществото. Всички го казват.

Едуард издаде звук и Линдзи веднага се насочи към него.

— Сега се сетих, милорд, вие също сте се срещали със Сара. Божичко, съвсем бях забравила. Беше съвсем за кратко, в обора, когато направих онази ужасна грешка като повярвах, че сте…

— Точно така. Аз не съм забравил срещата, но не исках да я спомена, за да не ви поставя в неловко положение. Е? — Той се обърна отново към леля си и на лицето му светна усмивка. — Разбрахме ли се, Антония? Моля те, изпрати веднага да доведат госпожица Уинслоу.

Леля Балард го погледна със съмнение.

— Щом толкова настояваш… Надявам се, че момичето наистина е такова, каквото го описвате.

— Със сигурност — потвърди Линдзи. — Сара е необикновена.

— Напредва ли гардеробът? — осведоми се любопитно Едуард. — Наистина е досадно, че… — Той млъкна, хвърли бърз поглед към Линдзи и реши да продължи. — Беше ми крайно неприятно да установя, че мащехата ви е използвала средствата, които оставих, за да поднови личния си гардероб, и е заповядала да преправят за вас старите й дрехи.

Линдзи почервеня до корените на косите.

— Дрехите не са преправени, милорд, а само променени. Платовете са добри и…

— За съжаление роклите са забележително безвкусни — прекъсна я безмилостно леля Балард. — Но това вече няма значение, Едуард. Може би ние с теб не сме осведомени за действителното положение и си правим грешни изводи. За да отговоря на въпроса ти, ще ти кажа какво твърди модистката ми: че е „истинска мечта“ да се работи с Линдзи. Французите са много емоционални, нали знаеш. Роклята, която Линдзи е облякла днес, е съвсем нова. Много други са почти завършени и с помощта на госпожица Натали нашата млада дама ще се сдобие с богат гардероб.

При мисълта за парите, които бяха похарчени за новите й тоалети, Линдзи потрепери от ужас. С тези пари тя можеше да подпомага арендаторите от Трегонита в продължение на години. В същото време й беше много приятно да се рови в топовете блестящи платове и да избира подходящи аксесоари.

— Усмихвате се — установи учудено Едуард. — Възможно ли е да се забавлявате… поне малко?

Лицето на Линдзи веднага стана отново сериозно.

— Мислех за идването на Сара. Кога може да пристигне тя, милорд?

— В най-скоро време — гласеше отговорът. — Знам колко ви е скъпа и ще се постарая да ви зарадвам.

Тези изпълнени с нежност думи я объркаха още повече. Леля Балард погледна многозначително племенника си и се покашля.

— Остават само няколко дни до бала у семейство Кимбърленд. Ти трябва да бъдеш там, Едуард.

— По дяволите! О, прости ми, Антония. Знаеш, че мразя баловете.

— Нима мъж, който има славата на най-добрия танцьор в Лондон, може да мрази баловете?

Линдзи пое дълбоко въздух, боейки се да не се задуши. Наистина ли щеше да танцува с Едуард на бала?

— Тези светски развлечения са ужасно банални, мадам — отговори сърдито виконтът. — А аз не понасям баналностите.

— Тазгодишният бал няма да бъде банален. Той е от огромно значение за нашата кампания. Нали трябва да превърнем Линдзи в съвършена красавица. Брумел обеща да я лансира с благосклонно кимване.

— А Брумел е върховният жрец на баловете. — Едуард се ухили и придърпа една табуретка към креслото на леля си. — Как се справи толкова бързо?

— Имам си начини.

Когато Едуард се настани до нея и улови ръката й, леля Балард изведнъж стана съвсем друга: мека и нежна. Сведе глава и заоглежда внимателно лицето му.

— Ти си толкова добра към мен, Антония — продължи с обич виконтът. — Много съм ти благодарен, че полагаш такива усилия.

— О, нима? Ласкателствата не могат да ме заблудят, скъпи. Познавам те, откакто беше още мило малко момче. То е в теб и сега, макар и скрито зад непроницаема фасада.

— Глупости — промърмори Едуард, но не издърпа ръката си. Линдзи много обичаше да наблюдава лелята и племенника.

Хъксли беше може би тиранин, свикнал да налага волята си — но със сигурност имаше и добра страна.

— Нашата дебютантка ще отиде на бала преди теб, придружена от мен. Ще отидем достатъчно късно, за да са се събрали всички. Ти ще се появиш едва към полунощ.

— Всъщност аз възнамерявах да изиграя няколко партии вист със…

— Точно така, в полунощ. Нито минута по-рано. Така ще имаме време да представим Линдзи на гостите и да попълним картата й за танци. Гостите ще бъдат възхитени от нашата дебютантка.

— Бих предпочел тя да не танцува — изсъска Едуард и стана. Лицето му се затвори. — Моята годеница не бива да танцува с други мъже.

— Не говори глупости — отговори любезно лелята, без да се тревожи от гнева му. — Ти ще дойдеш на бала, ще потанцуваш с другите млади дами и едва по-късно ще се присъединиш към нас. Когато поканиш Линдзи за първи път, всички трябва да помислят, че го правиш от учтивост към мен. После можеш да проявиш особеното си внимание към нея и да я каниш все по-често. Трябва да покажете на гостите, че сте запленени един от друг.

— Стига, Антония, нима искаш да…

— Ще направиш точно това, което ти казвам — прекъсна го безапелационно контесата и стана. — Боже, колко съм уморена. Ще ти бъда благодарна, ако прекараш известно време с Линдзи, Едуард, преди да си отидеш. Знам, че те чакат важни дела, но тя все още не се е научила да си служи с шлейфа на роклята.

— Никога не съм носила рокля с шлейф и няма да нося — заяви момичето — отчаян опит да се изплъзне от предстоящото усамотение с Едуард. Контесата беше истински диктатор.

— На бала у семейство Кимбърленд всички дами ще бъдат с шлейф, скъпа Линдзи. Избра ли вече подходяща рокля? Ако не си, ще се наложи аз да поговоря с госпожица Натали.

— Не, не е нужно.

— Много добре. Опитай се да си представиш, че носиш шлейф, а Едуард ще ти покаже как да танцуваш с него. — Контесата направи няколко крачки към вратата. — Той е много добре осведомен за тези неща. Сигурна съм, че с удоволствие ще те подготви за предстоящата сватба. Задачата му е да те направлява и коригира.