Стела Камерън
Само твоето докосване (12)

12

Едуард изчака, докато вратата се затвори зад Антония. Въпреки убедителната си строгост и сдържаност, добрата му леля беше романтична душа.

Линдзи стоеше неподвижна, а ръката й почиваше върху статуетка от китайски порцелан. Тя наистина разцъфтява, каза си възхитено мъжът и усети добре познатото присвиване в слабините.

— За какво мислиш? — попита тихо той и се настани в удобното кресло, току-що освободено от контесата. Преметна крак връз крак и продължи: — Въпросът беше глупав, прощавай. Без съмнение мислиш за предстоящата сватба и за живота си като моя съпруга. — Колко приятни мисли, особено последната!

— Много бих искала да поговоря с вас за това, милорд. — Големите сини очи блестяха: от напиращи сълзи или от упорство? — Досега вярвах, че ще се вразумите и без моята помощ. Но днес се убедих, че е време да ви разкажа някои неща, които със сигурност ще променят решението ви.

Значи упорство!

— Не искам да се караме, Линдзи. Освен това мисля, че отдавна сме преминали фазата на официалните обръщения.

— Макар че се уча на поведение в обществото едва отскоро… — тя вирна красивата си брадичка — … знам, че приличието изисква да се обръщам към вас официално. Освен това все още не се познаваме отблизо.

Едуард се изсмя кратко и скочи от мястото си.

— Не се познаваме? Това вече е върхът! А аз си мислех, че всяка млада дама, която познава един мъж, както ти познаваш мен, трябва поне да му говори на ти.

Линдзи скри ръце в диплите на роклята си, но не сведе поглед.

— Не е редно да ми напомняте, че аз… че очевидно имам известни слабости и вие… вие успяхте да отприщите долните ми инстинкти. Слушайте, сър! След като знаете всички тези неща за мен, аз ще поема отговорността и ще ви освободя от намерението, което сте решен да доведете докрай.

Гърдите й се вълнуваха и Едуард не можеше да откъсне поглед от деколтето й. Значи тя искаше да го освободи?

— В никакъв случай — отвърна кратко той.

Защо беше толкова упорит? Вече не беше толкова сигурен в истинската причина да осъществи тази сватба — или поне не колкото в онази ветровита утрин в Корнуол, когато за първи път застана срещу тази дива роза.

— Тогава съм принудена да ви напомня за предложението, което ви направих… онази нощ. Предложих ви алтернатива за уреждане на положението ни.

Едуард си забрани да се засмее, дори да се усмихне.

— Точно така, скъпа, и предложението ти беше много великодушно. — За нещастие неопитността й само разпалваше желанието му, вместо да го угаси. — Може би ти наистина се страхуваш от мен, Линдзи, и ти се ще да избягаш надалеч, да се скриеш в Корнуол.

Бялата й шия потръпваше мъчително и той я чу как преглътна.

— Аз не се боя от нищо, сър! — Ръцете й се свиха в юмруци. — Предложих ви почтена възможност да се освободите от едно неприятно задължение. Но след като моето решение не ви харесва, позволете поне да ви запитам не стигнахте ли най-после до извода, че не си подхождаме. Така ще мога да се върна в Корнуол, а вие ще забравите, че съм съществувала.

Едуард усети внезапна несигурност, но само за миг. Не му се вярваше, че изведнъж е станал противен на момичето. Това отдръпване беше без съмнение отговор на първоначалния му план да й внуши страх. Отсега нататък трябваше да бъде по-внимателен… истинско мъчение, след като при всяка нова среща с нея трябваше да полага огромни усилия, за да си припомни истинската причина за предстоящата женитба.

— Не мислите ли, че това е най-мъдрото решение? — настоя Линдзи.

Колебливият, почти умолителен тон на гласа й го трогна.

— Не, мила моя — отговори той, опитвайки се да скрие бурята в душата си. — Очевидно има неща, които не разбираш. Сега ще ги изложа ясно и последователно. Брачният ни договор е вече съставен. — Не можеше да каже на Линдзи, че формалностите бяха уредени в голямата си част още преди да срещне нея или Роджър Лачет. — Несъщият ти брат е твой законен настойник и се съгласи с условията. Вече няма връщане назад. Ако настояваш да се откажа, ще ми създадеш огромни затруднения, а и твоето име ще пострада. Аз никога не бих допуснал това, нали разбираш?

— Но… — Линдзи направи крачка към него. — Аз не съм подходяща за съпруга на мъж като вас. Сам видяхте каква съм. Моля ви, милорд, бракът още не е оповестен официално. Сигурна съм… — Тя се поколеба, после умолително докосна гърдите му. — Така ще бъде по-добре за вас, милорд!

Треперещата уста, мека и розова, беше леко отворена. Сдържаността беше най-голямата добродетел, но той беше просто един слаб мъж.

Съвсем бавно, за да не я стресне, той вдигна ръка към бузата й. Връхчетата на пръстите му погалиха гладката кожа към ухото, помилваха копринената коса. Никога не беше виждал толкова блестящо руса коса. Кичури от бяло злато се вплетоха в пръстите му.

— Не, не!

Той поклати глава и й се усмихна. Цветът на очите й се промени. Мънички черни и виолетови петънца затанцуваха в ирисите.

— Бъди сигурна, Линдзи, че ако откажа тази сватба, ще бъде лошо и за теб, и за мен. — Той се приведе и положи мека целувка върху извивката на шията й. Усети потръпването й и се усмихна.

— Едуард! — Името му прозвуча като въздишка. — Моля те, не мога да мисля, когато ме докосваш.

Това го задоволи и той се приведе към млечнобялата й гръд. Линдзи не се и опита да се отдръпне. Само дъхът й се разпокъса. Тя сложи ръце на раменете му.

Едуард стегна всички мускули на тялото си, стисна здраво зъби и си забрани да реагира. Трябваше на всяка цена да запази контрол над чувствата си. Трябваше да се пребори с горещите светкавици, които пронизваха слабините му. Единственото, което си позволи, беше да смъкне леко корсажа й, за да отвори достъп за езика си. Зърната веднага се втвърдиха под докосването му.

— Не бива така — прошепна задъхано Линдзи и в същото време се вкопчи в него. — Престани, моля те!

Мъжът вдигна глава, за да види какво бяха предизвикали устните му. При вида на набъбналата, жадна за ласки плът едва не се забрави. Целуна я отново, прокара език по вдлъбнатинката между гърдите й, взе едната в шепа и потърси устните й. Целуна я по-буйно, отколкото възнамеряваше, и вече не можа да се сдържи. Устата й се отвори под неговата и той вкуси от сладостта й. Простена задавено и езикът му нахлу навътре, докато пръстите му мачкаха нежната й гръд. А тя притисна тялото си към неговото, сгуши се в него, изпълнена със сляпа, невинна страст.

Не сега.

— Виждаш ли! — Едуард изпъшка и се отдели от нея. — Между нас наистина има „химическа реакция“, както го нарича пасторът, скъпа моя. Даже да нямаше договор — макар че вече не можем да го пренебрегваме — аз не съм способен да се откажа от теб.

Линдзи стоеше срещу него. Бузите й пламтяха, разголените гърди се вълнуваха. Едуард я погледна и в слабините му отново пламна огън. Тъмночервените зърна бяха щръкнали и влажнееха от целувките му.

— Скъпа моя, мисля, че е време да поупражняваме танца с шлейф.

Тихият й стон не беше в състояние да угаси горещината в слабините му. Лицето й се изостри от тъга и объркване.

— Покажи ми как смяташ да се справиш, малка фейо.

Без да го изпуска от поглед, тя мушна несръчно ръка под мишницата си.

— Завърти се.

Тя го направи, но с лице към него. Едуард преглътна. Това момиче щеше да стане кралицата на бала. Никога преди това не беше изпитвал толкова дълбоки чувства.

Той пристъпи към нея, взе студената й ръка в своята и плъзна пръстите й по тесните, но толкова по-изкусителни хълбоци.

Тя го бе накарала да загуби контрол над себе си!

— Не е нужно да правиш нищо повече, малката ми. Когато се обръщаш, отхвърляй шлейфа назад и продължавай да се носиш в ритъма на танца. Обещавам ти, че всички мъже в залата ще те поглъщат с жадни погледи.

Ако я видеха в този вид, сигурно щяха да паднат на колене. Проклети да са всички глупаци, които посмееха да я погледнат. Само ако някой дръзнеше да му се изпречи на пътя!

Едуард разпери пръсти и хвана Линдзи за хълбока. Тя не му попречи да я притисне към онази част от себе си, която не можеше да скрие желанието му. Той отвърна на трескавия й поглед и нагласи роклята й, но запази контакта с нея, докато коленете му омекнаха.

Това трябваше да се прекрати. Той имаше само една цел и трябваше да се съсредоточи в постигането й. Ако се влюбеше в това момиче, щеше да стори катастрофална грешка.

Мъжът отстъпи назад. Кръвта пулсираше болезнено във вените му. Любов ли? Любовта не съществуваше, или поне не в този вид, в който я описваха бездарните поети, за да завъртят главите на дамите.

— Съжалявам.

— Какво? — Сигурно не беше чул добре. — Какво каза?

Тя плачеше. Безшумно, но плачеше.

— Наистина съжалявам, че съм толкова… страстна. Чела съм за жени като мен, но нямах представа, че и аз имам такива наклонности. Не разбирам защо не мога да се овладея, когато ти… защо съм такава?

Изведнъж Едуард се почувства толкова стар и опитен, че му докривя. Тя желаеше, без да знае какво.

— Не искам да мислиш повече за това, скъпа моя. Приеми го като факт и знай, че жени като теб са най-подходящи за брачен живот. — Трябваше да стои далече от нея, иначе щеше да си загуби ума. Трябваше да избягва всяко отклонение от целта. Голямото изпитание щеше да дойде, щом станеха съпрузи и тя беше длъжна да му се подчинява. Тогава трябваше да извика желязната си воля, иначе щеше да стане зависим от това крехко създание.

— Моля те, Едуард, отпрати ме! — изплака Линдзи.

Отговорът можеше да бъде само един. Бракът не биваше да бъде консумиран, докато Лачет не бъде опозорен и изхвърлен от Англия.

— Моля те, Едуард! Ти означаваш твърде много за мен и не искам да те загубя. — Стресната от думите си, девойката сложи ръка пред устата си.

Мъжът присви очи.

— Сватбата ще се състои, щом Антония и аз — и брат ти, разбира се — уточним някои подробности. — Наистина ли бе казала, че той означава нещо за нея?

Е, сигурно… поне малко. Не, тя беше само уплашена от плътската си жажда.

— Едуард! — Линдзи се изправи рязко и острият блясък в очите й го уплаши. Тя приглади разбърканата си коса и продължи с нарастваща сила: — Предупреждавам те. Не бива да настояваш на тази женитба.

— Ти ме предупреждаваш, скъпа? — Той се възхищаваше на силната й воля, о, да! Но не можеше да й позволи този тон. — Ще се постарая да забравя, че си направила глупостта да ме заплашваш.

— Говоря сериозно!

Едуард й обърна гръб и се запъти към вратата.

— Достатъчно — изръмжа той и й махна да го последва. — Вече няма да споря с теб. Имай добрината да следваш указанията на леля ми. Ще се видим на бала у семейство Кимбърленд. — Поклони се кратко и изчезна.